Джек Лондон
Морският вълк (6)

Глава VI

На другата сутрин бурята бе утихнала и „Призрак“ леко се люлееше върху спокойната морска шир. От време на време обаче във въздуха се чувствуваше леко раздвижване и Вълка Ларсен неспирно крачеше по кърмата, с очи, обърнати на североизток, откъдето трябваше да се появи попътният пасат.

Всички моряци бяха на палубата и трескаво приготовляваха лодките си за предстоящия ловен сезон. На борда имаше седем лодки: шест за ловците и една малка за капитана. Екипажът на всяка лодка се състоеше от трима души: ловец, гребец и кормчия. На борда на кораба гребците и кормчиите принадлежаха към общия екипаж. Ловците също стояха на вахта и трябваше да се подчиняват на капитана.

Всичко това, както и много други неща, научих отпосле. „Призрак“ минаваше за най-бързия кораб в търговските флоти на Сан Франциско и Виктория. Впрочем някога той е бил частна яхта, строен с оглед на бързоходството. Неговите очертания и принадлежности — макар че аз не разбирах нищо от тях — говореха сами за себе си. Снощи, по време на втората вечерна вахта, ние с Джонсън си побъбрихме малко и той ми разказа някои неща за нашия кораб. Джонсън говори с голям възторг и с такава любов към хубавите кораби, каквато други хора изпитват към коне. Но той не очакваше нищо добро от нашето пътуване и ми даде да разбера, че Вълка Ларсен се ползувал с много лошо име сред своите колеги. Само желанието му да плава с „Призрак“ накарало Джонсън да подпише наемния договор, за което той вече почнал да съжалява.

Джонсън ми каза, че „Призрак“ е осемдесеттонен кораб с превъзходна конструкция. Ширината му бе двадесет и три фута, а дължината — малко повече от деветдесет. Необикновено тежкият му оловен кил^[1], чието тегло било неизвестно, му придавал голяма устойчивост и му позволявал да носи огромна площ корабни платна. От палубата до връхната наставка на грот-стенгата^[2] имало около сто фута, докато фок-мачтата заедно със стенгата, била само с осем до десет фута по-къса. Изнасям всички тия подробности, за да можете да си представите размерите на този малък плавателен свят, който носеше на себе си двадесет и двама души. Това бе наистина много малък свят, прашинка, точица, и аз се чудех как хората се осмеляваха да се впуснат по море с такова мъничко и чупливо приспособление.

Вълка Ларсен се ползувал с името на безумно смел мореплавател. Дочух как Хендерсън и един друг от ловците — калифорниецът Стендиш — разговаряха по този въпрос. Преди две години при силна буря в Берингово море Ларсен изгубил всички мачти на „Призрак“; след това били поставени сегашните мачти — по-здрави и по-тежки. Когато ги поставяли, Ларсен заявил, че предпочитал корабът му да потъне, отколкото да загуби отново мачтата си.

С изключение на Йохансен, опиянен донякъде от своето повишение, всички матроси имаха по някакво извинение за постъпването си на „Призрак“. Половината от екипажа се състоеше от мъже, заети в далечни плавания, които уверяваха, че не знаели нищичко за „Призрак“, нито за неговия капитан. А някои от матросите, които знаеха как стоят работите, потихом говореха, че ловците — наистина прекрасни стрелци — били тъй известни със своите наклонности към заядливост и пакостничество, че не можели да постъпят на никой що-годе благоприличен кораб.

Запознах се с още един матрос, на име Луис — кръглолик и весел ирландец от Нова Скотия, много общителен момък, готов да бъбри по всяко време, стига да има кой да го слуша. След обяд, когато готвачът отиде долу да спи, а аз останах да беля вечните картофи, Луис се отби в кухнята да си „почеше езика“. Той обясняваше своето пребиваване на кораба с това, че бил пиян, когато подписал договора, и ме уверяваше многократно, че за нищо на света не би направил това в трезво състояние. Доколкото разбрах, от дванадесет години насам той ходел на лов за тюлени всеки сезон и минавал за един от най-добрите кормчии на лодки в двете флоти.

— Да, момчето ми — мрачно закима той с глава към мене, — това е най-мръсният кораб, който си могъл да избереш, макар че не си бил пиян като мене! Излизането на лов за тюлени е същински рай за матроса, само че с други кораби. Щурманът си отиде пръв, но помни ми думата: ще видим още неколцина мъртъвци до края на плаването. Казано между нас двамата и тая там мачта, Вълка Ларсен е същински дявол, а „Призрак“ се е превърнал в сатанински кораб, откакто той се разпорежда в него. Като че ли не зная аз! Нима не помня как преди две години в Хаколат на кораба му избухна бунт и той застреля четирима от хората си! Та нали тогава работех на „Ема Л“ и бяхме хвърлили котва на триста ярда от „Призрак“! През същата година той уби и друг човек, само с един удар на юмрука си. Да, сър, тръшна го мъртъв на място! Главата му се пръсна като черупка на яйце! А веднъж губернаторът на остров Купа заедно с тамошния полицейски началник — и двамата японски джентълмени — му отишли на гости на борда на „Призрак“, като водели и жените си — дребнички, хубавички създания, каквито ги рисуват по ветрилата. И какво мислиш? Той вдигнал котва, като оставил уж случайно преданите съпрузи сами в тяхната лодка. И едва след една седмица свалил горките женички на брега, от другата страна на острова, и ги оставил да се върнат у дома през планината с малките си сламени сандали, които не могли да издържат дори и една миля. Не зная ли аз! Ето какъв звяр е този Вълк Ларсен! Същият огромен звяр, за който се говори в Апокалипсиса. От него не можеш да очакваш нищо добро! Но не забравяй: все едно, че нищо не съм ти казвал! Никога не съм ти пошепвал нито думичка! Старият дебел Луис ще се върне жив и здрав от този рейс, па ако ще би вие всички да отидете при рибите.

— Вълка Ларсен! — изсумтя той след миг. — Ти само чуй думата. Вълк, ето какво е той! Някои хора имат сърце от камък, но у него изобщо няма никакво сърце! Вълк, същински вълк! Такъв е той! Как ти се струва, добре ли са го кръстили?

— Но щом всички знаят какво представлява — полюбопитствувах аз, — тогава как намира хора да плават с него?

— Ами как се намират хора за каквато и да е работа, било на суша, било по вода! — възрази Луис с келтска разгорещеност. — Нима ти би ме видял на този кораб, ако не бях пиян като свиня, когато подписвах името си? Има някои, като ловците, които не могат да попаднат при по-добри капитани, и други, като горкичките матросчета от бака, които още не знаят къде се намират. Но те скоро ще узнаят! Съвсем скоро и ще почнат да проклинат деня, в който са се родили. Жал ми е за тях, просто ми се плаче за тия клети момчета, ала аз съм длъжен преди всичко да мисля за дебелия стар Луис и за неприятностите, които го очакват. Само внимавай, аз не съм ти пошушнал нито думица, чу ли? Нито думица! Тия ловци са цяла напаст! — отново започна той, сякаш страдаше от органическа бъбривост. — Почакай само, докато спуснат лодките и размахат лопатите! Тогава Ларсен здравата ще ги попритисне! Само той може да всели страх божи в изгнилите им сърца. Вземи например моя ловец Хорнър, Джок Хорнър, както го наричат. Изглежда тъй спокоен и вежлив, говори меко като момиче, сякаш от устата му ще покапе мед и масло. А не уби ли той именно своя кормчия миналата година? Нарекоха го нещастен случай, и туй то! Но аз срещнах самия гребец в Йокохама и той ми откри цялата истина. А онзи малък черен дявол Смок — та нали той прекара цели три години в сибирските солни мини за бракониерство, извършено на Медния остров, който се намира под руска охрана? Там ги оковали във вериги заедно с другаря му — ръка за ръка и крак за крак. И след като по време на работа между тях изникнал някакъв спор, Смок започнал да изпраща приятеля си на повърхността на мината заедно с изкопаната сол, само че — на части: днес крак, утре ръка, в други ден глава, и тъй нататък.

— Нима това е истина! — извиках аз ужасен.

— Кое да е истина? — прекъсна ме рязко той. — Аз не съм ти казвал нищо! Аз съм глух и ням, бъди такъв и ти, ако ти е мил животът. Ако някога съм си отворил устата, то е било само да ги похваля, и тях, и него. Господ да прокълне душата му! Нека той гние в чистилището десет хиляди години, а след това да потъне в най-дълбоката преизподня!

Джонсън, матросът, който едва не ми съдра кожата от разтриване, когато попаднах на борда, ми се стори най-искрен от всички членове на екипажа. В него нямаше никаква престореност. Човек изведнъж остава поразен от неговата искреност и мъжественост, смекчавани все пак от известна скромност, която лесно би могла да се вземе за боязливост. Но Джонсън съвсем не беше боязлив. Той имаше смелост да отстоява убежденията си и имаше чувство за достойнство. Това именно самочувствие го накара още в началото на нашето запознанство да протестира, когато го нарекох Йонсон. За всички тия негови особености, както и за самия него, Луис говореше с уважение и справедливост и думите му звучаха някак пророчески.

— Славен момък е тоя скандинавец Джонсън, най-добрият матрос на бака! Гребец е на моята лодка. Но той ще се сдърпа с Вълка Ларсен — това е в кърпа вързано! Не зная ли аз! Виждам как бурята се надига. Говорих му вече като на брат, но той не желае да изгаси огъня, нито да подава фалшиви сигнали. Когато нещо не е по волята му, почва да ръмжи, а тук винаги се намира по някой доносчик, който да го наклевети пред Вълка. А Вълка е силен и неговата вълча порода не може да търпи сила у други; у Джонсън той вижда сила, а не подмазване и не готовност да каже: „Тъй вярно, сър! Благодаря ви, сър, за псувнята и за ритника!“. О, бурята се надига! Надига се! Един бог знае къде ще си намеря друг гребец! А знаеш ли какво прави тоя глупак, когато капитанът го нарича Йонсон? „Моето име е Джонсън, сър!“ — отвръща той и почва да изговаря думата буква по буква. Трябва да видиш тогава лицето на стария. Веднъж помислих, че ще го повали на място. Ала той не се помръдна. Но потърпи, Вълка ще превие врата на този упорит скандинавец или аз не знам нищо за живота на хората в открито море.

Томъс Мъгридж стана непоносим. Принуди ме след всяка дума да го наричам мистър и сър. Една от причините за това бе, както се вижда, че Вълка Ларсен проявяваше някакво особено благоволение към него. Доколкото разбирах, това бе нещо нечувано: един капитан да любезничи със своя готвач! Но тъкмо това правеше Ларсен! Два-три пъти той надникна в кухнята и побъбри най-радушно с Мъгридж, а днес след обяд си шушна с него цели петнадесет минути вън на юта. Когато свършиха разговора и Мъгридж се върна в кухнята, цялото му лице сияеше от удоволствие, по време на работа той си тананикаше с нестроен фалцет матроски песни — нещо, което действуваше ужасно на нервите ми.

— Аз винаги се разбирам добре с началството — каза ми той с доверчив тон. — Зная как да се държа с тях и да ги накарам да ме ценят. Така беше и с последния ми шкипер^[3]: колко пъти съм се отбивал в каютата му да си побъбрим приятелски и да се почерпим! „Ей, Мъгридж — казваше ми той, — ти си сгрешил призванието си!“ — „Как тъй?“ — питам го. — „Трябвало е да се родиш благородник, та да не става нужда да работиш за насъщния си“. Господ да ме убие, Хъмп, ако той не ми каза точно така, дума по дума, когато се бях разположил като у дома си в неговата каюта; пушех от неговите пури и пиех от неговия ром.

Тия глупави хвалби просто ме вбесяваха. Никога не бях чувал по-омразен глас. Мазният му, подлизурски тон, гадната му усмивка и чудовищната самоувереност тъй разстройваха нервите ми, че понякога започвах целия да треперя. Без съмнение той бе най-отвратителната и омразна личност, която някога бях срещал. Неговата мръсотия при готвене не можеше да се опише и тъй като той приготовляваше цялата храна, която се ядеше на борда, аз бях принуден да ям с крайна предпазливост и да избирам от най-малко мръсните неща.

Моите ръце, несвикнали с физически труд, ми причиняваха големи неприятности. Ноктите се начупиха и почерняха, а кожата така се замърси, че не можеше да се изчисти дори и с четка. След това се заредиха безкрайни болезнени мехури, а на ръката ми под лакътя се появи рана от изгорено, тъй като веднъж при люшкането на кораба се подпрях на кухненската печка. Коляното също продължаваше да ме боли. Отокът не спадаше и капачето все още не беше се наместило. Шетането на крак от сутрин до вечер съвсем не облекчаваше положението му. Трябваше да почивам, ако исках коляното ми да се оправи.

Почивка! По-рано дори не подозирах значението на тази дума. Бях почивал цял живот, без да съзнавам това. А сега, ако можех да поседна спокойно поне половин час и да не върша нищо, да не мисля за нищо, бих изпитал най-голямото щастие на света. И всичко това беше за мене като някакво откровение. Да: сега вече по-лесно ще мога да разбирам хората на труда. Никога не бях и сънувал, че работата бе такова страшно нещо! От пет и половина сутрин до десет вечерта аз бях роб на всички и на всекиго и нямах никакво свободно време освен кратките мигове, които понякога си открадвах към края на втората вечерна вахта. Достатъчно бе да се застоя само за миг, за да погледна блесналото под слънцето море или някой матрос, който пълзеше нагоре към гафелите^[4] на топселите или се катереше по букшприта^[5], и тутакси зад мене се разнасяше омразният глас: „Е, Хъмп, стига си зяпал! Или мислиш, че не те виждам?“.

В кубрика на ловците настроението се влошаваше и до ушите ми долетя слухът, че Смок и Хендерсън са стигнали до бой. Хендерсън минаваше за най-способния между ловците: той беше флегматичен момък и трудно се разпалваше, ала изглежда, че сега наистина го бяха изкарали из търпение, защото Смок се разхождаше с посиняло и подуто око и когато дойде на вечеря, приличаше на разярен звяр.

Преди вечеря бях свидетел на едно жестоко зрелище, което говори ясно за безсърдечността и грубостта на тези хора. На борда имаше и един новак на име Харисън, неугледен, тромав селски момък, когото по всяка вероятност само жаждата за приключения бе накарала да се впусне в това свое първо плаване. При такъв слаб и непостоянен вятър нашата шхуна трябваше много да лавира. В такива случаи платната се пренасяха от единия борд на другия и един матрос биваше изпращан горе да премести фор-топсела. И ето че когато Харисън беше на вахта, въжето се оплете около скрипеца, намиращ се в края на гафела. Доколкото можах да разбера, имаше само два начина да се оправи: или да се спусне фокът, което би било сравнително лесно и безопасно, или пък някой да се покатери по тънкото въже до самия край на гафела — твърде рисковано начинание.

Йохансен извика на Харисън да се качи по въжето. На всички беше ясно, че момъкът се страхува. И в това нямаше нищо чудно — предстоеше му да се издигне осемдесет фута над палубата и да повери живота си на тия тънки, люлеещи се въжета. При по-равномерен бриз опасността не би била тъй голяма, но сега „Призрак“ подскачаше от вълна на вълна и при всеки негов наклон платната се развяваха и плющяха, а въжетата ту се разхлабваха, ту се опъваха до скъсване. Те биха могли да изтърсят човека тъй неочаквано, както кочияшът поваля муха с камшика си.

Харисън чу заповедта и разбра какво се изисква от него, но все още се колебаеше. Навярно за пръв път в живота си трябваше да се катери по мачта. Йохансен, който се беше заразил от господарския маниер на Вълка Ларсен, почна да изсипва град от обиди и ругатни.

— Достатъчно, Йохансен! — прекъсна го рязко капитанът. — Не знаете ли, че на тоя кораб ругаенето е моя работа? Ако имам нужда от вашата помощ, ще ви кажа.

— Да, сър! — покорно отвърна щурманът.

В това време Харисън вече се катереше по въжетата. Аз го наблюдавах от кухненската врата и забелязах, че той целият трепери като маларичен. Придвижваше се нагоре много бавно и предпазливо. Неговата фигура се открояваше ярко на ясното синьо небе и напомняше огромен паяк, запълзял по тънките нишки на своята паяжина.

Наистина Харисън трябваше да се изкачва по доста слаб наклон, а и въжетата, съединявайки различни части на гафела и мачтата, му предлагаха опора за ръцете и краката. Но бедата се състоеше в това, че слабият и непостоянен вятър лошо издуваше платното. Когато момъкът беше вече изминал половината път, „Призрак“ силно се наклони, отначало към наветрената страна, после на обратната страна, и попадна в бездната между две вълни. Харисън замря на едно място и стисна здраво въжето. Застанал цели осемдесет фута под него, аз видях как мускулите му отчаяно се напрегнаха в борба за живот. Платното увисна празно, гафелът се залюля към средата на кораба, въжето се разхлаби и макар че всичко стана само за миг, аз видях как то се огъна под тежестта на матроса. После гафелът внезапно и бързо се върна встрани, в предишното си положение, голямото платно се наду и избумтя като топ, а трите реда риф-щерти^[6], заудряха по платнището като пушечен залп. Харисън, вкопчил се за въжето, полетя шеметно във въздуха. Но полетът се прекрати внезапно. Въжето изведнъж се опъна и това именно бе ударът на камшика, който поваля мухата. Харисън не издържа. Едната му ръка отпусна въжето. Другата го стискаше отчаяно още секунда, но и тя се отпусна. Младият матрос отхвръкна и полетя надолу, но по някакво чудо успя да се спаси, като се задържа с нозе за въжето. Тялото увисна с главата надолу. С последни усилия той се преви нагоре и ръцете му отново се вкопчиха във въжето. Трябваше обаче да измине доста време, докато най-после зае предишното си положение и остана да виси на въжето като жалка топчица.

— Обзалагам се, че това ще убие апетита му за вечеря! — чух гласа на Вълка Л арсен, който долетя иззад ъгъла на кухнята. — Стой настрана, йохансен! Пази се! Сега ще повърне!

И наистина Харисън се чувствуваше зле, като да го бе хванала морската болест. Той висеше, стиснал здраво въжето, и не се осмеляваше да се придвижи по-нататък. Йохансен обаче продължаваше яростно да го подканва да изпълни задачата си докрай.

— Срам и позор! — изръмжа Джонсън бавно и с усилие, но произнасяйки правилно английските думи. Той бе застанал до грот-вантите на няколко крачки от мене. — Момчето е прилежно. Ще се научи лека-полека. Но това е…

Джонсън млъкна преди още да изкаже мнението си с думата убийство.

— Пссст! Тихо! — прошепна му Луис. — Дръж си езика, ако не ти е дотегнал животът!

Но Джонсън продължаваше да наблюдава и да мърмори.

— Слушайте! — обади се ловецът Стендиш, обръщайки се към капитана. — Това е моят гребец и аз не искам да го загубя!

— Добре, Стендиш! — последва отговорът. — Той е твой гребец, когато е при тебе, в лодката, но на кораба е мой матрос и аз ,мога да правя с него каквото си ща, дявол да го вземе!

— Това още не значи … — започна отново Стендиш.

— Няма нужда от повече приказки! — отвърна му троснато Ларсен. — Аз си казах думата и край! Той е мой матрос и ако искам, мога да си сготвя от него супа и да ям.

Зли огънчета засвяткаха в очите на ловеца, ала той се обърна изведнъж, отправи се към кубрика^[7] и като застана на стълбището, погледна нагоре. Всички матроси се бяха струпали на палубата с устремени нагоре погледи, където се водеше борба на живот и смърт. Безсърдечието на тия хора, на които съвременният промишлен строй бе дал правото да властвуват над живота на други, ме ужаси. На мене, който бях стоял винаги далеч от водовъртежа на живота, дори и на ум не ми бе идвало, че трудът на човека може да бъде свързан с такива опасности. Човешкият живот винаги бе представлявал за мене нещо особено свято, но тук не струваше нищо, тука той беше само някаква цифра в търговското счетоводство. Трябва обаче да добавя, че самите матроси проявяваха съчувствие, както Джонсън например, но началствата — капитанът и ловците — проявяваха пълно равнодушие. Дори и Стендиш се застъпи за момъка само затова, защото не искаше да загуби гребеца си. Ако се отнасяше за гребеца на някоя друга лодка, той би погледнал на случката както и останалите — тя само би го позабавлявала и нищо повече.

Но нека се върнем към Харисън. Цели десет минути трябваше Йохансен да обижда, да хули нещастника, докато най-сетне го накара да помръдне от мястото си. Младият матрос се добра някак си до края на гафела, където, след като обкрачи самата греда, му стана по-лесно да се задържи. Той успя да оправи въжето и можеше вече да се върне обратно по въжетата и да се спусне надолу по мачтата. Но момъкът бе изгубил присъствие на духа. Той не искаше да смени сегашното си, макар и несигурно положение с още по-несигурното спускане.

Харисън разгледа ефирния път, който трябваше да измине високо във въздуха, сетне отправи поглед към палубата. Очите му бяха разширени от ужас, а цялото му тяло трепереше страшно. Никога не ми се бе случвало да видя смъртен страх, тъй дълбоко изписан върху човешко лице. Йохансен напразно му подвикваше да слиза. Всеки миг Харисън можеше да бъде запокитен долу от гафела, ала той беше просто вцепенен от ужас и не се помръдваше. Вълка Ларсен се разхождаше нагоре-надолу по палубата, разговаряше със Смок и не обръщаше повече внимание на Харисън, само веднъж троснато извика на кормчията:

— Излязъл си от курса, приятелю! Внимавай, ако искаш да ти е мирна главата!

— Слушам, сър! — отвърна кормчията, като завъртя малко руля.

Неговата вина се състоеше в това, че се бе отклонил едва-едва от установения курс, за да даде възможност на слабия вятър да поиздуе платната и да ги задържи в едно и също положение. По този начин той се бе опитал да помогне на нещастния Харисън, рискувайки същевременно да си навлече гнева на Вълка Ларсен.

Времето минаваше и напрежението ставаше все по-непоносимо. Томъс Мъгридж обаче намираше случката за много забавна и непрекъснато подаваше глава от кухнята и пускаше разни шеговити забележки. О, как го мразех. И как в тези тежки минути моята ненавист към него взе исполински размери! За пръв път в живота си изпитвах желание да убия човек — „замириса MIH на кръв“, както се изразяват някои от нашите писатели и любители на цветисти образи. Животът изобщо може би си оставаше все още свято нещо, но специално животът на Томъс Мъгридж се превърна за мене в нещо много скверно, заслужаващо презрение. Почувствувал тая жажда за убийство, аз се поуплаших и през ума ми мина мисълта: нима съм вече заразен от грубостта на обкръжаващата ме среда? Та нали аз винаги бях твърдял, че смъртното наказание е несправедлива и недопустима мярка, дори и при най-тежките престъпления!

Измина не по-малко от половин час, когато забелязах, че Джонсън и Луис разпалено се препират за нещо. Спорът завърши едва когато Джонсън се отскубна от Луис, който се опитваше да го задържи, и тръгна бързо нанякъде. Той прекоси палубата, добра се до фор-вантите и започна да се катери към върха. Но това не убягна от острия взор на Вълка Ларсен.

— Ей, ти, къде си тръгнал? — извика той.

Джонсън се спря на място. Той погледна капитана право в очите и отвърна бавно:

— Отивам да сваля момчето.

— Слизай веднага от вантите, дявол да те вземе! Чуваш ли? Долу, по-скоро!

Джонсън се поколеба, ала дългогодишният му навик да се подчинява на капитаните на корабите надделя, той се спусна на палубата и се отправи с помрачено лице към носа на кораба.

Към пет и половина часа аз слязох в каюткомпанията да приготвя масата за вечеря, но едва ли съзнавах какво върша — пред очите ми все още стоеше мятащият се гафел и впилият се в него блед, разтреперан матрос, който отдолу изглеждаше като някаква смешна буболечка. Когато в шест часа тръгнах за кухнята да взема вечерята и излязох на палубата, видях Харисън все още в същото положение. Около масата разговаряха за съвсем други неща. Изглежда, че никой не се интересуваше за живота на този човек, подхвърлен на смъртна опасност за тоя дето духа. Но когато малко по-късно изтичах без нужда към кухнята, за моя най-голяма радост видях как Харисън, залитайки, се придвижваше с усилие от вантите към входа на кубрика. Най-сетне той беше събрал достатъчно кураж и се бе спуснал от върха на мачтата.

Преди да приключа с този епизод, ще ми се да предам поне част от разговора, който имах с Вълка Ларсен в каюткомпанията, където бях останал да измия съдовете.

— Тая вечер ми изглеждате някак неразположен — започна той. — Какво ви е?

Видях, че той добре разбираше защо се чувствувам почти тъй зле, както самият Харисън, и че иска да изпита моята откровеност, затова отговорих:

— Разстрои ме това жестоко отнасяне с момчето.

Ларсен се усмихна.

— Изглежда, че това у вас е нещо като морска болест. Някои хора страдат от нея, други не.

— Не съм съгласен — възразих аз.

— Защо не? — продължи той. — Сушата е така пълна с жестокости, както морето е пълно с движение. На някои хора им прилошава от едното, на други — от другото. Това е цялата работа!

— Но вие така се надсмивате над човешкия живот! Наистина ли за вас той няма никаква цена?

— Цена ли? Каква цена? — Той ме погледна и макар че погледът му бе неподвижен, в очите му сякаш заигра някаква Цинична усмивка. — За каква цена говорите? Как я определяте? Кой цени живота?

— Аз го ценя! — отвърнах аз.

— В такъв случай как го оценявате? Имам предвид чуждия живот. Колко според вас струва той?

Цената на живота? Как можех да определя тази цена? И ето че аз, който можех винаги ясно и свободно да излагам мислите си, сега в присъствието на Вълка Ларсен не можех да намеря подходящите думи. По-късно дойдох до заключението, че това се дължеше отчасти на самата му личност, но главната причина все пак се криеше в неговия коренно различен мироглед. За разлика от другите материалисти, които бях срещал и с които съм намирал нещо общо, поне в началото на спора, с Ларсен аз нямах никакви допирни точки. А може би ме смущаваше също така и първичната простота на ума му — той пристъпваше направо към същността на въпроса, оставяше настрана всички излишни подробности и говореше така самоуверено, че сякаш губех почва под себе си и затъвах все по-дълбоко. Цената на живота? Как можех току-тъй изведнъж да отговоря на този въпрос? Аз приемах светостта на живота като аксиома. Че той е ценен сам по себе си — това за мене бе безспорна истина, в която никога не можех да се усъмня. А когато той подложи на съмнение тази безспорна истина, аз сякаш онемях.

— Ние с вас си поговорихме за това вчера — продължи той. — Аз изказах мнение, че животът е нещо като ферментите, които поглъщат живот, ,за да могат да живеят, и твърдях, че животът е чисто и просто една сполучлива свинщина. И от гледна точка на предлагането и търсенето той е най-евтиното нещо на света. Количеството на водата, на сушата, на въздуха е ограничено, обаче животът, който чака да се роди, е безграничен. Природата е прахосница! Вземете рибите и техните милиони зрънца хайвер. Пък ако искате, вземете и нас двамата. В нашите хълбоци се намира зародиш за милиони живота. Ако само имахме време и възможност да използуваме докрай всяка частица от заложения в нас нероден живот, ние бихме могли да станем бащи на цели народи и да населим цели континенти. Живот? Ха-ха! Той няма никаква цена. От всички евтини неща той е най-евтиното. Той стърчи пред всяка врата като просяк. Природата го разлива с щедра ръка. Където има място само за един живот, тя посява хиляди живота и навсякъде един живот изяжда друг, докато остане най-силният и най-свинският живот.

— Вие сте чели Дарвин — забелязах аз, — но криво сте го разбрали, като стигате до извода, че борбата за съществуване оправдава вашето своеволно разрушаване на живота.

Той сви рамене.

— Вие очевидно имате пред вид само човешкия живот, защото дивеча, птиците и рибите вие унищожавате не по-зле от мене или който и да е друг човек. А човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо трябва аз да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? Има повече матроси, отколкото са необходими за всички кораби по моретата, и повече работници, отколкото са нужни за всички фабрики и машини. Вие, които живеете на сушата, много добре знаете, че колкото и да притискате бедняците в покрайнините, в най-затънтените квартали, изложени на епидемии и глад, колкото и да ги оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо (което представлява също разрушен живот), то все пак остават толкова много бедняци, че просто не знаете какво да ги правите. Виждали ли сте някога как лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа?

Вълка Ларсен се отправи към стълбата на каюткомпанията, но извърна глава, за да каже последната си дума:

— Знаете ли, че единствената цена, която животът има, е цената, която той сам си придава? Разбира се, и тази цена е преувеличена, тъй като животът е по необходимост пристрастен към себе си. Вземете например матроса, когото днес оставих да виси горе на мачтата. Тъй много му се искаше да живее, като че ли представлява кой знае каква скъпоценност, някакво съкровище, по-скъпо от всички елмази и рубини. Но има ли този матрос за вас някаква стойност? Не! За мене? Никаква. За себе си? Да! Обаче аз не приемам неговата собствена оценка, той прекомерно се надценява. В света има твърде много живот, който очаква възможността да се роди. Ако днешният момък бе паднал като мед от пита и бе пръснал мозъка си на палубата, светът нямаше да изгуби нищо. За света той не струва пукната пара. Предлагането е твърде голямо. Той представлява някаква стойност само в своите собствени очи, а доколко тази стойност е нереална, говори обстоятелството, че веднъж мъртъв, той дори не ще съзнава своята собствена загуба. Той сам се е ценил по-скъпо от елмазите и рубините. Но ето че тия елмази и рубини са изчезнали, разпилели са се по палубата, за да бъдат отпратени в океана с помощта на една кофа морска вода, а той дори няма да узнае за тяхното изчезване. Той не губи нищо, тъй като, загубвайки себе си, загубва и съзнанието за загуба. Не разбирате ли това? Е, какво ще кажете?

— Че поне сте последователен — успях само да отвърна и продължих да мия съдовете.