Леонид Панасенко
Небесната скиорка (1)

Той се опита да се надигне и дъхът му секна от болка. Тялото му конвулсивно се сгърчи — като се подпираше с колене, Робърт пропълзя малко надолу по склона и падна обезсилен. Болката се гнездеше в цялото му тяло и го беше прояла, както бръмбар-корояд прояжда дърво. Особено трудно му беше да диша. Струваше му се, че в гърдите му е заседнало кълбо бодлива тел: при всяко вдишване шиповете се впиваха там в нещо нежно и разкъсано.

На всяка цена трябваше да слезе в Капана.

Там е гибелта, а следователно — спасението. От всички страдания и мъки, от безизходицата в неговия безсмислен живот.

Искаше да се изплюе, но слюнката леко се запени на устните му и той заби лице в острата трева. Едва сега с някаква клетчица на мозъка си Робърт осъзна, че не стене, а мучи: силно, при всяко издишване.

„Някога с теб вече стана така…“ — прошепна същата клетчица.

Робърт с тъга гледаше как тромаво се движи между горящите дървета аспидно-черният Змей. Плазменият червей все още се навърташе край шахтата на подземната електроцентрала. Беше видимо отслабнал, докато си пробие път към свободата през масата на бетона, и беше страшно гладен. На фона на изгорената трева Змеят сияеше като всевечна тъма, поглъщана постепенно от облак скреж. Змеят утоляваше глада си, гълтайки всичко по ред — слънчева енергия, топлина, радиовълни, преди отново да избухне при изхвърлянето, да се изчерпи. На всяка цена трябва да допълзи по-близо до него. А може би самият Змей ще се смили: ще свърне насам, ще се приближи до него, до господаря си? О, това всичко ще бъде просто. Сухата трева и отломките от планера ще пламнат, болката ще премине. И най-важното, паметта ще изчезне, ще напусне полумъртвото тяло. Ще се превърне в ярка светлина.

„Някога с теб вече стана така. Подобно… — настойчиво повтори клетчицата. — Помниш ли, от нямане какво да правиш замина с алпинисти за Кордилерите… Беше преди десетина години. На зимно изкачване. Помниш ли? Случайно падна на снежния склон, вече при слизането, току до клека. Да, тогава също яката се прасна. Ето защо ти е позната тази болка. Наистина тогава не търсеше смъртта… Това е четвъртата ти болка, Робърт. Две сбивания в колежа, случаят в планината и сега. Макар че, както изглежда, скоро ще ти стане по-леко…“

„Не! — мислено възкликна той. — Само не сега. Още мъничко. Трябва да дочакам. Да дочакам, докато Змеят изгълта всичко, което му се полага… И защо постоянно Робърт, та Робърт? Името ми е друго. Това е прозвище, глупав псевдоним — нищо повече. Аз се казвам…“

Така и не можа да си спомни истинското име.

С известно задоволство Робърт помисли, че белите петна в паметта сигурно са условен сигнал за мозъка. Време е значи… А освен това си помисли:

„Колко е хубаво. В небето започна всичко и в небето свърши. А умират всички еднакво — на земята. И Бланка, и аз…“

Той като че ли я видя отново. Усмихна се, протегна ръце към момичето. Та нали истинският живот започна за него едва след срещата е Бланка, преди няколко седмици. Започна и се побра целият без остатък в тези няколко седмици. А щом е така, то почти нямаше и какво да си спомня. Животът се оказа наистина много кратък.