Гарт Никс
Сабриел (17)

Глава шестнадесета

Сред наводнените полета бе имало издигната пътека, но сега тя бе потопена до нивото на глезена, а на места се пропадаше до бедрото. Само построените отводнителни канали се издигаха високо над солената вода и всички се спускаха на изток, а не към селото, така че Сабриел и Тъчстоун бяха принудени да газят по пътеката. Могет, естествено, пътуваше, усукал крехката си фигура около врата на Сабриел, като кожа от бяла лисица.

Водата и калта, ведно с несигурния път, забавяха придвижването. Отне им час да изминат по-малко от миля, затова, когато най-сетне излязоха от водата и стъпиха в началото на скалистото възвишение към селото, беше много по-късен следобед, отколкото на Сабриел й се искаше. Поне небето е ясно, помисли си тя, поглеждайки нагоре. Зимното слънце не беше особено топло и не можеше да се опише като палещо, но със сигурност щеше да попречи на повечето представители на Нисшите мъртви да се осмелят да излязат навън.

Въпреки това, те се придвижваха внимателно към селото, с полуизвадени мечове, а Сабриел с ръка на звънците. Пътеката криволичеше в поредица от стъпала, издълбани в скалата, тук-там заздравени с тухли и хоросан. Самото село се бе сгушило на върха — около трийсет уютни тухлени къщички с дървени покриви, някои боядисани в ярки цветове, други — в мрачни, а някои просто сиви и обрулени от ветровете.

Беше съвсем тихо, като се изключеше случайния полъх на вятъра или печалния вик на някоя чайка, които долитаха от въздуха над главите им. Сабриел и Тъчстоун се приближиха един до друг, вървейки почти рамо до рамо по онова, което минаваше за главна улица, вече извадили мечовете, а очите им се стрелкаха към затворените врати и прозорците със спуснати кепенци. И двамата се чувстваха неспокойни, изнервени — едно неприятно, изгарящо усещане се прокрадваше из телата им, започвайки от гърба, към тила, до знака на Хартата на челото. Сабриел усещаше и присъствието на мъртви същества. Нисши мъртви, криещи се от слънцето, спотайващи се наблизо, в някой дом или изба.

В края на главната улица, на най-високото място на скалата, един Камък на Хартата стоеше върху добре поддържана морава. Едната половина на камъка беше отрязана, парчетата бяха счупени и катурнати, черен камък върху зелената трева. Пред камъка лежеше труп с вързани ръце и крака, а зеещият разрез на гърлото му недвусмислено показваше откъде е дошла кръвта — кръвта за жертвоприношението, което бе счупило камъка.

Сабриел коленичи до трупа, извърнала очи от счупения камък. Беше разрушен съвсем наскоро, усети тя, ала вратата към Смъртта вече се открехваше със скърцане. Тя почти усещаше студените течения зад нея, които се виеха около камъка, изсмуквайки топлината и живота от въздуха. Там също се спотайваха разни същества, тя знаеше това, точно зад границата. Усещаше тяхната жажда за живот, тяхното нетърпение да се спусне нощта.

Както очакваше, трупът беше на маг на Хартата, мъртъв едва от три-четири дни. Ала не беше очаквала, че мъртвият е жена. Широките рамене и мускулестото тяло я бяха заблудили за миг, но пред нея лежеше жена на средна възраст, със затворени очи и прерязано гърло, а късата й кафява коса се бе втвърдила от морската сол и кръвта.

— Селската лечителка — каза Могет, сочейки с носа си гривната на китката й. Сабриел отмести въжетата, с които бе вързана, за да може да вижда по-добре. Гривната беше бронзова, с инкрустирани символи на Хартата от нефрит. Символите вече не действаха, защото върху бронза имаше засъхнала кръв, а в кожата под метала нямаше пулс.

— Била е убита преди три или четири дни — обяви Сабриел. — Камъкът е бил счупен по същото време.

Тъчстоун я погледна и кимна мрачно, после продължи да гледа къщите отсреща. Мечовете висяха свободно в ръцете му, но Сабриел забеляза, че цялото му тяло е напрегнато като натъпкано в кутия човече на пружина, готово да изскочи.

— Този… или това…, което я е убило и е счупило камъка, не е пленило духа й — добави тихо Сабриел, сякаш размишляваше на глас. — Чудно защо?

Нито Могет, нито Тъчстоун отговориха. За миг Сабриел реши да попита самата жена, ала внезапният й порив за пътешествия в смъртта бе дълбоко потиснат от наскорошните й преживявания. Вместо това, тя сряза въжетата и положи жената на земята, доколкото можа; накрая тялото й зае свитата поза на спящ човек.

— Не зная името ти, лечителко — прошепна Сабриел. — Но се надявам бързо да преминеш отвъд Последната порта. Сбогом.

Тя се изправи и нарисува символите на Хартата за погребалната клада над трупа, прошепвайки имената им, докато го правеше — ала пръстите й се движеха неумело и не успяваше да намери точните думи. Пагубното влияние на счупения камък я притискаше, сякаш борец я бе сграбчил за китките, стискайки челюстта й. По челото й изби пот, а през крайниците й премина болка, ръцете й трепереха от усилието, езикът й натежа, сякаш се бе подул във внезапно пресъхналата й уста.

После усети, че отнякъде идва помощ, тялото й се изпълни със сила, която вдъхна живот на символите, укроти ръцете й, проясни гласа й. Тя завърши молитвата и над жената проблесна искра, превърна се в игрив пламък, а след това се разрасна в буен, нажежен до бяло огън, който обхвана цялото й тяло, поглъщайки го напълно, за да го превърне в пепел, лек товар за морските ветрове.

Допълнителната сила идваше от ръката на Тъчстоун, а разтворената му длан бе леко опряна на рамото й. Докато се изправяше, допирът изчезна. Когато Сабриел се обърна, Тъчстоун тъкмо измъкваше меча с дясната си ръка, вперил поглед в къщите — сякаш нямаше нищо общо с оказаната й помощ.

— Благодаря ти — каза Сабриел. Тъчстоун беше силен маг на Хартата, може би колкото самата нея. Това я изненада, макар да не разбираше защо. Той не бе крил факта, че е маг на Хартата — тя предполагаше, че знае само няколко от символите и заклинанията, свързани повече със сраженията. Дребни магии.

— Трябва да продължим — каза Могет, който възбудено крачеше напред-назад, като внимателно избягваше късовете от счупения камък. — Да намерим лодка и да отплаваме по море преди падането на нощта.

— Пристанището е нататък — изрече бързо Тъчстоун, сочейки с меча си. И той, и котката изгаряха от желание да напуснат района на счупения камък, помисли си Сабриел. Ала и тя изпитваше същото. Дори и на ярката дневна светлина, той сякаш помрачаваше цветовете наоколо. Моравата вече беше по-скоро жълта, отколкото зелена, и дори сенките изглеждаха по-плътни и по-многобройни от нормалното. Тя потръпна, припомнила си за Разполовения хребет и съществото на име Тролк.

Пристанището се намираше от северната страна на скалата, докъдето се стигаше по още стъпала, издълбани в скалистия хълм, или когато ставаше дума за товар, чрез някой от подемните кранове, разположени по ръба й. В прозрачната синьо-зелена вода бяха вдадени дълги дървени кейове, разположени под заслона на скалист остров, по-малък брат на скалата в селото. Дълъг вълнолом от огромни каменни блокове свързваше острова с брега, като завършек на защитата на пристанището срещу вятъра и вълните.

На пристанището нямаше закотвени лодки, вързани за кейовете или към стената. Нямаше дори нито една ладия, издърпана на брега за ремонт. Сабриел застана на стъпалата, вгледана надолу, а всякакви бъдещи планове временно изчезнаха от съзнанието й. Тя просто гледаше как морето се плиска около покритите с раковини стълбове на кейовете; подвижните сенки в синята вода, хвърляни от дребните риби, движещи се на пасажи по свои си дела. Могет седеше в краката й и мълчаливо душеше из въздуха. Тъчстоун бе застанал по-високо зад нея и пазеше тила.

— Ами сега? — попита Сабриел, сочейки неопределено към празното пристанище долу, а ръката й се движеше в ритъма на вълните, които непрестанно се полюшваха към дървото и камъка.

— На острова има хора — каза Могет, присвил очи срещу вятъра. — А между двете оголени скали на югозапад има завързани лодки.

Сабриел погледна нататък, но не видя нищо, докато не извади телескопа от раницата на гърба на Тъчстоун. Той стоеше съвсем неподвижно, докато тя тършуваше, притихнал като празното село. Отново се преструва на дървена статуя, помисли си Сабриел, но всъщност нямаше нищо против. Той се стараеше да бъде полезен, без да изразява благоговението си на всеки пет минути.

През телескопа тя видя, че Могет е прав. Няколко лодки стояха наполовина скрити между две издадени скали, а се виждаха и едва доловими признаци на живот: зърна простор за пране, което се развяваше зад ъгъла на една висока скала; мимолетно движение между две от шестте или седемте порутени дървени постройки, сгушени в югозападната част на острова.

Отмествайки поглед към вълнолома, Сабриел проследи протежението му. Както и бе предполагала, в самия център имаше пролука, през която морето нахлуваше с голяма сила. Купчината дърва откъм островната му страна показваше, че някога там бе имало мост, който вече бе премахнат.

— Изглежда селяните са избягали на острова — каза тя и сгъна телескопа. — На вълнолома има пролука, която да задържа течащата вода между острова и брега. Идеална защита срещу мъртвите. Не мисля, че дори някой разяждащ дух би рискувал да прекоси дълбоката приливна вода…

— Да вървим тогава — промърмори Тъчстоун. Отново звучеше притеснен, изнервен. Сабриел го погледна, после погледна над главата му, и разбра защо. От югоизток зад селото се събираха облаци — тъмни облаци, носещи дъжд. Въздухът бе спокоен, но след като видя облаците, Сабриел разбра, че това е затишие пред буря. Слънцето нямаше да ги предпазва още дълго, а нощта щеше да настъпи рано.

Без повече подканяне, тя пое надолу по стълбите към пристанището, а после към вълнолома. Тъчстоун я последва по-бавно, като през няколко крачки се извръщаше да погледне назад. Могет се присъедини, а дребното му котешко лице непрекъснато се обръщаше, за да погледне къщите.

Зад тях се открехваха кепенци и зад сигурността на сенките надничаха безплътни очи, гледаха как тримата напредват към вълнолома, все още окъпан в ярка слънчева светлина, обграден от стремителните вълни на ужасната вода. Изгнилите, разложени зъби скърцаха, стиснати в устата на скелетите. Далече зад прозорците, сенки, по-тъмни от тези, които хвърляше светлината, кръжаха тревожно, разгневени — и уплашени. Всички знаеха кой е минал оттам.

Една от тези сенки, избрана от множеството и заставена от събратята си, се отказа от своето съществуване в живота с безмълвен вик, изчезвайки в смъртта. Техният господар се намираше на много, много левги разстояние и най-бързият начин да се доберат до него се намираше там. Разбира се, след като предадеше посланието си, вестоносецът щеше да пропадне през Портите до окончателната си смърт. Ала господарят му не се интересуваше от това.

Пролуката във вълнолома се оказа широка петнайсет стъпки, а водата беше два пъти по-висока от Сабриел, понеже морето нахлуваше през нея необуздано и стихийно. Освен това, тя бе охранявана от стрелци на острова, както забелязаха, когато една стрела се удари в камъните пред тях и полетя към морето.

Тъчстоун незабавно се втурна пред Сабриел и тя долови потока на Магията на Хартата в него, а мечовете му описаха огромен кръг във въздуха пред тях двамата. Пътят на мечовете бе последван от светещи ивици, а във въздуха надвисна светещ кръг.

Четири стрели се извиха от острова към тях. Една от тях, попаднала в кръга, просто изчезна. Останалите три съвсем не улучиха целта, и се приземиха в камъните или морето.

— Стрелкова стража — изохка Тъчстоун. — Дава резултат, но трудно ще продължим. Ще отстъпим ли?

— Още не — отвърна Сабриел. Тя усещаше как мъртвите се движат в селото зад тях, а вече виждаше и стрелците. Бяха четирима, две двойки, всяка от които се криеше зад един от големите, побити камъни, които бележеха мястото, на което вълноломът се свързваше с острова. Изглеждаха млади и неспокойни и вече бяха доказали, че не представляват голяма заплаха.

— Почакайте! — извика Сабриел. — Ние не сме врагове!

Не последва отговор, но стрелците не свалиха стрелите от тетивата.

— Каква е титлата на водача на селото — имам предвид по принцип? Как го наричат? — прошепна набързо Сабриел към Тъчстоун, и за пореден път си пожела да знаеше повече за Старото кралство и неговите обичаи.

— По мое време… — отвърна бавно Тъчстоун, а мечовете му проследиха стрелковата стража, ангажирала почти цялото му внимание — по мое време… Старейшина — за толкова голямо село.

— Бихме искали да говорим с вашия старейшина! — извика Сабриел. Тя посочи облаците, които се придвижваха зад нея и добави: — Преди да се стъмни!

— Почакайте! — чу се в отговор и един от стрелците хукна от скалите нагоре към сградите. Вече по-близо, Сабриел разбра, че това навярно са навеси за лодки или нещо подобно.

Стрелецът се върна след няколко минути, а един по-възрастен мъж куцукаше сред скалите зад него. Щом го видяха, останалите трима стрелци свалиха лъковете и прибраха стрелите в колчаните. Видял това, Тъчстоун престана да поддържа заклинанието. То увисна във въздуха за миг, след това се разсея, оставяйки краткотрайна дъга.

Старейшината беше действително име, освен титла, както разбраха, когато той закуцука по вълнолома. Дълга бяла коса се развяваше като крехка паяжина около неговото слабо, набръчкано лице и той се движеше с целенасоченото усилие на много старите хора. Не изглеждаше уплашен, навярно бе изпълнен с апатичната смелост на човек, чиято смърт бездруго вече наближава.

— Кои сте вие? — попита той, когато наближи пролуката, застанал над въртящите се води като някакъв легендарен пророк, а тъмнооранжевата му мантия се развяваше около него от усилващия се бриз. — Какво искате?

Сабриел отвори уста, за да отговори, но Тъчстоун вече я бе изпреварил.

— Аз съм Тъчстоун, верен оръженосец на Абхорсен, който стои тук. Със стрели ли посрещате хората като нас?

Старецът замълча за миг, а хлътналите му очи бяха вперени в Сабриел, сякаш можеше да отстрани всяка измама или заблуда само с поглед. Сабриел отвърна на погледа му, но с ъгъла на устата си прошепна на Тъчстоун.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да говориш от мое име? Няма ли да е по-добре да подходим по-дружелюбно? И тъй като си мой верен…

Тя замълча, защото старецът се прокашля, преди да проговори и плю във водата. За миг тя реши, че това е неговият отговор, но тъй като нито стрелците, нито Тъчстоун реагираха, очевидно не беше така.

— Времената са лоши — рече Старейшината. — Бяхме принудени да напуснем домовете си и да заживеем в димящите бараки, да оставим топлината и уюта заради морските ветрове и вонята на риба. Много от жителите на Нестоу са мъртви — или по-лошо. Непознатите и пътниците са рядкост в тези времена и невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Аз съм Абхорсен — каза неохотно Сабриел. — Враг на мъртвите.

— Помня — отвърна бавно старецът. — Абхорсен идваше тук, когато бях млад. Идваше да усмири духовете, които донасяше търговецът на подправки, Хартата да го прокълне. Абхорсен. Помня палтото, което носиш, синьо като дълбините на морето, със сребърните ключове. Имаше също и меч…

Той замълча в очакване. Сабриел стоеше безмълвно, чакаше да продължи.

— Иска да види меча — каза Тъчстоун с равен глас, след като тишината се проточи твърде дълго.

— О — отвърна Сабриел и се изчерви.

Беше съвсем очевидно. Внимателно, за да не плаши стрелците, тя измъкна меча, изправяйки го срещу слънцето, за да се видят ясно символите на Хартата, танцуващи в сребърно върху острието.

— Да — въздъхна Старейшината, а старите му рамене се отпуснаха облекчено. — Това е мечът със заклинания на Хартата. Тя е Абхорсен.

Той се извърна и се затътри към стрелците, а изтощеният му глас се извиси до някакво бегло подобие на рибарски поздрав.

— Елате, вие четиримата. Побързайте с моста. Имаме гости! Помогнете най-сетне!

Сабриел погледна Тъчстоун, повдигайки вежди по повод значението на последните три думи, изречени от стареца. За нейна изненада, Тъчстоун отвърна на погледа й и го задържа.

— Според традицията, човек с висок ранг, какъвто си ти, трябва да бъде представен от своя верен оръженосец — каза той тихо. — А единственият приемлив начин да пътувам с теб е в качеството на твой верен оръженосец. Иначе, хората ще предположат, че ние, в най-добрия случай, сме незаконни любовници. Ако свържеш името си с моето по този начин, това ще те принизи в очите на повечето хора. Разбираш ли?

— А — отвърна Сабриел, преглъщайки, усетила как червенината на смущението й се завръща и плъзва от бузите към шията й. Чувстваше се така, сякаш е получила някоя от най-жестоките социални критики на мис Прионт. Дори не се бе замислила как биха изглеждали двамата, ако пътуват заедно. Несъмнено, в Анселстиер това би се възприело като позорно, но тук беше Старото кралство, където нещата бяха различни. Но само някои неща, както изглеждаше.

— Урок двеста и седми — промърмори Могет някъде до краката й. — Три от десет. Питам се дали имат малко прясно уловен меджид? С удоволствие бих хапнал един малък, още подскачащ…

— Замълчи! — прекъсна го Сабриел. — Най-добре за известно време да се преструваш на нормална котка.

— Много добре, милейди. Абхорсен — отвърна Могет, отдалечавайки се, за да седне от другата страна на Тъчстоун.

Сабриел се готвеше за хаплив отговор, когато видя едва забележимата извивка в ъгъла на устата на Тъчстоун. Тъчстоун? Да се подсмихва? Изненадана, тя не успя да изрече правилно остроумния си отговор, после съвсем го забрави, когато четиримата стрелци покриха с дъска пролуката, а единият й край се стовари върху камъка със стряскащ звук.

— Моля, прекосете бързо — каза Старейшината, когато мъжете закрепиха дъската. — Сега в селото има много зловещи същества, а се боя, че денят е почти превалил.

Като потвърждение на думите му, сянката на облаците над тях се спусна, докато той говореше, и свежият аромат на предстоящ дъжд се смеси с влажния и солен дъх на море. Без повече подкани, Сабриел бързо претича по дъската, след нея Могет, а Тъчстоун вървеше последен.