Гарт Никс
Сабриел (21)

Глава двадесета

Излизането от обезопасения, укрепен с акведукт район на Белизар, се оказа по-трудна задача, отколкото влизането в него, особено през северната арка, която водеше към отдавна запустяла улица с необитаеми къщи, които криволичеха към северните градски възвишения.

При арката имаше шестима стражи и те изглеждаха много по-бдителни и изпълнителни от онези, които охраняваха подстъпа откъм пристанището. Имаше и още една група хора пред Сабриел и Тъчстоун, които чакаха да ги пропуснат. Деветима мъже, по чиито лица бе изписана агресивност, съдейки по начина, по който говореха и се движеха. Всички бяха въоръжени, а оръжията им варираха от кинжали до остри брадви. Повечето от тях носеха и лъкове — къси и силно извити, преметнати на гърбовете им.

— Кои са тези хора? — попита Сабриел Тъчстоун. — Защо излизат към Района на мъртвите в града?

— Клошари — отвърна Тъчстоун. — Някои от хората, с които говорих снощи, ги споменаха. Някои части от града доста бързо са били изоставени в ръцете на мъртвите, затова там може да се открие доста плячка. Рискована работа, струва ми се…

Сабриел кимна умислено и отново погледна мъжете, повечето от които седяха или клечаха до стената на акведукта. Някои отвърнаха на погледа й доста подозрително. За миг тя реши, че са видели звънците под наметалото й и са разбрали, че е некромант, но после си даде сметка, че може би двамата с Тъчстоун изглеждат като конкурентни клошари. В крайна сметка, кой друг би пожелал да се прости със защитата на бързата вода? Донякъде тя наистина се чувстваше като закоравял клошар. Макар и току-що изпрани и почистени, дрехите и ризницата й не бяха най-приятното облекло. Освен това бяха все още влажни, а рибарското наметало, с което се бе покрила, беше нещо средно между влажно и мокро, защото не го бяха прострели правилно след прането. Предимството беше, че всичко ухаеше на лимон, защото перачите в „Трите лимона“ използваха лимонов сапун.

Сабриел си бе помислила, че клошарите чакат охраната, но очевидно чакаха нещо друго, което внезапно бяха видели зад нея. Седящите и клекнали мъже се изправиха, мърморейки и ругаейки, и се затътриха в нещо, което наподобяваше редица.

Сабриел погледна през рамо, за да види какво са забелязали — и застина. Защото към арката се приближаваха двама мъже и около двайсет деца: деца на възраст между шест и шестнайсет. Мъжете имаха същото изражение както останалите клошари и държаха дълги камшици с по четири езика. Глезените на децата бяха оковани, а оковите бяха привързани към дълга централна верига. Единият мъж държеше веригата, повел децата по средата на пътя. Другият вървеше зад тях и размахваше напосоки във въздуха над дребните телца своя камшик, а четирите езика от време на време бръсваха по някое ухо или темето на нечия главица.

— Чух и за това — прошепна Тъчстоун, приближавайки се до Сабриел, а ръцете му се спуснаха върху дръжките на мечовете. — Но си помислих, че е пиянска история. Клошарите използват деца-роби, като примамка или стръв за мъртвите. Оставят ги някъде, за да отклонят мъртвите от мястото, което възнамеряват да претърсват.

— Това е… отвратително! — разгневи се Сабриел. — Неморално! Те са робовладелци, не клошари! Трябва да спрем това!

Тя пое напред, а в ума й вече се появяваше заклинание на Хартата, с което да ослепи и обърка клошарите, но някаква остра болка във врата я възпря. Могет, който пътуваше на раменете й, беше забил ноктите си точно под брадичката й. Кръвта се стичаше в тънки струйки, когато той просъска в ухото й.

— Почакай! Тук има деветима клошари и шестима стражи, а наблизо има още. Каква полза ще имат тези деца, а и всички други, които може би ще ги последват, ако те убият? Мъртвите са в основата на това зло, а основното задължение на Абхорсен са мъртвите!

Сабриел остана трепереща на място, а в ъгълчетата на очите й се събираха сълзи, породени от гняв и обида. Ала тя не атакува. Просто стоеше и наблюдаваше децата. Те изглеждаха примирени със своята участ, безмълвни, изгубили надежда. Дори не помръдваха в оковите, стояха неподвижно, с приведени глави, докато клошарите не ги удариха отново с камшиците и те поеха, тътрейки се унило към арката.

Не след дълго преминаха и поеха по безлюдната улица, а групата клошари бавно вървеше зад тях. Слънцето грееше ярко по калдъръмените улици и се отразяваше в ризниците и оръжията — и за кратко, в русата главица на едно момченце. След това изчезнаха, завиха вдясно, поели към Койнърс хил.

Сабриел, Тъчстоун и Могет ги последваха след десетминутни преговори със стражата. В началото нейният предводител, едър мъж с оцапана със сос кожена ризница, искаше да види „официално разрешително за клошар“, но скоро стана ясно, че това е молба за рушвет. След това всичко беше въпрос на пазарлък, докато стигнаха до окончателната цена от по три сребърни пенита за Сабриел и Тъчстоун и едно за котката. Странни изчисления, помисли си Сабриел, но се радваше, че Могет си замълча, без да изрази на глас мнението, че го подценяват.

След акведукта и успокояващата бариера на течащата вода, Сабриел долови осезаемото присъствие на мъртвите. Бяха навсякъде — в разрушените къщи, в мазетата и канализацията, криеха се навсякъде, където не достигаше светлината. Спотайваха се, докато слънцето грееше, в очакване на нощта.

В много отношения мъртвите във Велизар бяха същински двойници на клошарите. Криеха се през деня и вземаха онова, което могат, през нощта. В града имаше много, много мъртви, но те бяха слаби, страхливи и завистливи. Апетитът им беше огромен, но броят на жертвите за жалост бе ограничен. Всяка сутрин десетки от тях губеха връзката си с живота, за да пропаднат обратно в смъртта. Но винаги идваха други…

— Тук има хиляди мъртви — каза Сабриел, а очите й се стрелкаха насам-натам. — Повечето от тях са слаби, но пък са толкова много!

— Направо при хранилището ли отиваме? — попита Тъчстоун. В думите му имаше неизречен въпрос, разбра Сабриел. Трябваше ли — можеха ли — първо да спасят децата?

Тя погледна небето и слънцето, преди да отговори. Разполагаха с около четири часа силна слънчева светлина, ако не се появяха облаци. Все пак, бяха съвсем малко. Ако успееха да победят клошарите, можеха ли да оставят за следващия ден издирването на баща й? С всеки изминал ден ставаше все по-малко вероятно духът и тялото му да бъдат съединени. Без него не можеха да разгромят Керигор, а Керигор трябваше да бъде победен, за да им остане някаква надежда, че ще възстановят камъните на Великата Харта — и да прокудят мъртвите от цялото кралство…

— Ще отидем направо в хранилището — каза Сабриел с мъка, опитвайки се да потисне внезапно появилия се откъслечен спомен: слънцето, отразяващо се в главата на онова момче, тежко стъпващите крака… — Може би… може би ще успеем да спасим децата на връщане.

Тъчстоун ги поведе уверено, придържайки се към средата на улиците, където слънцето грееше ярко. Близо час крачеха из празните, безлюдни улици, а единственият шум идваше от тракането на подкованите им обувки по калдъръма. Нямаше птици или животни. Нямаше дори насекоми. Само разруха и упадък.

Накрая стигнаха до един парк с желязна ограда, който се простираше около основата на Дворцовия хълм. На върха на хълма, почернелите, овъглени останки от съборени камъни и дъски, бяха единственото, останало от кралския дворец.

— Последният регент го изгори — каза Могет, когато и тримата спряха, за да го огледат. — Преди около двайсет години. Беше започнал да гъмжи от мъртви, въпреки цялата стража и защити, които различните гостуващи представители на рода Абхорсен бяха изградили. Казват, че регентът обезумял и опитал да ги изгори.

— Какво е станало с него? — попита Сабриел.

— По-точно с нея — отвърна Могет. — Загина при пожара — или мъртвите са я отнесли. И това сложи край на всякакви опити кралството да бъде управлявано.

— Сградата беше красива — припомни си Тъчстоун. — Имаше изглед към Саерско море. Таваните бяха високи, а бяха изградили и много добра система от отдушници и шахти, които да улавят светлината и морския бриз. В двореца винаги имаше музика и танци, както и вечеря в чест на средата на лятото, която организираха на покрива на градината, с хиляди ароматни свещи…

Той въздъхна и посочи една дупка в оградата на парка.

— Можем да влезем и оттук. В една от декоративните пещери в парка има вход към хранилището. До водата се стига едва по петдесет стъпала, вместо по сто и петдесетте от самия дворец.

— Сто петдесет и шест — каза Могет. — Доколкото си спомням.

Тъчстоун сви рамене и се провря през дупката към меката трева на парка. Наоколо нямаше никой — и нищо, но въпреки това той извади мечовете си. Наблизо имаше големи дървета и сенки, естествено.

Сабриел го последва, а Могет скочи от раменете й, за да се поразходи и да подуши наоколо. Сабриел също извади мечовете си, но остави звънците. В околността имаше мъртви, но не и наблизо. Паркът беше твърде открит през деня.

Декоративните пещери се намираха едва на пет минути път около едно зловонно езеро, което навремето се бе славило със статуи на брадати тритони, от които бликаше вода. Сега устите им бяха затлачени с гнили листа, а езерото беше почти запълнено с жълто-зелена тиня.

Имаше три входа на пещери, разположени един до друг. Тъчстоун ги поведе към най-големия, централен вход. Първите един-два метра представляваха мраморни стъпала, а таванът се подпираше от мраморни колони.

— Тази достига едва на около четиридесет крачки във вътрешността на хълма — обясни Тъчстоун, когато запалиха свещите при входа, а серният кибрит примеси своя зловонен мирис с влажния въздух в пещерата. — Построили са ги за пикниците в разгара на лятото. В дъното на тази има врата. Може би е заключена, но ще поддаде пред някое от заклинанията на Хартата. Стълбите са непосредствено зад нея, но няма осветление. И е тясно.

— Тогава аз ще вляза първа — каза Сабриел със скованост, която издаваше отпадналостта в краката й и преобърнатия й стомах. — Не долавям присъствието на мъртви, но е възможно да има…

— Много добре — каза Тъчстоун след моментно колебание.

— Всъщност не се налага да идваш — изстреля внезапно Сабриел, докато стояха пред пещерата, а свещите глупаво проблясваха на слънцето. Изведнъж се почувства много отговорна за него. Той изглеждаше уплашен, много по-блед от нормалното, почти като изпит от смъртта некромант. Беше станал свидетел на ужасни неща в хранилището, неща, които навремето го бяха накарали да обезумее, и въпреки неговите самообвинения, Сабриел не вярваше, че той има вина. Там долу не беше неговият баща. Той не беше Абхорсен.

— Напротив, длъжен съм — отвърна Тъчстоун. Той нервно хапеше долната си устна. — Трябва. В противен случай никога няма да се избавя от спомените си. Трябва да направя нещо, да си създам нови спомени, по-добри. Трябва да… потърся изкупление. Освен това, още съм член на кралската гвардия. Това е мой дълг.

— Така да бъде — каза Сабриел. — Във всеки случай се радвам, че си тук.

— Аз също, по някакъв странен начин — каза Тъчстоун и почти се усмихна, но не съвсем.

— Но не и аз — прекъсна ги решително Могет. — Да се залавяме за работа. Ще изтървем слънчевата светлина.

Вратата беше заключена, но се отвори лесно със заклинанието на Сабриел, а елементарните символи на Хартата за отключване се лееха от ума й към показалеца, който беше опряла в ключалката. Ала въпреки че заклинанието успя, беше трудно да го направи. Дори и тук, счупените камъни на Великата Харта оказваха своето влияние и възпираха магията.

Слабата светлина на свещите разкри влажни, рушащи се стъпала, които водеха надолу. Нямаше извивки или завои, само една права стълба, водеща към мрака.

Сабриел крачеше предпазливо, чувствайки как мекият камък се руши под тежките й обувки, затова се наложи да стъпва с токовете в самия край на всяко стъпало. Това забавяше хода й, а Тъчстоун беше съвсем близо зад нея, и светлината от неговата свещ очертаваше сянката на Сабриел върху стъпалата пред тях, така че тя се виждаше удължена и изкривена, докато потъваше в мрака извън обсега й.

Долови миризмата на хранилището, преди да го е видяла, някъде около тридесет и деветото стъпало. Хладна, влажна миризма, която проникна в носа и дробовете й, изпълвайки я с усещането за студено пространство.

След това стъпалата привършиха при една врата в края на огромна правоъгълна зала — гигантска пещера, в която каменните колони се извисяваха като гора, за да поддържат покрива, намиращ се на около двайсет метра над главата й, а подът пред нея не беше от камък, а покрит с вода, студена и неподвижна като скала. Около стените се спускаха бледи лъчи от слънчева светлина, които контрастираха с подпорните колони, очертавайки светлинни дискове върху водата. Това превръщаше периферията на хранилището в сложна рисунка от светлосенки, но центърът оставаше непонятен, забулен в дълбок мрак.

Сабриел усети, че Тъчстоун я докосва по рамото, а после чу шепота му.

— Водата е дълбока до кръста. Постарай се да влезеш възможно най-тихо. Хайде — аз ще взема свещта ти.

Сабриел кимна, подаде му свещта, прибра меча в ножницата и седна на последното стъпало, преди бавно да се отпусне във водата.

Беше студена, но поносимо. Въпреки старанието на Сабриел, около нея върху тъмната вода се образуваха сребристи вълнички, и се чу съвсем леко цамбурване. Стъпалата й докоснаха дъното и тя едва успя да потисне едно ахване. Не беше заради студа, а защото внезапно се бе опряла до двата счупени камъка на Великата Харта. Това я покоси като свиреп пристъп на стомашен грип, предизвикал спазми, пот и замаяност. Приведена одве, тя се хвана за стъпалото, докато първите спазми преминаха в тъпа болка. Беше много по-тежко, отколкото при по-маловажните камъни, счупени край Разполовения хребет и Нестоу.

— Какво има? — прошепна Тъчстоун.

— Ох… счупените камъни — смотолеви Сабриел. Пое дълбоко въздух, за да пропъди със силата на волята си болката и неразположението. — Мога да го понеса. Внимавай, когато влизаш.

Тя извади меча си и пое свещта от Тъчстоун, който се готвеше да влезе във водата. Въпреки че беше предупреден, Сабриел видя, че потръпна, когато краката му стъпиха на дъното и по челото му изби пот, която отразяваше вълните, образувани при влизането във водата.

Сабриел очакваше Могет да скочи на раменете й, имайки предвид явното му неодобрение към Тъчстоун, но той я изненада, като скочи върху мъжа. Тъчстоун също бе видимо изненадан, но се съвзе. Могет се уви около тила му и тихо измяука.

— Придържай се към периферията, ако можеш. Покварата — счупените камъни — ще имат още по-неприятен ефект в центъра.

Сабриел вдигна меча си в знак на съгласие и пое напред, следвайки лявата стена, като опитваше да нарушава повърхностното съпротивление на водата възможно най-малко. Ала тихото пляскане на краката им изглеждаше много шумно, отеквайки и разнасяйки се из водохранилището, сливайки се с единствения друг звук — равномерното капене на водата, която се стичаше от покрива, или се спускаше по-леко по колоните.

Тя не долови присъствието на мъртви същества, но не беше сигурна доколко това се дължи на счупените камъни. От тях я болеше глава, сякаш чуваше постоянен, твърде висок шум, стомахът й се сви, а устата й се изпълни с острия вкус на жлъчен сок.

Тъкмо бяха стигнали до северозападния край, когато светлината внезапно отслабна и хранилището мигновено стана тъмно, с изключение на едва доловимото, деликатно сияние на свещите.

— Облак — прошепна Тъчстоун. — Ще отмине.

Те затаиха дъх, вгледани нагоре, към бледо очертаната светлина над главите им, и бяха възнаградени, когато слънчевите лъчи отново прорязаха тъмнината. Изпълнени с облекчение, отново закрачиха, следвайки дългата стена от изток на запад. Ала облекчението им не продължи дълго. Още един облак затъмни слънцето, някъде в свежия въздух, високо над тях, и мракът се върна. Появиха се още облаци и накрая имаше само кратки светли промеждутъци, редуващи се с дълги периоди на пълен мрак.

Хранилището изглеждаше по-студено без слънцето, макар и отслабнало, заради преминаването на лъчите през дългите шахти в земята. Сабриел вече почувства студа, редом с внезапния, ирационален страх, че са останали твърде дълго и ще излязат през нощта, пълна с очакващи, жадни за живот мъртви. Тъчстоун също усети студа, усилен от спомените му отпреди двеста години, когато бе прегазил същата тази вода, за да види кралицата и нейните две дъщери, принесени в жертва пред счупените Велики камъни. Тогава във водата имаше кръв и той още я виждаше — един застинал миг от времето, който нямаше да се изличи от съзнанието му.

Въпреки опасенията им, именно мракът им помогна. Сабриел видя светлина, слабо луминесцентно сияние вдясно от нея, някъде към центъра. Като закри очи от блясъка на свещта, тя го показа на Тъчстоун.

— Там има нещо — съгласи се той, а гласът му бе толкова тих, че Сабриел едва го чу. — Но е поне на четиридесет крачки към центъра.

Сабриел не отвърна. Беше доловила нещо в тази слаба светлина, нещо, наподобяващо слабото усещане по тила й, което се появяваше, когато изображението на баща й я посещаваше в училище. Отдалечавайки се от стената, тя си запроправя път из водата, а зад нея се образува V-образна диря от вълни. Тъчстоун отново погледна, след това я последва, борейки се с гаденето, което напираше в стомаха му, прииждайки на вълни, като многократни дози от лекарство за повръщане. Освен това му се виеше свят и вече не чувстваше краката си.

Изминаха около трийсет крачки, а болката и гаденето постепенно се влошаваха. После Сабриел спря внезапно, Тъчстоун повдигна меча си и свещта, оглеждайки се за засада. Ала там нямаше неприятел. Ярката светлина идваше от защитен ромб, четирите основни символа проблясваха под водата, а помежду им искряха линии на силата.

 

В средата на ромба стоеше мъжка фигура, протегнала празните си ръце, сякаш някога в тях бе имало оръжия. Лицето и дрехите му бяха покрити със скреж, закривайки чертите му, а водата около кръста му бе опасана с лед. Ала Сабриел не се съмняваше в неговата самоличност.

— Татко — прошепна тя, а шепотът й отекна из тъмната вода, присъединявайки се към неспирното капене.