Леонид Панасенко
Заливът на Мимозата

Бях на деветнадесет години, когато видях морето за първи път.

Това стана една вечер, по-скоро през нощта, по малко странен начин.

Когато излязох на брега, луната тъкмо се беше скрила. Студеният безкрай, чиято дълбочина и необятност човек не може да си представи, се спотайваше наблизо, на няколко крачки. Стана ми чоглаво на душата. Изпитах страшничко усещане, че вървя в тъмнината по ръба на пропаст. По-късно разбрах: така голямата дълбочина плаши слабите плувци.

Морето беше като тепсия. Леко раздвижената вода потъваше в мрака и там се сливаше с него.

„Морето винаги е извън земята, значи мъничко поне, ама е извънземно“ — помислих си. Моретата и океаните изведнъж ми заприличаха на някакво космическо същество, заселено преди милиарди години на Земята. Изтърсило се от небесата, забучало, разляло се и се ширнало почти по целия свят, ала част от сушата не се предала, оцеляла. Живеят сега редом. Опасно ли е това същество, или пък е добро? Кой то знае. Едно е ясно: чуждо е то на земята, чуждо.

„Какво си измисляш?“ — плисна една вълна и облиза босите ми крака.

Като по поръчка завесата на облаците изведнъж се разтвори. Върху водата заблестя мечът на лунната пътека. Дрезгава пепелява светлина заля скалите и пътечката, тайнствените дълбочини и мидичките под краката ми.

И изведнъж се промени.

Изчезна някъде и тревогата, и усещането за опасност. Като насрещна вълна плисна в душата ми възторг: ей го на морето. Дългоочаквано, още невиждано, извънредно красиво даже в този сънен час.

Размахах ръце, заподскачах и се затичах покрай ивицата на прибоя. След това приседнах на първия изпречил се насреща ми камък, замислих се: „Че как се озовах на брега?“

Странното се изразяваше в следното. Кузма Петрович, при когото отседнах, каза, че близо до къщата му няма изход към морето — само скали и сипеи. Трябвало да се върви почти километър по пътечката до почивния дом. А пък аз, като реших да се поразходя, извървях буквално двадесет-тридесет крачки от портичката на градината и се натъкнах на незабележима пролука в скалите. От нямане какво да правя се проврях през нея и… се намерих на брега на малък залив. Че как стана това? Изглежда, че Кузма Петрович разбира само от вино и не познава както трябва околността.

Пристигнах в селото от Симферопол с последния рейс. Загубих още половин час, докато намеря къщата на дядото, чийто адрес ми даде Коля Зинчук — нашият фоторепортер.

Кузма Петрович, дребничък и сякаш обиден от нещо, веднага поиска препоръка.

— Коля ме праща, от Лвов. Вече два пъти е отсядал у вас.

— Русоляв такъв, с кутия? — уточни дядото. От него силно лъхаше на вино.

— Аха… Прави снимки за нашия вестник.

— Знам. Той и мен ме щракна — неопределено кимна Кузма Петрович, като с това движение или признаваше изкуството на Зинчук, или пък казваше: „Глезотии са тия работи“, но завърши речта си напълно миролюбиво: — Давай паспорта — трябва за регистрирането, и парите в предплата. Дадох паспорта и парите на дядото. Кузма Петрович нехайно ги пъхна в джоба си и влезе навътре в градината. След няколко крачки спря.

— Това тук са кошерчета — Кузма Петрович посочи неясно очертаващите се в тъмнината сандъци. — Гледай да не ги прекатуриш, ако се връщаш нощем на градус.

— Защо непременно на градус? — учудих се аз.

— Мен да питаш, ако щеш, на платна — изхъмка дядото. — Да почиваш ли си дошъл или не? Допие ли ти се винце — не ходи в магазина. Ще ти продам от моето.

— Благодаря.

— За благодаря не го давам. Рубла и половина литърът. Затова пък виното си го бива. То, пусто да остане, отначало ме направи човек, пък после ме затри.

Дядото светна лампата в барачката и си отиде.

Огледах се. Железен креват, маса, стол, до вратата — закачалка. Не е комфортно, но може да се живее. Чаршафите ме накараха да се усмихна, тъй като в краищата им се мъдреше черният печат на почивния дом „Прибой“. По всичко си личи, че едно време Кузма Петрович е работил и като домакин.

Не ми се седеше в барачката, макар че часовникът показваше полунощ. Скалите си ги бива. Поне отдалеч ще видя морето или може би ще чуя прибоя.

И ето — сбъдна се.

Седя на камъка. Морето диша в краката ми, спокойно като голямо и умно куче. Подобно на изгубено колело от чумашка^[1] каруца се търкаля над главата ми луната. А зад нея по небето — сол. Разсипали я там щедро-щедро, но кой, кога…

Нечии стъпки прекъснаха обърканите ми мисли — под краката на някой друг късен бродник като мен хрущяха мидичките. Не го виждах още, но определих, че е мъж — стъпките бяха твърди, уверени. Може би Кузма Петрович е решил да се поразходи преди лягане? Не, май не е той.

Огледах се.

По брега крачеше висок, попрегърбен човек.

„Ама че не ми върви — помислих си с обида. — Не можеш… Никъде не можеш да постоиш самичък. Нощ, затънтено място, а от курортистите спасение няма:“

Непознатият се приближи.

Сега видях, че е слаб, облечен с обикновен костюм. Именно затова капитанската фуражка на главата му ми се стори карикатурно нелепа.

— Ще ви се намери ли кибрит? — попита той. Гласът му беше възглух и малко пресипнал.

Мълчаливо подадох запалката си.

Когато непознатият не без усилие успя да я запали, аз се вгледах по-внимателно в продълговатото му лице, загрубяло от вятъра и слънцето. Стори ми се, че някъде вече бях виждал тези пронизващи светлокафяви очи, бръчките, които като белези пресичаха лицето, тези къси мустаци. Но къде?

И изведнъж си спомних. Невероятността на догадката ме смая.

— Вие?… — промърморих и се запънах.

„По-добре да не досаждам на хората с моите въпроси — помислих си. — Прилича? Е, така да е… Малко ли хора си приличат.“

Така си помислих, а запитах съвсем друго:

— Как попаднахте тук, Александър Степанович? Какво правите тук?

Грин ме изгледа остро, почти с неприязън. Сигурно докато е бил жив, за много неща, и то не винаги уместно, са го питали. После сякаш духна вятър и обърна ветропоказателя на настроението му. Грин се усмихна. Така, сякаш бе извадил от джоба си последната сребърна монета.

— Имах сгоден случай, идвам от Зурбаган — каза той и махна с ръка към морето. — Преди живеех наблизо. Във Феодосия… Остана една голяма книга, роман…

— „Мимозата“ ли? — попитах. — Но вие сте го написали само наум, Александър Степанович. Запазени са няколко откъса. Четири или пет.

— Не-не — каза Грин и дълбоко смукна от цигарата. Огънчето й за миг освети грубото му лице. — Записах… Почти всичко… Бързах и не казвах на Нина. Исках да я зарадвам: ето значи историята на майстор Ферол и дъщеря му Харита, за която толкова съм ти разказвал… После се преселихме в Стари Крим, аз се захванах с друга повест… С една дума, ръкописът е някъде тук. Той не се е загубил — чувствувам това. Точно така стана с ръкописа на „Кораби в Лис“. Знаех, вярвах — и той се намери.

Въпросът беше явно неуместен и жесток, но той беше узрял отдавна, висеше на езика ми и наистина се откъсна:

— Защо така рано си отидохте от нас?

Стори ми се, че за някакъв миг той напусна и мен, и брега, полетя към тихото градче, градчето на цветята и руините, към бялата си къща под чадърите на високите орехи. Навярно влезе и в стаята си, където на стената скучаеше портретът на Едгар По.

Споменът болезнено опари Грин. Ъгълчетата на устните му се отпуснаха и той отговори, подбирайки старателно думите си:

— Вие знаете, живеех край морето и все пак е всеки изминат ден все повече не ми достигаше въздух. Глупава болест — нищо не можех да хапна, умирах от глад и не можех да се подкрепя даже с глътка вятър… В Зурбаган всичко беше по-друго. Там бях здрав и силен като хиляди херкулесовци. В кръчмите познатите охотно ме черпеха с вино, а по улиците мургави момичета ми даряваха бързи и тайнствени погледи…

Вървяхме бавно по брега и мълчахме. Това състояние дори ми харесваше: вече бях опитал да работя със словото и се плашех, когато думите наоколо ставаха твърде много. Тогава те мигновено губеха цената си и шумоляха като смет.

— А вие, млади човече, какво търсите край морето? — поинтересува се Грин.

Разказах му за детския дом, където бях учил, за работата си във вестника, за това, че вече съм издал две фантастични новели, но съм недоволен от тях и мечтая да напиша сега поне един хубав разказ.

— За какво? — попита Грин. — Имате ли сюжет? Виждате ли го?

Поклатих глава:

— Не. Засега имам само желание… Опитвах. Нищо не излиза. Нужна ми е първата фраза. Тревожна и музикална. А я няма. Освен това знам, че в края на разказа трябва да има опасност, беда. И спасение. Искам моят читател да въздъхне с облекчение.

— Нужен ви е ключът на повествованието — съгласи се Грин. — Когато започвах „Мимозата“, все не можех да взема верния тон. Към четиридесет пъти започвах… Тук не може да се даде съвет. Всички, които пишат, знаят грешките на предшествениците си и въпреки всичко ги повтарят, и всеки път се мъчат наново. Иначе нищо няма да излезе… Едно ще ви кажа: редувайте живота. Потапяйте се в него изцяло, но след това непременно се отдръпнете встрани, намерете си потайно кътче и постойте сам. Докато душата завърши своята работа.

— Говорите като за жив човек — усмихнах се аз.

— Ами че как иначе? — учуди се Александър Степанович. — Разумът е нещо спомагателно. Като речник или енциклопедия. А тя е нашият главен инструмент.

Грин погледна часовника си.

Изплаших се. Ей сега ще си иде и приказката ще свърши. Всичко ще има: море, скали, слънце и пръски, но няма да го има чудото на общуването и светът ще загуби половината от обаянието си.

Сякаш разбрал мислите ми. Грин каза:

— Разхождам се тук всяка вечер. Идвайте. Вие умеете да мълчите.

Като се върнах в барачката си, веднага се мушнах под одеялото. Но щом затворих очи, отново видях Залива на Мимозата. „Че какво му е лошото на това заглавие?“ — помислих си насън. След това декорите се смениха и аз се озовах в редакцията на младежкия вестник, където работех вече втора година.

— Грин, казваш, си видял? — попита Володя Галий, нашият завеждащ спортния отдел, и се засмя: — Страшна работа си, старче. В Крим май си слънчасал. Впрочем нали си фантаст.

Ослуша се дали редакторът не минава по коридора и делово предложи:

— Да идем да му цапнем по една бира. Писането на репортажа нещо не върви.

Сигурно съм приел, защото сутринта спах много дълго и се събудих едва когато Кузма Петрович ми почука и каза, че ще проспя „царството небесно“.

През нощта морето беше изхвърлило на пясъка много зелено-кафяви водорасли. От тях лъхаше остро на йод и риба. Край водата важно се разхождаха чайки, а на хоризонта се виждаше бял параход.

Бях ходил до селското магазинче и сега се връщах към къщата на Кузма Петрович. Плажът на почивния дом и общодостъпният след него бяха пусти. Зад живия плет от нискорасли акации и маслини, в дъсчените постройки с веранди, започваше безделният живот, когато едни току-що отиват да се мият, а други вече са успели да закусят и бързат кой за морето, кой за селото по работа.

За да се запася с продукти за цялата седмица, реших пътем да се отбия и на пазара. За село той се оказа неочаквано голям и вече многолюден. Наистина засега купуваха малко. Повече разпитваха за цените и разглеждаха. Аз също тръгнах бавно покрай сергиите, над които пчелите простираха нишките на сладки медени аромати. Ето грозде. Зеленикаво, жълто, с розов оттенък, а до него синьо, почти черно — чепките буквално се навиват на кълба по масите. Прасковите са толкова узрели, че както са се притиснали една до друга, струва ти се, чувствуват как вътре пулсира сокът. Той така напира там, че бодне ли слънцето пухкавата бузка с лъч — и сокът ще пръсне, плодът ще експлодира на сергията. А с какво може да се сравни мирисът на стотиците пъпеши, наслагани в чували, в кошници, на купчини по земята?

Както лекар стажант преглежда първия си пациент, тъй и аз дълго почуквам и прислушвам една огромна диня. Представа нямам как трябва да „бие“ узрялата, но все нещо трябва да купя. Още повече че динята е толкова хладна и величествена.

— Това се казва среща! Привет, преса! — чувам изведнъж зад гърба си познат глас.

Землякът се казва Пьотър, фамилията му май е Зайцев. Той е кандидат-майстор на спорта, няколко пъти се беше отбивал при Володя Галий. Пьотър работи в областния кооперативен съюз, обича да се фука със своите „възможности“, но според мен освен дънките, които сега носи, с нищо не се е сдобил и не може да се сдобие. Впрочем не е изключено и дънките да са купени от марфаджии.

Пьотър, задавяйки се от многото впечатления, разказва колко „готино“ се е наредил в пансионата, как вече е „задушил“ медицинската сестра, която приела картата му, спомня си за последните състезания:

— Като го фрасснах…

В следващия миг погледът на Пьотър минава покрай мен, той се изпъва като бегач в очакване на изстрела на стартовия пистолет.

— Има фрахт, за двамата — шепне Пьотър и се врязва в тълпата като торпеден катер.

След минута се връща с две мацки. Едната — симпатична, пълна блондинка — се представя като Катя, другата, черничка и някак си лениво-отпусната — като Светлана.

— Поет — многозначително ме представя Пьотър. — Две стихосбирки, рецитал в Политехническия, луди хонорари. Почитателките на таланта си приема само в четвъртък.

Той весело ми намига, а аз занемявам от тази безсрамна лъжа.

— Недей да скромничиш, старче — смее се Пьотър. След тази „информация“ Светлана започва да се събужда — само дето не се прозява и не се протяга. А Пьотър усилено баламосва Катя, с което ми показва коя от девойките е „фрахтувал“ той.

— Наблизо има чудесен плаж — казвам аз, спомняйки си за заливчето. — Ще ви го покажа. Сигурно там няма и много хора.

— Файн! — неизвестно на какво се радва Катя.

— Тръгваме — командува землякът.

Не веднага, но все пак намерих цепнатината.

Като спортист и „душа на компанията“ пръв в нея се напъха Зайцев.

Обаче стана засечка.

Пьотър дълго пуфтя в цепнатината, обръщайки се и тъй, и инак. Накрая се измъкна обратно с обезсърчен вид.

— Що за дупка е това? — сърдито попита той. — Там няма вход. Само си изподрах корема.

— По-малко трябва да се яде — засмя се Светлана, най-слабичката от нас.

Тя решително се шмугна в цепнатината. Всички млъкнахме.

— Нищо не става — сконфузено призна момичето след някоя и друга минута.

— А ти самият бил ли си там? — подозрително присви очи Пьотър.

— Бил съм. Снощи. — Изчервих се, понеже почувствувах, че компанията подозира номер. — Подръж динята.

С рамото напред влязох в процепа между скалите и закачайки се с чантата с продуктите за стените, се измъкнах на другата страна.

— Къде си? — долетя като от кладенец гласът на Пьотър.

— Тук — отговорих, без да зная какво да правя по-нататък. — Опитайте още веднъж, малките.

— Гавриш се, старче — злобно се изсмя Зайцев зад каменната стена. — Стой си сам в твоя „резерват“.

Навярно каза нещо на мацките, защото те също се засмяха: Катя звънко, а Светлана отново сънливо.

— Динята ти я реквизирахме — викна Пьотър вече отдалеч. — Старче, ела довечера на танците. Адио.

Те си отидоха, а аз, оставил чантата до входа, се насочих към водата. На брега на заливчето нямаше никой. Това хем ме учуди, хем ме зарадва. Аз съм доста слаб плувец, при това цяла вечност не съм се пекъл на слънце — няма какво да плаша хората.

Колко леко плувах в морето първия път! После това се случваше стотици пъти, впечатлението се изгуби сред множеството други, остана само усещането за необикновена свобода. За пръв път не мислех за дълбочината, за това, дали ще ми стигнат силите да доплувам до брега, където ще мога да стъпя на дъното. Плувах, докато се уморих, после се върнах — безтегловен, щастлив.

Вече на брега, когато отивах към дрехите си, морето ми подхвърли още един подарък: спънах се, погледнах в краката си и взех една средно голяма раковина.

„Ще ми бъде за спомен“ — и пуснах находката в чантата.

Искаше ми се по-скоро да видя Грин, но денят едва беше настъпил, а ние се уговорихме да се срещнем вечерта. Ще опитам да попиша, докато сърцето ми е обзето от лека тъга и неудовлетвореност от света — реших аз. Това чувство ми беше вече познато. Особено остро го изпитвах, когато се разделих с детския дом и останах сам. Разбира се, появиха се нови приятели, много време ми отнемаше работата, освен това се подготвях да кандидатствувам в университета. И все пак… Това беше разновидност на самотата, по-точно неин отзвук, рецидив, както казват лекарите. Така болят измръзналите пръсти дори след много години. Особено много студенина имаше в спомените ми за живота в интерната. Детският дом изравняваше всички и поради това беше благословен. А пък училището интернат, където учех преди това… Огромно, с мраморни подове на високите и предълги коридори. Всяка събота, а особено през ваканциите почти всички деца си отиваха при близки и роднини. В целия интернат оставахме двайсетина души — също такива объркани като мен. От различни класове и групи. Денем ни събираха заедно, ала ние — всеки в своята черупчица — бяхме чужди един на друг. Още при първата възможност, въпреки че си умирахме от страх и тъга, плъпвахме по огромното пететажно здание, завирахме се в уединени кътчета. Водеха ни на кино и до пръсване ни хранеха в стола, в клуба по цял ден гърмеше телевизорът. А ние се вслушвахме в екота на самотните си стъпки в коридорите и вечер се стараехме по-бързо да заспим, завити презглава. Осемнайсетте оправени легла в моята стая едва се виждаха в тъмнината и при мисълта, че съм сам в голямата стая, ми ставаше страшно и студено. Именно там по всяка вероятност мраз ослани душата ми.

Сега, когато седях на масата и оставах насаме с белия лист хартия, всеки път ми се искаше да напиша колко е лошо да си сам. Обаче нужните думи се разбягваха пред очите ми се появяваше лампата, която се люлееше на двора срещу прозорците на нашата спалня, и огромните сенки на ореховите клони отново започваха да се кълчат по стената, мълчаливо да обкръжават скритото под одеялото момче.

Мъчих се почти до вечерта, похабих няколко страници, след това скъсах написаното и тръгнах към Залива на Мимозата.

Грип седеше на „моя“ камък и пушеше.

— Как вървят вашите издирвания, Александър Степанович? — запитах. — Намерихте ли ръкописа?

— Това ще бъде трагедия добродушно призна той. После, по-късно… Интересно е самото търсене. Като че ли се връщам в ония години, пресъздавам ги, започвам да ги преживявам отново. Може би ще напиша съвсем друг роман. Или повест.

Значи „Мимозата“ е само повод? — уточних аз.

— Нарушавате нравилата на играта, млади човече.

Не научавайте всичко докрай — на вас самия ще ви бъде безинтересно. Непременно ще намерим ръкописа. Но по пътя към него има толкова интересни неща: срещи с хора, приключения, тайни и находки, освен това радостта от общуването с морето, звездите, камъните, тревата… Впрочем идвали ли сте тук през пролетта?

— Не — отговорих, учуден от непоследователността на Грин.

— Жалко — въздъхна той. — Постоянно не ми стигат думите, за да изобразя най-простото нещо. Да речем, как цъфти ракитовицата в планините. А опитайте се например да предадете мириса на обикновения крайпътен пелин. Виж, ако можеха да се смесят заедно думите, багрите, звуците, мирисите. Но и това не е достатъчно. Не умеем да предаваме усещанията, чувствата. Ето го главното… Вие може би ще споменете киното. Не. То е опит, експеримент. Далеч е от истинския синтез, от предаването на светоусещането. Въпреки всичко ние сме неми.

— Боже мой! — възкликнах. — Щом вие, майсторът, се мъчите от недоизказаността, от невъзможността да намерите словесна форма, в която да се побере животът, какво остава за мен. Днес половин ден дращих. И нито една — представете си! — нито една дума не заговори. Държаха се така, сякаш ги бях повикал за екзекуция.

— Стои — прекъсна ме Грин. — Запишете го, това е сполучливо сравнение.

Присвил очи, той погледна залеза и се усмихна:

— По-често скитайте по брега. Може да имате късмет и да намерите вълшебната раковина.

— Местен фолклор?

— Да, легенда… Сега нощите са необикновено тихи. Та ето. В такива именно нощи делфините, без да се страхуват, че ще се наранят в камъните, идват съвсем близо до брега. Гледат какво сме изпонастроили край морето, гледат безбройните ни следи, говорят си. Любовта им към хората е необяснима. Възможно е, макар че често ги погубваме, все пак да ни смятат за техни братя. Легендата нищо не казва за това… Призори делфините си отиват. В знак на безкористната си любов те изхвърлят на брега раковина. Всеки може да я намери. За едного ще бъде пепелник, за другиго — сувенир. А на онзи, чието сърце не е глухо, раковината ще пришепне необикновена история.

Александър Степанович замълча.

— Само записвай — пошегувах се. — Сега ми е ясно откъде се вземат многотомните събрани съчинения.

— Де да беше така — въздъхна Грин. Приближи лицето си до моето, вгледа се внимателно и строго в мен и каза: — Вълшебната раковина за жалост е за еднократно ползване. Разкаже една история — и млъкне. Завинаги. След това, ако щеш, гвоздеи забивай с нея. Но има една странност…

Той замълча, извади цигарите си.

Разбрах — продължение няма да има. Впрочем и така всичко е ясно.

— Къде сте отседнали, Александър Степанович? — попитах. — Не се ли страхувате, че ще ви познаят, ще започнат да ви досаждат с въпроси?

— Оттук до Зурбаган е съвсем близо — обясни Грин. — А ей зад онази скала ме чака една чудесна лодка. Между другото време е да си тръгвате.

— Но аз не смятах — започнах да протестирам.

— Побързайте — тайнствено каза Грин. — Вкъщи ще разберете всичко.

Не се захванах да споря. Като се върнах в барачката си, запалих лампата, огледах се. Никакви признаци на „чудо“. Мина ми през ума:

„Сигурно съм омръзнал на Александър Степанович с псевдолитературните си разговори. И той взе, че ме отпрати по един романтичен начин.“

Навечерях се и реших да подредя провизиите си. Между кутиите консерви най-напред ми попадна раковината, която намерих сутринта на брега. От скука допрях розовата черупка до ухото си: шуми ли в нея морето, както разправят?

Раковината действително беше пълна с някакви звуци. Сред тях при добро желание човек би могъл да различи и бученето на прибоя, и плясъка на вълните. Вече бях готов да оставя находката си на масата, когато изведнъж се случи невероятното. В хаоса от звуци, които живееха в раковината, ми се счу човешки глас. Тих, едва доловим, той промълви нещо за облаче и самотен конник.

Вцепених се.

„Нима е вълшебна? Не може да бъде. Грин съчини онази легенда в момента — нима не е ясно. Но гласът. Та нали отчетливо чувах глас…“

За всеки случай грабнах писалката, придърпах празен лист. След това по-плътно притиснах раковината до ухото си. Като през шумолене на окапали листа пак си проправи път далечният глас. Този път тих, но отчетлив:

„Във висините, сред ясното небе, се носеше бяло облаче. Подире му като свирепа орда се движеха полека черни буреносни облаци и това пухкаво небесно създание приличаше на самотен конник, който с все сили се мъчи да избяга от потеря…“

Трепнах, сякаш преследваха мен, и припряно започнах да записвам:

„Във висините, сред ясното небе, се носеше бяло облаче. Подире му като свирепа орда се движеха полека черни буреносни облаци и това пухкаво създание приличаше на самотен конник, който с все сили се мъчи да избяга от потеря…

Буренак — пелин и макове. И нажежена земя, която, кой знае защо, мирише на мравки. Той падна върху нея като във вода. Учудените макове орониха своите венчелистчета. Той не заплака, защото неизразима мъка стисна малкото му сърце, спря дъха му. Той реши да умре. Лежеше, натикал гърбавото си безобразно тяло в полските цветя, и очакваше мълнията, която ще го изпепели. Мълнията я нямаше. Вместо нея във висините бягаше и все не можеше да избяга самотният конник, а някъде далеч, до кръчмата, пак избухна свада и гръмнаха три изстрела.

Мигел знаеше какво може да означава това. Старият Горгони понякога все пак научаваше, че в предградието момчетата са напердашили сина му. Тогава изскачаше от кръчмата, стреляше напосоки и яростно се провикваше:

— Самият дявол още в майчината утроба скришом е сменил истинския ми син с този изрод. Всеки, който свари, го бие, а той, виждате ли, не може да изтърси от оскърбителя смрадливата му душа. Тежко ми на мен, нещастния! Как да склоня дявола да си вземе обратно този изрод? Ама нищо! Като начало ще застрелям поне едно куче от ония, които не пият с мен. Пазете се, корсикански копелета! Горгони започва да мъсти за позора си…

След това изплюваше тютюна за дъвчене и отново отиваше да утолява ненаситната си жажда. Всички вече бяха свикнали е това.

Мигел не помнеше майка си. Само изрядко, когато на момчето му станеше съвсем непоносимо, нещо удивително топло и нежно го докосваше със сияещо крило. В сърцето му се пробуждаше мъчителна болка, сълзи пълнеха очите му. На Мигел му се струваше, че това именно е мама, нейният добър дух, който никога не оскърбява, а само опрощава и дарява ласка.

Самотният конник все пак избяга отвъд хоризонта. Мигел изхлипа още веднъж и стана. Какво да се прави — дори небето не приема такъв безобразен малчуган. А може баща му да казва истината, че той е син на самия дявол? Мигел изчисти дрехите си. През пущинаците и храсталаците се потътри към замъка. Някога богатият и голям род на Горгони сега беше изчезнал напълно, замъкът се беше превърнал в развалини: нощем в него препускаха глутници гладни плъхове. Понякога само в салона с камината се събираха старите приятели на Горгони — контрабандисти и пирати комай от цяла Корсика. Тогава до сутринта не стихваше звънът на чашите, ечаха ругатни и бурен смях. Или пък си довеждаха чорлави, мръсни жени и чашите звънтяха по-силно. Баща му пръв подхващаше песни, в които се говореше за бурно море, за богата плячка, е, то се знае, и за тумбести бурета с ром, и за последния куршум, който той е скрил за капитана…

— Мъко моя — заплака готвачката, като видя бития Мигел. Намаза с билкова настойка драскотините по лицето му, напълни му с месо една чиния. Едва сега момчето се сети, че не е яло от сутринта. Чупеше питката на големи къшеи, лакомо гълташе и все се ослушваше дали не се чуват по стълбата тежките стъпки на баща му.

 

Привечер Мигел слезе във вътрешния двор.

Тук беше уютно и тихо. В ъглите от полуразрушената зидария стърчаха млади филизи, а до пристройката на килблокове беше сложена малка платноходка. Старият Горгони дълго си игра с нея, за да стане тя бърза и незабележима — да се носи като призрак край брега. Платноходката беше готова и тази вечер баща му се готвеше да я изпробва — да я спусне на вода…

На двора миришеше на прясно дърво. Мигел си окачи златни къдрици от талаш, приседна до мачтата. Затвори очи. И му се привидя волно море, по което лети приказен кораб. И той, освободен от злия си баща и лошите хора, стои до капитана, който го е прегърнал. Кряскат чайки, все по-високо се издигат вълните зад борда. А там, напред, където ги носят платната, вече се вижда бряг и град, изтъкан от слънчеви лъчи. И живеят в този град само поети, художници и музиканти.

Момчето напипа котлето със засъхнало лепило. Понечи да го изхвърли, но изведнъж забеляза светлосини и розови петна от плесен и се смая. Там му се привидя пролетна градина: земята поръсена с цвят, дърветата се спускат към долчинката, плуват като бели призраци, носени от дъхавите ветрове. И тънко звънкат пчели. Ех, да ги имаше боите, за които толкова беше слушал! Колко лесно би могло да се изобрази всичко това! Ето, въртят се във въздуха тънички паяжинки. Ту се събират на хоровод, ту отново се разхвърчават и клоните почтително се навеждат, правейки им път. Или пък всичко замръзва за миг и остават само дантелите от паяжинки, покоят на дърветата и белият кипеж на цветовете. Това именно са дъхавите ветрове, които бродят в градините. Интересно, умее ли някой на земята да рисува вятъра?

Мигел даже примря — толкова му се искаше да прерисува целия свят. Скалите и морето. Различните птици, гъстият пелин, където днес пожела смъртта. А хора няма да рисува. Те са лоши и макар че не са гърбави като него, все едно са отвратителни. Не, хора няма да рисува. Защото ще се познаят, ще се разсърдят и пак ще го напердашат.

Мигел даже не забеляза как неусетно падна здрач. Налегнаха го прозевки. Той тихичко се промъкна горе, в своята стаичка килия. Наметнало на рамене вехтото одеяло, момчето се долепи до прозорчето, което гледаше към урвата над морето и дълго слушаше гласовете на вълните. Слушаше, докато го надви сънят.

Мрачните скали на тераси се спускат към морето. А синевата му блещука до самия хоризонт, навред, додето вижда окото, и на Мигел отново му се струва, че някъде там, далеч-далеч, бърза към него приказен кораб.

Момчето дълго се взира в далечината: няма ли да се мернат там платна? После взема старата карта, с увлечение драска с въглен по гърба й… Ето, лъскав черен бръмбар пълзи по едно стръкче. То се разлюлява и бръмбарът, зашеметен от собствената си храброст, лови с крачета въздуха, балансира над високата трева. В края на краищата пада, сърдито бръмчи, готвейки се да полети. Това забавлява Мигел. Затаил дъх, той дебне мига на излитането. Ръцете му са изпоцапани със сажди, пък и лицето му е като на същинско дяволче.

Изведнъж на рамото на Мигел легна нечия ръка и момчето изплашено се дръпна. До него стоеше богато облечен млад мъж. Усмихваше се — приветливо и малко учудено.

— Сам ли нарисува всичко това, момче?

Мигел се сви, очаквайки ритник.

— Че ти си бил едно малко чудо, момче — смаяно поклати глава непознатият. Той дълго и внимателно разглеждаше фантазиите на Мигел. — Казвал ли ти е някой, че си чудо?

Омагьосан от блясъка на камзола^[2] му, щедро украсен със скъпоценни камъни, от усмивката и добрината му, Мигел съвсем се смути. Още никой и никога не беше говорил с него така благо и непринудено като с равен.

Вятърът от морето набираше сили, гонеше стада облаци.

— Сега рисуваш, както можеш — продължаваше непознатият. — А когато пораснеш и отидеш в града, непременно ще станеш голям художник. Ще се помъча да ти помогна… И някога светът ще възкликне, като види твоите рисунки. Тогава ще си спомниш думите на дон Рамирес…

Дълго още разказваше за големите градове, където има рисувални училища и колекции от картини. За богаташите, които купуват картините за много пари. За кралете и аристократите, които толкова обичат да си поръчват портрети, за картините, нарисувани от талантливи майстори, чиито творби са известни на целия свят.

Всичко наоколо изгуби цвета си, стана още по-мрачно. Дон Рамирес обезпокоено погледна към небето, разбърза се. Като се озърна, весело извика:

— Ела утре тук, Мигел. Ще ти подаря нещичко…

Почерня небето, притаиха се скалите. Сетне в храстите тревожно зашава вятърът и първите капки дъжд опариха лицето му. В небесата проехтяха гръмотевици. Дъждът зашиба гъсто и силно: забърбори, забръмча като земна пчела. Мигел не му обърна внимание. Вървеше бавно към къщи и се усмихваше. В съзнанието на момчето отново и отново като чудна музика звучаха думите на дон Рамирес.“

 

Уморих се да записвам и раковината послушно млъкна. Но аз знаех: историята на Мигел сега живее не само във вълшебната раковина. Дори ако далечният глас се изгуби завинаги и не каже нито дума повече, все пак ще науча как се е наредил животът на малкия мечтател. И непременно ще го освободя от униженията и страха. Но как, по какъв начин?!

Дълго не можех да заспя. За пръв път от много дни, а може би и години изпитах усещане, подобно на въздишка на облекчение. В него се смесиха и острото чувство за новост, и мисълта, че първата фраза най-сетне е намерена, и онова, безименното, противоположното на безприютността, заседнала от детството като трън в душата ми.

Сутринта нямаше слънце.

Още отдалеч, до скалите, чух ритмично бучене. А когато проникнах в залива на Мимозата, се смаях: потъмнялото от злоба море блъскаше глава о брега. Метафората дойде сама, може би защото в деня на пристигането си мислех за морето като за живо същество.

В следващия миг съвсем забравих не само за метафорите, но и за всичките си литературни търсения.

На „моя“ камък седеше момиче.

Зелен анорак, черен еластичен клин, каквито току-що излизаха на мода. Вятърът роши кестенявата й коса. Ето всичко, което можах да разгледам откъм гърба.

Заковах се на място в нерешителност. Ако… Ако ми провърви — безумно, фантастично, както ми върви от първия ден на пребиваването ми на море — и непознатата излезе красива…

„Искай повече“ — прошепна ми съдбата.

„Нека с красавица — помислих си. — Нека се обърне сега… и ми се усмихне. И накрая нека се влюбя. Дори по-добре без взаимност. Ще обичам и ще страдам, и с това ще възвися душата си.“

Защо тогава ми беше дотрябвало да възвисявам душата си по такъв сложен начин — не ми е ясно и до ден-днешен. Преди отпуската май бях попрекалил с повестите на Тургенев.

По някакъв начин момичето почувствува присъствието ми и погледна назад.

Всичко, което си намислих, се сбъдна!

Тя беше млада и прекрасна. Разбрах, че „страданията“ ми са гарантирани, при това за много години.

Сигурно съм имал доста глупав вид, защото момичето отначало се усмихна, а после весело се засмя.

Представих се.

— Значи ще бъдеш Лен — наполовина скъси името ми тя. — А аз — Ирис.

След половин час вече знаехме всичко един за друг нещо повече. Струваше ми се, че се познаваме цял живот, от детството, че сме създадени един за друг.

Говорим и говорим — безкрай, и изведнъж ми става страшно. Толкова се боя да не се излъжа, че неволно крия погледа си. Той ще разкаже всичко… Моето състояние може да се сравни със сън наяве. Има такива сънища, понякога все още ме спохождат, когато летя… Не, не е точно. Има друга разновидност на сънищата. Когато падам. Безкрайно дълго, неизвестно откъде, но без да чувствувам ни капчица страх. Само сърцето ми примира и даже някак ме е гъдел и ми се иска хем да заплача, хем да се засмея.

— Да идем да поскачаме по вълните — казва Ирис. Вълните се движат ритмично и заплашително, на плиткото нарастват и с грохот се стоварват на брега. После кипва пяна и влачи след себе си в морето пясък и камъни. Нов удар — като стена излитат пръски. Вълната поглъща сама себе си.

В интервала между две вълни, хванати за ръце, рипваме в морето. Вълната извива гребена си като змия: „Пази се, човече!“ Скачаме срещу нея, с всичка сила удряме с крака. Още миг и гребенът е победен…

Наскачали се до насита, измъкваме се на брега, падаме на пясъка, смесен с мидички.

Тънката ръка на Ирис е почти до лицето ми. Мълком я хващам — прохладна и лека, — предпазливо я целувам. При първото докосване на устните ръката на момичето трепва, но все пак остава в дланите ми.

— Харесвам ли ти, Лен!

Очите на Ирис са ласкави и зелени — с цвета на морската вода.

— Хайде да се оженим — казвам напълно сериозно. — Да отидем в селсъвета — там ще се разпишем.

— Мама няма да разреши — смее се Ирис.

Аз също се усмихвам, но лицето ми някак странно се гърчи, сякаш против волята ми се готви да заплаче. Какво става с мен? Та нали всичко разбирам, а говоря нещо невъобразимо… Първи ден сме познати. Ирис току-що е завършила гимназия. Кандидатствувала в институт — не й достигнал балът. Сега дошла с майка си при една леля — да си почине. И изведнъж аз с моите… чувства…

— На мен също ми се иска мъничко да се влюбя в теб, Лен — казва Ирис и не може да се разбере: шегува ли се, или мисли на глас.

— Защо мъничко?

— Сериозно е опасно — благоразумно обяснява Ирис. — Особено за тебе. Аз съм егоистка и ще ти отнема времето за няколко десетки книги. Няма да построиш нито един от твоите мостове на измислицата. Е, какво — страх ли те е?

— Присмиваш ли ми се?

— Не-не — убедено казва Ирис. — Всички, които обичат, са егоисти. Ти ще се разкъсваш между мен, децата и писалището.

— Между децата?! — Едно такова изявление ми вдъхва надежда.

— Светата истина — прозвучава изведнъж над нас гласът на Грин.

Скачаме на крака и се смеем високо, като ненормални. След минута става ясно, че Александър Степанович познава и Ирис, и майка й.

— Светата истина казваш, моето момиче — повтори Грин, присядайки на нашия общ камък. — Ако не ви порази взаимното разбирателство, ще си разбиете живота.

— Защо „порази“? — не разбрах аз.

— Взаимното разбирателство е нещо като мълния. Или го има, или го няма. Междинни състояния за съжаление не съществуват. Наистина има още Привидност. Измама и Преструвка — усмихна се Александър Степанович. — Но ние няма да каним тези дами на нашия празник на живота.

Грин забрави за цигарата си и тя веднага угасна.

— В моята „Мимоза“ оръжейникът Ферол разказва една поучителна история на дъщеря си, която, без да иска, е обидила достоен и сърдечен човек. — Александър Степанович лукаво ни погледна и замълча.

— Разкажете — помоли го Ирис. — Хайде, моля ви.

— Тъй да бъде — съгласи се Грин, драсна клечка кибрит и отново запали цигарата си. — Слушайте.

„Годар живееше в покрайнините на Сан Риол. Там, където всяка пролет по цели седмици бушуваше пожарът на песекинята и където морето обичаше да изхвърля на брега всичко, което му скимне. Беше силен и мълчание като цирков мечок. Каквито и вълни да удряха старите греди на пристана, Годар обуваше ботушите си, мяташе на рамо мрежата и след малко лодката му изчезваше в далечината. Връщаше се привечер. И винаги — обърнете внимание — с богат улов. И каквото и да говореха злите езици, мълчаливецът си разбираше от работата: никой в Сан Риол не можеше да се похвали, че е по-добър рибар от Годар.

Веднъж Годар продаде изгодно дневния улов, изпи в кръчмата на Смилок няколко чаши и се запъти извън града. Вечерта беше тиха и малко задушна. От скука Годар се замъкна на пясъчната дъга, полута се в дивия храсталак и излезе до морето. Беше намислил да се изкъпе, затова направи крачка към брега и се слиса. От водата излизаше жена. Излизаше бавно, сякаш се раждаше от водата. И той за втори път през живота си се уплаши. За пръв път такава неприятност му се случи преди двайсетина години, когато още като момче го завари мъгла в морето. Гъста, бяла като мляко, в която ти се струва, че ще се загубиш завинаги. А този път Годар се уплаши не от жената: той вече познаваше няколко и онези прости тайни на любовта, които охотно бяха споделили с него малките му приятелки, с нищо особено не бяха поразили въображението на рибаря. Той се изплаши от невижданата никога по-рано невероятна белота на тялото й. В слънчевия Сан Риол — и такова тяло?! Значи дори слънцето не го е виждало…

Може би в този миг си казаха думата и няколкото чаши вино, които успя да гаврътне. Както и да е, бялото сияние, излъчвано от жената, заслепяваше очите, разширяваше се, обкръжаваше Годар като мъглата през детството му.

Е, какво. Годар, не те ли болят вече очите? — насмешливо попита жената. Едва тогава той позна в нея Анис, дъщерята на стария шкипер Жермен, и с дрезгав възглас се втурна през гъсталаците. Бягаше така, сякаш се спасяваше от неминуема гибел.

Онази нощ Годар почти не спа. Въртеше се на одъра си, скърцаше със зъби, защото беше достатъчно само да затвори очи и бялата мъгла на нейното тяло плъзваше отвред към него, обкръжаваше го като рибарска мрежа. А на всичко отгоре тази мъгла имаше зелени насмешливи очи.

Повече от месен Годар се туби някъде. В Сан Риол не се появяваше, изтърва половината си купувачи. Тук-там дори започнаха да приказват, че рибарят е изчезнал в бурното море. Обаче Годар се появи.

Брадясал и подивял от скитане, той доближи лодката до брега и решително тръгна към дома на стария шкипер. Анис тъкмо беше на двора — кърпеше мрежите. Мълком, без даже да поздрави, Годар извади от брезентовия чувал няколко грамадни риби и ги хвърли в краката на жената.

— Изключително рядка риба — усмихна се Анис. — Да не си ходил за нея случайно към Турция?

— Вземай — каза Годар. — Ще хвана още. Колкото поискам.

Толкова много думи наведнъж рибарят още никога не беше изричал.

Дъщерята на шкипера се разсмя високо:

— Ей, че чудеса: проговори! Ела пак на дъгата. Често се къпя там. Като се налюбуваш, току-виж си и запял.

Годар кимна, сякаш се съгласяваше, но не промълви нито дума повече. Постоя, поусмихна се кой знае на какво и си отиде. Вече не се появи на пясъчната дъга, но оттогава веднъж месечно идваше при Анис и й донасяше разни морски чудесии. Жителите на Сан Риол трудно можеха да бъдат учудени с нещо, но и те само разперваха ръце.

Анис отначало приемаше охотно подаръците на рибаря. Обаче през есента, при едно дохождане на Годар, когато той както винаги мълком сложи в краката й плячката си, тя се разсърди:

— Втръсна ми твоята риба. По-добре да беше казал една дума в повече. Или да беше се усмихнал.

— Не ме бива за това — въздъхна Годар и си отиде.

Аз май забравих да спомена за това по-рано. В градчето смятаха Анис за горделивка. Не един добър човек я искаше за жена — отказа. На всички отказа. Хората я коряха и посвоему бяха прави. Но от друга страна: какво е виновна една жена, щом сърцето й иска повече, отколкото могат да му предложат? Анис имаше точно такова сърце.

Така е. Следващия път, след месец, Годар донесе на младата жена много повече риба отпреди. Анис побледня, хвърли я в лицето му и се развика през сълзи:

— Проклет слепец! Донеси ми клонче от дърво, цвете или красиво камъче. Защо ми е твоята риба?!

— Омъжи се за мен — помоли я рибарят и пристъпи от крак на крак.

— За теб? — Анис се засмя високо, без да избърше сълзите си. — Че по-добре цял живот да мълча сама, отколкото двамата заедно! Върви си!

А след още един месец тя мълком взе рибата и вече не заплака. Едва когато Годар се накани да си върви, Анис тихо рече:

— Ти си добър. Силен и верен. Най-добрият рибар в Сан Риол. Но само това. А за мен то е малко. Не се сърди…

Годар така и не изпълни нито една молба на Анис. Пак идваше редовно и скоро всички свикнаха с това, както се свиква с крайпътен камък.

А годините си отиваха. Като прекалено вежливи гости: да ги придумаш, не се придумват, с гощавки също не можеш да ги спреш. Много години минаха така.

Побеля главата на Годар. Онази млечнобяла мъгла навярно вече не му се привиждаше, но го оплиташе като рибарска мрежа, не заслепяваше очите му. Анис се съсухри. Старият шкипер отдавна бе умрял и сега тя живееше сама. Със същото гордо и от никого неразбрано сърце. Годар носеше подаръците си и мълком сядаше на обърнатата разсъхната лодка. Анис му разправяше простичките си новини, понякога кашляше. В градчето шушукаха, че имала охтика.

Веднъж през пролетта се разрази щорм. Два дни бурята връхлиташе брега и трошеше всичко, което можеше да се строши. Годар сега рядко излизаше в морето. В онова мрачно утро той кърпеше мрежите вкъщи и слушаше грохота на вятъра. Някакво безпокойство се беше настанило в сърцето му: навярно затова канапът му се замотаваше, ту без видима причина се късаше. Надвечер щормът поутихна. Годар се качи в лодката и припряно я подкара към срещуположния бряг на залива, обаче насред пътя обърна назад. Като се усмихваше и мучеше нещо неразбрано, той се вмъкна в гъсталака от песекиня и започна да кърши поломените от вятъра клонки. Те омайващо миришеха, въпреки че два дни ги беше плакнал дъждът. Годар кършеше клонките и ги носеше в лодката. Кършеше, докато я напълни догоре. Още по стъпалата от черупков варовик, които сам беше наредил от брега до дома на шкипера, той чу гласове, женски плач. Прозорецът на Анис ярко светеше. Годар се вцепени. След това бавно, сякаш краката му затъваха в черупковия варовик, се приближи до прозореца. Къпеха Анис. Годар за трети път в живота си видя млечнобялата мъгла, която го оплиташе като рибарска мрежа, заслепяваше го. Ала този път мъглата нямаше зелени насмешливи очи…

Той не влезе в къщата. Без да избира път, наранявайки се, слезе на брега. Дълго търси веслото, което беше до него, пред очите му…

На сутринта санриолци намериха Годар мъртъв. До него слабите вълни полюшваха лодката, пълна догоре с увехнала песекиня.“

Изкряска чайка и разруши нашето мълчание.

— Мъчно ми е за тях — въздъхна Ирис. — Мълнията на взаимното разбирателство не ги е поразила.

— Двамата е твърде много. Това е идеалният вариант — усмихна се Грин. — Достатъчно щеше да бъде, ако поне единият беше разбрал другия.

— Тук работата е и в характера — казах аз. — Те са разбирали всичко, само че не са могли да се приспособят един към друг. Да превъзмогнат себе си.

— Добре, Лен — заключи момичето. — Ти засега превъзмогвай себе си, пък аз ще отида на пощата. Мама даде поръчка за телефонен разговор. И не забравяй за раковината — чакам продължението.

След половин час Александър Степанович също си взе довиждане и аз си тръгнах. На верандата пред входа седеше с безразличен вид Кузма Петрович. Реших да не го заговарям — човекът си почива или някъде се е отнесъл в мислите си, защо да го закачам. Но старецът изведнъж въздъхна силно и попита:

— Какво минаваш като край турски гробища?

— Не исках да ви преча, Кузма Петрович.

— То само зверовете могат да си пречат един на друг. А ние сме хора, човеци. Опитай винцето, квартиранте — и дядото ми наля пълна чаша.

Отпих няколко глътки: ароматно, леко сладни, точно такова, каквото обичам.

— Пий, синко. Каната е голяма, сам няма да се справя.

— Хубаво вино имате. Кузма Петрович. Нектар! — похвалих го.

— Коля Зинчук разправяше, че пишеш разни фантазии!

Опитвам се.

— А за какво са фантазиите ти? — подшиваше дядото.

— За бъдещето. Как ще живеят хората по-нататък. Да речем, след сто години или двеста.

Аха, ясно — кимна Кузма Петрович. — Измишльотини значи, е всичко…

Млъкнах, обезкуражен от такъв обрат на разговора.

— Ти по-добре напиши за любовта — замислено предложи старецът. — След двеста години да го прочетат хората и да заплачат. Ето туй ще бъде фантазия…

И вече с тъга, полуутвърдително рече:

— Май си намерил прохода в скалите? Откри ли ти се?

„Заливът на Мимозата — помислих си. — Значи Кузма Петрович знае за него. А не ми каза… Няма тук изход към морето, викаше.“

— Наистина го намерих. Още първата вечер. А виж, защо вие…

— Не питай, синко! Нищо не питай — наведе глава дядото, като че ли надничаше в чашата си. — Всичко се случва… Още като хлапе съм се къпал там. И след войната съм ходил, макар да ми се струва, че на война всеки ще се омърси…

— Не ви разбрах.

— Че какво има тук за разбиране — махна с ръка Кузма Петрович. — Този вход се открива на чистите. Дето са с чиста душа… Пък аз все щастие търсех след войната, хубав живот. Печелех… Кожата на вашего брата курортистите дерях: всяко лято тук държах по една дузина квартиранти. А главното — Настя, жена си, тормозех. И ето че пътят за там за мен се затвори…

— А къде е вашата Настя сега, Кузма Петрович? — попитах, като хем вярвах, хем не вярвах на разказа му.

— При големия син, в Симферопол. Гледа внучката. Пък аз седя тук като пън…

Премълчах. Е, какво може да се каже при такова положение?!

Кузма Петрович пак се затвори в себе си. Допих си виното и като се стараех да не се блъсна в тъмното в някой кошер, се запътих към барачката си.

Раковината стоеше на масата до изписаните листове. Притиснах гладката черупка до ухото си, приготвих химикалката. Раковината промърмори някакъв укор, че късно съм се връщал, и тихият глас каза:

„Всяко дърво му изглеждаше сега като прекрасна жена, която позира на художник.“

„Всяко дърво му изглеждаше сега като прекрасна жена, която позира на художник. Всяко дърво молеше за вечен живот върху платното. Мигел се огледа. Ето това прилича на рошава глава на стара жена. До него — дърво-клада. Виж как се извиват езиците на зеления пламък…

Мазване след мазване Мигел полага на картона боите. Дон Рамирес му донесе бои, картон, четки и две книги за велики художници. Лошото е само, че Мигел не знае да чете. Затова пък може да разглежда по цели дни рисунките.

— Добрият дон, славният дон — весело си тананика момчето. — Щедрият, добрият, славният дон…

— Баща ти те вика. Тичай по-бързо — чу се гласът на готвачката. Усмивката му тутакси угасна. И гърбицата му сякаш веднага порасна. Мигел скри съкровищата си, бегом се отправи към замъка. Самият той бърза, а тревата като букаи го спъва — така не му се ще да отива.

— Къде се пилееш, по дяволите? — хрипти Горгони. Той седи на борда на платноходката, пуши с късата си луличка. — Прескочи до едноокия Бенито. Приготвил е няколко бутилчици. Ако ги строшиш, мисли му — жилавите пръсти на бащата се впиват в рамото на момчето, — ще те пребия като куче. Щом се върнеш — право при готвачката. Тя има много работа, днес ще дойдат гости…

… Камината се зъби с главните. В салона е задушно. Вони на чесън, с който е подлучено месото. Мигел едва сварва да поднася вино. Незабележим и безмълвен като сянка.

— Смятай, че парите са ни в джоба — весело реве Горгони и мушка рижавия шкипер с един овнешки кокал. — Откупът — това са благородни пари. Чисти пари.

— Ами ако на родата му й се досвиди златото? Ами ако…? — разтревожено повтаря въпроса си Смит. Червеното вино се разлива от чашата по ризата му, но той не забелязва.

— Тогава на нас няма да ни се досвиди въжето за шията му — засмя се високо Горгони.

Шкиперът пиянски подхвана:

Дявол го взел всякакъв рай,

спусъкът бог е за нас.

Всичко вземи, капитане, но дай

глътчица ром в тоя час.

— Ром! Ром! — закрещяха гостите. Някой стреля в тавана.

По хлъзгавите от плесента стъпала Мигел се изкачи в стаята си. Запали свещта. После обърна поглед към стената, където висеше първата му картина. Отначало на Мигел му беше тъжно и той изобрази мрачни скали, които сякаш се свиваха с каменната зидария на килийката му. Но от вида им му стана още по-тежко на душата и момчето с две решителни мазвания разби скалите. Там, в отвора, девствено засиня небето. И поникнаха цветя… А на хоризонта Мигел нарисува и град от слънчеви лъчи. Приказният град. Който му се привидя веднъж…

«… Откупът — това са благородни пари» — внезапно си спомни думите на баща си. Значи са хванали някого и го държат… Чакай! А защо готвачката всяка сутрин ходи в лявата кула?“

Мигел се измъкна от стаята… Гласовете е салона с камината бяха поутихнали — наближаваше утрото… Тухленият корниз на кулата на места се ронеше като халва. Една непредпазлива стъпка и ще се сгромолясаш долу. Момчето, притиснато с цялото си тяло до стария градеж, бавно се придвижваше към решетъчното прозорче. „Ето го. Вътре е тъмно. В дъното трябва да има одър.“ Сякаш някой лежи там. По гърба на Мигел полазиха тръпки.

— Кой е там? — уплашен от собствения си глас, прошепна той. — Има ли някой там?

Затворникът скокна, взря се в прозорчето, заляно от лунна светлина.

— Нима е Мигел? — Дон Рамирес радостно се засмя. — Малкото чудо! Как се покатери на кулата?…

— Дон Рамирес. — Думите на момчето ромоляха през решетката като ручейче. — Аз ей сега. Ще ви спася…

 

Завихме зад ъгъла и излязохме на „Галерийна“. Още отдалеч познах къщата, покрита с червени керемиди. Наистина до входа сега беше стъкмен платноходен такелаж и в земята бе забита котва, но всичко останало — сънливата улица, къщата, дърветата — съвсем точно отговаряше на описанията на Александър Степанович.

— Тук едва ли би могъл да се запази ръкописът — усъмни се Ирис и въпросително погледна Грин. — Къщата сигурно е била ремонтирана, преустройвана.

— Може би — забави ход Александър Степанович. — Обаче старите къщи често си имат „секрет“. Знам една тайна, която реставраторите на тази къща едва ли са разгадали.

Влязохме в музея и като че ли се озовахме на палубата на старинна фрегата или бриг. Ирис с възторг разглеждаше чудните предмети, минавайки от един при друг. Това бяха секстанти и далекогледи, компаси и звездни глобуси, сизалови въжета и модели на клипери, галиоти и шхуни. Мен пък най-напред ме привлякоха витрините с ръкописи и пожълтели от времето книги.

— Не ви ли е страшно… тук? — улучих момент, когато наоколо нямаше никого, и попитах Грин. — В собствения си музей?

— Никак — отговори той, вгледан жадно в екзотичната наредба на стаите, сякаш се мъчеше да отгатне къде някога е имал възможност да се движи, да пуши, да разговаря с жена си и да измисля своите „светли страни“. — Това са само вещи. При това много от тях страшно ми харесват. Върху тях са останали белезите на любовта.

— Какви белези? — учуди се Ирис.

— О, това са тайни белези… — Александър Степанович се усмихна и затворнически се наведе към нас. — Впрочем в съседната стая има замаскирана врата. Предполагам, че никой не знае за нея… Докато посетителите са малко, може да се опитаме да проникнем там.

— А там какво има? — шепнешком попитах.

— Шшт… След мен!

Грин се озърна — не гледа ли някой? — натисна ръба на една библиотека и изведнъж тя безшумно се завъртя и пооткрехна тъмната пролука на входа.

— По-бързо!

Шмугнахме се подир Грин, той за миг се забави и библиотеката зад гърбовете ни пак застана на мястото си.

— Говорете тихо — предупреди Александър Степанович. — Иначе служителите от музея ще ни намерят и Тайната ще се разкрие.

— Нищо не виждам — прошепна Ирис.

— Защото идваме от светлото. Сега очите ни ще свикнат и ще се изкачим горе. Тук е резервната стълба на тавана.

След няколко минути действително видях тясна стръмна стълба. Като се стараехме да не шумим, ние се изкачихме по нея и се озовахме на тавана на къщата, по-точно в някаква част от него, преградена с дъски, с малко подобие на прозорче.

Тук беше прашно и тъмно. Стопленият от керемидите въздух беше неподвижен и тайнствен. В ъгъла до мертека се търкаляше бастун в платнен калъф, имаше книги и списания.

— Боже мой, той е тук! — зарадва се Грин и вдигна бастуна.

— Вашият роман ли? — шепнешком попита Ирис.

— Чадърът… Криехме се с жена ми под него от слънцето. След това пипнах треска: в Баку бях боледувал от малария. Лекарят ми забрани да се къпя и да се пека на слънце. А на всичко отгоре чадърът се потули някъде…

— Там в ъгъла има някакви книжа — напомних аз.

— Да-да — сепна се Александър Степанович. — Трябва да прегледаме всичко.

Той приседна, започна да прехвърля старите списания, чиито листове току падаха. Грин намираше и отделни страници от ръкописи. Поглеждаше в текста и веднага с досада клатеше глава — не е това, пак не е това.

След това отчаяно махна с ръка.

— „Мимозата“ я няма тук. Трябва да се помъча да си спомня: дали не съм оставил ръкописа у някой приятел?

По същия начин, незабелязани от никого, се върнахме в залата.

— Да бяхме си тръгнали, младежи — каза Александър Степанович. — Свечерява се.

Слязохме при морето, намерихме лодката.

— Всички по места! Вдигай котва! — шеговито изкомандува Грин.

Ние хванахме веслата, а Ирис седна на пейката. Оказа се, че така се казва по моряшки напречната скамейка в лодката.

— Към къщи ли? — попита Александър Степанович. — Или да поживеем още малко в приказката? Ако кажете „да“, ще пришепна две думи на познатия вятър… След двайсетина минути ще бъдем в Зурбаган.

— На гости! Разбира се, на гости! — радостно възкликна Ирис.

С Грин започнахме усилено да гребем и скоро лека мъгла скри брега. Вятърът я късаше, носеше я на кълба над водата. И вече не можеше да се разбере: дали мъглата се движи, или нашата лодка лети неудържимо през сивкавата непрогледност.

— Нито една светлинка — забеляза Ирис, като зиморничаво се сгуши.

— Сега ще се появят — каза Александър Степанович. — Вече наближаваме.

И наистина. Отново се показа бряг. В още прозрачния виолетов здрач светнаха прозорците на къщите, някъде от дъното на дворовете долетя музика.

От дъсчения пристан се изкачихме до белите къщички, които се криеха под сянката на орехите и акациите.

— Добър вечер, капитане — поздрави Грин едно момиче, което идваше насреща ни. То беше с бяла пола и моряшка фланелка. — Честит ви празник.

— Какъв празник! — полюбопитствувах аз, когато се разминахме. — В града ли?

— Не, у дома — усмихна се Грин. — Имам гости. А това значи — празник… Впрочем ето я и моята обител.

Влязохме в малка стаичка, подобна на моята барачка. Маса, стол, ослепително бели стени, тесен креват. Над него — разядена от солта фигура, която някога се е кипрела под бушприта^[3] на кораб.

— Заповядайте на верандата — покани ни Александър Степанович. — Там винаги се чува за какво клюкарствуват вълните.

Той изнесе на верандата самовар и чайник с цедка, сложи на масата чинийка с натрошена захар.

Очите на Ирис сияеха. Тя има много живи и изразителни очи — по-рано смятах, че всички полуфантастични качества, които се приписват на очите, са измислица на поетите. Колко съм се лъгал!

Смешно разперила пръст, тя започна да налива запарка в чашите. Като омагьосан гледах ръцете й, усмивката, която постоянно озаряваше милото лице. Сърцето ми изведнъж се сви от черни предчувствия. В живота всичко е толкова неустойчиво и бързотечно. Дните на отпуската си отиват, а ние още нищо не сме си казали. И ще помогнат ли думите? Ще помогнат ли да се запази за цял живот това усещане за слънчевост на всеки ден, за безпричинна радост в душата и лекота в тялото? Може би тази безоблачност в душата е само следствие от младостта — безгрижна и глупава?

Ирис е тук, но у мен поради природната ми склонност към съчинителство започнаха да се раждат думи, които след това написах в първото си писмо:

„Ти замина — и като че ли започна слънчево затъмнение. Всичко някак си побледня, посърна и увехна…“

„… Може да се случи и така, ще мине време, нови хора и нови срещи ще влязат в твоя живот и на теб ще ти стане студено с мен. Това би бил печален край на нашата приказка. Кой знае защо, много се страхувам от това, скъпа моя…“

— Защо се натъжи, Лен?

Въпросът на Ирис ме изненада.

— Не, не! Сторило ти се е…

„Далеч от мен, тъга и съмнения! Живи сме, още сме живи! — повтарях си наум като заклинание. — Да живее месецът, който се изтърколи иззад покривите! Нека вечно да сияят тези очи! Нека не остарява нашата приказка.“

Грин отмести чашата си и запуши. Лицето му стана спокойно-умиротворено. Разбрах, че за него това е най-хубавото време. Дневната суета е отминала, всичко дребно и нищожно се е прецедило през филтъра на паметта, изчезнало е, а няколкото златни песъчинки от наблюдения и чувства, които са останали, вече се разтопяват в тигела на въображението, за да се превърнат в ред или разказ.

— Мама сигурно вече се тревожи — въздъхна Ирис и въпросително погледна Александър Степанович.

— Добър вечер, приятели — чу се неочаквано откъм морето. — Аз съм, Фрези Грант. Не ви ли е скучно из тъмния път? Извинявайте, много бързам. Аз бягам…

— Почакай, Фрези! — извика Грин. — Бъди така добра, изпрати младежите. Топлите течения да не направят някоя беля, а да отнесат лодката им право към брега.

— Ще бягам отпред…

И пак не можехме да разберем: дали мъглата стремително тече над водата, или лодката лети, едва докосвайки вълните. Докато точно пред нас не заблестяха огнено-димните топки на лампите по алеите на почивния дом.

Спряхме близо до рибарския баркас, от който почти всеки ден продаваха на курортистите прясна риба. Продаваше я слаб беловлас старец, когото всички, неизвестно защо, наричаха Филка.

Филка и сега седеше на борда на баркаса. Оборил глава, той или дремеше, или мислеше за нещо.

Чул гласовете и смеха ни, Филка се сепна:

— Хей, младежи! Да не сте си търсили късмета в морето, а? Да си поделим улова.

— Не — засмя се Ирис. — Бяхме в Зурбаган. На гости.

— Гледай ги — учуди се Филка. — Трийсет години живея тук, а за такъв град не съм чувал.

Хванахме се за ръце и затичахме. След десетина минути, запъхтени, се спряхме. Тук свършва паркът, нататък започват къщите. В третата от края, чиито прозорци се виждат добре, гостува Ирис.

Внезапно до нас нещо глухо изтрополя, вейките зашумоляха.

Ирис изплашено се притисна до мен.

От храстите се подаде конска глава. Изпръхтя, погледна ни с ласкавите си очи-сливи и се дръпна.

Устните ни неволно се срещнаха — светът изчезна. Опомнихме се, почувствували, че се олюляваме като от премаляване — всеки момент ще рухнем, задушени от пълнотата на чувствата.

— До утре, скъпи… Пусни ме, моля те… Нали утре ще се видим… Сутринта… Тръгни ти пръв, съгласен ли си?

— По-добре ти.

Препирахме се като деца. После така и без да се споразумеем, започнахме да се раздалечаваме — едновременно, с лице един към друг.

Вкъщи, в моята барачка, без никакъв интерес повъртях в ръцете си раковината, оставих я на масата, угасих лампата и полегнах на кревата. Исках да си изясня: нима наистина съм се влюбил?

Може би така и нямаше да изслушам докрай историята за Мигел, но изведнъж си спомних, че Ирис непременно ще попита — знам ли продължението.

Раковината мълчеше. Поразтръсках я смутено, даже духнах в седефената розова черупка. Най-сетне далечният глас каза:

„Горгони спеше с полуотворени очи. От хъркането му ниският пламък в камината трепкаше и леко се накланяше.“

„Горгони спеше с полуотворени очи. От хъркането му ниският пламък в камината трепкаше и леко се накланяше. Гостите бяха изпокапали още по-рано — лежа ха кой където сварил.

Мигел тихичко се промъкна до баща си. Господи, какво ли ще стане, ако изведнъж се събуди? Нервни тръпки побиваха момчето. То предпазливо мушна ръка в джоба на Горгони. Ето ги ключовете. Притаило дъх, издърпа тежката връзка. След това на верев, на верев към вратата. По-бързо! И едва на двора си пое дъх.

… Мигел помогна на беглеца да отблъсне платноходката от брега.

— Благодаря ти, мое малко чудо! — Дон Рамирес то притисна до гърдите си, тревожно надникна в очите му. — А ти? Баща ти няма да ти прости… Ще дойдеш ли с мен?

— Днес се отучих да се страхувам — унило се усмихна момчето. — При вас. Не се тревожете за мен. Желая ви попътен вятър…

Зазоряваше се. Мигел се качи в стаята си, дръпна резето на дъбовата врата. А след минута-две долу се вдигна шум, изтрещяха няколко изстрела. Лошо предчувствие през сърцето на момчето, очите му се наляха. То виждаше през прозореца как баща му тича насам-натам по брега заедно с още неизтрезнелите си гости, как стреля след платноходката и сипе проклятия.

По стълбата затрополяха ботуши.

— Той е — злобно ревеше Горгони. — Само той знае къде държа ключовете. Ще го убия като краставо куче! Отваряй вратата, изрод такъв, чуваш ли! Ще те убия!…

Вратата запука. Гръмна един пищов, втори. Куршумите цепеха дървото, един улучи кутийката с боя, тя жално издрънча и изхвърча от полицата.

Мигел се хвърли към картината си, притисна чело о грапавото платно.

— Помогни ми! — отчаяно прошепна той, задавен от плач. — Скрий ме…

Вратата падна. В стаичката нахълта Горгони, след него — останалите.

— Търсете негодника. Той е някъде тук — изхриптя старецът. — Ще пръсна с куршум омразната му глава…

Обърнаха кревата. Надникнаха в нишата. Някой настъпи краплака^[4] и съсирените боя се размазаха по пода като кръв. Картината падна с трясък.

Внезапно Смит се спря, ръката му изпусна пистолета. Той обърна побледнялото си лице към Горгони.

— Слушай… Тук го няма! На прозореца има решетка… Дявол…

Той отстъпи заднешком към вратата.

— Дявол, дявол! — развикаха се уплашените гости и като се препъваха един друг, се втурнаха към стълбата.

Глупци! Те не знаеха нищо за силата на човешкия дух, за способността на мисълта да отваря всякакви врати. Дори към приказка. Затова никой от тях, разбира се, не забеляза, че на картината се появи нова подробност. По зелената ливада вървеше момче. Малко момче. То вървеше натам, където на хоризонта се виждаше прекрасният град от слънчеви лъчи.

Момчето си отиваше, без да се оглежда. Отдалечаваше се все повече и повече.“

На другата сутрин ни стана неудобно да се усамотим, както преди, на брега на Залива на Мимозата.

— Започвате да поумнявате — каза майката на Ирис, когато завихме към плажа на почивния дом заедно с нея. — По-добре късно, отколкото никога.

На плажа беше многолюдно. Едни се къпеха, други упорито се печаха на слънце, трети се разхождаха покрай прибоя.

С Ирис плувахме до шамандурата и обратно, а после седнахме на мокрия пясък и се заловихме да строим крепост.

— Това ще бъде нашият дом — започнах да фантазирам аз. — Ние непременно ще имаме общ дом.

— Сериозно ли го казваш?

— Ще видиш. Стига ми, че в университета уча задочно. Задочно любов не признавам.

— Но нали аз съм Мимоза — лукаво се усмихна Ирис. — Самият ти ме нарече така. Впрочем за какво се разказва в този роман?

— Чел съм само няколко откъса. Онова, което се е запазило. За всичко се разказва. За чудните цветя, които се свиват, щом до тях приближат злите и лицемерните. За хората, чиито души приличат на тези цветя. За любовта и подлостта…

Говорим и говорим, разделяме се за кратко — майката води Ирис на обяд, след това отново се реем над брега — двамата, само двамата, без да забелязваме хората и това, което става наоколо.

— Олеле! — внезапно възкликна Ирис. — Виж.

До нас се приближи рунтав пес, приклекна и дружелюбно ни заоглежда.

— Хайде да го наречем Пришълеца — предложи Ирис. — Той се появи също така неочаквано, както пришълците в твоя разказ.

Целунах я в знак на съгласие.

Пришълеца деликатно се извърна.

— Какво правиш — наоколо има хора! — изплаши се Ирис.

— Е, нека. Впрочем хората отдавна не са вече на плажа. Изпокриха се от дъжда.

— А Пришълеца? — възрази Ирис. — Ами че той вижда всичко.

— Не, скъпа — внимателно отместих мократа й коса и я притеглих към себе си. — Забележи с крайчеца на окото си: Пришълеца е най-възпитаното куче на света.

Устните на Ирис също са мокри от дъжда. Те имат вкус или на мляко, или на ментов бонбон, с една дума, на нещо детско и чисто.

Отново всичко плува пред очите ми.

Пришълеца извръща глава.

 

Във вторник Ирис беше както никога весела и остроумна.

Наистина от време на време я обземаше необяснима печал. Тя млъкваше, дълго гледаше морето или пък ми хвърляше странни и тревожни погледи, сякаш искаше да се убеди, че съм до нея.

Вечерта всичко стана ясно.

Сбогувахме се в парка на почивния дом и както винаги, все не можехме да се разделим.

И тогава видях, че Ирис… плаче.

— Какво ти е, любима?

Сякаш черна мълния ме удари в сърцето. Разбрах всичко, по-точно, почувствувах.

— Лен, мама купи билети…

Нещо ме стисна за гърлото, на очите ми се показаха сълзи.

— Ще дойда — казах, като се мъчех да скрия отчаянието си. — Непременно ще дойда… Ако пожелаеш… При теб. Завинаги.

— Защо? Е, защо не можем да избягаме някъде?! В картината, през прозореца, в приказката… Защо?

 

Погледнах часовника си: късно е. Грин вече няма да дойде.

По небето плаваше огромната ярка луна. Тя сияеше до болка в очите, но морето въпреки всичко оставаше черно и сляпо. Тук-там, като накъсани в изблик на гняв писма, се белееха късчета пяна. Току настъпвах медузи, изхвърлени на брега. Остро миришеше на гниещи водорасли.

„Винаги става така! Винаги… — изплува тъжна мисъл. — Ето, случайно си намерил приятели и ти е хубаво както никога досега. Известно време живееш в щастието си като в крепост. След това се случва някаква дреболия и с ужас забелязваш, че крепостта е била от пясък. Няма я вече, рухнала е… Ирис замина. Александър Степанович не дойде. Отпуската свършва…“

Решително се проврях през пукнатината и след няколко минути вече приближавах градината на Кузма Петрович.

Но какво е това? Прозорецът на барачката ми свети.

„Хазяинът да е влязъл? — предположих. — Не може да бъде. Той още сутринта замина за Симферопол, за да доведе жена си и внучката. Канеше се ден-два да погостува там.“

Неволно ускорих крачка.

На леглото седеше… Грин и четеше моя ръкопис. Насред масата имаше начената бутилка „Гъмза“.

— Чувствувай се като у дома си — усмихна се Грин. — Яж, пий и мълчи. Искам да го дочета.

Дочете го. Сам събра листовете на ръкописа. Ливна в чашите вино и ми подаде едната. Александър Степанович мълчеше и аз се боях да пророня дори една дума. Пихме. Грин извади цигара, но не я запали, а внимателно ме погледна.

— Като цяло е добре — каза той. — Макар че гласът ти изневерява. Освен това бързаш, скъпиш си думите, затова характерите излизат малко схематични, а действието — неестествено стремително. Но чувство, дявол да го вземе, има! Това е с две думи. Ще помисля още над приказката ти. Вкъщи. И ще ти пиша. Съгласен ли си? Писмата от Зурбаган пристигат много бързо.

Не издържах. Извадих от чантата раковината и я сложих на масата.

— Ето! Тъкмо тя ми нашепна историята на самотния конник. Вълшебната раковина. Намерих я на брега на Залива на Мимозата. В деня на пристигането ми.

Грин взе раковината и тя се скри в големите му груби ръце като корабче в пристанище. Неговите светлокафяви очи светнаха, късите му мустаци помръднаха. Александър Степанович дълго разглеждаше раковината, няколко пъти я допираше до ухото си и дори се опита да я човръкне с пожълтелия си от цигарите нокът.

— Не — въздъхна той и сложи находката ми настрани. — Сбъркал си, приятелю. Това е най-обикновена раковина, която може да се купи от първия срещнат павилион за сувенири.

— Ама как така?

— Не тъгувай. Лен. Ти още не знаеш, че цялото вълшебство на света е в човека. Може да се случи именно ти да нашепнеш на човечеството златни думи. Без как вито и да било раковини. Разбираш ли?

Пиехме тръпчивото възкисело вино, замезвахме с праскови и все не можехме да се изприказваме. Късно след полунощ Александър Степанович стана и ми протегна силната си ръка.

— Остани си със здраве, друже! До нова среща в Зурбаган. Ще ти ниша…

И си тръгна, осветил още веднъж барачката ми с детски смутената си усмивка.

 

На другия ден дойде моят ред да си заминавам. Ръкописа навих на руло, като го превърнах в нещо подобно на далекоглед. Раковината пуснах в чантата. Оставаше да се сбогувам с морето.

То излъчваше свежест и лениво си играеше с лентата на прибоя. В посока към Феодосия минаха два увеселителни кораба. На палубите им ечеше музика и смях, в тълпата на курортистите блесна нечия бяла рокля. Параходчетата прошумяха край мен като чужди сватби. Морето беше същото както в деня на пристигането ми. Нещо все говореше, говореше, без да се замисля дали го слуша някой. Същото е нашепвало то и когато се разхождахме тук тримата, и преди година, и по времето на Грин. Да… Аз не успях да разбера словата му. Но все пак благодарение на морето разбрах: всеки от нас има свое Спасение, оправдание на собственото си битие. То — Спасението — може да бъде различно. И да има милиони имена. Било любов, работа по сърце или навреме чута приказка…

Преди три дни Ирина (именно тя беше Ирис) замина с майка си за Днепропетровск. Александър Сергеевич Галсов (в нашата игра той беше Грин) го извикаха с телеграма в Москва. Там, на пленума на Съюза на писателите, той взе думата и изказа според мен една много ценна мисъл, че трябва да се развиват традициите на романтизма, да се пробуждат в сърцата на читателите възвишени мисли и чувства. Приказката, с която по взаимно съгласие живяхме през дните на отпуската, свърши и аз също си тръгнах.

Между купчината стари вестници, които се бяха насъбрали в пощенската кутия, намерих едно писмо. Пликът беше тесен и плътен. С една дума, необичаен. Исках да го отворя веднага, на стълбата, но се отказах. Дори притаих дъх, преди да погледна плика от другата страна. Ами ако?! Е, ами ако там има виолетов мастилен щемпел с краткото като плясък на вълна име — Зурбаган?

Бележки

[1] От чумак украински селянин, който се занимавал с превоз и търговия на сол, риба, жито. Б.пр. ↑

[2] Камзол — старинна горна мъжка дреха, носена вместо жилетка. Б.пр. ↑

[3] Бушприт — полегато или хоризонтално дърво на носа на кораб. Б.пр. ↑

[4] Краплак — светлочервена боя (нем.). Б.пр. ↑