Гарт Никс
Сабриел (28)

Глава двадесет и седма

Последните блокове излязоха бавно, теглени от изпотени, пребледнели мъже, чиито крака и ръце трепереха, а дъхът им беше неравномерен. Щом разчистиха пътя, те се запрепъваха назад, далече от паметника, търсейки слънчеви участъци, за да се справят с ужасния студ, който сякаш разяждаше костите им. Един войник, спретнат мъж с руси мустаци, падна по хълма и легна заради силното гадене, докато не се появиха носилки, които да го отнесат.

Сабриел погледна в тъмната дупка на паметника и видя слабия, зловещ блясък от бронзовия саркофаг. Тя също усети, че й се повдига, космите по тила й настръхнаха, а кожата й — също. Въздухът беше натежал от вонята от Свободна магия, а в устата си имаше тежък метален вкус.

— Ще се наложи да направим заклинание за отваряне — заяви тя със свито сърце. — Саркофагът е много силно защитен. Мисля… най-добре би било да вляза вътре с Тъчстоун, който да ме държи за ръка, Хорис да държи него и така нататък, за да образуваме подсилващ строй за Магията на Хартата. Знаят ли всички символите на Хартата за заклинанието за отваряне?

Войниците кимнаха и казаха:

— Да, госпожо. — Един от тях отвърна: — Да, Абхорсен.

Сабриел го погледна. Ефрейтор на средна възраст, който носеше на ръкава си нашивки, свидетелство за продължителната му служба. Той беше един от най-малко засегнатите от Свободната магия.

— Можете да ме наричате Сабриел, ако желаете — каза тя, странно обезпокоена от начина, по който я бе нарекъл.

Ефрейторът поклати глава:

— Не, госпожице. Познавах баща ви. Вие сте съвсем като него. Вече сте Абхорсен. Ще накарате този мъртъв негодник — да ме прощавате — да му се прииска да си е останал дяволски мъртъв.

— Благодаря — отвърна Сабриел неуверено. Тя знаеше, че ефрейторът не притежава Зрението — човек винаги можеше да познае, но вярата му в нея беше толкова непоклатима…

— Прав е — каза Тъчстоун. Той й даде знак да мине пред него, като се поклони изискано. — Да довършим това, за което сме дошли, Абхорсен.

Сабриел се поклони в отговор, а движението й наподобяваше ритуал. Абхорсен, който се кланя пред краля. После тя пое дълбоко въздух, а на лицето й се изписа решително изражение. Като започна да образува в съзнанието си символите на Хартата за отваряне, хвана ръката на Тъчстоун и пое към отворения паметник, чиято мрачна и призрачна вътрешност контрастираше силно с огряваните от слънцето бодили и повалените камъни. Зад нея, Тъчстоун се извърна леко, за да хване загрубялата ръка на Хорис, а другата ръка на полковника вече стискаше тази на лейтенант Еър, който държеше ръката на един сержант, а сержантът бе хванал ефрейтора ветеран, и така нататък надолу по хълмчето. Присъстваха общо четиринайсет Магове на Хартата, макар и само двама от първи ранг.

Сабриел усети как Магията на Хартата се усилва по редицата хора, символите горяха все по-ярко в съзнанието й, докато почти изгуби нормалното си зрение сред тяхната ослепителност. Тя запристъпва напред, към паметника, а всяка крачка й носеше познатото гадене, изтръпване и неконтролируемо треперене. Ала символите бяха силни в съзнанието й, по-силни от него.

Тя стигна до бронзовия саркофаг, отпусна ръката си върху него и освободи Магията на Хартата. Последва експлозия от светлина и един ужасен звук отекна из паметника. Бронзът се нагорещи и Сабриел отдръпна ръката си, а дланта й почервеня и се покри с мехури. Миг по-късно, около саркофага започна да се вдига пара, огромни кълба гореща пара, които изтласкваха Сабриел навън, а хората от цялата редица изпопадаха като плочки от домино, търкулнаха се от паметника и надолу по хълма.

Сабриел и Тъчстоун бяха изхвърлени заедно на около пет метра от входа на паметника. Незнайно как, главата на Сабриел се беше озовала върху корема на Тъчстоун. Неговата глава лежеше върху един магарешки бодил, но и двамата останаха неподвижни за миг, изтощени от магията и силата на отбраната на Свободната магия. Те погледнаха синьото небе, вече обагрено в червено от предстоящия залез. Около тях се чуваха псувни и клетви, докато войниците се изправяха.

— Не се отвори — каза Сабриел, с тих, делови глас. — Не разполагаме със силата или уменията…

Тя замълча, а после добави:

— Ще ми се Могет да не беше… иска ми се да беше тук. Щеше да измисли нещо…

Тъчстоун мълчеше, а после каза:

— Трябват ни повече Магове на Хартата — щеше да стане, ако символите бяха по-силни.

— Още Магове на Хартата — каза уморено Сабриел. — Намираме се от неподходящата страна на Стената…

— Ами твоето училище? — попита Тъчстоун, а после изохка, когато Сабриел внезапно се изправи, принуждавайки го да изгуби равновесие, после отново изохка, когато тя се наведе и го целуна, притискайки главата му още по-навътре в бодила.

— Тъчстоун! Трябваше да се досетя… класовете по висша магия. Сигурно има около тридесет и пет момичета със знака на Хартата и основни умения.

— Хубаво — смотолеви Тъчстоун откъм бодила. Сабриел протегна ръце и му помогна да се изправи, долавяйки миризмата на пот от него, както и свежия, остър аромат на прекършени растения. Той почти се беше изправил, когато внезапно ентусиазмът й охладня, и замалко да падне отново.

— Момичетата са там — каза бавно Сабриел, сякаш размишляваше на глас. — Но дали имам право да ги замесвам в нещо, което…

— Те вече са замесени — прекъсна я Тъчстоун. — Единствената причина, поради която Анселстиер не е като Старото кралство, е Стената, а тя няма да издържи дълго, когато Керигор счупи останалите Камъни.

— Те са само ученички — каза тъжно Сабриел. — Въпреки че винаги сме се възприемали като големи жени.

— Имаме нужда от тях — каза отново Тъчстоун.

— Да — съгласи се Сабриел, извръщайки се към групата мъже, събрали се до паметника толкова близо, колкото смелостта им позволяваше. Хорис и неколцина от по-силните Магове на Хартата надзъртаха към входа и блестящия бронз вътре.

— Заклинанието не беше успешно — каза Сабриел. — Но Тъчстоун току-що ми припомни къде можем да намерим още Магове на Хартата.

Хорис я погледна, а по лицето му се четеше настоятелност.

— Къде?

— В колежа „Уайвърли“. Старото ми училище. Пети и шести клас по магия, както и тяхната учителка, магистра Гринууд. Намира се на по-малко от миля оттук.

— Не мисля, че имаме време да им изпратим послание и да ги доведем тук — поде Хорис, поглеждайки залязващото слънце, а после часовника си, който сега отброяваше времето на обратно. За кратко придоби озадачен вид, после го пренебрегна. — Но… мислиш ли, че е възможно да преместим саркофага?

Сабриел си припомни предпазното заклинание, на което се бе натъкнала, а после отговори:

— Да. Повечето защити бяха в паметника, за прикритие. Нищо не може да ни попречи да преместим саркофага, освен страничните ефекти от Свободната магия. Ако успеем да издържим на гаденето…

— Ами колежът „Уайвърли“ — сградата е стара и солидна, нали?

— Прилича на замък много повече от всяка друга сграда — отвърна Сабриел, схванала накъде бие. — Ще се отбранява по-лесно от този хълм.

— А има ли течаща вода…? Това би било прекалено. Точно така! Редник Макинг, изтичайте при майор Тиндал и му кажете, че искам ротата му да е готова да тръгне след две минути. Връщаме се при камионите, а после отиваме в колежа „Уайвърли“ — има го на картата, на около миля на…

— На югозапад — подсказа му Сабриел.

— На югозапад. Повторете.

Редник Макинг повтори съобщението с бавен, провлечен говор, после побягна, видимо нетърпелив да се отдалечи от паметника. Хорис се обърна към ефрейтора ветеран и каза:

— Ефрейтор Анши. Изглеждате доста здрав. Как мислите, ще можете ли да прокарате въже около този ковчег?

— Така мисля, сър — отвърна ефрейтор Анши. Докато говореше, свали от колана си едно намотано въже и направи знак ръка на останалите войници. — Хайде, момчета, извадете въжетата си.

Двайсет минути по-късно повдигаха саркофага с крик и въже, за да го натоварят върху една каруца, теглена от коне, която бяха взели от един местен земеделец. Както бе очаквала Сабриел, когато го изтеглиха на около двайсет метра от камионите, двигателите им спряха, електричеството угасна, а телефонната връзка прекъсна.

Странно, но животното, една кротка кобила, не изглеждаше никак уплашена от светещия саркофаг, въпреки че бронзовата му повърхност беше плътно покрита с преобръщащи стомаха деформирани символи на Хартата. Тя не беше доволна, но не беше и обзета от паника.

— Ще се наложи ние да управляваме каруцата — каза Сабриел на Тъчстоун, когато войниците изтласкаха окачения на въжета ковчег в каруцата с дълги прътове и отпуснаха криковете. — Не вярвам разузнавачите да издържат още дълго на гаденето.

Тъчстоун потрепери. Както всички останали, той беше блед, очите му бяха зачервени, носът му течеше, а зъбите му тракаха.

— Аз самият не съм сигурен, че ще издържа.

Въпреки това, когато свалиха и последното въже, а войниците побързаха да се отдалечат, Тъчстоун се покатери на мястото на кочияша и взе юздите. Сабриел се качи до него, потискайки чувството, че съдържанието на стомаха й ще се излее през устата. Тя не погледна към саркофага.

Тъчстоун изцъка с уста на коня и дръпна юздите. Ушите на кобилата се изправиха и тя понесе товара, крачейки напред. Не вървеше бързо.

— Това ли е най-бързото… — каза разтревожено Сабриел. Трябваше да изминат цяла миля, а слънцето беше кървавочервено — диск, подпрян на линията на хоризонта.

— Товарът е тежък — отвърна Тъчстоун бавно, а дъхът му излизаше неравномерно между отделните думи, сякаш се затрудняваше да говори. — Ще пристигнем, преди светлината да се скрие.

Саркофагът сякаш бръмчеше и тракаше зад тях. Никой от тях не отвори дума за това, че Керигор можеше да пристигне, обгърнат в мъгла, преди падането на нощта. Сабриел се улови, че поглежда назад към пътя през няколко секунди. Така зърваше и злокобната, подвижна повърхност на саркофага, но не можеше да го избегне. Сенките се издължаваха и всеки път, когато зърнеше бледата кора на някое дърво, или някой варосан километричен камък, я обземаше страх. Дали онази мъгла се стелеше по пътя?

Колежът „Уайвърли“ сякаш се намираше на много повече от една миля. От слънчевия диск бяха останали само три-четвърти, когато видяха, че камионите се отклоняват от пътя, поемайки по тухлената алея, която водеше към портите от ковано желязо. У дома, помисли си за миг Сабриел. Ала вече не беше така. Това бе неин дом през по-добрата част от живота й, но вече бе минало. Това бе домът в детството й, когато тя беше само Сабриел. Сега беше и Абхорсен. Сега нейният дом, както и задълженията й, се намираше в Старото кралство. Но, както и тя самата, те пътуваха с нея.

В двата антични фенера от двете страни на портата светеха ярки електрически крушки, ала те се превърнаха просто в приглушени искри, когато каруцата и нейният необичаен товар преминаха край тях. Една от портите беше извадена от пантите си и Сабриел разбра, че войниците сигурно са влезли със сила. Беше необичайно портите да са залостени преди пълното смрачаване. Навярно са ги затворили, когато са чули камбаните, осъзна Сабриел, а това привлече вниманието й към нещо друго…

— Камбаната в селото — възкликна тя, когато каруцата отмина няколко паркирани камиона и продължи нататък, за да спре пред портите на главната сграда на училището. — Камбаната — спряла е.

Тъчстоун спря каруцата и се ослуша, накланяйки ухо към тъмнеещото небе. Наистина, вече не чуваха камбаната на Уайвърли.

— То се намира на миля оттук — каза той неуверено. — Може би сме твърде далече, а и вятърът…

— Не — каза Сабриел. Тя усещаше студения вечерен въздух върху лицето си, но той бе неподвижен. Нямаше вятър. — Винаги я чувахме тук. Керигор е пристигнал в селото. Трябва да внесем саркофага вътре, бързо!

Скочи от каруцата и хукна към Хорис, който стоеше на стъпалата пред полуотворената порта и разговаряше с една неясна фигура зад нея. Когато Сабриел се приближи, проправяйки си път през групите чакащи войници, разпозна гласа. Беше мисис Ъмбрейд, директорката.

— Как смеете да нахълтвате тук! — говореше тя много надуто. — Аз съм много близка приятелка на генерал-лейтенант Фарнсли, така да знаете… Сабриел!

Видът на Сабриел, облечена в тези странни дрехи и при тези обстоятелства, сякаш мигновено зашемети мисис Ъмбрейд. В този миг на абсолютна тишина, Хорис даде знак на хората си. Преди мисис Ъмбрейд да успее да протестира, те бяха отворили широко вратата и вътре нахлуха групи от въоръжени мъже, стичащи се около смаяната й фигура като наводнение, заляло остров.

— Мисис Ъмбрейд! — извика Сабриел. — Спешно се налага да говоря с мисис Гринууд и момичетата от класовете по Висша магия. Най-добре да качите момичетата и учителите на последните етажи в Северната кула.

Мисис Ъмбрейд стоеше, задушавайки се като златна рибка, докато Хорис изведнъж се надвеси над нея и се озъби:

— Размърдай се, жено!

Още преди да е затворил уста, тя изчезна. Сабриел погледна назад, за да се уври, че Тъчстоун организира преместването на саркофага, и после я последва.

Фоайето вече беше блокирано от плътна колона войници, които пренасяха вътре кутии от камионите и ги трупаха до стените. Кутиите бях в цвят каки, с надписи „Сачми, 303-ти калибър“, или „Гранати В2Е2 WP“, сложени пред снимки на шампиони от отбора по хокей, или надписани със златни букви почетни табла за академични постижения. Войниците бяха отворили вратите и на Голямата зала и се бяха заловили за работа вътре, като спускаха кепенците и трупаха скамейките, обръщайки ги обратно, върху затворените прозорци.

Мисис Ъмбрейд все още се движеше в другия край на фоайето, хукнала към група видимо разтревожени учители. Зад тях, надничащи иззад главното стълбище, стояха редица отговорници на класове. Зад тях, по-нагоре по стълбите, и едва успяващи да виждат, стояха няколко групички ученички от пети и шести клас. Сабриел не се съмняваше, че останалата част от училището се е струпала в коридорите зад тях, и всички изгаряха от нетърпение да разберат за какво е цялата суматоха.

В мига, в който мисис Ъмбрейд се доближи до подчинените си, осветлението угасна. За миг настъпи пълно мълчание, изпълнено с ужас, а след това стана два пъти по-шумно. Момичетата пищяха, войниците крещяха, чуваха се сблъсъци и удари, когато някой се удареше в нещо, или се сблъскаше с друг човек.

Сабриел остана на мястото си и призова символите на Хартата за светлина. Те се появиха с лекота, леейки се към върховете на пръстите й като вода от душ. Тя ги остави там за миг, после ги насочи към тавана, точици светлина, които придобиха размерите на чинии за хранене, и хвърляха равномерна жълта светлина из целия коридор. Още някой разпръсваше подобни светлини до мисис Ъмбрейд, и Сабриел усети намесата на мисис Гринууд. Усмихна се, когато я позна, повдигайки леко само едната половина от устата си. Знаеше, че осветлението е угаснало, защото Керигор беше преминал покрай електрическата централа, а тя се намираше по средата между училището и селото.

Както очакваше, мисис Ъмбрейд не казваше на учителите нищо полезно — само споменаваше нещо за грубост и някакъв генерал. Сабриел видя магистрата зад високата, но приведена фигура на главната научна ръководителка, и й помаха.

— И никога не съм била по-изумена при вида на една от нашите… — казваше мисис Ъмбрейд, когато Сабриел пристъпи до нея и нежно насочи символите за мълчание и неподвижност към тила й.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза тя, застанала до временно застиналата фигура на директорката, — но случаят е спешен. Както виждате, армията временно поема положението. Аз помагам на полковник Хорис, който е командир. А сега имаме нужда от всички момичета от двата класа по Висша магия, които да слязат долу, в Главната зала — заедно с вас, магистра Гринууд, ако обичате. Всички останали — ученици, учители, градинари, всички — трябва да се качат на горните етажи в Северната кула и да се барикадират там. До утре сутрин.

— Защо? — настоя да узнае мисис Пърч, учителката по математика. — За какво е всичко това?

— Нещо идва от Старото кралство — отвърна лаконично Сабриел, наблюдавайки промяната по лицата им, докато говореше. — Съвсем скоро ще бъдем нападнати от мъртвите.

— Значи учениците ми ще бъдат в опасност? — проговори мисис Гринууд, проправяйки си път напред, между две уплашени учителки по английски. Тя погледна Сабриел в лицето, сякаш го разпозна, а после добави: — Абхорсен.

— Всички ще бъдат в опасност — каза мрачно Сабриел. — Но без помощта на местните Магове на Хартата, няма и най-малка вероятност…

— Добре — отвърна мисис Гринууд с известна решителност. — В такъв случай, най-добре е да се организираме. Ще отида да доведа Сълин и Елимер. Мисля, че те са единствените Магове на Хартата сред отговорниците на класове — могат да организират останалите. Мисис Пърч, най-добре се погрижете за… ах… евакуацията към Северната кула, тъй като допускам, че мисис Ъмбрейд ще бъде… ъъъ… много замислена. Мисис Суон, най-добре вземете готвача и прислужниците — запасете се с прясна вода, храна и свещи. Мистър Арклър, бъдете така добър да донесете мечовете от гимнастическия салон…

След като се увери, че всичко е под контрол, Сабриел въздъхна и бързо отиде отвън, отминавайки войниците, които окачваха газови лампи в коридора. Въпреки това, навън все още беше по-светло, а небето се къпеше в червено и оранжево от последните слънчеви лъчи.

Тъчстоун и разузнавачите бяха свалили саркофага, който беше омотан с въжета. Сега той сякаш светеше със собствената си, отвратителна вътрешна светлина, а блещукащите символи на Свободната магия се плъзгаха по повърхността му, като нечиста пяна или кървави съсиреци. С изключение на разузнавачите, които сваляха въжетата, никой не се доближи до него. Навсякъде имаше войници; едни размотаваха бодлива тел, други пълнеха торби с пясък от градината, подготвяйки стрелковите позиции на втория етаж, завързвайки сигнални ракети. Ала сред цялата суматоха, около светещия ковчег на Рогир оставаше празен кръг.

Сабриел се отправи към Тъчстоун, усещайки неохотата в краката си, а тялото й се отвращаваше от мисълта да се приближи до адската луминесцентна светлина на саркофага. Сега той сякаш излъчваше по-силни вълни, причиняващи гадене, след като слънцето почти бе залязло. В сумрака, той изглеждаше по-голям, по-силен, а магията му — по-могъща и злокобна.

— Дърпайте! — извика Тъчстоун, повдигайки въжетата заедно с войниците. — Дърпайте!

Саркофагът бавно се плъзна по старите камъни на паважа, поемайки към предните стълби, където други войници трескаво сковаваха дървена рампа, като я монтираха над стъпалата.

Сабриел реши да остави Тъчстоун със заниманията му и повървя малко по алеята до мястото, откъдето можеше да погледне през железните порти. Стоеше там и се взираше, а ръцете й нервно докосваха дръжките на звънците. Сега те бяха шест — и навярно всички бяха безсилни пред ужасната мощ на Керигор. Както и един непознат меч, странен на допир, въпреки че бе изработен от създателя на Стената.

Създателят на Стената. Това й напомни за Могет. Кой знае какъв е бил, онази странна комбинация от раздразнителен компаньон на рода Абхорсен и ярко творение на Свободната магия, призовано да ги убие. Вече го нямаше, пометен от печалния звън на Астарел…

Напуснах това място, без да знам нищо за Старото кралство и се върнах, без да съм научила кой знае колко повече, помисли си Сабриел. Аз съм най-невежият Абхорсен от столетия и може би един от най-уморените…

Тътенът на изстрели прекъсна мислите й, последван от свистенето на една ракета, описала дъга в небето, а жълтата й диря се спусна към пътя. Последваха още изстрели. Бърз залп, а след него внезапна тишина. Ракетата се разтвори с бял пламък, подобен на парашут, който бавно се спусна надолу. На неговата ослепителна, магнезиева светлина, Сабриел видя, че по пътя се стеле мъгла, гъста и мокра, разпростряла се в мрака, докъдето поглед стигаше.