Джек Лондон
Морският вълк (9)

Глава IX

Три дни почивка, три благословени дни почивка имах заедно с Вълка Ларсен! Хранех се на масата в каюткомпанията и нищо не работех, а само разговарях с него върху живота, литературата и вселената, докато Томъс Мъгридж пухтеше, беснееше и вършеше моята работа, както й своята.

— Очаквай буря! Туй е всичко, което мога да ти кажа — предупреди ме Луис, когато бяхме останали за малко сами на палубата, докато Вълка Ларсен уреждаше някаква свада между ловците. — Не зная какво ще се случи — продължи Луис в отговор на моята молба да говори по-ясно. — Старият е изменчив като ветровете и морските течения. Никога не можеш да отгатнеш какво е намислил да прави. Тъкмо когато ти се струва, че го познаваш добре, че се разбираш с него, ето че той изведнъж се извръща, нахвърля се като хала върху тебе и разкъсва на парцали всичките ти платна, които си поставил в очакване на хубаво време.

Ето защо аз никак не се учудих, когато предсказаната от Луис буря се стовари върху ми. Ние водехме горещ спор — разбира се, за живота — и аз, станал прекалено смел, почнах жестоко да критикувам самия Вълк Ларсен, както и неговите постъпки. Всъщност аз ровех в душата му тъй основно и я изнасях на показ тъй безцеремонно, както той обичаше да прави с другите. Може би имам слабост да говоря доста рязко, но отхвърлих всяка предпазливост и сечах, и режех, докато той целият кипна. Бронзовото му лице посивя от гняв, очите му засвяткаха. От тях изчезна всяка яснота, всяко съзнание, остана само сляпата ярост на безумеца. Пред себе си виждах вълк, и при това бесен. Като изрева глухо, той подскочи към мене и стисна ръката ми. Аз се приготвих да му се противопоставя, при все че вътрешно треперех, но чудовищната сила на тоя човек сломи моята воля. Той ме държеше за ръката над лакътя и когато пръстите му се свиха, аз се превих от болка и силно изохках. Нозете ми се подкосиха. Просто не можех да стоя повече прав и да понасям тази агония. Мускулите отказваха да ми служат. Чувствувах адски болки, сякаш ръката ми бе направена на пихтия.

Изведнъж Вълка Ларсен дойде на себе си: погледът му отново се избистри и той отпусна пръстите си, като нададе къс смях, приличен повече на ръмжене. Останал без сили, аз се свлякох на пода, а той седна, запали пура и почна да ме наблюдава така, както котка наблюдава някоя мишка. Докато се гърчех от болка, успях да доловя в очите му онова любопитство, което не веднъж бях забелязвал — любопитство, недоумение и въпрос, вечния въпрос: за какво е всичко това?

Най-сетне се изправих някак на крака и се заизкачвах по стълбите. Но времето се беше развалило и на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в кухнята. Лявата ми ръка беше станала безчувствена, като парализирана, и трябваше да минат няколко дни, докато почна да си служа с нея, и после още няколко седмици, докато изчезнат окончателно вкочаняването и болката. А Ларсен не бе направил нищо. Той само я бе хванал и стиснал. Той не бе я извивал, нито дърпал, а само стиснал равномерно пръстите си. Каква пакост би могъл да ми стори, разбрах едва на другия ден, когато надникна в кухнята и в знак на възобновено приятелство ме попита как отива ръката ми.

— Можеше да бъде и по-зле! — усмихна се той.

Аз белех картофи. Той взе от кофата един картоф — голям, твърд и необелен. Сетне го стисна в юмрука си и между пръстите му потече рядка, слизеста каша. Като хвърли месестия остатък обратно в кофата, той се отдалечи, а пък на мене ми стана съвсем ясно какво би се случило с ръката ми, ако това чудовище би употребило истинската си сила. Обаче тридневната почивка все пак допринесе някаква полза, защото коляното ми получи отмората, от която се нуждаеше. Болката значително отслабна, подутината видимо намаля и капачето очевидно се бе върнало на мястото си. Но същевременно тази тридневна почивка ми донесе неприятностите, които бях предвидил. Изглежда, Томъс Мъгридж бе решил да ме накара да платя за почивката си. Държеше се отвратително с мене: ругаеше ме непрестанно и ме караше да върша и неговата работа. Един ден дори се осмели да вдигне юмрук срещу мене, но самият аз вече се бях озверил и изревах в лицето му така страшно, че той навярно се уплаши и отстъпи. Не особено приятна картина трябва да съм представлявал аз, Хъмфри Ван Уейдън, в тая мръсна корабна кухня, когато, превит над работата си, вдигнах лице срещу лицето на тая твар, която се готвеше да ме удари, и разтворил устни, ръмжах като куче, а в това време очите ми горяха от страх и безпомощност и от онова мъжество, което се ражда от страха и безпомощността. Не ми харесва тая картина! Напомняше ми много на мишка в капан. Предпочитам да я забравя, но и от нея все пак имаше някаква полза — издигнатият юмрук не се стовари върху мене.

Томъс Мъгридж отстъпи назад — и в неговите очи светеха същата ненавист и злоба, както и в моите Ние бяхме също като два звяра, затворени в една клетка

имаше само един нож, който така или иначе заслужаваше името си. От много употребление острието му бе станало дълго и тънко. Този нож имаше особено зловещ вид и отначало изтръпвах всеки път, когато трябваше да си служа с него. Готвачът зае от Йохансен един брус и с подчертана ревност започна да точи ножа, като през цялото време поглеждаше многозначително към мене. Точи го целия ден. Всяка свободна минута грабваше ножа и бРуса и продължаваше да го точи. Ножът стана остър като бръснач. Мъгридж го изпробваше върху вътрешната страна на палеца си или върху нокътя. По едно време обръсна част от космите на ръката си, сетне, притворил очи оглеждаше внимателно острието — все намираше — или се правеше! че намира — по някоя малка щърбина. Тогава отново поставяше ножа върху точилото и почваше да го търка: вжин, вжин, вжин… А мене ме напушваше смях — тъй забавно ми се виждаше всичко.

Но работата можеше да стане и сериозна. Знаех, че готвачът е способен да употреби оръжие, знаех, че в него, както и в мен, се таи смелостта, предизвикана от страха, и че подтикван от тая отчаяна смелост, той би направил именно това, против което цялата му природа протестираше и от което той се боеше. „Готвачът точи ножа за Хъмп“ — се понесе шепот между матросите и някои от тях се заеха да му се надсмиват. Той понасяше всичко спокойно и само кимаше глава с някаква зловеща преднамереност и с доволен вид, докато Джордж Лич, предишният юнга, не пусна някаква остра шега по негов адрес.

Случи се тъй, че Лич бе един от матросите, на които бе заповядано да облеят Мъгридж с вода след играта на карти с капитана. Изглежда, че Лич бе изпълнил възложената му задача с особено старание — нещо, което готвачът все още не можеше да му прости. И сега, когато Лич му се присмя, Мъгридж отправи остри думи по адрес на неговите родители и прародители и го заплаши с ножа, който точеше за мене. Лич обаче не му остана длъжен, почна да го обсипва с най-цветисти ирландски ругатни и преди някой от нас да разбере какво става, ръката му бе разрязана от лакътя до китката с един бърз замах на ножа. Готвачът отскочи встрани с дяволски израз на лицето, като държеше ножа пред себе си, готов за отбрана. Но Лич се отнесе към всичко това доста невъзмутимо, макар че кръвта течеше върху палубата като вода от чешма.

— Аз ще си разчистя сметките с тебе, Куки! — промълви той. — Здравата ще ги разчистя, ще видиш! И няма защо да бързам. Когато те докопам, ножът няма да бъде в ръцете ти.

С тия думи той се обърна и спокойно закрачи напред. Мъгридж пребледня от страх пред постъпката си и от това, което рано или късно го очакваше от матроса, когото бе наранил. С мене той почна да се отнася още по-жестоко. Въпреки страха от очакващата го разплата, той разбра, че за мене тая случка бе нагледен урок и стана още по-деспотичен и предизвикателен. Освен това при вида на кръвта, която бе пролята, в него се появи някаква жажда за убийство, граничеща с безумие. Почна да му се привижда кръв, накъдето и да погледнеше. Колкото и да беше сложна психологията на това състояние, аз все пак четях мислите му като в напечатана книга.

Изминаха няколко дни. „Призрак“ пореше вълните под натиска на пасата и аз бих могъл да се закълна, че лудостта все повече растеше в очите на Томъс Мъгридж. Признавам, че се уплаших, и то много. По цели дни готвачът точеше и точеше своя нож. Изразът на очите му, когато опитваше острието на ножа и ме поглеждаше, беше наистина като у някой хищник. Страхувах се да се обърна с гръб към него и когато напусках каютата, винаги крачех заднишком, за голямо удоволствие на матросите и ловците, които се събираха нарочно за тоя случай. Това напрежение бе пряко силите ми. От време на време ми се струваше, че ще полудея — нещо, което би било съвсем естествено за кораб, обитаван от безумни и озверени хора. Всеки час, всяка минута моят живот бе подложен на опасност. Смут и отчаяние царяха в душата ми, но на целия кораб не се намери нито един, който да ми изкаже някакво съчувствие и да ми се притече на помощ. Понякога бях готов да потърся помощта на Вълка Ларсен, но мисълта за дяволската насмешливост в очите му, с която той подхвърляше на съмнение живота и му се зъбеше, вземаше връх и ме караше да се въздържам. Друг път ме навестяваше мисълта за самоубийство и тогава ми бяха нужни всичките сили на моята оптимистична философия, за да не се хвърля зад борда през някоя тъмна нощ.

Няколко пъти Вълка Ларсен се опита да ме въвлече в разговор, но аз му отвръщах накратко и се мъчех да го избягвам. Най-после той ми заповяда да заема отново мястото си на масата в каюткомпанията и пак натовари готвача с моята работа. Тогава му разказах откровено какво трябваше да понасям от Томъс Мъгридж за трите дни, през които се бях ползувал от благоволението му. Вълка Ларсен ме гледаше с усмихнати очи.

— И тъй, вие се боите от него? — подигра ми се той.

— Да — отвърнах аз честно и предизвикателно, — боя се.

— Ето какви сте всички вие — извика той с досада. — Впускате се в сантименталности за безсмъртните си души, а се боите да умрете! При вида на един остър нож в ръката на някакъв страхлив готвач вие се вкопчвате в живота и забравяте всичките си любими глупости. Но нали, мили мий, ще живеете вечно? Вие сте бог, а бог не може да бъде убит. Готвачът не може да ви причини никакво зло! Вие сте уверен, че ще възкръснете. От какво се плашите тогава? Пред вас е вечният живот, вие сте милионер в безсмъртието, и то милионер, чието богатство не може да бъде ограбено, защото е по-трайно от звездите и вечно като пространството и времето. Вие не може да намалите своя основен капитал. Безсмъртието няма начало, няма край. Вечността си е вечност и дори да умрете тук, още тая минута, вие ще продължавате да живеете и в бъдеще, на друго място. И колко е прекрасно това освобождение от плътта и този безпрепятствен полет на духа! Куки не може да ви причини никакво зло. Той може само да ви тласне в пътя, по който ще се носите вечно.

А ако не искате още да ви блъснат по този път, тогава защо вие не блъснете Куки? Според вашите разбирания той също е безсмъртен милионер. Вие не можете го накара да фалира. Неговите акции винаги ще се котират alpari^[1]. Не можете да съкратите живота му, като го убиете, защото животът е без начало и без край. Тоя човек все още живее някъде и някак си. В такъв случай блъснете го! Мушнете го с ножа и пуснете духа му на свобода! Нали сега духът му се намира в отвратителен затвор и вие ще извършите едно добро дело, като счупите вратата? И, кой знае? От този отвратителен труп може да се понесе към синия лазур един прекрасен дух. Мушнете го с ножа и аз ще ви повиша на неговото място, а той получава четиридесет и пет долара на месец!

Не, от Вълка Ларсен не можех да очаквам нито помощ, нито съчувствие. Трябваше да се надявам само на себе си. И ето че смелостта на отчаянието ми подсказа какво да правя и аз реших да се боря срещу Мъгридж с неговото собствено оръжие. Взех назаем едно точило от Йохансен. Луис, кормчия на една от лодките, няколко пъти вече ми бе искал кондензирано мляко и захар. Тия деликатеси се намираха в склада под самата каюткомпания. Изчаквайки удобно време, аз откраднах пет тенекиени кутии мляко и още същата нощ, когато Луис беше на вахта, ги размених за една моряшка кама, също тъй страшна и тънка, както готварския нож на Томъс Мъгридж. Камата беше тъпа и ръждясала, но аз почнах да я точа на точилото, а Луис я лъсна и наостри. Тая нощ спах по-дълбоко и по-спокойно, отколкото друг път.

Сутринта, след закуска, Томъс Мъгридж отново се залови със своя нож: вжин, вжин, вжин! Аз го погледнах предпазливо, тъй като бях на колене, зает с почистване на печката. Когато изхвърлих пепелта зад борда и се върнах в кухнята, той разправяше нещо на Харисън, чието открито и простодушно лице сияеше от възторг и учудване.

— Да, да! — разказваше Мъгридж. — И какво мислиш? Негово благородие ме осъди на две години затвор в Рединг! Но аз не исках и да зная! Нали наредих онзи подлец както му се полагаше! Трябваше да го видиш! Ножът бе също този. Забих го като в масло. А подлецът му ниедин като зарева! Ей богу, не ти трябва представление! — Готвачът хвърли поглед към мене, за да се увери, че го слушам, и продължи: — „Не съм искал да те обидя, Томи! — крещеше той. — Господ да ме убие, ако съм искал!…“ — „Ще те науча аз тебе!“ — рекох аз и се хвърлих наново отгоре му. Накълцах го на парчета, ето що! А той само пищи ли, пищи… По едно време хвана ножа, искаше да ми го вземе… стисна го с ръка. Че аз като го дръпнах, разрязах му пръстите чак до костите! Ех, как изглеждаше тогава. Да знаеш само, да знаеш!

Гласът на щурмана прекъсна тази кървава история. Харисън изтича към руля. Мъгридж приседна на високия кухненски праг и продължи да точи ножа си. Аз отместих лопатката и спокойно седнах върху сандъка за въглища — с лице срещу него. Той едва благоволи да вдигне пълните си с ненавист очи към мене. Запазвайки привидно спокойствието си — макар че сърцето ми биеше до пръсване, — аз извадих камата на Луис и почнах да я заострям на точилото. Очаквах, че готвачът все ще изрази яростта си по някакъв начин, но за голяма моя изненада той като че ли не забелязваше какво правя. Мъгридж продължаваше да точи ножа си. Същото правех и аз. Така ние седяхме цели два часа лице срещу лице и все точехме: вжин, вжин, вжин, докато новината се пръсна из кораба и едва ли не половината от екипажа се струпа на вратата да се полюбува на тази гледка.

От всички страни почнаха да се чуват разни насърчения и съвети. Дори и Джок Хорнър, спокойният и мълчалив ловец, който сякаш не можеше да убие и мравка, ме посъветва да не насочвам камата към ребрата, а да мушкам право в корема и там вече да направя тъй нареченото „испанско завъртане“ на острието. Лич, протегнал демонстративно своята превързана ръка, ме помоли да му оставя на разположение няколко късчета от готвача; Вълка Ларсен се спира един-два пъти на юта и с любопитство наблюдаваше това движение на маята — нещо, което той наричаше живот.

Трябва да кажа, че по онова време животът и за мене почна да придобива същата нищожна цена. В него нямаше нищо красиво, нищо божествено — само две уплашени същества, които седяха и остреха стомана върху камък, и други някакви създания, били те страхливи или безстрашни, които се трупаха наоколо и гледаха. Уверен съм, че половината от тях с нетърпение очакваха да видят как ние се разкъсваме един друг. Това би било за тях развлечение. И мисля, че нито един от тях не би ни разтървал, ако се впуснехме в борба до смърт.

От друга страна, всичко това изглеждаше много детинско и смешно. Вжин, вжин, вжин,.. Хъмфри Ван Уейдън точи камата си в една корабна кутия и опитва острието й с палец! Можеше ли да си помисли човек нещо по-невероятно? Никой от моите близки не би ми повярвал, че това е възможно. Ненапразно цял живот мене ме наричаха „Си-си“^[2] Ван Уейдън и това именно обстоятелство, че „Сиси“ Ван Уейдън е способен за такава работа, беше истинско откровение за Хъмфри Ван Уейдън, който не знаеше дали да ликува, или да се срамува.

Ала нищо особено не се случи. След два часа Томъс Мъгридж остави настрана ножа и камъка и ми протегна ръката си.

— За какъв ли дявол забавляваме тия мутри? — попита той. — Те не ни обичат и биха се радвали да видят как си прерязваме гърлата един на друг! Ти не си чак толкова лош, Хъмп! В тебе има огън, както казвате вие, янките. И донякъде ми харесваш. Дай да си стиснем ръцете!

Колкото и да бях страхлив, все пак той беше по-страхлив от мене. Аз бях удържал решителна победа й не исках да я омаловажа, като стисна неговата отвратителна ръка.

— Е, добре — проговори той, без да се обижда, — не трябва, щом не искаш! Ти все пак си славен момък! — И за да спаси положението, той се нахвърли яростно върху зрителите: — Марш от кухнята ми, пачаври такива!

И с тия си думи готвачът посегна към едно котле с вряла вода — матросите бързо се отдръпнаха настрана. За Томъс Мъгридж това бе нещо като победа, която му позволяваше да понесе по-спокойно нанесеното му от мене поражение, макар че той, разбира се, има благоразумието да не се опитва да прогонва и ловците.

— Е, дойде краят и на готвача! — дочух как Смок рече на Хорнър.

— Да-да! — бе отговорът. — Обзалагам се, че сега Хъмп ще командува в кухнята, а готвачът ще си посвие опашчицата.

Мъгридж чу това и хвърли бърз поглед към мене, но аз се престорих, че думите не бяха стигнали до ушите ми. Не мислех, че победата ми е пълна и окончателна, но реших да не отстъпвам нито педя от завоюваното. С течение на времето пророчеството на Смок се изпълни. Готвачът почна да пълзи и да се подмазва пред Мене дори повече, отколкото пред самия Вълк Ларсен. Не го наричах вече нито мистър, нито сър, не миех мазните тенджери, нито пък белех картофи. Вършех само моята си работа, и то когато и както си исках. По матроски обичай и аз почнах да нося камата в ножница на бедрото си, а спрямо Томъс Мъгридж се държах Така, че той да чувствува винаги моята власт и презрение.