Леонид Панасенко
Небесната скиорка (5)

Среща над океана

Планерът набра височина и Робърт изключи мотора. Небето сякаш изведнъж се приближи повече, а когато той отвори остъкления капак на кабината, то започна и да говори: запя едва чуто в елероните и плоскостите, зашумя като свеж ветрец, тихичко задрънча със струните на антената.

Планерът, воден от автопилота, се движеше на широки халсове покрай брега на океана. След това Робърт го насочи към Тумора, над който почти постоянно се трупаха облаци и леката машина започна ту да се изкачва по възходящите течения ту да се спуска от тях като шейна във въздушните ями.

Времето напредваше и слънцето зави по на запад, преваляйки зад чертата на хоризонта. То позлати облаците и земята, ръцете на Робърт, той си спомни колко се страхува полковник Хюз от митичния вирус „3“, който обитава зоната на Тумора, и се усмихна.

„Време е да се прибирам — помисли Робърт. — Действително съм се побъркал: методично и целеустремено търся в небето алкохолните си халюцинации. Трябва да се консултирам с Евелина…“

Хвана щурвала и в този миг между разкъсаните облаци, в млечната пелена, съединяваща двете небесни крепости, се мярна нещо черно.

Скиорката!

Робърт включи мотора, хвърли машината в остър вираж.

„Тя е! Значи онова не е било привидение. Която и да е — тя съществува. Реална, жива, толкова красива и… изплашена.“

Девойката с черния пуловер забеляза планера и рязко сви встрани с намерение да се скрие в недрата на най-близкия облак. До нея имаше не повече от километър и половина.

— Не, мила прошепна Робърт, стиснал щурвала. — Няма да те оставя да избягаш. Стига си ме вземала на подбив.

Бързо настигна бегълката, но в последния момент скиорката пак го измами: гмурна се надолу и Робърт трябваше да направи нов вираж.

— Не се страхувай от мен! — понадигна се и викна той. — Не бягай, чуваш ли!

Сега следеше всяко движение на момичето и след малко, хвърляйки планера от една страна на друга, го догони.

— Къде пак? — отново викна. — Чакай!

Скиорката се обърна в движение, замахна с ръка, като че искаше да удари преследвача или да хвърли камък срещу него. В следващия миг се подхлъзна (господи, ама как може да се подхлъзнеш в небето?) и падна на крилото на планера.

Робърт я хвана за ръката.

Планерът се люшна надясно, но автопилотът веднага го изправи. Момичето се дръпна, за да се освободи. Внезапен и нелогичен страх за него — ще се изтърси, ей сега ще се изтърси! — сви сърцето на Робърт и той закрещя, като го държеше вече с двете си ръце:

— Ти какво — животът ли ти е омръзнал? Ще паднеш!

В гневните очи на момичето се мярна сянка на почуда. Запъхтяно и поруменяло, то по никакъв начин не можеше да си поеме дъх — жадно ловеше с уста плътния насрещен въздух, задъхваше се.

— Глупак — най-сетне прошепна то и отново се опита да се освободи, но вече не толкова рязко и настойчиво. — Няма накъде да падам, разбра ли? Пусни ме!

Робърт мълчеше. Даже притвори очи, стараейки се ръцете му да не причинят болка на небесната скиорка, да направят магия на страха й.

— Вие сте лешояди. — Момичето заплака. — Вие сте по-лоши от лешоядите. На тях мършата им стига, а на вас ви дай живи хора. Защо, ама защо ме преследваш като ловец?

Дланта на скиорката беше гореща, прекалено гореща.

— Слушай — каза той, — нима така се ловува? Да, наистина, търсих те. Търсих те — това е вярно. Мислех, че си сън или мираж. Или привидение. Първия път те видях през илюминатора, помниш ли? Ти се изплаши тогава…

Планерът, непригоден за пътник, рязко намали скоростта си. Шумът на насрещния въздушен поток утихна.

— Цялата гориш — разтревожи се Робърт. Предпазливо погали с пръсти недоверчивата и напрегната малка длан на момичето. — Сигурно си настинала в твоите небеса… Да не си болна?

Скиорката обърна към него златистомургавото си лице. По него нямаше сълзи — вятърът ги беше изсушил, напуканите устни се разтегнаха в презрителна усмивка.

— Ти какво, действително ли си глупак, или се преструваш? Привидение, фея, сън… Да, аз съм болна, аз не съм човек. Нали си от тая проклета база, сам трябва да знаеш. Вие ни направихте такива.

Сякаш гробовният хлад на Змея лъхна Робърт.

„Генната бомба — жегна го страшна догадка. — Значи по някакъв начин на полигона са попаднали хора. В зоната на Тумора видях покриви… Хюз ме уверяваше, че бунгалата са необитаеми… Скиорката каза «ни»… Излиза, че Хюз или не знае за хората, или лъже…“

— Колко сте? Как попаднахте в зоната на взрива? Защо се криеше? — Той обсипа момичето с въпроси. — Разкажи ми всичко. Аз действително съм от Центъра, но нищо не знаех, повярвай ми. Пък и сега нищо не разбирам.

— Защо ти е? — Погледът на небесната скиорка беше враждебен както преди. — Безсрамно ни измамиха, направиха ни опитни зайци. Сега ни преследват. Могат по всяко време да ни убият… Ти се един от тях.

— Това не може да бъде! — Робърт разтърси глава, като че ли отново съзря привидение. — Нещо бъркаш, момиченце. Ти навярно грешиш… Мълчи. Не казвай нищо. Трябва да помисля…

Спуснаха се под облаците и вляво от курса се появи зелено-кафявият оток на Тумора, над който трептеше странна мараня: там шаваха я червеи, я вътрешности с фантастични размери — розови, отвратителни, както самото извращение на природата, създадено от Оливър.

„Ето защо се застреля той. — Робърт стъпка по стъпка разбираше страшната механика на експеримента. — Знаел е всичко. И Хюз, разбира се, е знаел. Без всякакво съмнение това е негова идея — да се провери «добрата» бомба върху «човешки материал». Какъв негодник! Оливър успокои съвестта си е куршум… Сега са ми ясни неговите реплики: «Вие нищо не знаете, Робърт» и «Благодаря за съвета». Но къде да се намери куршум за Хюз? И с какво да се помогне на нещастните?“

— Как се казваш? — попита той.

— Бланка.

— Разкажи всичко, Бланка. Кълна се: аз нищо не знаех.

— Пусни ме. Няма да избягам.

Робърт разтвори лявата си ръка, а с дясната продължаваше да опипва и гали горещите пръсти на небесната скиорка, успокоявайки едновременно и нея, и себе си.

— Купихме тук земя и бунгало, по една обява. Казаха ни, че всичко това е останало след снимането на някакъв филм… — Момичето въздъхна, изтри очите си. — Много евтино. Защото местността била дива, до най-близкото селище имало около стотина мили. Баща ми отдавна искаше да си има свое кътче. Свое, разбираш ли?! И брат ми искаше…

— Разбирам — припряно каза Робърт. — Моят баща едно време също мечтаеше за малка ферма. Не доживя… Сега всичко бих му купил, ама е късно. — Той извади якето изпод седалката и вятърът тутакси го задърпа от ръцете му. — Облечи го. Тук дяволски духа.

Бланка поклати глава.

— Няма нужда. Горещо ми е. Нали казах — сега не сме хора. Всичко се измени. В мене, в останалите наши хора… Дейвид, брат ми, казва, че това е мутация. Научихме се да летим — много бързо се научихме. А най-напред да чувствуваме. Всичко, което става наоколо. Но не тук, а там, където живеем. Аз например и сега всичко чувствувам: какво правят приятелите ми, накъде лети или пълзи всяка твар, кое от растенията расте или залинява, кой кого иска да изяде. Виждам на кулата всеки ваш войник от охраната и знам за какво плаче или по какъв повод душата му се смее. Ето там например е бодливата тел. По нея тичат безброй сребристи мравчици. Изглежда, че това е токът… За какво още да ти разкажа?

— Много ли сте? — попита Робърт и не позна гласа си.

— Дванадесет семейства. Не съм броила колко сме. Двама вече умряха, старци. Още по време на мутацията. Нали знаеш: бомбата беше взривена през зимата, когато тук денонощно валяха дъждове… Тогава не разбрахме нищо. Тя блесна като светкавица, изплаши ни малко — не беше сезон на гръмотевични бури. После забравихме…

— Бланка — възкликна той, притегляйки момичето към себе си. — Любима, чудо мое… Аз също съм болен. Ти ми се присънваше и ми се привиждаше. Всеки ден, всяка минута… ти сигурно няма да ме разбереш, защото живееш с болката си. Можеш ли да си представиш богат учен, който е самотен и нещастен също като теб? Та аз също съм нечовек, Бланка. Търсих те в небесата, чуваш ли, любима. Аз също съм мутант. — Той говореше разпалено, леко притворил очи, за да не проникне в думите му фалш. — Изглежда, аз също съм облъчен. Отдавна, още като дете. Имах много добра майка, Бланка. Още никой не е регистрирал радиацията на добрината, но я има, тя съществува. Знам. Тъкмо затова се мъча…

Горещата длан на небесната скиорка легна на челото му. Робърт прекъсна полубезумната си реч, посегна към тази малка ръка, започна да я целува.

— Моят брат беше аптекар — тихо каза Бланка. — Много е чел, много знае. Той пръв разбра… Разболяхме се малко след експлозията. Валеше дъжд — и всичко стана хлъзгаво и тъмнокафяво, покри се с плесен. Хората също. Започна треската. Търкаляхме се в безсъзнание в калта, бълнувахме, късахме дрехите си, в организмите ни ставаше нещо невъобразимо: умирахме и едновременно се възраждахме. Помня страшния сърбеж. Всичко, което свързва човека с външния свят, болеше и се видоизменяше. Очите или не виждаха нищо, или пък, струваше ни се, започваха да различават даже движението на мускулите. Ушите… Ако знаеше какво чуват сега…

— Прощавай — прекъсна я Робърт, — разбрах те така, че ти чувствуваш целия биом^[1] на Тумора, тоест на мястото, където избухна бомбата. Това говори за взривоподобно развитие на интуицията. Тогава защо не ми вярваш, Бланка? Та аз целият съм пред теб. Ти ме виждаш, нали? Целия, от край до край! Нещо повече. Отдавна трябва да си усетила моята самота и тъга. Стара история: катастрофално ми липсва любов и разбиране.

Бланка мълчаливо бутна щурвала. Планерът заби нос, устреми се към земята.

— Стига си ме мъчил! — извика момичето. — Ти действително си нечовек. Или си дявол. Какво искаш да получиш? Каква ти любов? Срещнаха се два изрода… Убиецът философ се обяснява в любов на жертвата си. Намислил да се изповядва… — Бланка се засмя или пък изхлипа. — Хайде, мили! — възкликна тя. — Последен шанс за теб. Сега ще има опрощаване на всички грехове…

По някакво чудо тя продължаваше все още да стои до него, в едноместната кабина, а земята и океанът вече неведнъж разменяха местата си, приближаваха се, падаха върху тях — невъзвратимо и неспирно.

Робърт, пуснал щурвала, мълчеше. Дори се усмихна, сякаш беше съгласен със скиорката, че действително е по-добре да се забият в земята, да се отърват наведнъж от всички преживявания, мъки на съвестта, проблеми. Още минута, две… Летецът може да има само един катарзис.

Внезапно го дръпнаха същите ония малки ръце, които вече бе успял да обикне:

— Опомни се! Какво ти е?! Направи нещо! — настойчиво молеше Бланка. Сякаш беше забравила за способността си да лети, за това, че именно тя преди една минута реши гибелта им.

Робърт мигновено включи мотора, дръпна щурвала към себе си и натисна докрай педала на газта.

Малкият двигател диво изрева.

Приближаващата се плоскост на земята — носеха се към крайбрежните дюни — започна неохотно да потъва надолу, но все пак скоростта беше твърде голяма — не можеха да я убият, да избягат от земята!

Излязъл от острото пикиране, планерът на Робърт се удари в брега по допирателната, подскочи и след като измина няколко десетки метра, заби нос в пясъка.

— Жива ли си? — попита Робърт, бършейки кръвта от раненото си лице.

В последния момент изхвръкнаха от кабината. Небесната скиорка се спусна на земята плавно, като с невидими крила, а той се повлече и заби лице в тревясала купчина пръст.

— Ти… ти какво? — устните на Бланка трепереха. — Защо така?… Че ти можеше да се пребиеш.

Глупаво усмихнат, Робърт посегна към момичето, започна да целува устните й, очите, косата.

— Не бива — прошепна Бланка. — Не ме докосвай. Ще се заразиш… Аз чух. Войниците от охраната говорят за това.

— Нека — тръсна глава Робърт. — Не се страхувам от нищо! Само да съм с теб. Тук. И да сме сами, в целия свят — сами.

Устните на момичето едва забележимо трепнаха в отговор на неговите настойчиви ласки.

После лежаха на топлия пясък до изкривената стойка на шасито. Бланка, намокрила забрадката си с океанска вода, изтриваше кръвта от лицето му.

— Вие сте напуснали селището, нали? — попита Робърт, връщайки се към страшната действителност. — Защо? Щяха да ви окажат помощ.

— Боже мой, колко си наивен! — възкликна момичето. — То се знае, че се опитвахме да разберем какво се е случило, да се свържем с хората. Мислехме, че е започнала атомна война. После едни младоженци се сетиха, че имат транзистор. Пуснахме го и се убедихме: със света не е станало нищо, бедата бе сполетяла само нас…

В очите на Бланка, в които вече нямаше отчуждение и страх, се върна болката от преживяното.

— Дейвид се възстановяваше най-бързо от всички. В това време нашето селище потъна в безобразна тропическа гора, която за няколко дни заля всичко наоколо, унищожи пътя. Дейвид взе колата на съседите и реши да си проправи път, за да потърси помощ. На втория ден се върна. Събра ни и разказа, че зоната на експлозията е оградена с бодлива тел и се охранява. Съобщи ни също, че към нашето селище се насочва отряд военни, командувани от висок слаб полковник…

— Така си и мислех — Хюз — промърмори Робърт.

— „С тях — каза брат ми — идват трима цивилни, изглежда, са научни работници.“ Видял също един бронетранспортьор с цял куп апаратура и две санитарни коли. „Убеден съм — заяви Дейвид, — че сме станали жертва на някакъв дяволски експеримент. Без наше съгласие са ни направили опитни зайци. Затова е глупаво и наивно да чакаме помощ от военните и от ония, които им служат. Дори да не ни затворят в клетки, със сигурност ще ни държат под ключ, ще ни измъчват с анализи и всевъзможни изследвания, а сетне могат и да ни премахнат като излишни свидетели. Или ще ни натикат в лудницата. Трябва да се махаме! Никой няма да ни помогне…“ Така каза батко и всички се съгласиха с него. Скрихме се в тропическата гора. Военните се върнаха с празни ръце. Търсят ни и сега, но предимно с вертолети.

— Сега всичко ще се промени — пламенно увери момичето Робърт. — Имате приятел. Ще поискам да ви оставят на мира. Ако се наложи, ще се обърна към самия президент…

— И също ще се озовеш в лудницата — прекъсна думите му Бланка. — Не го прави. Ще погубиш и себе си, и нас.

— Но нали сигурно може да ви се помогне! — извика Робърт. — Най-добрите лекари в света…

Изведнъж той се запъна.

„Ами че Бланка е права — с тъга помисли Робърт. — По заповед на Хюз лекарите ще се заемат най-напред с мен. Ще ми поставят диагноза: алкохолна психоза или нещо по-засукано… Братът на Бланка навярно е прав… Единственото, което все още струва нещо в нашия свят, е свободата. Макар и илюзорна, неистинска, болна, но свобода… Ще измамя и ще предам нещастните, ако опитам да се намеся…“

— Не мисли за нас — каза Бланка. — Не се измъчвай. Вече не може да ни се помогне. Ние полека-лека си отиваме. Миналата седмица се разболя леля Женевиев…

— Не, не — поклати глава Робърт. — Въпреки очакванията на нашите специалисти облъчването е предизвикало положителна мутация. Тя е пришпорила еволюционните процеси в живите организми, отворила е складовете с резерви. По своите възможности вие не сте нечовеци, а свръхчовеци.

Бланка си погледна часовника и тъжно се усмихна:

— Време е да си вървя… — тя махна по посока на Тумора. — Късно е вече. Баща ми и Дейвид ще се тревожат.

— Страхувам се да не те загубя. — Гласът на Робърт секна. — Така странно ни събра съдбата. В небето… Устремихме се един към друг. И сто… не искам да се разделяме, страхувам се.

Бланка ласкаво го докосна по бузата.

— Мама ми е казвала: отначало съдбата помага на влюбените. Най-важното е никой от… твоите да не научи за нашите срещи.

— Как ще те намеря? Утре, вдругиден?

— В небето, само в небето. Ще поправят твоята машина и ти ще долетиш тук. А аз при теб. Ще те посрещна. Там, където избягах… А сега се обърни, моля те. Трябва да излетя.

— Защо? — учуди се Робърт. — Срамуваш ли се от това, за което хората през всички времена са мечтали?

— Не знам, обърни се. Когато летя, сякаш съм гола. Моля те.

— Да, разбира се — обърна се Робърт.

След минута отгоре, от гаснещата глъбина се чу:

— Ще те чакам…

Робърт се потътри към планера. Пристъпи няколко крачки и с почуда забеляза, че се олюлява като след голямо пиене. Само че еуфорията беше съвсем друга. Не световно-неясна, а конкретна, с лицето и гласа на любимата, която отлиташе сега към тревожни и затова враждебни нему пространства. Как да живее по-нататък?! Как да опази Бланка и себе си в този кошмарен свят? Какво да противопостави на полковник Хюз и на хилядите подобни на него мутанти? И така, какво да им противопостави?! Тяхната любов с Бланка — крехка, трогателно прилична на новородено теленце, което се опитва да се закрепи на своите плъзгащи се на всички страни крака и всеки миг може да падне дори от полъха на вятъра. Не… Това няма да им подействува… Те уважават само силата. Омразата ражда сила. Значи трябва да се учи да мрази.

По гривната за връзка Робърт извика Стивън.

— Планерът се счупи, Стив — каза, като се стараеше гласът му да звучи безгрижно. — Вземи вертолета и карай насам, към залива.

Но колкото и горестни да бяха мислите му, колкото и зловещи да изглеждаха страховете му, през пепелявата светлина на нощта през сиянието на лунната пътека, разстлани по уморения гръб на океана, през всяка висока звездичка до него достигаше в този час топлина и усещане за смисъла на живота: той има Бланка!