Леонид Панасенко
Небесната скиорка (7)

Песен на два гласа

На вратата се почука.

Влезте — каза Робърт.

— Извинете, шефе — на прага стоеше Евелина.

Исках да се видим…

Робърт навъсено кимна.

— „Само ти ми липсваше сега“ — помисли си, докато канеше гостенката в стаята.

Евелина, доловила настроението му, се усмихна.

— Няма да искам любов. — Тя приседна на кушетката, запуши. — Дойдох да се сбогувам…

— Как? — изуми се Робърт. — Заминаваш ли? За дълго ли?

Евелина стана и изведнъж се оказа, че съвсем не е лоена топка, а делова, стегната жена:

— Завинаги. Скъсах договора. Не знам с какво да го обясня, но в Капана ме е страх. А на всичко отгоре Оливър…

— Била ли си с него?

— Какво значение има това сега. — Евелина сви рамене. — Струва ми се, че само с твоя Змей не съм била… Няма ли да ме изпратиш, Роби?

— Не знам. Генералът трябва да пристигне. Не обичам началството, но трябва да играя ролята на домакин.

— Жалко. Вече си приготвих багажа. Бъди умен, Роби. И също заминавай оттук. Имам лоши предчувствия — тук намирисва на леш.

Благодаря за съвета — неловко прегърна Евелина той. — Не забравяй своя… пациент.

Жената си отиде.

Робърт опита да се залови с изчисленията на капацитета на Змея, но мрачната пустота в душата му все повече се разширяваше. Стана му ясно, че надвечер непременно ще полети към Тумора и ще пришпорва там планера, докато открие Бланка. Та нали Хюз стреля по нея. Могъл е да я рани, да я изплаши. Не бива да живее в неведение и да терзае сърцето си със страхове. Не бива постоянно да се крие от страшната тайна на Тумора, да хитрува пред всички и да се прави, че нищо не е станало. Длъжен е да спаси Бланка. На всяка цена. Да я отвлече, да я накара в края на краищата да се съветва с лекарите. Ще пристигне генералът ли? Още по-добре. Тъкмо той трябва да се заеме с Тумора.

Робърт си сложи шлема, пусна в джоба си няколко шоколада — Бланка обича сладко. Както изглежда, животът в небесата не се овладява току-така: силите на момичето се топят буквално пред очите му.

Благополучно мина покрай всички места, където можеше да срещне познати, но до хангара се натъкна на професор Доуън.

— О, колега — зарадва се той. Като погледна Робърт, заяви, присвил късогледите си очи: — Имате болнав вид. Трябва да се поразсеете.

— Скуката, професоре, е планетарно явление — пошегува се Робърт. — Сега ще полетя и ще се разведря.

— Не, не! — Доуън заговорнически намигна. — Имам отлична идея… На мен също всичко ми дотегна. Затова предлагам да организираме гранд гуляй.

— Пфу, пак да се напиваме — отрицателно поклати глава Робърт.

— Не ме разбрахте, колега — изкиска се Доуън. — Моят генератор за „сънни лъчи“ най-сетне достигна проектната си мощност. Има наистина пропуски в дозирането, но това е дребна работа. Не е принципно.

— Не разбирам.

— Какво има за разбиране — пак се изкиска Доуън. — Хайде да приспим тази смахната страна за два-три дни, а ние да си погуляем на воля. Всичко е достъпно, всичко е наше… Представяте ли си?

— Вие сериозно ли? — Робърт дори отстъпи назад, понеже забеляза в очите на професора странен, мътен блясък.

— Напълно. Направете ми компания, а?! Сам все пак ще ми бъде скучничко. Спящият свят е почти мъртъв свят.

— Хайде да отложим нашето забавление — колкото може по-убедително каза Робърт. — Трябва да уредя някои работи. Пък и вие, както разбрах, имате още пропуски.

— В дозирането ли? — попита професорът. — Намерили сте за какво да се тревожите. Е, моите сънародници няма да се събудят — и какво от това? Не е голяма загуба. Всъщност не — кой ще ги погребва?

— Точно тъй… — Робърт заобиколи Доуън като неодушевен предмет, отвори хангара.

„Ако това е шега — помисли си той, — тя е достойна за специалната награда на Клуба на обесените. Обаче професорът никога не се шегува… Щом Доуън може да «бърка» дозирането, по-добре да беше се застрелял той, а не Оливър.“

Робърт издигна планера във въздуха.

Усмихнат, професорът му помаха от земята, сякаш напомняше, че предложението му си остава в сила.

 

Робърт летя толкова, че ръцете, с които бе хванал щурвала, го заболяха.

„Какво става с Бланка? — не му даваше покой тази единствена мисъл. — Тя не би могла да ме излъже. Може би се е случило нещо?“

„Случило се е!“ — зловещо изкряска един орел, изплашен от планера.

Като пресен белег върху повърхността на океана пламенееше пътеката на залеза.

Над Тумора в пожара на отминаващия ден изгаряха до основи небесните замъци и градовете от облаци.

След малко цялото великолепие от багри угасна. И когато Робърт, отчаян, реши да насочи планера към аеродрума, дойде Бланка. Не се появи както винаги скришом, с игра и подмамване, а открито и безпомощно, от чернеещото звездно дъно, не се появи, а падна на крилото до кабината.

— Още ли ти е лошо, а? — Робърт предпазливо целуна възсоленото лице на момичето. — Плакала ли си? Какво ти е, хубава моя?!

— Не говори толкова много — помоли Бланка. — И включи автопилота, моля те.

Той послушно докосна копчето върху малкото бордно табло.

— Дойдох да се сбогувам — каза небесната скиорка и внезапно Робърт с ужас осъзна: ръцете на Бланка, устните и лицето й като че ли бяха изстинали, станали нормални. Почувствувало, че сега ще се посипят въпроси, момичето притисна с длан устата му. — Чуй, Роби. Аз едва се държа, сега не ми е до разговори. Казах ли ти, че леля Женевиев умря?

Робърт кимна — да, каза ми.

— Днес е моят ред — простичко изрече момичето. Гласът му трепна. — Ние знаем как става това. Онези, които вече си отидоха, няколко часа преди смъртта си започваха да губят всичко: вътрешния огън, способността да летят, да виждат и да чувствуват нашия болен свят. Предполагаме, че изгаряха отвътре. Та ето. Днес разбрах: странният огън, който правеше тялото ми след мутацията безтегловно, едва тлее. Дейвид ми помогна. Иначе дори не бих могла да те видя.

— Не! Не искам! — изкрещя Робърт. — Аз ще те спася, Бланка! Сам ще те лекувам, чуваш ли. Ти не можеш да умреш! Това е невъзможно!

— Овладей се — уморено притвори очи Бланка. — Ние всички ще си отидем. Вчера между другото умряха още двама. Не сварваме да оплакваме приятелите си…

Скиорката по-плътно се притисна до Робърт. Тяхната изкуствена птица се носеше безшумно в неизмеримите звездни пространства, рееше се в бури и привидна неподвижност — опряна неизвестно на какво, спряла неведомо с какво падането си — в пустотата и мрака. Някой беше казвал на Робърт: много рядко, но има случаи, когато планерът сякаш влиза в сговор с небето, става за кратко време живо същество, обитаващо в небето ето така — независимо и естествено, като че ли няма въздух и закони за движението, а съществува единствено полетът. Безкраен и безтегловен…

— Хайде да отлетим далеч, далеч… — прошепна Бланка. — И ме завий. Студено е.

Той зави момичето с якето. Криеше ръцете му от вятъра и ги топлеше с дъха си. Сега околният свят се струваше на Робърт враждебен. Каква полза от тези студени бездни, щом при цялата им безмерност в тях няма място за любимата му? А безучастието на звездите, равнодушното им примижаване? И цялата невидима земя, спотаена долу като безкраен Тумор — не чака ли тя гибелта на хората, които сама е родила и с които сега не може да се справи? На изток ледената буца на нощта започна да се топи. Робърт докосна щурвала и планерът зави към брега.

— Веднъж прочетох романа на Хемингуей за войната в Испания — каза Бланка. — Не повярвах, че на война хората могат да мислят за любов и така екзалтирано да се отдават на страстта. Като за последен път… — Гласът й потрепери и секна. — Едва тук, след всичко, след теб… разбрах Мария. Разбрах какво значи — за последен път…

Робърт искаше да й възрази, но Бланка зиморничаво помръдна рамо, за да се освободи от прегръдката му.

— Тръгвам си — каза тя. — Докато е още тъмно, докато под нас е океанът…

— Не! — възкликна Робърт, вкопчен в ледените ръце на Бланка.

— Не ме спирай, мили — нежно каза момичето. — Силите ми свършват. Нима искаш да се мъча, първо да ме убие страхът? По-добре помогни на ония, които остават… Ще си спомняш за мен, макар и рядко, нали?! Сбогом.

Небесната скиорка се отблъсна от планера. Размаха ръце, сякаш се опитваше да хване изплъзналата се опора, и изчезна в мрака.

— Бланкаааа! — Пространството погълна вика му. Нито един атом на мирозданието не изтръпна от станалото, нито една звездна искричка не се откъсна от чистия небосклон. На бордното табло вместо червена лампичка пламна зелена: значи претоварването и кренът са изчезнали, режимът на полета отново е оптимален.

Планерът се връщаше в Капана.

„Ето че всичко свърши — помисли Робърт. — На болните с нищо няма да мога да помогна. Ще си отидат всички до един. Като птиците, които нямали крака. «Помогни на ония, които остават…» На кои, Бланка? На хората, на човечеството? Но аз съм пигмей, разбери. Единственото, което мога, е да тръгна след теб. Та нали самотата е една от формите на небитието. Аз имам право на избор. Вече избрах. Само че преди това… Още съществува Капанът, където се мъчи Змеят. Моето кошмарно създание не бива да попадне в ръцете на Хюз или неговите приятели… Ще помогна, любима, на ония, които остават…“

Робърт набра на гривната за връзка секретния код.

— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — тутакси се обади плазменото чудовище. — Изпитвам остър недостиг на енергия. Готов съм за активно търсене и консумиране.

— Потърпи малко — каза Робърт. — Вече съм близо.

Усмихна се отмъстително, като си спомни навъсеното лице на Хюз. Най-сетне полковникът ще се срещне с оня, който притежава и неговия глас, и неговия хищен нрав. Очи в очи…

Долу в предутринната лека мъгла се показаха постройките на Капана, светлините на пистата за кацане.

— Слушай внимателно, Змейо. — Робърт, почувствувал най-сетне изтощението, се облегна на гърба на седалката. — Предавам промени в основната програма. Разбра ли ме?

— Разбрах ви. Готов съм да фиксирам промените в основната програма.

Робърт насочи планера по права линия за кацане. Нататък, по-близо до рожбата си, за да не се мъчи дълго…

— Отменям всички забрани — твърдо каза в главичката на микрофона. — Всички без изключение. Нова програма: пълно консумиране в радиус от две мили с последващо самоунищожаване. Разрешавам екстрено излизане на повърхността. Излизай на свобода, Змейо.

Яростен огнен факел бликна изпод земята недалеч от сградата на лабораторията, сякаш под Капана, унищожавайки постройките му и всичко наоколо, изведнъж бе оживял вулкан.

Взривната вълна подхвана планера буквално на няколко метра от пистата за кацане, запрати го обратно в небето. В следващия миг тялото на Робърт като че ли експлодира от адска болка. Той замуча, без да има сили нито да вдиша, нито да издиша. Сякаш му бяха плиснали вряла вода в лицето.

През кървавата мъгла той все пак видя как Змеят танцува в захлас над горящите развалини, видя факлите на дърветата, черния дим на пожарището, който скри останките на Капана. Центърът повече не съществуваше.

Все по-често губеше съзнание, но все пак се опитваше да пълзи. Донякъде успяваше — вече допълзя до алеята, водеща от подножието на хълма към онова, което беше останало от административния блок.

Като дойде на себе си след поредната загуба на паметта, Робърт изведнъж чу висок старчески глас, който звучеше някъде в небесата, скрити от димната завеса. Позна гласа: така плачеше и нареждаше на бащиното му погребение една от бабичките оплаквачки. Щом гласът й започнеше да се извисява над нарежданията, на него, десетгодишния, му се струваше — ей сега, в този миг, сърцето му ще спре. От черен ужас, от жалост, от неразбиране как тъй баща му, неговият добър и весел баща, може толкова внезапно да умре.

Сега гласът на бабичката оплакваше прекрасната птица, която паднала от небето в студените води, но не станала риба — станала камък.

— Идвам при теб, Бланка — прошепна Робърт.

Счу му се втори глас в небето и той дори се устреми към него, като изпокърши старателно подрязаните храсти. Сбъдна се! Опяват ги двамата. Те си отиват заедно…

Последното, което Робърт видя, беше черната кула на Змея, намерил все пак стопанина си. Чудовището се клатушкаше над върховете на дърветата и се готвеше да унищожи себе си и своя създател. То излъчваше смъртоносен, действително космически студ. На Робърт му се привидя, че в последния миг у плазменото чудовище сякаш се появи подобие на лице с две огромни очи.

Но какво повече имаше в тях — съжаление или презрение, той така и не успя да разбере.