Леонид Панасенко
Небесната скиорка (2)

Привидението

Полулегнал в креслото, Робърт тъпо гледаше през илюминатора. Гадеше му се и той от време на време отпиваше ледено кафе от термоса. Кафето слабо помагаше.

„И как можах така да се натряскам вчера“ — намръщи се Робърт. Безпричинно раздразнение кипеше в него. Кипеше и не намираше отдушник. В този глупав самолет, дегизиран като пътнически, нямаше дори с кого да се скара.

Самолетът-лаборатория се движеше плавно. В празния салон матово светеха бордните табла и от време на време издрънчаваше конячният сервиз в центъра на овалната маса за екстрени съвещания, за „мозъчни атаки“ и всякакви други дивотии, с които нормалните хора се занимават изключително на Земята.

„Да беше ми изпратил дяволът поне Хюз за компания — помисли си Робърт и сам се поздрави за шегата. — Че кой друг може да ми изпрати Хюз за компания?“

Като си представи почтително-нахалната физиономия на полковника, той неволно погледна под око към купчината санитарни пликове. „Да, Хюз не е ментов бонбон. Затова пък един-два словесни дуела с него — и вече си в работна форма. Жлъчта кипи, а разяреният мозък скача като котка на всеки стобор от формули. Дори най-остри…“

Продължилото час и половина въздушно пътешествие беше към края си. През разкъсаните облаци се мярна ивица от океана, зелено-кафявата маса на Тумора (така наричаха мястото на изпробването на генната бомба), петниста, ако я гледаш отгоре, засолена степ. Сега още двадесет минути полет и срещай. Капане, шефа си по научните въпроси.

Слънчев лъч го загъделичка по бузата, Робърт се обърна към илюминатора. Отпред и навред сияеше небето. С особена прозрачност и синева, а леко избеляло от изобилната светлина. А под крилото се разстилаше безкрайната равнина на облаците.

„Какви ти облаци — усмихна се мислено Робърт, присвил очи от белия блясък. — Просто е поле. Заснежено поле. Ей ти преспите, и вятърът вдига вихрушки — валма е наокачил. А ето я и нашата сянка. Сянката на самолета върху снежната целина. Там, където има сянка, там има и земна твърд. О, това вече не мирише на виелица, а на истинска фъртуна…“

И в този миг той видя… скиорка!

Момичето с черен пуловер и стари дънки внезапно изскочи иззад хълма на облака и видяло пред себе си стоманената птица, изплашено се хвърли встрани.

— О, господи! — извика Робърт. Грабна бинокъла, втурна се при другия илюминатор. Привидението не беше изчезнало. Сега успя да разгледа даже мургавото лице на бегълката, треперещите от уплаха устни, смолистата коса, стегнато прибрана на тила. Забеляза и нейните „ски“ — някакви примитивни конструкции от две извити пръчки или тръбички, обшити или с найлон, или с тънък плат. Най-вероятно това изобщо не бяха ски, а плавници, защото момичето не се плъзгаше с тях, а рязко и силно се отблъскваше като гмуркач, който се стреми по-скоро да отиде в дълбокото.

И тя отиде. Гмурна се в белия кипеж на облаците и изчезна.

Робърт разтърси натежалата си от махмурлука глава, замижа и отново отвори очи. Какво е това? Какво беше това? Нов вид спорт? Вещица? А може би пиянско бълнуване?

Първата, която срещна в административния корпус, беше Евелина.

— Шефе. — Препречила с едрото си тяло едва ли не половината коридор, тя лесно спря Робърт. — Ръчичката ви, шефе. Не забравяйте — вдругиден е плановият медицински преглед.

Евелина мереше пулса смешно и непосредствено: устата й полуотворена, а устните едва трепкат — сякаш в такт с ударите на чуждото сърце.

— Увличаш се, малката — каза Робърт. Кой знае защо, пак му стана тъжно. — Нощем трябва все пак да се спи от време на време. Още повече че миналата седмица ти имаше великолепната възможност да изучиш моя организъм. Рр-азностранно. Нима нощта не ти стигна?

— Вие сте непоносим, Робърт — засмя се Евелина. — Говоря сериозно. Не забравяйте, че вашето здраве е едно от перата на моя скромен доход. При това главното. Така че трябва да поживеете още поне от любезност. За всички мои… грижи.

— Склони ме, малката. Сега дори уискито ще започна да разреждам. Щом ще живеем, да живеем.

„Нашата докторица има оригинална религия — помисли си Робърт, докато старателно заключваше вратата. — Защо да мъкне кръста към Голгота сама, щом всички човешки грехове може да се изкупят в леглото?“

Прегледа пощата отгоре-отгоре и я смете от масата в чекмеджето на писалището: Ралф ще се оправи. След това намери любимата си чаша с отчупеното столче, ливна в нея уиски и го изпи на един дъх. Ослуша се. Наля си още. „Този стар дивак Хюз се подиграва, че моята чаша е сигурен начин да се накъркаш без особен свян и срам. Мда, действително не е много удобно да я оставиш настрана.“

Не му се искаше да слиза в лабораторията.

Робърт запуши, поразходи се малко из стаята и включи холографа. Като дете завари плоския екран и макар че това беше преди хиляда години, обемното изображение и сега или учудваше Робърт, или то караше да бъде нащрек. Учудващ ефект на присъствие. Ето и сега. Нима можеш да кажеш, че Оливър не е тук, в стаята ти, че той дъвче просташкия си сандвич дълбоко под земята, зад пластове бетон и стомана. Между другото колко противен навик — непрекъснато да дъвче. Той пък, водещият биохимик на Центъра, съвсем не може да се похвали с гладно детство. Впрочем нека плюска. След Тумора, след такъв неуспех, добрият апетит е цял разкош. Друг веднага биха го изритали, но Оливър освен челюсти, колкото и да е странно, има и мозък. Нека плюска…

Изключи холографа, запуши. И едва сега си спомни за Змея. През тези дни, докато отсъствуваше. Змеят трябваше да натрупа „жизнен“ импулс, тоест да се събуди. С него сигурно вече може да се общува. Разбира се, в рамките на онези оскъдни понятия, които лично той, Робърт, бе въвел в паметта на чудовището.

Робърт за миг се замисли.

Със Змея всичко излезе доста сполучливо. Замисълът да създаде такъв един самоуправляем, подвижен натрупвач на електроенергия се появи у него сравнително скоро — миналото лято. По-правилно не натрупвач, а гълтач на енергия. В резултат се получи пашкул от електромагнитни полета, в който беше разположено устройство за поглъщане на енергия — контактер, а също така блок за управление и връзка. Такова едно черно „нещо“, което при разтоварване се превръща в огромно подобие на кълбовидна мълния. В огнедишащ дракон, който е намислил да експлодира, но се е отказал… Стратегическа задача: да изважда от строя енергокомуникациите и енергокондензаторите на противника, като се започне от електроцентралите и линиите за пренасяне на високо напрежение и се завърши с автомобилните акумулатори. Плюс всичко друго — хуманният фактор. Непосредствено за човека Змеят е опасен само в момента на разтоварването.

Робърт набра кода на Змея на гривната за връзка. Чудовището тутакси се обади:

— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — глухият, кълколещ глас прозвуча неочаквано силно, като че ли на две крачки. — Изпитвам остър недостиг на енергия. Готов съм да я акумулирам. Готов съм да я консумирам. Мога да се придвижвам и да търся източници на енергия. Функционирам нормално. Много съм гладен!

Робърт се усмихна — къде може Оливър да се мери с този гладник. Беше програмирал Змея с такъв апетит, че той би из лапал и Слънцето.

„Тъкмо е време и аз да се наобядвам — помисли Робърт. — Време е.“

 

В стола вече бяха седнали Оливър и Евелина.

— Шефът днес не е ли в настроение? — мимоходом полюбопитствува шишкото.

— Ако ви се е свършило „лекарството“, Робърт, мога да помогна. — Евелина беше самото състрадание.

— Как можа, малката? — Робърт се престори на обиден. — Ти поне знаеш какво прави тая отрова с моя пулс… Самолетът е виновен за всичко. Нещо ми прилоша.

В стола влезе Хюз. Полковникът сдържано поздрави сътрудниците, а за Робърт изобрази някакво подобие на усмивка.

— Докторе — пак се откъсна от супата Оливър. — Разправят, че сте летели до града?

— Не, аз бях в Пента…

Хюз се намръщи и Робърт завърши със смях:

— В Пента-клуба, разбира се.

„У полковника това не е само чудатост, ами истинска мания — помисли Робърт. — Той би обявил за секретна и родната си майка. Не съм имал значи и нямам никаква майка. Роден съм по решение на сенатската комисия…“

Споменаването на Пентагона се стори недостатъчно на Робърт.

— Слушайте, полковник — каза той, като си сипваше супа. — Имате пламенен поздрав от Змея. Този симпатяга вече се е събудил. И апетитът му между другото е по-голям от Оливъровия. Тъй че след седмица-две ви каня на полигона…

— Докторе! — само това успя да изрече Хюз. — Нямам вече сили да се боря с вас. Разбира се, всички ние тук сме приятели… Но вие пренебрегвате елементарните правила за сигурност. Такава информация — на глас?!

„Интересно — помисли си Робърт. — Аз съм научен ръководител на Центъра, обаче не знам точния статут на Хюз… Е, не е чак толкова сложно да си представиш началото на биографията му. Школа по военно разузнаване, след това е служил някъде. Да речем, на остров Тайван, там има специалисти по радиозасичане. Или в Агенцията за национална сигурност. Клерк по въпросите на «електронния шпионаж». След това скок. Полковнишки пагони и поста главен копой на Капана. За кого ли работи сега? За ФБР? Или за армейския му двойник «Си-Ай-Си» — военното контраразузнаване? Или за двете служби едновременно? Можеш да се объркаш в тях… Навсякъде дублиране. Двойно, тройно следене…“

— Не се сърдете, мистър Хюз. — Робърт отмести чинията си. — Вие също сте симпатяга. Аз даже дадох вашия глас на Змея. В знак на особено благоразположение.

Евелина избухна в смях.

— Е, Робърт, днес сте невъзможен!

А Робърт си спомни един също такъв обеден час.

Беше преди три години, през есента. Току-що бяха открили техния изследователски Център. На Робърт бяха възложили цял куп организационни въпроси и той търчеше като луд. На обед, след като обърна чашка-две, започна да разказва някаква нова клюка, която беше чул в Пентагона. Полковникът не оцени хумора, не то разбра.

„… Сър… — цял почервенял, забеляза той. — Вие злоупотребявате със своята осведоменост. Принуден съм да ви направя бележка.“

„Един момент“ — каза Робърт и се запъти към стаята си.

Когато се върна в стола, тръшна на масата една дебела книга, сложи отгоре дланта си като върху библия.

„Полковникът е напълно прав — с официален тон започна Робърт. — Станахме твърде безгрижни. Затова предлагам да въведем псевдоними. Пред вас е известната книга на Робърт М. Като автор на идеята вземам името на автора. Останалите — имената на героите. Вие ще бъдете Евелина. Вие — Оливър. Вие — Ралф. По-нататък Стивън… Запомняйте, колеги. Вие, полковник, от днес ще се наричате Хюз. Самият Център — Капана. А Пентагонът…“

„Пента-клуб“ — подсказа Евелина със скрита усмивка.

„Именно съгласи се Робърт. — Моля всички да се отнесат сериозно към думите ми.“

Полковникът промърмори нещо под носа си. А Оливър високо попита Робърт:

„Слушайте, шефе, поне чели ли сте тази библия?“

„Чел съм я — усмихна се той. — Там също такава една идиотска компания като нашата остава жива след атомна война. Във вагона на метрото… Напълно подходяща творба, за да ни направи секретни за вечни времена.“

„Робърт — тогава Евелина първа прие правилата на играта. — Не бъдете скръндза, дайте да я прочета…“

 

Вечерта се проточи безсънна, безкрайна.

Робърт лежеше на кушетката, пушеше и поглеждаше към звездите. През отворения прозорец в стаята леко струеше прохлада. В парка ту избухваше, ту замлъкваше женски смях.

„Нещо ме е прихванало днес — мислеше си той. — Заяждам се с всички, мърморя. Какво означават тия страсти? Струва ми се, че всичко е наред. Жив съм, здрав съм, богат съм, успехите ми растат. Змеят веднага може да бъде пуснат на полигона… Спречкването с Хюз? Дреболия! Полковникът може и да се е пообидил, но какво има да се обижда? Голяма работа, взел съм гласа му… А моят Змей е юначага. Как надаваше рев: «Гладен съм!» Впрочем аз също…“

Той даже приседна, подчинявайки се на още ненапълно осъзнатото движение на мисълта.

„Да, да. Аз също… съм гладен. Отчаяно гладен душевно! Всичко ми дотегна — и Центърът, и вечно дъвчещият шишко Оливър, и този изпечен мошеник — Ралф. А Змеят?… Другите проектират електроцентрали, търсят нови източници на енергия, а аз… Пръкнах чудо на техниката. Змей от Змей!“

Робърт неспокойно се размърда — пепелта от цигарата падна на кушетката.

Мисълта му се въртеше в кръг, вече формулирана и ясна, но усещането за тъга криеше още някакъв подтекст.

И тогава Робърт си спомни сутрешното привидение.

„Скиорката! Ето какво ме е мъчило! — Пред мисления му взор пак се появи мургавото лице, треперещите устни. Черният пуловер, тънкият стан, уплашените очи… — Какво беше това? Какво?“

За кой ли път подлагаше на разпит собствения си мозък, сякаш от отговора зависеше нещо много важно за него.

„Привидение, мираж, фантом? Отпада. Прекалено реално видение. При това толкова подробности, пък и бинокълът не е приспособен за разглеждане на призраци. Значи скиорката е факт. Но какво се крие зад него? Нов вид спорт? Също отпада. Нито крила, нито витло, нито реактивни двигатели… Та в Пента-клуба знаят техническите новости. Левитация? Даа, това вече е от областта на фантастиката. Обаче фактът, да смятаме, е установен. И името му е — мургавелка с черен пуловер. Но, господи, отрезви ме най-после: откога хубавичките момичета се разхождат в небесата като в собствената си градина? Левитация, халюцинация… Аз май лека-полека полудявам! Дръж се. Или… дръж Евелина.“