Леонид Панасенко
Небесната скиорка (4)

Застреляй се, Оливър

— Защо е такъв… — сви рамене Хюз — разлят?

Черният съсирек на Змея безшумно се плъзгаше над земята, като разумно заобикаляше храстите. Тук-там от тревата се издигаха хилави струйки дим — те бележеха пътя на Змея. Всъщност горяха сухите стъбла и ланската шума.

— Гладен е, слаб е — неохотно обясни Робърт. Той беше трезвен и намръщен, без всякакъв интерес поглеждаше експертите, които се тълпяха около водача си. Главният експерт Слоупър сякаш изобщо не гледаше представлението в негова чест, обаче току си отбелязваше нещо в бележника. От време на време устните му се разтягаха в снизходителната усмивка на човек с твърде голям опит. По всичко личеше: Змеят беше харесал на мистър Слоупър.

— Защо да не се върнем в скривалището? — предложи Хюз.

Слоупър премълча. А Робърт, изругал наум „стария дивак“, мрачно забеляза:

— Обектът не е опасен за човека. Само при непосредствен контакт. Или при разтоварването от излишната енергия. В неговата програма са въведени редица забрани. Освен това той се подчинява на всички мои команди.

Робърт вдигна лявата си ръка, на която висеше гривната за връзка, заповяда:

— Търси! Консумирай и акумулирай!

Змеят тутакси зави към стълба за високо напрежение, който бе монтиран предния ден на полигона. Пак тук, в оврага, беше скрита подвижна електроцентрала.

Черният съсирек спря до опората. В следващия миг част от псевдотялото на Змея сякаш се разля по носещите конструкции на стълба, потече нагоре. От електрическата линия, водеща към оврага, се откъсна синкавата светкавица на разряда.

— Има контакт — докладва операторът от командния пункт. — Всичко потъва като в бездънна яма. — По-добре от всякакво заземяване.

— Гледайте — не се сдържа един от експертите. — Той тече по линията.

— Такава е програмата — за пръв път през този ден се усмихна Робърт. — Ум Змеят, уви, няма. Затова, преди да е успял да опита както трябва възхитителния вихър от електрони, веднага се стреми да намери източника му. Да го намери и да го унищожи. И отново да гладува.

От оврага излетя нагоре пламък. Разнесе се слаб взрив.

— А сега да слезем в скривалището — покани ги Робърт. — Предстои ефектно зрелище.

Змеят се върна от оврага след около две минути. Псевдотялото му беше почерняло още повече.

— Поглъща светлината — поясни Робърт. — „Малчуганът“ опита деликатеси и му се отвори апетит. Слушайте.

Той извика Змея. Горещо кълколещо мърморене нахлу в скривалището. Полковник Хюз, познал гласа си, трепна.

— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — повтаряше чудовището. — Усвоявам различни видове енергия. Готов съм да консумирам. Функционирам нормално.

— Сега ще опитаме да го унищожим — каза Робърт, намалявайки силата на звука. Насърчително тупна оператора по рамото: — Пошушни там на артилеристите.

„Улучиха“ Змея още с първия снаряд.

— Още, още! — викна Робърт, долепен до наблюдателния отвор. — Пердаши го! Не пестете снарядите!

Когато пръстта падна и димът се разсея, наблюдателите видяха, че тялото на Змея доста се е уголемило. Тъмната му маса бодро се люшкаше между снарядните ями, а в гласа му сякаш прозвучаха нотки на задоволство:

— Получих активно подхранване! Част от топлинната енергия е изгубена при избора на оптимален режим на поглъщане. Усещане за ситост. Усещане за излишък…

8 следващия миг Змеят изведнъж светна, пламна по-ярко от слънцето и веднага угасна. Взривната вълна разпиля отломките от стълба за високо напрежение, залюля скривалището.

— Разтоварване — тихо произнесе Робърт. Неизвестно защо, той веднага загуби интерес към това, което ставаше.

— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — буквално ревна Змеят.

— И пак коварство на програмата — уморено обясни Робърт. — Разтоварването отнема не само излишъка. Почти всичко. По принцип аз създадох Тантал на двадесети век.

— Прави силно впечатление — най-сетне се обади Слоупър. — Не по-късно от вдругиден ще бъде докладвано на президента за резултатите от изпробването.

Главният експерт леко се поклони на Робърт и каза:

— Бих искал да поговоря с вас насаме.

Отдръпнаха се встрани. Робърт улови неприкрито завистливия и ревнив поглед на Хюз.

— Слушам ви, сър.

— Ако правилно съм разбрал вашите изводи от математическите изчисления — Слоупър се позабави, подбирайки термина, — енергетичният капацитет на системата „Змей“ може да бъде много по-голям?

— О, да. В този случай бихме повдигнали прага на разтоварването — нищо повече. Обаче сегашните параметри са доста оптимални. Ние не познаваме по-мощни източници на енергия.

— А аз познавам. — Устните на главния експерт се разтегнаха в дяволска усмивка. — Имал съм възможност да наблюдавам.

— Не разбирам. Впрочем — Робърт учудено вдигна поглед към Слоупър. — Не искате ли да кажете…

— Именно — прекъсна го главният експерт. — Интересува ме: ще може ли вашият… Змей поне частично да обуздае ядрен взрив?

— Дявол го взел… — смутено промърмори Робърт. Стори му се, че от мистър Слоупър лъхна гробовен хлад. — Никога не съм мислил… Но защо, какъв е смисълът?… Навярно теоретично такъв вариант е възможен.

— Това е добре. Помислете, пресметнете. А смисълът… Ако вашият Змей победи атомния дракон, ще можем да създадем невиждана досега система за защита. Хиляди, десетки хиляди ваши гълтачи на енергия ще обкръжат най-важните промишлени и военни обекти. Ние ще станем практически неуязвими — представяте ли си?

— Опитвам се да си представя — угнетено каза Робърт. — Вие искате да разчлените ядрения взрив на десетки, даже на стотици малки взривове-разтоварвания?

— Не е задължително — загадъчно се усмихна Слоупър. — В идеалния случай ще можем да консервираме цялата мощ на ответния удар на нашия противник и няколко века след това да използваме електричество гратис.

— Ответния? — запита Робърт и потръпна от погнуса.

— Не се хващайте за думата, драги колега — махна с ръка главният експерт. — Замислете се над другото: може би сега сте пред прага на откритието на века.

— На закриването на века — сърдито натърти Робърт. — Извинете, чакат ме.

 

Робърт дойде в стола последен.

— А къде е доктор Оливър? — попита той келнера.

Ордьоврите на масата, където седеше шишкото, бяха останали недокоснати. — Да не се е разболял?

— Не знам, сър. Предложих да му занеса обяда в стаята, но той ме изруга и изключи телефона.

„Това е сериозно — помисли си Робърт. — Още не е имало случай Оливър да се откаже от обяд…“

На него също не му се ядеше. Циничните откровения на Слоупър зашеметиха Робърт. Само това липсва, да проклинат после името му, както проклинат и сега създателите на атомното оръжие. Макар толкова дълбоко да затъна тук, че Центърът действително стана за него капан. Оттук така лесно не може се измъкна. Пък и кому е нужен? На брат си ли, който цял живот се мъчи криво-ляво да осигури семейството си? Не, Ред не може да му бъде опора. На самия него трябва да се помага. А друг… Друг си няма никого — в целия този огромен и глупав свят. Може би само феята, която срещна в небето?

Влезе в стаята на биохимика без разрешение. Оливър лежеше на кушетката. На пода се търкаляше книга, а на масичката се мъдреше почти празна бутилка.

— Какво си се разкиснал, старче? — полюбопитствува Робърт и се пльосна в креслото. — И какъв е тоя нов навик — да се накъркваш сам? Можеше да ми позвъниш. Аз съм идеален партньор.

— Вие нищо не знаете, шефе — тъжно каза шишкото, без да обръща глава. — Нищо!

— Правилно. И не искам да знам — съгласи се Робърт. — Ако се тормозиш заради Тумора, ти си глупак. Да се повлияе на гените така избирателно, че да настъпи малка деградация на живото и нищо повече, е безкрайно сложно. Нещо повече, отде да знаем: може би тъкмо тези лавинообразни мутации ще доведат в последна сметка до онова, което си искал да получиш.

— Не, не съм искал! Не съм искал да получа! — неочаквано извика биохимикът. Посегна към уискито и наля в чашата си. Робърт пое битулката, отпи няколко глътки.

— Ето ти още едно доказателство — не бива да пиеш сам. Почна вече да крещиш, да се удряш в гърдите. Заради какво? — Робърт мрачно погледна биохимика. — Ние не работим във фабрика за играчки, а аз не съм пастор, за да ти опростя греховете. Самият аз съм до гуша в мръсотия.

— Писах на генерала — каза Оливър, вперил безсмислен поглед в тавана. — Настоявам за официално разследване.

Робърт се засмя високо.

— Да не си откачил, друже?! Той настоява за разследване! И това го казва човекът, който повече от всички искаше да остане в сянка, да джироса своя Тумор на мен, на Ралф, на господа бога! Каква муха те е ухапала?

— Не ми се живее, Робърт. — Биохимикът се опита да запуши, но веднага с отвращение хвърли цигарата. — Не ви ли се е случвало такова нещо? Пред мен се разкри… Разбрах всичко… Не стига, че съм нищожество, ами съм и престъпник.

— Може да се помисли, че тук всички останали развъждат зайци — злобно каза Робърт. — Престани да се занимаваш с мазохизъм.

— Вие нищо не знаете, шефе — упорито повтори Оливър. — Аз съм по-лош от онези фашисти, които са експериментирали в лагерите на смъртта…

— Какво искаш? — грубо запита Робърт и изведнъж му стана противно, че се намира до този стенещ шопар.

— Да се отърва от мъките! — с пиянска разпаленост извика Оливър. — Винаги съм смятал, че съвестта е измислица на поетите и неврастениците. А сега тя се отвори като стара рана и боли. Какво да правя?

— Застреляй се — посъветва го Робърт. — Най-простият изход. Засега не съм опитвал, но казват, че помагало.

Оливър се понадигна. Очите му придобиха смислен израз.

— Благодаря за съвета — без следа от усмивка каза той и добави: — Винаги съм те смятал за добро момче, шефе.

— Отспи си — промърмори Робърт, тръгвайки към вратата. — Сега ще изпратя Евелина — нека ти направи успокоителна инжекция.

 

В града Робърт реши да позвъни на брат си и отиде с колата до пощата. Не му се искаше да звъни от Центъра — знаеше, че всичките им разговори се записват.

Докато телефонистката се свързваше с Лос Анджелис, той излезе на верандата. От запад към града приближаваха буреносни облаци. Слънчевите лъчи все още ги пронизваха и всичко наоколо изведнъж се обагри в зловещ теменужен цвят. Робърт извади шишенце с коняк и сръбна няколко мощни глътки.

„Сбърках с Оливър — помисли той. — Може наистина да го е заболяла душата човека… Нещо го мъчи, разбира се. В такъв случай — какво го усуква? Да беше ми се доверил, макар че, дявол да го вземе, какъв духовник съм аз… На мен самия ми се ще да вия…“

Отново отпи от шишенцето и неволно настръхна, усетил в тила си нечий поглед. Десетинагодишно слабо момче с изтъркани дънки и мръсна жълта риза безцеремонно го разглеждаше. Хлапакът седеше на стъпалата на верандата. От време на време се извръщаше с независим вид и плюеше в цветната леха. Погледът на хлапака беше насмешлив и дързък.

Робърт му направи знак с ръка. Ела насам значи.

Хлапакът застана нащрек и неохотно се изправи.

— Искаш ли да спечелиш един долар? — попита Робърт.

— И още как, сър.

— Ето, вземи. И имай добрината да не ми стърчиш пред очите.

— Разбрах, сър. Изчезвам.

— Мистър… Вие дадохте поръчка за Лос Анджелис — напомни телефонистката. — Свързвам ви.

Робърт позна гласа на Луиза, жената на брат му, и се зарадва.

— А къде е Ред? — запита той.

— Откъде се обаждаш? — отговори с въпрос Луиза. — От града ли?

— Не, Лу. От службата. А Ред вкъщи ли е?

— Жалко, че от службата — огорчи се Луиза. — Ние те чакаме ли, чакаме… Втора година обещаваш да дойдеш и все те няма. Ред вече се страхува, че там си се възгордял, забравил си ни. Той често си спомня за теб.

— Добре съм, Лу. Ще се измъкна някак. Непременно! За Коледа, а може и по-рано. Я дай слушалката на Ред.

— Няма го вкъщи. Ред реши да прокара в нашата къщичка водно отопление. Занимава се сега с тръбите, с котела.

— Що за къщичка? — учуди се Робърт.

Какво? Не знаеш ли? Нали ти писах… През пролетта купихме парцел. Използвам случая да ти благодаря за парите — свършиха ни добра работа. Ред се надява, че за около три години напълно ще ти се изплатим.

— Дреболия, това е подарък — измърмори Робърт. Нещо го стисна за сърцето и не то пускаше: ако правилно е разбрал, сбъднала се е най-после бащината им мечта. — Голям ли е парцелът, Лу, къде се намира?

— На брега. Четири акра. Знаеш ли, посях край къщата море от цветя. И твоята любима магнолия посади, радвай и живей там колкото искаш.

Робърт преглътна буцата, заседнала на гърлото му.

— А къде е малката Каролина? — попита той.

— Нея за ушите да я дърпаш, не можеш я откъсна от Ред. Помага… Тя също често си спомня за теб. И все пита кога най-после ще дойде моят чичо. А за твоето идване Ред така е заредил барчето, че буквално пращи.

Робърт криво се усмихна, като си спомни как при едно от идванията му за няколко дни двамата с брат си разгромиха барчето на Ред. Изпиха всичко до капка. Дните не им стигаха да се наприказват. Седяха и нощем, в голямата стая, и веднъж неволно събудиха Луиза: една празна бутилка от бренди се търкулна под масата, събори и цялата батарея…

Аз… непременно… ще дойда — запъвайки се, каза Робърт в слушалката.

— Ти говориш странно. Да не би да си болен?

— Здрав съм като Змея. — Той се засмя, но веднага разбра: думата „Змей“ не означава абсолютно нищо за Луиза. — Извинявай, Лу. Сигурно малко съм прекалил. На туй отгоре някаква меланхолия се е лепнала за мен.

— Трябва да се ожениш — въздъхна Луиза на другия край на жицата. — Същото казва и Ред. А освен това трябва да си починеш. Прати всичко по дяволите и долитай при нас, а?!

— Тук заваля дъжд — каза Робърт, като гледаше през стъклото на кабината към улицата. — А при вас?

— Не разбрах, има някакви смущения.

— Времето, казвам, какво е?

— Чудесно време. Слънце, топло. Тук още се къпят… И тъй, какво да предам на Ред за твоето идване?

— Кажи: обичам го — Робърт изведнъж почувствува, че по бузите му текат сълзи. — И на Каролина кажи същото… Така си и мислех, че при вас е слънчево.

— Пак ме плашиш — изхлипа Луиза. — Не се измъчвай. Идвай по-скоро…

— Днес ви пратих пари — прекъсна я Робърт. — Това е подарък. Купи нещо на Каролина… И търси булка, щом си намислила да ме жениш.

Затвори телефона, излезе на верандата.

— Защо плачеш? — попита го същият хлапак, подгонен насам навярно от дъжда. — Боли ли те? Удари ли се? Забелязал съм: хората често се удрят във вратите на кабините.

— Ударих се — съгласи се Робърт.

— Прочети молитва — посъветва го момчето. — Докато я четеш, ще ти мине.

— Забравил съм всички молитви — призна Робърт. Момчето вече не му се струваше досадно.

— Тогава изпсувай — каза малкият учител. — Много помага. Опитвал съм.

— Дадено. Ще направя каквото казваш. Само че малко по-късно.

Намигна на хлапака и се затича към колата — направо през локвите, в които се пукаха дъждовни мехури.

Робърт подкара автомобила, с лявата ръка извади шишенцето и допи коняка.

Караше своя „Алфа-Ромео“ машинално, потънал в спомени. Вечер майка им ги вика да вечерят, а те с Ред са се скрили в храстите на сас-сафраса^[1] — весело им е да долавят в гласа на майка си тревога, миризмата на току-що сварена млечна царевица гъделичка ноздрите им и в края на краищата те не издържат, изскачат от скривалището си, закрещели с цяло гърло: „Тук сме, мамо…“ Смрадливите гъсталаци на Тумора… „Запознайте се, генерал Хейли, представител на инвеститора…“ Мургавото лице на Небесната скиорка. В очите й — ужас… Озъбената муцуна на кучето и шибащите като удари с камшик изстрели… Всичко се смеси. И ако виденията от детството са просто картинки, от които се свива сърцето, то по-нататък във всичко се появява болка. Скрита и явна, чужда и своя. Излиза, че светът е построен върху болката. Тя, тя е основата на живота, а не радостта и не състраданието. Щом е така, то за какво… За какво да живееш? За да страдаш и да причиняваш страдания на другите? Та нали „доброто оръжие“ е блъф. Всички те, обитателите на Центъра, са убийци идеалисти, той отлично знае това. Тях, шепата благородни негодници, ги погълна Капанът, но нима той може да бъде сит от толкова малко? Още сега техният Капан може да стане капан за цялото човечество… А Луиза в Калифорния сади магнолия… Бедната Луиза…

Робърт натисна педала на газта.

Колата се носеше по шосето като снаряд, вдигайки във въздуха облаци вода. Имаше моменти, когато Робърт управляваше интуитивно: „марийките“ не успяваха да почистват стъклото.

Отдясно се мярна познато рекламно табло. Робърт, който често пътуваше по този път, знаеше: след няколко мили от федералното шосе ще се отдели тясна бетонна лента. Над нея има надпис: „Минаването забранено. Собственост на министерството на отбраната“. Щом завие по нея, той също ще стане „собственост“, понеже този път води към Центъра, тоест в Капана. И освен това знаеше: там, на кръстопътя, се намира плодът на нечие чудовищно въображение: бетонният колос на статуята на Разкрепостяването, или по-точно на развратница, която се опитва я да литне, я да скочи.

„Може би трябва да се разкрепостя и аз? — мина му безумна мисъл. — Посъветвах ли Оливър? Посъветвах го! А защо самият аз не се възползвам от съвета си?

Железобетонът е сигурно нещо. Опростява живота. До нивото на пестила…“

Изведнъж му стана горещо. Робърт, с ръце, които не му се подчиняваха, отвори покрива на колата, но вятърът, смесен с дъжд, не разхлади нито лицето, нито душата му.

Стрелката на скоростомера прескочи последното деление на скалата.

Показа се колосът на статуята.

— Хей, уличнице! — викна Робърт и пиянски се закикоти. — Приемай клиент! Сега ще се разкрепостим…

Завъртя кормилото малко надясно. Бетонната основа на колоса се понесе насреща, приближи се, порасна до небесата. Край… Сега! Робърт затвори очи…

Удар не последва.

Автомобилът заподскача, после се метна първо на едната, после на другата страна, преобърна се… и Робърт окончателно дойде на себе си от предсмъртната еуфория. Колата лежеше до него нагоре с колелата, които продължаваха лудо да се въртят. Опита се да стане. Ръцете му трепереха от закъснялата уплаха, а краката се хлъзгаха по подгизналия чернозем на изораната нива. Продължаваше да вали.

Без да разбира все още нищо, Робърт докуцука до основата на статуята, по която нямаше даже драскотина. Учуди го и обстоятелството, че бетонът въпреки дъжда беше абсолютно сух. Протегна ръка. Ръката, без да срещне ни най-малко съпротивление, влезе в сивия монолит.

— Ха-ха-ха! Проклет идиот! Как не се сети, кретен?! Фалш… Всичко е фалш!… — Робърт гръмогласно сипеше проклятия и безсмислено риташе с крака обема на холографското изображение. Колосът се състоеше… от въздух.

Като дойде на себе си, Робърт опита да се свърже с Центъра. Гривната за връзка не работеше: очевидно се беше повредила, когато собственикът й бе паднал от колата. Дъждът обливаше лицето му, което Робърт така и не можа да изтрие както трябва от калта. Мокър и нещастен, той стоеше в подножието на гигантския фантом и обмисляше: какво да прави? После изпсува, върна се на шосето и се потътри към най-близкия телефон, за да извика вертолета.

 

Робърт се къпа под душа дълго, както никога досега. Топлата вода безжалостно шибаше тялото. Тя, колкото и да беше странно, усмири отчаянието и разсея скръбта. Водата пречистваше Мозъка — от пиянския опиум, а тялото от преждевременната умора, която погубва всички нервни хора. Когато Робърт спря двата крана и облече хавлията, предишните нещастия и проблеми му се сториха почти нищожни. Чувство на самота и неудовлетвореност от света? Господи, колко познато е това: най-банална проява на комплекса за малоценност. Угризения на съвестта? Всичко това е глупост… Нека светът тръпне от срам заради своето нищожество. Той, Робърт, не е по-лош от другите. Може дори да е и по-добър. Най-малкото, в душата му са останали поне няколко капки състрадание. Неизвестно защо, наистина…

Робърт се облече и чувствувайки се обновен, реши да се отбие при биохимика.

„Трябва да се извиня и да поокуража шишкото. С едно въженце сме вързани… — мислеше си по пътя. — Няма защо и няма с какво да се перча. Моето чудовище не е по-добро, а може и да е по-лошо от генната бомба на Оливър…“

Пред познатата врата Робърт спря, вдигна ръка да позвъни.

Не успя да натисне звънеца и зад вратата гръмна изстрел.

Робърт дръпна силно вратата и се вцепени от ужас: насред стаята, забил глава в локвичка кръв, лежеше Оливър. До него се търкаляше пистолет.

„Все пак послуша съвета ми — вътрешно изтръпна Робърт. — Намери своята бетонна стена, зад която вече не ни мъчат угризенията на съвестта… Впрочем може би Оливър е само ранен и все още може да му се помогне?“

Робърт обърна тялото. Празните очи на биохимика гледаха през Робърт и през целия този свят към отвъдните далнини. На Робърт му се стори, че в тях е замръзнало учудване. Изглежда, в последния миг от живота си, надникнал вече там, Оливър е разбрал: няма никакви отвъдни далнини, светове, сфери… Там няма нищо. Всичко е тук, само тук!