Леонид Панасенко
Небесната скиорка (3)

Щом кучетата летят…

Нещо бе развалило апетита на Оливър. На закуска както винаги си поръча двойна шунка — розова, влажна — но я чоплеше с вилицата без никакво вдъхновение. Това беше тревожен симптом.

— Какво има, старче? — полюбопитствува Робърт, като седна до шишкото.

— А, вие ли сте, шефе — оживи се биохимикът. — Помогнете ми. Съвсем се обърках. Тоя Тумор не прилича на нищо. Цяла лавина вторични ефекти и все различни… А на туй отгоре Хюз ми опява и души, като че ли нарочно му обърквам плановете.

— Почакайте, ами Ралф? — Робърт потърси с очи дребния си помощник.

— Защо, шефе? — Оливър отмести приборите. — Вие не по-зле от мен знаете цената на външния ефект. За руснаците, обърнете внимание, това е нещо като ругатня.

— Накратко, какво искате от мен?

— Съвсем малко. — Шишкото разпери ръце, сякаш се готвеше или да прегърне своя ръководител, или да се вкопчи в него с мъртва хватка. — Хайде да идем с вертолета до Зоната. Ще вземем с нас и Хюз. Полковникът отдавна се стреми към Тумора, ама се бои да не се зарази там. А за компания…

Робърт се облегна назад в креслото, насмешливо погледна биохимика.

— Та аз не съм специалист по туморите, старче. Аз съм енергетик! Разбираш ли, умна главо? По-добре вземете с вас Евелина. Тя е лекар, това й е по-близко. Пък и ще бъде къде-къде по-приятен спътник от мен.

— Вие по-добре знаете — сви рамене Оливър. — Но скоро ще ни поискат отчет, аз честно ще сложа оръжие — за мен, повярвайте, това е най-добрият изход, — а Ралф…

Вратата се отвори широко и в стола влезе Ралф. Той дори дъвчеше многозначително. Така, сякаш всеки миг очакваше да му дойде някаква гениална мисъл, но празното мърдане на челюстите разваляше цялата тържественост на момента.

— Та ето — забелязал помощника на Робърт, Оливър заговори вече злобно и нарочно високо. — Аз капитулирам и ще ми простят. А Ралф веднага ще обяви: разследването значи се е водило неорганизирано, не сте разработили методиката, научният ръководител не е вникнал…

— Изследването — поправи го Робърт.

Шишкото почервеня.

— Не ме учете да живея, докторе. Аз знам цената на думите също така добре, както и на някои мои колеги. Туморът — това вече е разследване.

— Не го слушайте, Ралф. — Робърт погледна часовника си. — Оливър е известен завистник. И какво, мислите, го дразни? Тайната на Тумора и вашето пренебрежително отношение към този небезинтересен факт? Нищо подобно…

Ралф вяло се усмихна.

— Вбесява го вашето телосложение, мистър Ралф — продължаваше да се превзема Робърт, претегляйки наум аргументите на биохимика. — Шишковците винаги са завиждали на изящните мъже.

В стола се чу смях.

— Обаче той е мъдър — замислено поклати глава Робърт. — Когато дойде време да се разхвърлят камъните, действително ще ги изсипят върху моята бедна глава. Ти си мъдър, Оливър, като моя ненагледен Змей. И поради това съм готов да летя.

Сипеше остроти за щяло и нещяло през цялото време, докато се приготвяха за път, но щом двигателят изрева и въздушната струя сплеска тревата край вертолета, млъкна, изключи се от разговора.

Вертолетът меко, като котка скокна към небето.

За броени секунди останаха долу ниските огради на лабораторния и административния корпус, кубът на енергоблока, примитивните алеи на парка. Отляво се люшна и изчезна грамадата на хълма, по чийто връх бяха набучени-антените от стопанството на професор Доуън.

Незабелязано отлетя почти час.

— Повалите на малките хора рядко трогват някого — високопарно произнесе Хюз, — но всички надежди сега възлагаме на вас, докторе. На вашата интуиция. Това неизвестно излъчване е забъркало там та-ки-ва каши…

Робърт изхъмка.

— Полковник, защо да се ласкаем? Мога да повярвам, че имате хипертония, но хиперскромност?… Не, в никакъв случай.

— Робърт, Хюз мисли, че джобовете ви са натъпкани с генералски звезди — без следа от усмивка и с неприкрита омраза забеляза Оливър. — Или пък иска да подслади хапчето, наречено Тумор.

Полковникът, без да извръща глава, подхвърли небрежно:

— Не съм толкова глупав, колкото предполагате, Оливър. Аз поне си върша работата. Върша я старателно. А вие преяждате за сметка на данъкоплатците и все ломотите за „вторични ефекти“… Създадоха ви условия за опити, механизмът на действие на генната бомба върху клетката по принцип е известен. Тогава какво още ви трябва? Ако зависеше от мен…

— Приближаваме — прекъсна свадата им Стивън, надникнал от пилотската кабина. — Моля всички да облекат защитните костюми.

 

— Каква гадост! — Ралф се подхлъзна, падна, бързо стана и сега не знаеше с какво да си избърше ръцете — червеникавокафявата слуз изцапа ръкавиците, на лепкави парцали увисна по коленете му. — Тук е невъзможно да се върви: всичко се размазва под краката, навред е разложение и смрад. Тук няма какво да се диша, докторе.

— Успокойте се — измърмори Робърт, като спря и се огледа. — Благодарете на бога, че са ви дали дихателен апарат. Можете да си избършете ръцете в дрехите. Бездруго след дезактивацията ще изгорим защитните костюми.

Вървяха по тясната просека.

От двете й страни се издигаше зелено-кафява стена от дървета, храсти и лиани, сякаш набавени тук от кадрите на фантастичен филм. Видът и размерите им поразиха дори безразличния към всичко Робърт. Всичко живо тук беше загубило чувство за мярка и пропорция: папратта се издигаше към небето като кипарис, а тръстиката в малкото блато — тръстика ли е? — беше пръснала дебелите си, криви стъбла напосоки. Кожестите листа-масури, които растяха направо от земята, се редуваха с тъмнокафяви хълмовидни израстъци, с отровнозелени кичури слуз, оплела по всички „етажи“ тази странна гора.

— Аз разбирам така — гнусливо каза Робърт, — вие сега се занимавате с идентификация: кое от какво е произлязло след експлозията на генната бомба.

Оливър, проследил погледа му, отрицателно поклати глава:

— Не, това не е тръстика. По всяка вероятност е хвощ. Или някакво отвратително водорасло, напуснало естествената си среда. Тук всичко се е объркало, докторе. И дума не може да става за някаква идентификация. Впрочем цялата тази тропическа гора — това са мутанти на ниво трева. Избуяли… след експлозията. Ами че ние ви докладвахме, показвахме ви снимки…

— Да ви плюя на снимките — доверително заяви Робърт, вгледан в навъсените лица на спътниците си. — Че какво ми обяснявахте непрекъснато: „вторични ефекти“, „вторични ефекти“. Бомбата — виждам — не е изпълнила свръхзадачата си.

Хюз наостри уши, а шишкото, напротив, клюмна.

— Именно затова ви молих — измърмори Оливър. — Тъй да се каже, колегиално, заедно… Лично аз отдавна съм сложил оръжие. Това е непосилна загадка. Не очаквахме…

— Каква загадка?! — кресна Робърт. Ужасно му се дощя да си сръбне една-две глътки от войнишката манерка, с която не се разделяше, ама няма пък да вземе да пие пред очите на тия тъпаци. — Няма загадка, няма никакъв Тумор. Има елементарен неуспех. Вашата „добра бомба“, Оливър, трябва да потиска жизнеспособността на гените, да ги примитивизира. Това е аксиома. Но къде са тук признаците на регрес, къде са? Изродчета, мутанти, трева, която се е превърнала в джунгла, — целият този танц на обезумелия живот става за експеримент, но не и за вашата „хуманна“ бомба.

— Ние сме точно експериментатори — внезапно се озъби Оливър. — Държите се така, шефе, сякаш ние сме фабриканти на оръжие, а вие — прогресивен профсъюзен деец…

— По-добре си трайте — посъветва го Робърт, опитвайки се в движение да изчопли с обувката си някакво ниско растение с учудващо могъщи стъбла. — Ако не знаете кои сме — питайте полковника.

Тъкмо бяха излезли на скалната тераса, която леко се издигаше над унилата местност на Зоната. Макар че изкачването беше твърде кратко, лицата зад прозрачните предпазители на дихателните апарати посивяха, в шлемофоните се чуваше пресекливо дишане.

— Ние грижливо охраняваме зоната на Тумора — не без гордост заяви Хюз. — Обърнете внимание, докторе, ей на онези наблюдателни кули. Освен електронните системи са задействувани и добрите стари методи: денонощно патрулиране, тройна ограда, естествено, и ток.

Робърт намръщено кимна. Пред погледа му се откри почти целият Тумор. В огромната маса от зеленина — хипертрофирана, уродлива — се чувствуваше нещо страшно и болнаво. Животът тук действително беше набъбнал, беше се размножил извън всякакви граници. По краищата на тропическата гора, където над обезумялата биомаса се промушваха наблюдателните кули, минаваше черна ивица. Отвисоко и просеката, по която дойдоха тук, изглеждаше по същия начин.

— Обгаряме с огнехвъргачки — поясни Хюз, отгатнал неизречения въпрос на Робърт. — Всяка сутрин. И просеката също. Тази зелена зараза не може да се спре другояче.

— Точно така — потвърди Робърт. — Вашата гениална бомба, Оливър, не е потиснала, а е разбудила гена. Признаците на разпадане и разложение са само резултат от прекомерната жизнена дейност на растенията.

Все още обиден, биохимикът промърмори:

— Още не се знае кое е по-добро: да се превърнеш в безсловесно добиче, да деградираш или да умреш от това, че след облъчването жизнените системи ще се разпаднат, ще изгорят сами.

— Какво има там? — изведнъж уплашено прошепна Ралф.

Малката му ръчичка сочеше към океана, чийто бряг се скриваше от набъбналата зеленина на псевдотропическата гора.

— Къде? — попита Робърт.

— Там, там, там…

Златистите лъчи на залязващото слънце изтръгнаха от далечната „плешивина“ няколко тръстикови покрива.

— Изоставени бунгала — е готовност обясни Хюз. — Използвани са при снимането на някакъв филм. Кинокомпанията няма имуществени претенции.

— Вие пък всичко знаете, полковник — намръщи се Робърт.

Оливър внезапно побледня, а Стивън, който през целия път безгрижно си подсвиркваше, кой знае защо, оправи кобура на пистолета си.

Бързо се стъмняваше.

Вече не само покривите, но и самата „плешивина“ се разтвори в болнавото тяло на Тумора. От блатата плъзнаха смрадливи мъгли, а над Виолетовата пустош, където се намираше епицентърът на взрива на генната бомба, се разшава прозрачно, тревожно светене.

След това просеката се стесни, гмурна се в долината и малкият отряд, който бързо се връщаше при вертолета, инстинктивно се струпа около Робърт.

В гъсталаците, които се чернееха от двете страни на просеката, течеше неразбираем за хората нощен живот: изпищяваха птици, нещо съскаше и бухаше, а в блатото неизвестна твар методично и оглушително скърцаше със зъби.

— Преди тук имаше ли хищници? — попита Робърт.

Ралф се изкиска, а Стивън за всеки случай разкопча кобура.

— Моля ви се! Насекоми, птици, гризачи. Наистина — Оливър се запъна — те също частично… са се изменили. Кое какво е — не може да се разбере. Но за щастие всички тези гадинки се задържат в зоната на Тумора. Например…

— Ето ви пример! — изписка Хюз. След това гръмнаха два изстрела. Изведнъж от мрака до Робърт се приближи нещо черно и рунтаво. Наравно с лицето му най-неочаквано се появи озъбена в злобно ръмжене кучешка муцуна. Робърт отскочи, стреля. Кучето веднага изчезна в тъмнината.

— Отлетя… — пое си дъх изуменият Стивън.

— Не дрънкайте глупости! — избухна Хюз. — То скочи върху мен.

— Я стига — заяви разсъдливият Ралф. — Полковникът явно греши: за скок кучето се движеше твърде бавно. То действително… как да кажа, плуваше във въздуха.

— А очите, очите — продължаваше да се чуди Стивън. — Очите му горяха. Такива едни жълти. И светят…

Някакво страшно усещане, сякаш не се намират на Земята, а вървят по непозната и опасна планета, накара Робърт да настръхне. Той доста грубо заповяда:

— Край на разговорите. Към вертолета след мен!

 

През цялата вечер Оливър мълчеше и много пиеше.

„Разбирам те, приятелю — със съчувствие си помисли Робърт, докато добавяше лед в чашата си. — Едно е теорията. Разните му там изчисления, формули, препоръки… А ето резултата… И ако той на всичко отгоре е толкова отвратителен… Аз, разбира се, не съм специалист по Туморите, но тази обезумяла биомаса прави силно впечатление… Нищо, приятелю. Това е нашият хляб! Омърсен, не споря, но наш, наш, наш…“

Вече беше почнало да го хваща и Робърт весело поздравяваше както влизащите в бара, така и ония, които излизаха.

Всички се отбиха тук, без да се наговарят, още щом вертолетът се върна в базата. Докато Стивън търсеше пети стол, Робърт огледа умърлушената си команда и не без ирония отбеляза: да живееш в подобни секретни центрове е равносилно на това години да играеш в някой затънтен театър едно и също представление — омръзнали декори, повтарящи се лица наоколо, еднакви думи и страсти. Бррр!

Ралф понечи да напомни за летящото куче, но Робърт веднага заяви: в Зоната дори кравите могат да летят и нека Ралф да благодари на бога, че никоя от тях… След такова сакраментално изявление всички се засмяха и разговорът за Тумора временно се прекрати.

— Днес много пиете, докторе — предпазливо забеляза Хюз. — Безпокои ли ви нещо?

— Умори ме от смях! — гръмогласно се засмя Робърт. — Честна дума, умори ме. Полковник, ролята на пастор не ви отива. Шпионирате ни — моля, но да ви се изповядам… Де-де!

Робърт пиянски се закани с пръст на полковника.

— С вас не може да се разговаря — обиди се Хюз. — Аз понасям с вас всички трудности, тревожа се… Днес, тъй да се каже, рискувах живота си…

Робърт отново се засмя:

— Вие, приятелю, страдате от мания за величие… На кого му е притрябвал вашият живот? Вие просто се поуплашихте в зоната на Тумора. Нали? От кучето ли се уплашихте? Трябва да се боите от кравите, полковник. Ако кравите наистина започнат да летят…

— Впрочем сред охраната има случаи на заразяване — неотстъпчиво каза Хюз. — Някакъв вирус-мутант. Кожата става златиста и…

— И какво? — Робърт си наля уиски.

Полковникът вдигна рамене:

— Не знам. Но фактът на заразяването си остава факт.

— Каква глупост — намръщи се Робърт. — Обяснете му, Оливър, какво става с кожата в Зоната. Да… Остатъчен фон. Влияе само на пигмента. Появява се ефектът на „загара“. Вие, Хюз, между другото днес също сте поизгорели.

Полковникът побледня и трескаво отпи от чашата си.

— Какво ви е? — учуди се Робърт. — Пребледняхте като мъртвец. Зарежете ги тия ваши страхове. Престанахте да разбирате шегите, а това вече е опасно. По-добре пийнете с мен и забравете за всичко. Впрочем в Зоната може да се ходи без всякакви защитни костюми… Я ни капни, Стивън.

Хюз отмести чашата си.

— Вярно ли е? — попита той Оливър, бършейки потта от челото си.

— Какво точно? — не разбра шишкото.

— Ефектът на „загара“, пигментът… — нетърпеливо поясни другият. Без да очаква отговор от биохимика, Хюз изведнъж високо се засмя. — Да, Робърт, страхувах се. Дяволски се страхувах от тази златиста зараза. Налей ми, налей ми повечко, Ралф.

 

Стената се наклони и решително тръгна срещу Робърт. Той протегна напред ръце, за да не го смачка, постоя малко. Коварната стена заобикаляше сега от другата страна, гласеше се да го удари в гърба.

— Всичко виждам — заплашително й каза Робърт. — Изчезвай!

В кабината на асансьора го подкрепи телефонът, на който след два несполучливи опита все пак успя да се подпре.

Асансьорът спря на третия етаж.

Изпитият алкохол ни най-малко не успокои душата му. Напротив, някакви чужди гласове, лица и образи се блъскаха в съзнанието му, докато Робърт събере сили да ги прогони. След това се появи облак. Висок, купест, от който като от планина се спускаше небесната скиорка.

— Върви си! — помоли я Робърт. Накрая нахълта в стаята си и рухна на леглото. Подът на стаята веднага се продъни. Робърт летеше над Тумора с едноместния си планер, а насреща му, късайки зловонните нишки на паяжината, се издигаше мъртво куче. Скиорката седна на облака си и заплака. Кучето внезапно залая. „Как може то, мъртвото, да лае?“ — поучуди се Робърт. „То видя мен — каза полковник Хюз, появил се бог знае откъде в тясната кабинка на планера. — Не знам нищо, защото кучетата не ме обичат…“ Без всякаква връзка с предните думи той изведнъж зашепна, наведен до ухото на Робърт: „Ония войници умряха, докторе. Всички до един. Дето се бяха заразили.“ „Те не можеха да умрат! — извика Робърт. — Максимум два-три пристъпа треска. Тръпки. Все едно да слънчасаш на плажа.“ „Късно е — прошепна Хюз. — Ние ги кремирахме. Нали ви докладвах в сряда…“ „Къде, как? Откъде в Зоната крематориум?“ „При полеви условия, докторе — въздъхна полковникът. — При полеви…“

Нещо лекичко чукна по прозореца.

На Робърт му се привидя, че зад стъклото отвън се мярна бяло припламване — женско лице.

— Надничаш — закани се той с пръст към прозореца. — Не е хубаво! Днес не съм напълно във форма. Попрекалих. Мъничко…

Той отпусна глава на възглавницата.

— Отлитай — промърмори Робърт. — Отлитай. Скиорке. Иначе Хюз ще те хване и ще те изгори. Да, да — при полеви условия…