Леонид Панасенко
Небесната скиорка (6)

Нечовеците

„Започвам да измервам времето“ — като изпод земята съобщи Хюз. Очертанията на полковника странно се променяха. Той се люлееше и се свличаше или пък отново се източваше в целил си извънмерен ръст, сякаш не; тяло запалваше униформата, а дим.

Навред пред тях се простираше печална равнина. Нийде ни дръвче, ни храстче. Камъни, пясък, сухи снопчета трева.

„Сега ще ги оженим — засмя се Хюз, — моето огнено момиченце и твоя Змей. Ще се сродим…“

„Спри! — викна Робърт. — Знам го твоето момиченце. Едно време то изгори Хирошима и Нагасаки. Изключи адската машинка!“

„Късно е… Единадесет… седем… четири…“

„Чакай! Няма къде да се скрием!“

„Защо ти трябва да се криеш? — изкиска се Хюз. — Нали уж търсеше смъртта.“

Той се смали пред очите му, шмугна се в някаква дупчица.

След миг над равнината изгря второ слънце. Но не успя да се разгори, и ужасяваща тъма започна лакомо да поглъща огненото тяло, да расте нашир и нагоре, придавайки на познатия гъбовиден облак образа на Змея. Чудовището се изпълваше с атомен пламък и растеше много бързо. В следващия миг от него се отдели протуберанс от изхвърляне. След него втори, трети… Многокилометровият огнедишащ Змей бълваше струи звездно вещество, след които оставаха черни ивици димяща земя. Кинжалните удари на Змея се сипеха все по-близо и по-близо. От нетърпимата жега сухата трева пламна…

„Жив ли си още?“ — изписука Хюз, подавайки се от дупчицата.

Робърт се хвърли на земята, за да хване гадното същество и да изгори заедно с него, но в последния момент мъничкият полковник се шмугна обратно в дупката. Робърт извика от гняв и яд… и се събуди. За кой ли път — лежи на пода, сърцето му бие силно, сякаш ей сега ще изхвръкне, слюнката му пресъхнала, в устата му горчи.

„Наистина — кошмар — помисли той за предстоящия изпит на Змея и потръпна. — Те явно са готови частично да нарушат Договора за забрана на опитите с ядрено оръжие. Шахтата е смешно плитка. Ако Змеят не удържи взрива, а това е напълно вероятно…“

Робърт изпита желание да се изкачи на покрива. Все едно вече няма да заспи, а там се диша по-леко.

Наметна халата, излезе в коридора, осветен от скрити плафонери. Коридорът беше безлюден и сънен — четири часът сутринта, всички още спят.

Тихо се отвори позната врата. От стаята на Евелина с рамото напред се измъкна здравенякът от охраната, който обикновено дежуреше на южния портал. Разкопчана униформа, в ръката колан. Видял един от шефовете на Центъра, той трепна, смутено се изпъна.

— Всичко е отлично, приятелю, нали? — Робърт шеговито го боцна с пръст по корема. — Сега хубавичко си почини.

Душата му се отпусна. Баналният случай, срещата пред познатата врата като че ли позаглуши, разсея тягостните отзвуци от съня. Сексуалната войнственост на тяхната докторица наистина е нещо по-добро от равнодушното им майсторство — неговото, на Оливър, на Ралф, най-сетне на този мръсник Хюз…

С такова настроение Робърт дойде и на закуска.

Ядеше както винаги автоматично, без да забелязва какво има в чинията. Между специалистите, които се хранеха заедно с него, по-рано Робърт предпочиташе няколко души. С тях можеше да си разменя новини и да се шегува, пък и да обърне по чашка на бара. А сега мислите му постоянно се връщаха към Бланка, към страшното израждане на материята, в което тя живее, изобщо към проблема за нечовеците. Вбесяваше го собствената му безпомощност, необходимостта да мълчи и за кой ли път да си дава вид, че уж нищо не знае, че уж нищо не е станало. Това съвсем не отговаряше на характера на Робърт, на неговия навик да казва всекиму в очите каквото му хрумне, най-после, на неговото положение. Но ако по-рано той беше сам и смяташе, че е неуязвим от каквито и да било напасти и преживявания, но след запознанството му с Бланка всичко се промени. Появи се болезнена точка — неговата находка и тайна, която трябваше да защитава с всички средства, защото без него тя ще пропадне, ще загине, впрочем както и той без нея.

Тъкмо бе наченал говеждата пържола, когато в стола надникна Стивън и му кимна.

„Нещо го е сполетяло — помисли Робърт и тръгна към вратата. — Стив никога не ме безпокои за глупости.“

— Какво има? — попита.

Стивън нерешително запристъпя на място. На широкото му добродушно лице се изписа страх и той кимна към вратата на стола. Робърт, без да продума, мина в безлюдния хол.

— Казвай.

— Вие знаете, шефе, аз и механиците се занимаваме с ремонта на планера…

— Не върви ли?

— Няма такова нещо, шефе, утре машината ще бъде готова. Има друга една работа. Някой ви пасе. Вижте. Намерих го под бордното табло. — Стивън извади от джоба си миниатюрен магнетофон, предаде го на Робърт.

„Старият дивак — със студена ярост помисли той. — Несъмнено това е работа на Хюз. Обаче полковникът се увлича… Време е да го сложа на мястото му.“

— Благодаря, приятелю! — Робърт непохватно притисна пилота до гърдите си, сетне измъкна касетата от кутийката и решително блъсна вратата на стола.

Хюз си допиваше топлото мляко.

Робърт сложи магнетофона на масата пред полковника и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, тихо каза:

— Губите си вещите.

— Не ви разбирам — на лицето на Хюз не трепна ни един мускул.

— Отлично разбирате всичко — заплашително продължи Робърт. — Предупреждавам ви: не ми се мотайте в краката. Ако там — и той посочи с очи нагоре — се изправят пред дилемата: или вие, или аз, уверявам ви — изборът няма да бъде във ваша полза.

— Сър — Хюз все пак се смути, — повярвайте, това е недоразумение. Нямате никакви основания…

Робърт презрително изхъмка и се върна при масата си. Пържолата му бе съвсем изстинала. Почовърка я с вилицата и си поръча пържени яйца.

 

Беше се озовал далеч зад хълма, където свършваше малкият парк и започваше безлюдната печална степ, умъртвена от избилите по нея солени петна.

„Най-после съм сам“ — облекчено въздъхна Робърт. И веднага изруга — иззад беседката се подаде по лисичи бдителната муцунка на Ралф.

— Разхождате ли се, докторе? Разрешете да се присъединя.

Помощникът се озърна и Робърт помисли с тъга: „Този е вторият. Днес се озърташе и Стивън. Впрочем не съм по-добър от тях. Аз също се страхувам до смърт. Наистина, не за себе си, а за Бланка, но страхът кара хората да си приличат.“

— Нещо е станало с вас, докторе — забеляза Ралф. Престанали сте да се подигравате.

— Толкова ли си личи? — неволно се усмихна Робърт.

— Извънредно. Като че ли са ви подменили.

— Вас са подменили! — злобно възкликна Робърт и така дръпна Ралф за яката, че помощникът изхълца от уплаха и захриптя.

— Вие сте полудели… — прошепна дребният човечец, като все още се държеше за гърлото и усилено гримасничеше.

— И вие ще полудеете — отмъстително каза Робърт. — Май вече полудявате. Видяхте веднъж-дваж Тумора, Змея на полигона и… се уплашихте. Преди, на хартия, всичко беше чисто. И изведнъж… се материализира. Нали така? Ама говорете де, дявол да го вземе!

— Не сте съвсем прав… — промърмори Ралф. — Аз се готвих психологически… Даже се гордеех. Практически ние първи започнахме разработката на „доброто оръжие“. Действително. Нима не е хуманно да покориш, без да убиваш?! Помните ли, когато утвърдиха нашите проекти, вие решихте да изпратите телеграма до създателя на неутронната бомба: „Ще стане както ние искаме, никаквецо.“ Оливър каза, че са минали четири години, откакто той е умрял. А вие пийнахте уиски и заповядахте на свързочника: „Все едно — изпращай! В преизподнята, да, да — точно в ада. Нашият адресат се намира там.“ И се превивахте от смях.

— Тогава всички се смяхме твърде много — замислено каза Робърт. — Бяхме се напили и се смятахме за спасители на човечеството.

Точно така — подхвана Ралф. — На мен тогава също ми се струваше… Много неща ми изглеждаха по̀ иначе… Може би само „сънните лъчи“ на професор Доуън представляват някаква ценност. Генната бомба даде цяла лавина непредсказуеми и неконтролируеми мутации. Вашият Змей, ако вземем под внимание неговите разтоварвания, не е нищо друго освен една постоянно действуваща бомба. Тогава на какво се радвахме? Къде е нашето „добро оръжие“? Или ние…

— Стига — прекъсна го Робърт. — Вие казвате не поносимо верни неща, но мислите за нещо друго. Какво ви мъчи по-точно?

— Покривите! — изпъшка Ралф и дребното му личице побледня. — Покривите от тръстика… Там, в Тумора. Не вярвам на Хюз.

— Аз също — каза Робърт.

Помощникът се дръпна.

— Не! — прошепна той. — Вие също лъжете, шефе. Нарочно ме обърквате. За да ми прехвърлите после отговорността. Няма да я бъде! Нищо не знам и не искам да знам. Няма никакви покриви! И не е имало. Не съм ги виждал, разбрахте ли?!

И Ралф, сгърчил лице в безумна гримаса, се спусна право през храстите, бранейки се с ръце от клонките като от нахални пчели.

„От час на час става по-лошо — помисли Робърт. — Това мекотело така трепери за кожата си, че страхът напълно заглушава разума му. Той не е опасен, разбира се, но и никаква полза няма от него.“

Настроението му съвсем се развали. Робърт зави към жилищния блок. Войниците от охраната при контролно-пропусквателния пункт го поздравиха. Робърт им кимна. Вече се готвеше да блъсне стъклената плоча на вратата, когато отзад се чу изплашено-страшното:

— Стой! Обръщай назад!

Робърт се огледа.

На площадката пред портала някакъв джип правеше завой.

Единият войник от охраната, размахал автомат, крещеше своето: „Стой! Обръщай!“, другият отстъпи към караулното помещение и припряно се шмугна в него.

„Какво ги е изплашило толкова?“ — учуди се Робърт.

От колата се измъкна младичкият лейтенант и залитайки, тръгна към портала. Във вида му имаше нещо необичайно, но какво — Робърт не можеше да разбере.

— Стой, ще стрелям! — изписка войникът от охраната, като отстъпваше и вдигаше автомата си.

— Хей, момчета, какво става?! — викна Робърт и се насочи към контролно-пропусквателния пункт.

Лейтенантът, като накуцваше силно с левия крак, докрета до портала, вкопчи се в желязната решетка и кресна на войника:

— Повикай лекаря, глупако! По-бързо!

„Загар — изведнъж разбра Робърт. — Пигментът му се е изменил.“

Той почти едновременно забеляза златистия отблясък върху умореното, обезобразено от страха лице на лейтенанта, и изскочилия от караулното помещение втори войник от охраната е огнехвъргачка в ръце.

Нещо в Робърт се скъса.

— Да не си посмял! — закрещя той и се втурна срещу безумеца.

Обаче войникът го изпревари.

Фучащата огнена струя шибна портала, отхвърли лейтенанта. Обхванат от пламъците, той е вопъл се затъркаля по земята. Както се беше засилил, Робърт удари войника от охраната с ръба на дланта си по врата. Той изтърва огнехвъргачката и се строполи.

— Отваряй! Ще те застрелям! — кресна Робърт на нисичкия сержант, замръзнал от уплаха до пулта за управление на портала.

Робърт свали ризата си и удряше с нея живото огнено кълбо, докато някой от дотичалите хора, привлечени от шума, се досети да използува пожарогасителя. Онова, което преди пет минути беше човек, сега лежеше на асфалта като обгоряла греда. Лейтенантът беше мъртъв.

— Диваци! Нечовеци! — изхриптя Робърт и захвърли черните от сажди дрипи на ризата си. — Проклети да сте.

В стаята надникна набръчканото лице на луната. Робърт я изгледа под око със злоба — няма защо да сияеш напразно. Нека по-добре вятърът докара от брега повече облаци, нека се развилнее буря, та никой да не види птицата, която посред нощ долетя през неговия прозорец.

— Не се тревожи — прошепна Бланка, разбрала тревогата му. — Промъкнах се като сянка. Утрото е още далеч. И не трепвай, моля те, при всяко шумолене.

— Страхувам се за теб. През цялото време. От деня, когато за пръв път се срещнахме в небето… Не съм знаел преди… Излиза, че колкото по-силно обичаш, толкова повече се страхуваш да не загубиш човека, който ти е скъп. А пък ти си обградена от опасности.

— Аз съм обградена от теб…

— Ти цялата гориш… Бих направил сам най-елементарните анализи, може ли? Поне изследвания на кръвта.

— Престани. Просто ние живеем по-бързо от обикновените хора. Изминали са два часа, откакто съм при теб, а ми се струва — няколко денонощия. Времето изгаря в мен. Нашето общо време.

— Не говори така.

— Искам времето да ми стигне за всичко. Роби. Скъпа ми е всяка секунда, затова бъди с мен… Не се измъчвай от напразни страхове. Ти ме нарече своя жена, помниш ли? Искам да бъда за теб най-добрата жена… За да не можеш после никога и с никоя да ме сравниш.

— Какво говориш, глупавичка моя? Ще имам само теб. Винаги. Цял живот.

„А кой знае пределите на нашия живот? — с тъга помисли Робърт. — Може би вече сме стигнали до предела и без да знаем бъдещето, стоим с всичките си чувства и надежди на ръба на пропастта? Пеперудите еднодневки сигурно също смятат, че живеят… И защо «смятат»? Именно живеят, защото друго не им е известно.“

Бланка заспа за минутка и веднага отвори очи.

Не сме спали две денонощия — оплака се тя. — Войниците пак прочистваха гората. Три вертолета ни търсиха. Дейвид и приятелите му искаха да ги обсипят с камъни, но аз ги разубедих…

Бланка лежеше, отметнала чаршафа. Лунната светлина докосваше раменете и гърдите й, посребряваше черната й коса.

„Тя не може, не бива да изчезне или да загине! — замоли се наум Робърт, вгледан в любимата си. Нека мутацията направи това прекрасно тяло безсмъртно. Бланка и нейните сродници ще дадат началото на нова генерация хора. Могъщи, силни, които най-сетне ще въведат ред в този свят. Техният свободен разум и дух без съмнение ще ни унищожат. Такива като мен, като полковника, като хиляди други… Затова пък ще се спаси светът.“

— Като дете чух една легенда — тихо каза Бланка, сгушена до него. Или пък мама ми е чела приказка не помня. Там се разказваше за птици, които се раждали без крака. Те не можели да си починат дори за миг, тъй като в противен случай не биха могли да излетят отново. През целия си живот птиците трябвало да летят. Само смъртта ги връщала на земята.

Момичето замълча, обърнало глава към прозореца. Там, сякаш чули молбата на Робърт, облаците припряно забулваха лицето на луната.

— Тогава легендата много ми хареса — глухо изрече Бланка. — Какво по-романтично от това. А сега… Какво не бих дала, мили, за да не отлитам от теб.

Робърт стисна зъби, мъчейки се да сподави горестния стон в себе си:

— Ще стрелям по всеки, който си пъхне носа в стаята ни.

— Няма да стигнат куршумите — въздъхна Бланка.

Тя приседна, дрехите й прошумоляха.

— Остани още — помоли Робърт.

— Време е, мили. Скоро ще започне да се зазорява.

Скиорката облече неизменния си пуловер, целуна Робърт и като черна птица безшумно се измъкна през отворения прозорец.

„Не бива да се рискува така — помисли Робърт. — Ако ме следят…“

В следващия миг зави сирената, до портала пламна прожектор.

„Забелязаха я — предчувствие жегна Робърт. — Ти… Само ти си виновен. Трябваше да й забраниш… А на всичко отгоре я спираше…“

Наметна якето си и бързо изскочи навън.

При контролно-пропусквателния пункт гръмнаха няколко изстрела.

Робърт хукна нататък.

— Какво се случи? — попита първия срещнат войник от охраната.

— Не знам, сър. Разправят, че Карл видял вещица.

— Отлетя! Натам! — повтаряше мършавият сержант, заобиколен от любопитни, и сочеше с пръст към океана.

Робърт не забеляза как Хюз се озова до него.

— Не желаете ли да се присъедините? — попита полковникът, подавайки се от джипа. — Мистика, разбира се, но аз за всеки случай ще патрулирам известно време с два вертолета около Центъра. Качвайте се при нас.

Дори с поглед Хюз не показа, че подозира в нещо Робърт, и той, колкото и да му беше трудно, пресилено се усмихна, поклати глава.

— А, не, аз на детски игри не играя. По-добре ще остана да поддържам връзката, а вие водете репортажа.

— Както искате.

Джипът се понесе към летището. След няколко минути моторите на вертолетите заработиха. Двете винтокрили машини, замигали с червените си сигнални светлини, подскочиха към небето и се разтопиха в предутринния здрач.

„За кой ли път моля бога да пощади, да избави, да прости? — с ярост и с мъка помисли Робърт, взрян в сляпото небе. Превключи гривната за връзка на служебната вълна, но в ефира засега беше тихо. — За себе си — нито веднъж. А ето че заради Бланка… Колко е противно да стоиш ей така и нищо да не правиш… Колко е страшно да бъдеш безсилен! Такива като Хюз могат всичко. С помощта на такъв един глупак като тебе да превърнат хората в нечовеци. Да ги намерят, да ги изгорят или да ги убият… Господи, помогни на Бланка! Защити я, скрий я в облаците… Позволи й да избяга от потерята!“

— Шефе, при мене е чисто — доложи на Хюз пилотът от втората машина.

— Гледай по-внимателно — измърмори полковникът.

Пак тишина.

И изведнъж тържествуващият глас на Хюз:

— Ето я! Робърт, тук има нещо! Видях човек… По-ниско, по-ниско ти казвам! — извика той на пилота. — Дяволска работа, къде се дяна?! Вещица, Робърт, истинска вещица. Очите й горят, косата се ветрее…

„Изпитва ме подлецът. Иска да се издам. Да избухна в ругатни или да закрещя нещо по микрофона, да настоявам… И половината сигурно е лъжа. Бланка трябва вече да е далеч. Освен това там е Стивън… Той ще попречи на Хюз просто от желание да му попречи.“

— Отляво! Отляво се мярна! — отново закрещя полковникът. — Прожектора… Дай аз сам…

Изтрещяха два изстрела.

— Въже! — изплашено извика Стивън. Чу се удар. — Сър, откъде в небето въже?… Падаме, сър. Парашута…

„Така ви се пада! — радостно се изсмя Робърт. Сержантът, който пръв беше видял «вещицата», с учудване погледна шефа. — Навярно Дейвид се е постарал. Или някой от съплеменниците на Бланка. Така ви се пада! Стив, разбира се, е успял да скочи, а Хюз и неговата компания отдавна ги очакват в преизподнята.“

— „Кондор“, „Кондор“, тук „Скала“ — за всеки случай каза той по микрофона. — Какво стана? Отговорете.

В ефира леки шумове, писукане.

Той повтори повикването.

След няколко минути се обади пилотът на втория вертолет:

— „Скала“, тук „Кондор-2“. Загубихме машината. Всички са живи. Полковник Хюз си счупи ръката при падането. Връщаме се.

Отлично! — промърмори Робърт.

Превключи се на системата за оповестяване и не без удоволствие се разпореди:

— Дежурният лекар на Центъра незабавно да пристигне на аеродрума. Да се подготви за настаняване на ранен в болницата.