Гарт Никс
Сабриел (27)

Глава двадесет и шеста

След като изпиха чая, всичко се разви много бързо. Може би прекалено бързо за изтощените Сабриел и Тъчстоун. Съдейки по шумовете отвън, във всички посоки се движеха войници, докато те ядяха закъснелия си обяд. После, още преди храната им да се слегне, Хорис се върна и им каза да се размърдат.

Сякаш участваше в училищна пиеса, помисли си Сабриел, когато излезе с препъване от свързочния окоп и продължи към парадния плац. Около нея се случваха ужасно много неща, но тя не се чувстваше част от всички тях. Усети, че Тъчстоун леко докосва ръката й и му се усмихна окуражително — за него сигурно беше още по-тежко.

След минути ги избутаха към парадния плац, към редица чакащи камиони, една открита щабна кола и две странни стоманени приспособления. Ромбовидни, с оръдейни кули от всяка страна и гъсенични вериги. Танкове, досети се Сабриел. Сравнително ново изобретение. Както и камионите, те ревяха, а двигателите им бълваха синьо-сив пушек. Сега нямаха проблеми, помисли си Сабриел, но двигателите щяха да угаснат, когато вятърът задухаше от Старото кралство. Или когато Керигор дойдеше…

Хорис ги поведе към щабната кола, отвори задната врата и им направи знак да влязат.

— Ще дойдете ли с нас? — попита несигурно Сабриел, докато се настаняваше върху дебело подплатените кожени седалки, борейки се с пристъпа на умора, който заплашваше незабавно да я приспи.

— Да — отвърна бавно Хорис. Изглеждаше изненадан от собствения си отговор и внезапно някак отнесен. — Да, ще дойда.

— Вие имате Зрение — каза Тъчстоун, вдигайки поглед от мястото, където нагласяваше ножницата, преди да седне. — Какво видяхте?

— Обичайните неща — отговори Хорис. Настани се на предната седалка и кимна с глава на шофьора — ветеран от разузнаването с изпито лице, чийто знак на Хартата бе почти незабележим върху загрубялото чело.

— Какво имате предвид? — попита Сабриел, но въпросът й потъна, когато шофьорът включи стартера и автомобилът потегли с давене и пукане, пригласяйки с тенора си на басовата какофония на камионите и танковете.

Тъчстоун подскочи при внезапния шум и вибрация, после се усмихна смутено на Сабриел, която нежно бе поставила пръстите си на ръката му, сякаш успокояваше дете.

— Какво искаше да каже с „обичайните неща“? — попита Сабриел.

Тъчстоун я погледна, а тъгата и умората се бореха за надмощие в погледа му. Той взе ръката й в своята и прокара линия по дланта й — ясно очертана, прекъсваща линия.

— О — прошепна Сабриел. Подсмръкна и погледна тила на Хорис, очите й се премрежиха, виждайки единствено линията на късо подстриганата му сребриста коса, подаваща се под ръба на каската.

— Той има дъщеря на моята възраст, в… някъде на юг — прошепна тя, потръпвайки, и стисна ръката на Тъчстоун, докато пръстите му не побеляха като нейните. — Защо, о, защо, всичко… всички…

Автомобилът потегли напред, олюлявайки се, предвождан от двама моторизирани войници и следван от деветте камиона, внимателно подредени през сто метра един от друг. Танковете, чиито вериги скърцаха и тракаха, поеха по един страничен път към разклонението на железопътната линия, където щяха да ги натоварят и изпратят към станция „Уайвърли“. Беше малко вероятно да пристигнат преди свечеряване. Сухопътният конвой щеше да бъде в Доки пойнт преди шест следобед.

Сабриел мълча през първите десет мили, склонила глава, а ръката й все така стискаше здраво тази на Тъчстоун. Той също седеше безмълвно, но наблюдаваше, гледайки през прозореца, когато напуснаха военната зона, към процъфтяващите ферми на Анселстиер, затворените пътища, тухлените къщи, частните автомобили и теглени от коне каруци, които отбиваха встрани пред тях, отклонявани от двамата моторизирани военни полицаи с червени шапки.

— Вече съм добре — каза тихо Сабриел, когато намалиха, за да минат през Бейн. Тъчстоун кимна и продължи да гледа, втренчен във витрините на магазините по търговската улица. Жителите на града на свой ред ги гледаха, защото рядко можеха да се видят гранични войници с пълно бойно снаряжение, с мечове, щикове и щитове — а Сабриел и Тъчстоун очевидно идваха от Старото кралство.

— Трябва да се отбием в полицейския участък и да предупредим началника — заяви Хорис, когато колата спря до едно внушително здание с бяла ограда и два големи електрически фенера отпред, а една голяма табела оповестяваше, че това е полицейското управление на окръг Бейн.

Хорис стана, помаха на останалата част от конвоя да продължи, после изскочи навън и се втурна по стълбите, една необичайно нелепа фигура с ризница и панталони в цвят каки. Един полицай, който слизаше по стълбите, изглежда се готвеше да го спре, но вместо това той самият спря и отдаде чест.

— Добре съм — повтори Сабриел. — Можеш да пуснеш ръката ми.

Тъчстоун се усмихна и леко отпусна ръката си, която тя стискаше. Тя го погледна леко озадачена, после също се усмихна, а пръстите й бавно се отпуснаха, докато ръцете им останаха опрени върху седалката и само кутретата им се допираха.

Във всеки друг град около колата на щаба на армията, превозваща толкова необичайни пътници, би се образувала тълпа. Ала това беше Бейн, а Бейн се намираше близо до Стената. Хората хвърляха по един поглед, виждаха символите на Хартата, мечовете и броните, а после поемаха в противоположната посока. Онези, които по природа бяха предпазливи, или бяха докоснати от Зрението, се прибираха вкъщи и залостваха вратите, прозорците и кепенците, не само със стомана и желязо, но и с клонки от зановец и офика. Други, които бяха още по-предпазливи, отиваха край реката и нейните малки островчета, дори без да си дават вид, че ловят риба.

Хорис излезе след пет минути, придружаван от висок, сериозен на вид мъж, чиято едра структура и ястребов поглед придобиваха леко нелеп вид, заради твърде малкото пенсне, нахлузено в долната част на носа му. Той се ръкува с полковника, Хорис се върна в колата и отново потеглиха, докато шофьорът сменяше предавките много умело.

Няколко минути по-късно, преди да отминат последната сграда в града, зад тях започна да бие камбана, дълбоко и бавно. Секунди по-късно, към нея се присъедини още една, някъде отляво, после друга започна да бие над главите им. Скоро навсякъде звъняха камбани.

— Бързо действат — провикна се Хорис към задната седалка. — Навярно началникът навремето ги е карал да тренират.

— Камбаните предупреждение ли са? — попита Тъчстоун. Това му беше познато и той започваше да се чувства все повече в свои води, макар и заради този звук, известяващ големи неприятности. Не се страхуваше от него. Но пък, след като бе попаднал в хранилището за втори път, чувстваше, че може да преодолее всякакъв страх.

— Да — отвърна Хорис. — Приберете се по домовете преди свечеряване. Залостете всички врати и прозорци. Не приемайте вкъщи непознати. Включете осветлението вътре и отвън. Пригответе си свещи и фенери, в случай че електричеството спре. Носете сребро. Ако замръкнете отвън, намерете течаща вода.

— Някога учехме това в прогимназията — каза Сабриел. — Но не мисля, че много хора го помнят, дори и сред местните.

— Ще се изненадате, госпожице — намеси се шофьорът, като говореше с крайчеца на устата си, без да отклонява поглед от пътя. — Камбаните не са звънели така от двайсет години, но много хора ги помнят. Те ще разкажат на всички, които не помнят — не се безпокойте.

— Дано да е така — отвърна Сабриел, а през съзнанието й премина внезапен спомен. Жителите на Нестоу, загубили две-трети от населението си в борбата с мъртвите, а оцелелите скупчени в навеси за сушене на риба на един скалист остров. — Дано да е така.

— Колко остава до Доки пойнт? — попита Тъчстоун. Той също бе обзет от спомени, но неговите бяха свързани с Рогир. Скоро отново щеше да погледне лицето му, но то щеше да бъде само обвивка, оръдие на онова, в което се беше превърнал Рогир…

— Най-много час, струва ми се — отвърна Хорис. — До към шест часа. С това превозно средство можем да се движим средно с трийсет мили в час — доста впечатляващо. Поне за мен. Така съм свикнал с Границата и Старото кралство — поне с онази малка част, която виждаме докато патрулираме. Бих искал да видя повече от него… да пътувам по на север…

— Ще го направите — каза Сабриел, но гласът й прозвуча неубедително, дори в собствените й уши. Тъчстоун не каза нищо, а Хорис не отговори, така че след това продължиха нататък в мълчание, а не след дълго настигнаха конвоя от камиони, изпреварвайки всеки от тях, докато отново застанат начело. Ала откъдето и да минаваха, камбаните неизменно ги предшестваха, всяка селска камбанария подемаше предупредителния звън.

Както предрече Хорис, пристигнаха в Уайвърли малко преди шест. Камионите спряха в редица из цялото село, от дома на полицая, до кръчмата „Уайвърн“, като бързо се прегрупираха в строй на пътя. Свързочните камиони спряха под един телефонен стълб, а по тях се изкачиха двама мъже, за да свържат кабелите. Военните полицаи отидоха в двата края на селото, за да пренасочат движението. Сабриел и Тъчстоун слязоха от колата и зачакаха.

— Не е много различно от Кралската гвардия — каза Тъчстоун, докато гледаше как мъжете бързо заемат позициите си, сержантите крещят, а офицерите се събират около Хорис, който говореше по току-що свързания телефон. — Побързайте и изчакайте.

— Ще ми се да те бях видяла в Кралската гвардия — каза Сабриел. — И в Старото кралство, в… искам да кажа, преди Камъните да са били счупени.

— Тоест, по мое време — каза Тъчстоун. — На мен също би ми се искало. Тогава всичко напомняше за сегашното положение. Искам да кажа, в нормалното ежедневие. Беше спокойно и някак мудно. Понякога си мислех, че животът е твърде бавен, твърде предсказуем. Сега бих предпочел да е така…

— И аз си мислех същото в училище — отвърна Сабриел. — Мечтаех за Старото кралство. За истинска Магия на Хартата. За мъртви, които да възпирам. Принцове, които да…

— Спасяваш?

— За които да се омъжа — отвърна отнесено Сабриел. Изглеждаше съсредоточена върху Хорис. Видът му говореше, че е получил лоши новини по телефона.

Тъчстоун не каза нищо. За него сякаш всичко се избистряше, съсредоточавайки се върху Сабриел, чиято черна коса блестеше като гарваново крило на следобедното слънце. Обичам я, помисли си той. Но ако сега кажа нещо нередно, може би никога няма да…

Хорис подаде телефона на един свързочник и се обърна към тях. Тъчстоун го гледаше, внезапно осъзнал, че може би му остават само пет секунди, през които да бъде насаме със Сабриел, да й каже нещо, каквото и да е. Може би това бяха последните пет секунди, които някога щяха да прекарат насаме…

Не ме е страх, каза си той.

— Обичам те — прошепна. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Сабриел го погледна и се усмихна, почти против волята си. Мъката й заради смъртта на баща й все още не й даваше мира, както и опасенията й за бъдещето — но видът на Тъчстоун, който я гледаше притеснено, по някакъв начин я обнадежди.

— Нямам — прошепна в отговор, накланяйки се към него. Тя се намръщи: — Мисля… мисля, че и аз бих могла да те обикна, Хартата да ми е на помощ, но сега е…

— Телефонната връзка с Граничния пресечен пункт току-що беше преустановена — обяви мрачно Хорис, който се опитваше да надвика селската камбана, още преди да се е приближил достатъчно. — Покрай Стената е започнала да се спуска мъгла преди час. Достигнала е до предните окопи в четири и четиридесет и шест. Оттогава връзката с която и да било от челните роти по телефона или чрез куриер е невъзможна. Тъкмо говорех с дежурния офицер — онзи младеж, който прояви голям интерес към вашия самолет. Каза, че мъглата тъкмо достига до неговия пост. После връзката прекъсна.

— Значи — каза Сабриел. — Керигор не е изчакал залеза. Променя времето.

— Според протоколите, предоставени от Границата — каза Хорис, — тази мъгла — или каквото и да е това — се движи на юг с около двайсет мили в час. Ако се движи по права линия, ще достигне до нас около седем и трийсет. По тъмно, точно преди да изгрее луната.

— Да вървим тогава — сопна се Сабриел. — Конската пътека до Доки пойнт започва зад кръчмата. Да водя ли?

— По-добре не — отвърна Хорис. Извърна се и изкрещя някакви заповеди, придружени от множество ръкомахания и сочене с пръст. След няколко секунди около кръчмата обикаляха мъже, поели по пътеката до Доки пойнт. Най-отпред, разузнавачите от пропускателния пункт, до един стрелци и Магове на Хартата. После първи пехотен взвод, с приведени в готовност щикове и пушки. Когато отминаха кръчмата, те се наредиха в клиновиден строй. Хорис, Сабриел, Тъчстоун и техният шофьор ги последваха. Зад тях идваха другите два взвода и свързочниците, които размотаваха кабел за полеви телефон от голям и тежък цилиндър.

Сред корковите дъбове беше тихо, войниците се движеха максимално тихо, общувайки помежду си с жестове, вместо с викове, и само тежките им стъпки и случайното трещене на брони или друга част от снаряжението нарушаваше тишината.

Слънчевата светлина се процеждаше между дърветата, щедра и златиста, но вече загубила топлината си, като бяло вино, което има ароматен вкус, но никаква сила.

Само разузнавачите поеха към върха на хълма. Водещият пехотен взвод тръгна по по-нисък маршрут около северната страна; другите два взвода се придвижиха на югозапад и югоизток, образувайки отбранителен триъгълник около хълма. Хорис, Сабриел, Тъчстоун и шофьорът продължиха нататък.

Дърветата свършваха на около двайсет метра от върха на хълма, а на тяхно място растяха бурени и магарешки бодили. На най-високата точка стоеше паметникът: масивен квадрат с размерите на колиба, направен от сиво-зелени камъни. Дванайсетте разузнавачи се бяха струпали хаотично около него, а четирима от тях вече повдигаха един от ъгловите камъни, с помощта на дълъг лост, очевидно донесен с тази цел.

Когато Сабриел и Тъчстоун наближиха, камъкът падна с глух звук, разкривайки под себе си още каменни блокове. В това време, всеки от присъстващите Магове на Хартата усети леко бръмчене в ушите си и пристъп на замаяност.

— Усетихте ли? — попита без нужда Хорис, защото от израженията на всички и ръцете, които бяха допрели до ушите си, ставаше ясно, че всички са усетили.

— Да — отвърна Сабриел. Усещането беше почти същото, но по-слабо, от това, което предизвикваха счупените камъни в хранилището. — Боя се, че ще стане по-зле, когато наближим саркофага.

— На каква дълбочина се намира той?

— Четири блока, струва ми се — каза Сабриел. — Или пет. Аз го… видях… под странен ъгъл.

Хорис кимна и даде знак на мъжете да продължат да къртят камъните. Те се заеха с това охотно, но Сабриел забеляза, че непрекъснато следят положението на слънцето. Всички разузнавачи бяха Магове на Хартата с различен ранг — всички знаеха какво ще донесе залезът.

След петнайсет минути, в единия край имаше дупка, широка колкото два блока и също толкова дълбока, а им ставаше все по-зле. Двама от по-младите разузнавачи, мъже в началото на двайсетте, се почувстваха ужасно зле и се възстановяваха надолу по хълма. Останалите работеха по-бавно, тъй като енергията им беше насочена към това да задържат обяда в стомасите си и да успокоят треперещите си крайници.

Изненадващо, имайки предвид недоспиването и изтощението им, Сабриел и Тъчстоун сравнително лесно устояваха на пристъпите на гадене, предизвикани от паметника. Не можеше да става дума за сравнение между студа, мрака и страха от хранилището и стоенето на хълма, огрян от слънцето и изпълнен със свеж ветрец, едновременно затоплящ и охлаждащ.

Когато и третият блок беше изваден, Хорис обяви кратка почивка и всички се оттеглиха надолу по хълма, към редицата дървета, където болезнената аура на паметника се разсейваше. Свързочниците разполагаха с телефон на това място, поставили слушалката му върху обърнатия цилиндър. Хорис я взе, но се обърна към Сабриел, преди свързочникът да завърти ръчката за зареждане.

— Трябва ли да се извършат някакви приготовления, преди да отстраним последните блокове? Имам предвид магически.

Сабриел помисли известно време, прогонвайки умората си, после поклати глава.

— Не мисля. Когато имаме достъп до саркофага, може би ще се наложи да го отворим със заклинание — ще имам нужда от помощта на всички за това. После финалните ритуали с тялото — обичайното заклинание за кремиране. Тогава ще има и съпротива. Вашите хора често ли са правили заклинания от магията на Хартата заедно?

— За жалост, не — отвърна Хорис, като се намръщи. — Тъй като армията не признава официално съществуването на Магията на Хартата, всички тук на практика са самоуки.

— Няма значение — каза Сабриел, стараейки се да прозвучи уверена, тъй като знаеше, че всички наоколо я слушат. — Ще се справим.

— Хубаво — отвърна Хорис с усмивка. Придаваше му много самоуверен вид, помисли си Сабриел. Тя също опита да се усмихне, но не беше сигурна в резултата. Стори й се, че прекалено много прилича на болезнена гримаса.

— Е, да видим докъде е стигнал нашият неканен гост — продължи Хорис, все още усмихнат. — С кого ще ме свърже този телефон, сержант?

— С полицията в Бейн — отвърна сержантът-свързочник, като енергично развъртя зареждащата ръчка. — И северният щаб на армията, сър. Ще трябва да помолите ефрейтор Синдж да ви свърже. Той е на комутатора в селото.

— Добре — отвърна Хорис. — Ало. О, Синдж? Свържи ме с Бейн. Не, предай на север, че не можеш да се свържеш с мен. Да, точно така, ефрейтор. Благодаря… о… полицейски участък Бейн? Полковник Хорис е. Искам да говоря с началник Дингли… да. Здравейте, началник. Да сте получавали някакви доклади за странна гъста мъгла… моля? Вече! Не, в никакъв случай не разследвайте случая. Накарайте всички да останат на закрито. Да спуснат кепенците на прозорците… да, обичайната процедура. Да, каквото и да попадне вътре… Да, извънредно опасно е… ало! Ало!

Той бавно остави слушалката и посочи към хълма.

— Мъглата вече се придвижва през северната част на Бейн. Сигурно се движи много по-бързо. Възможно ли е този Керигор да знае какво сме намислили?

— Да — отвърнаха едновременно Сабриел и Тъчстоун.

— В такъв случай, най-добре да се размърдаме — заяви Хорис, като погледна часовника си. — Бих казал, че вече разполагаме с по-малко от четиридесет минути.