Джек Лондон
Морският вълк (8)

Глава VIII

Понякога странните настроения и прищевки на Вълка Ларсен ме карат да мисля, че той е побъркан или поне полупобъркан. През останалото време аз виждам в него зачатъци на велик човек, гений, но останали недоразвити. И накрая се убеждавам, че той е най-съвършеният първобитен човек, роден със закъснение от хиляди години или поколения, жив анахронизъм в нашия век на висока цивилизация. Безспорно той е завършен индивидуалист и разбира се, много самотен. Между него и другите обитатели на кораба нямаше нищо общо. Необикновената му физическа сила, както и умствените му способности го отделяха от всички. Той гледаше на тях като на деца, като не правеше изключение дори и за ловците, отнасяше се с тях като с деца, принизяваше се по необходимост до тяхното равнище и си играеше с тях като с кученца. Понякога ги изследваше с жестоката си ръка на вивисектор, човъркаше в умовете им, ровеше в душите им, сякаш искаше да узнае от какъв материал са направени.

Много пъти виждах на трапезата как той насочваше студения си и съсредоточен поглед към този или онзи от ловците, оскърбяваше го, а сетне с такова любопитство очакваше неговия отговор или по-скоро изблика на безсилния му гняв, че на мен, страничния наблюдател, който разбираше в какво се състои работата, ми ставаше смешно. Що се отнасяше до неговите собствени избухвания, убедих се, че те не бяха искрени, че понякога са само опити, но най-вече са навик на едно държане, което той бе сметнал за необходимо да заеме по отношение на окръжаващите го. След смъртта на щурмана аз всъщност не бях виждал Ларсен наистина разярен и да си призная, не бих желал да бъда свидетел на истинския му гняв, когато се проявява цялата негова чудовищна сила.

Отваряйки дума за прищевките му, аз ще разкажа какво се случи с Томъс Мъгридж в каюткомпанията и с това ще завърша с произшествието, за което споменах вече няколко пъти.

Един ден след обяд, когато бях вече привършил с почистването и подреждането на каюткомпанията, Вълка Ларсен и Томъс Мъгридж слязоха в нея по стълбата. Макар че за бърлогата на готвача се минаваше оттук, Мъгридж не смееше да остава в каюткомпанията без нужда и се мяркаше тъдява само един-два пъти на ден като някаква сянка.

— Ти, значи, играеш на „наполеон“! — рече Вълка Ларсен с тон, от който лъхаше доволство. — Но, разбира се, нали си англичанин, трябва да знаеш. Самият аз научих тази игра по английските кораби.

И тоя жалък глупак Томъс Мъгридж съвсем пощуря от възторг — тъй много бе поласкан от приятелското държане на капитана. Важният вид, който той доби, мъчейки се да се държи свободно като човек, роден да заема почетно място в живота, би бил просто противен, ако не беше така глупаво смешен. Той съвсем забрави за мене, или по-скоро не бе в състояние да ме види. Воднистите му безцветни очи се разплуха като ленива лятна вълна и аз не можах да си представя какви блажени видения се мяркаха пред него.

— Донеси картите, Хъмп! — заповяда Вълка Ларсен, когато двамата седнаха до масата. — Донеси ни и пури, и уиски — ще ги намериш в моя долап.

Върнах се в каюткомпанията тъкмо навреме, за да чуя как готвачът разправяше надълго и нашироко за някаква тайна, свързана с неговия произход, намеквайки, че той уж бил „блудният“ син на благородни родители или нещо подобно, и още, че бил изгонен от Англия и че дори му плащали пари, за да не се връща там.

— Добре ми плащат, сър — поясни той. — Добре ми плащат, за да си свивам опашката и да я държа свита.

Донесох от обикновените чашки за ликьор, но Вълка Ларсен се намръщи, поклати глава и ми направи знак с ръка да донеса големи чаши. Той напълни чашите почти догоре с неразредено уиски.

— Господарско питие! — забеляза Томъс Мъгридж. Те чукнаха чаши в чест на славната игра „наполеон“, запушиха пури и почнаха да разбъркват и раздават картите.

Играеха на пари, като през цялото време увеличаваха залозите. Пиеха уиски, и то чисто, и когато изпразниха бутилката, донесох им нова. Не знам дали Вълка Ларсен шмекеруваше, или не — а беше способен на това, — но така или иначе, той винаги печелеше. Готвачът често се отправяше към килера си за пари и всеки път се олюляваше все по-силно и по-силно, но никога не донасяше повече от два-три долара наведнъж. Той бързо се опи, започна да фамилиарничи, не можеше да разпознава картите и едва седеше на стола си. Преди да се отправи на нова разходка до килера, готвачът пъхна мазния си показалец в илика на Ларсеновото палто и безсмислено повтори няколко пъти:

— Аз имам пари! Имам пари! Казвам ви, че съм син на благородник.

Вълка Ларсен не беше пиян, макар че пиеше чаша след чаша и наливаше повече на себе си, отколкото на готвача, в него не се забелязваше никаква промяна. Дори не го забавляваха и странните приумици на партньора му.

Най-сетне, заявявайки тържествено, че умее да губи като джентълмен, готвачът заложи и последните си пари — и загуби. След това отпусна глава на ръцете си и заплака. Вълка Ларсен го изгледа с любопитство, сякаш се готвеше да му направи вивисекция и да го изследва, но бързо промени решението си, стигнал навярно до заключението, че тук изобщо няма какво да се изследва.

— Хъмп — обърна се той към мене с подчертана учтивост, — бъдете тъй добър да вземете мистър Мъгридж под ръка и да го заведете на палубата. Той не се чувствува много добре — Сетне добави съвсем тихо: — И кажете на Джонсън да го залее с няколко кофи студена вода!

Оставих мистър Мъгридж на палубата в ръцете на неколцина усмихващи се матроси, които бяха извикани за тая цел. Мистър Мъгридж продължаваше да ломоти сънливо, че е син на благородник. Когато слизах към каюткомпанията да почистя масата, аз чух как той изрева, като го заляха с първата кофа морска вода.

Вълка Ларсен пресмяташе печалбата си от играта.

— Точно сто осемдесет и пет долара — каза той гласно. — Така си и мислех. Тоя просяк дойде на борда без пукната пара.

— И това, което вие спечелихте, е мое, сър! — смело заявих аз.

Той ме удостои с подигравателна усмивка.

— Някога и аз изучавах граматика, Хъмп, и смятам, че ,вие бъркате глаголните времена. Би трябвало да кажете:

„беше мое“, а не „е мое“.

— Това е въпрос не на граматика, а на етика — възразих аз.

Измина цяла минута, преди той да отговори.

— Знаете ли, Хъмп — бавно и сериозно започна той, с едва доловима скръб, в гласа, — че сега за пръв път в живота си чувам думата етика от устата на човек. Ние с вас сме единствените хора на този кораб, които разбират нейното значение.

— В моя живот имаше един период — продължи той след нова пауза, — когато мечтаех да беседвам с хора, които говорят ей такъв език, мечтаех някой ден да се издигна над средата, в която съм се родил, да общувам с хора, които умеят да разговарят върху такива неща като етиката. И ето, сега за пръв път чувам тази дума, Всичко това обаче казвам между другото. Защото вие не сте прав: това е въпрос на граматика и не на етика, а на факта!

— Разбирам — рекох аз. — Фактът е, че парите са у вас.

Лицето му засия, изглежда, че той остана доволен от моята проницателност.

— Но вие се отклонявате от истинския въпрос — продължих аз, — който лежи в областта на правото.

— Аха! — отвърна той, като сви устни в презрителна гримаса. — Виждам, вие все още вярвате в такива неща като „право“ и „Криво“.

— Нима вие не вярвате? … Никак?

— Абсолютно никак. Правото — това е силата и нищо повече, слабостта пък е кривото. Това, разбира се, е само едно несполучливо изразяване на мисълта, че е добре да бъдеш силен и е лошо да бъдеш слаб. По-добре е да кажем така: приятно е да бъдеш силен, защото е изгодно, неприятно е да бъдеш слаб, защото не е изгодно. Ето например притежаването на тия пари е приятно нещо! Добре е да притежаваш пари. И като имам тая възможност да ги притежавам, аз бих постъпил несправедливо към себе си и към живота, скрит в мене, ако ги дам на вас и се откажа от удоволствието да ги притежавам.

— Но вие ми причинявате зло, като ги задържате — възразих аз.

— Нищо подобно! Човекът не може да причини зло на друг човек. Той може да причини зло само на себе си. Доколкото разбирам, аз постъпвам несправедливо винаги, когато държа сметка за интересите на другите. Не е ли ясно това? Могат ли две частици мая да си причинят зло една на друга, когато се опитват да се погълнат взаимно? Та тоя стремеж да поглъщат, както и стремежът им да не позволяват да бъдат погълнати, е тяхно вродено състояние. Когато отстъпват от това правило, те грешат.

— Значи вие не вярвате в алтруизма? — попитах аз. Думата навярно му се стори позната, но той все пак се позамисли над нея.

— Почакайте, това, тъй да се каже, има нещо общо със сътрудничеството, нали?

— Да, до известна степен има някаква връзка — отговорих аз, без да се учудвам вече на празнотите в неговия речник. Той сам бе придобил своите познания, без ничия помощ и ръководство. И като всеки самоук, много е размишлявал, но малко или никак не е беседвал. — Алтруистична постъпка наричаме тази, която е извършена за благополучието на другите. Тя е безкористна в сравнение с постъпката, направена за лично добро, която е егоистична.

Той поклати глава.

— О, да. Сега си спомням, срещал съм тази дума у Спенсер.

— У Спенсер! — възкликнах аз. — Нима сте чели Спенсер?

— Не много — призна той. — Поразбрах доста нещо от „Основни начала“, но пред неговата „Биология“ моите платна се свиха, а „Психологията“ ме отклони от курса за много дни. Откровено казано, не мога да разбера какво иска той. Отдадох причината на моите ограничени умствени способности, но после реших, че просто ми липсва нужната подготовка. Нямах истинска основа. Само Спенсер и аз знаем колко много се мъчих над неговите книги. Но все пак извлякох нещичко от неговите „Данни на етиката“. Там именно срещнах думата алтруизъм и сега си спомням в какъв смисъл беше употребена.

Аз се учудих: какво ли е могъл да извлече този човек от подобно произведение? Добре си спомням философията на Спенсер и зная, че алтруизмът лежи в основата на неговия „идеал за висше човешко поведение“. Изглежда, че Вълка Ларсен се бе запознал с учението на великия философ през някакво сито, като е отхвърлял и подбирал мислите му съобразно своите нужди и желания.

— А какво още сте открили там? — попитах аз.

Веждите му излеко се свиха от усилието да намери подходяща форма за своите мисли, които не бе изразявал дотогава. Настроението ми се повиши. Сега аз започнах да се ровя в душата му, както той имаше обичай да се рови в душите на другите. Изследвах девствена област. И странно, странно и страшно зрелище се откри пред очите ми.

— Накратко казано — започна той, — Спенсер разсъждава приблизително така: първо, човек е длъжен да действува за своето собствено благополучие, да прави това, значи да бъде нравствен и добър. Второ, той трябва да действува за благополучието на децата си. И трето, трябва да действува за благополучието на цялото човечество.

— И най-възвишената, най-разумната и правилна постъпка е тази — прекъснах го аз, — с която може да облагодетелствува едновременно и себе си, и децата си, и човечеството.

— С това не мога да се съглася — отвърна той. — Не виждам тук нито необходимостта, нито здравия смисъл. Изключвам човечеството и децата. Не бих пожертвувал нищо за тях. Това са само лигави сантиментални измислици — поне за този, който не вярва в задгробния живот — и вие навярно добре разбирате какво искам да кажа. Ако мене наистина ме очакваше безсмъртие, тогава алтруизмът би бил изгодна търговска сделка. Аз бих могъл да извися душата си на каквато искате висота. Но тъй като не виждам нищо вечно пред себе си, а само смърт и тъй като изпитвам само за кратък срок това кипене и разливане на маята, наричана живот, аз бих постъпил безнравствено, ако извърша каквато и да е постъпка, която може да бъде сметната за жертва. Всяка жертва, която, би ме лишила дори и само за миг от възможността да се движа, би била не само глупава, несправедлива спрямо мене, но и порочна. Аз не бива да спирам да пълзя и да мърдам нито за минутка, ако искам да използувам най-добре маята на живота. Освен това вечната неподвижност, която ме очаква, не ще стане за мене нито по-лека, нито по-тежка от това дали съм правил жертви, или съм действувал егоистично, докато съм се движил и кипял.

— В такъв случай вие сте индивидуалист, материалист и следователно хедонист!

— Големи думи! — усмихна се той. — Но какво значи хедонист?

Ларсен одобрително кимна с глава, когато чу моето определение.

— И освен това — продължих аз — вие сте човек, на когото не може да се разчита, не може да се вярва и за най-малката дреболия, в която би могъл да се вмъкне егоистичен интерес.

— Ето, сега почвате да ме разбирате! — рече той зарадван.

— Вие сте човек, напълно лишен от това, което светът нарича морал.

— Именно.

— Човек, от когото трябва винаги да се боят…

— Съвсем вярно!

— Както се боят от змия, тигър или акула!

— Сега вече ме знаете — продума той. — И ме знаете такъв, какъвто ме знаят всички. Затова ме наричат Вълка.

— Вие сте някакво чудовище — смело добавих аз. — Нещо като Калибан^[1], който размишлявал върху Сетебос^[2] и който в свободните си минути постъпвал така, както постъпвате вие — от прищявка или каприз.

Ларсен не разбра какво исках да кажа с това сравнение и се понамръщи; на мене тутакси ми стана ясно, че той не познава поемата.

— Аз сега чета Браунинг — призна си той, — но ми се струва доста мъчен. Прочел съм само няколко страници и все още не мога да се съсредоточа.

Нека кажа накратко, че донесох книгата от неговата каюта и му прочетох на глас „Калибан“. Той остана възхитен. Разбираше отлично този първобитен начин на разсъждаване и гледане на нещата. През цялото време ме прекъсваше с разни обяснения и критически забележки. Когато свърших, накара ме да я прочета втори, а сетне и трети път. След това се впуснахме в спор върху философията, науката, еволюцията, религията. Неговите разсъждения се отличаваха с неточности, свойствени на всеки самоук, но същевременно издаваха и увереността и прямотата, присъщи на неговия първобитен ум. Силата му се криеше в самата примитивност на неговите съждения и материализмът му беше много по-убедителен от изтънчения и сложен материализъм на Чарли Фъръсет. С това не искам да кажа, че той ме обори и накара да променя убежденията си — мене, закоравелия или както Фъръсет се изразяваше, „родения“ идеалист, — но Вълка Ларсен нападаше последните устои на моята вяра с такава сила, която неволно внушаваше уважение, макар и да не можеше да ме разколебае.

Времето летеше. Наближи вечеря, но когато Томъс Мъгридж, побледнял и ядосан, се показа на входа и аз се наканих да започна работа, Вълка Ларсен му извика:

— Куки, тази вечер ще трябва да потичаш сам. Имам работа с Хъмп. Справи се без него.

И пак се случи нещо необикновено. Нея вечер аз седях на масата заедно с капитана и ловците, докато Томъс Мъгридж ни прислужваше, а после изми и съдовете. Това бе прищявка, калибановска прищявка на Вълка Ларсен, която, предчувствувах, ще ми създаде много неприятности. Но въпреки това ние с него разговаряхме и разговаряхме, за голямо неудоволствие на ловците, които не разбираха нито една дума.