Джек Лондон
Морският вълк (5)

Глава V

Моята първа нощ, прекарана при ловците, се оказа и последна. На другия ден новият щурман Йохансен бе изгонен от Вълка Ларсен и изпратен да спи в кубрика на ловците. На мене бе заповядано да се настаня в малката каюта, която още в първия ден на пътуването бе сменила вече двама квартиранти. Ловците скоро узнаха причината за тази промяна и не закъсняха да дадат израз на своето недоволство. Оказа се, че през нощта Йохансен преживявал отново всички събития от изтеклия ден. Непрестанните му разговори, викове и командуване на сън не се понравили на Вълка Ларсен и той решил да поднесе това „удоволствие“ на ловците…

След безсънната нощ аз осъмнах съвсем без сили, изтощен и измъчен; тъй започна вторият ден от пребиваването ми на „Призрак“. Томъс Мъгридж ме вдигна от нара в пет и половина, и то така, както Бил Сайкс^[1]. Навярно е вдигал от сън кучето си, но за грубостта си към мене мистър Мъгридж заплати Достойно, дори с лихвите. Излишният шум, който бе вдигнал (аз бях лежал цяла нощ с отворени очи), изглежда бе събудил едного от ловците, защото в полумрака профуча тежък ботуш и мистър Мъгридж изпищя от болка и най-смирено запроси извинение от всички. По-късно в кухнята забелязах, че ухото му е ожулено и подуто. То никога вече не можа да придобие първоначалния си вид и матросите почнаха да го наричат „карфиоленото ухо“.

Този ден ми донесе най-различни неприятности. Предната вечер бях прибрал от кухнята изсъхналите си дрехи и първата ми работа сега бе да се отърва от парцалите на готвача. Потърсих кесията си. Освен няколкото дребни монети (а аз имам отлична памет за такива неща) в нея имаше сто осемдесет и пет долара в злато и банкноти. Кесията си намерих, ала съдържанието й — освен няколкото дребни монети — беше изчезнало. Казах това на готвача, когато се качих в кухнята да започна работа, и макар че предварително очаквах да чуя груб отговор, никак не бях подготвен за свирепата реч, която трябваше да чуя.

— Я слушай, Хъмп! — изхриптя той и в очите му засвяткаха зли пламъчета. — Искаш ли да ти разбия носа? Ако смяташ, че съм крадец, то запази това за себе си, иначе здравата ще си изпатиш за грешката! Що за благодарност е това, дявол да го вземе? Дотътри се тука — изхвърлена мръсна отрепка, — прибрах те в моята кухня, държа се с теб като човек и ето какво получавам в награда! Да бях те оставил да вървиш по дяволите, ето що! Но и сега не е късно…

При тия думи той сви юмруци и запристъпва към мене. За мой срам, трябва да призная, аз се отдръпнах от пътя му и изтичах навън от кухнята. И какво друго можех да сторя? На тоя проклет кораб царуваше силата, само грубата сила! Моралното убеждение беше нещо съвсем непознато. Представете си сами: човек със среден ръст, доста мършавичък, със слаби, недоразвити мускули, привикнал на спокоен, мирен живот, останал чужд на всякакво насилие… Какво би могъл да стори тук такъв човек? Да се опълчвам срещу тия озверени хора, би било така безсмислено, както и да се впусна в бой с някой разярен бик.

Ето как разсъждавах аз на времето, в желанието си да се самооправдая и да успокоя собствената си съвест. Но такова оправдание не ме задоволяваше: дори и днес, когато си спомням за всички тези случаи, все още се чувствувам не напълно реабилитиран. Положението, в което бях изпаднал, се намираше извън общоприетите норми на поведение и изискваше много повече от бездушното заключение на фактите. Погледнато строго логично, нямаше нищо, от което да се срамувам, и все пак аз се срамувам всеки път, когато си спомням за всички тия преживявания, и в името на моята мъжка гордост чувствувам, че тя беше безброй пъти омърсена и унижена.

Но все едно, това не се отнася до разказа. Бързината, с която избягах от кухнята, ми причини адски болки в коляното и аз се строполих безпомощно върху платформата на задната палуба. Готвачът обаче не ме преследваше.

— Вижте го, вижте го как бяга! — чувах виковете му. — И то с такъв крак! Върни се, милото ми мамино детенце. Няма да те закачам, не бой се!

Върнах се и продължих работата си. Макар че с това нашето спречкване завърши, то има своите последствия след време. Приготвих масата в каюткомпанията и в седем часа поднесох закуската. През нощта бурята бе поутихнала, ала морето все още се вълнуваше и вятърът продължаваше да лудува. Платната бяха вдигнати от моряците от първа вахта, така че сега „Призрак“ плуваше с всички платна освен двата топсела и бом-кливера^[2]. Тези три платна, както долових в разговора, трябваше също да бъдат вдигнати веднага след закуската. Узнах също така, че Вълка Ларсен желаеше да използува добре бурята, която ни тласкаше на югозапад в оная част на морето, дето той очакваше да срещнем североизточния пасат. С помощта на този благоприятен вятър Ларсен се надяваше да пропътува по-голямата част от разстоянието до Япония, като свърне на юг към тропиците, и след това на север, като наближи бреговете на Азия.

След закуска изпаднах в ново незавидно положение. Като измих съдовете, аз изчистих печката в каюткомпанията и изнесох пепелта на палубата, за да я изхвърля през борда. Вълка Ларсен и Хендерсън се бяха изправили близо до руля и оживено разговаряха. Матросът Джонсън направляваше кораба. Когато се запътих към наветрената страна, видях как той ми кимна с глава, но помислих, че ме е познал и ме поздравява с добро утро. А всъщност той искал да ми каже да изхвърля пепелта откъм подветрената страна на кораба. Без да съзнавам грешката си, аз минах покрай Вълка Ларсен и ловеца и изсипах пепелта право срещу вятъра. Вятърът я отвя обратно и посипа не само мен, но и Хендерсън и Ларсен. В същия миг капитанът ме ритна тъй жестоко, както се рита някое паленце. Никога не бях предполагал, че един ритник може да причини такава болка! Търкулнах се назад и се блъснах в стената на кормилната кабина, едва ли не изпаднал в безсъзнание. Пред очите ми всичко се завъртя, прилоша ми. Почувствувах, че ми се повръща, и едва успях да се дотътря до края на борда. Но Вълка Ларсен вече ме бе забравил. Като отърси пепелта от дрехите си, той продължи да разговаря с Хендерсън. Йохансен, който бе видял всичко от юта^[3], изпрати двама матроси да изметат пепелта.

Малко по-късно същата сутрин се натъкнах на нова изненада от съвсем друг характер. Изпълнявайки нарежданията на готвача, аз се запътих към каютата на Ларсен, за да я разтребя и да оправя леглото. На стената над самото легло висеше етажерка, пълна с книги. С удивление забелязах имена като Шекспир, Тенисън, По и Де-Куинси. Тук имаше също и научни трудове, между които и такива, писани от автори като Тиндал, Проктор и Дарвин. Имаше и книги по астрономия и физика, а открих и „Векът на мита“ от Бълфинч, „История на английската и американската литература“ от Шоу и „Естествена история“ на Джонсън в два големи тома. Намираха се също и няколко граматики — от Меткалф, Рийд и Келог. Не можах да не се усмихна, когато пред очите ми попадна един екземпляр от „Английски език за проповедници“.

Никак не можех да свържа присъствието на тези книги с човека, когото познавах, и се чудех дали той наистина може да ги чете. Но когато започнах да оправям леглото, намерих между одеялата пълно събрание на съчиненията на Браунинг в един том, кембриджско издание — очевидно Ларсен я бе чел, преди да заспи. Книгата беше разтворена при стихотворението „На балкона“ и аз забелязах, че тук-там някои редове бяха подчертани с молив. В това време корабът подскочи, аз изпуснах книгата и видях, че от нея изпадна лист хартия — целият изпъстрен с геометрични чертежи и разни изчисления.

Ясно бе, че този ужасен човек съвсем не беше глупав невежа, както би могло да се предположи от неговите груби обноски. Той изведнъж стана за мене загадка. Взети поотделно, едната или другата страна от характера му бяха лесно разбираеми, но съчетанието на двете беше съвсем объркващо. Бях забелязал вече, че езикът на Ларсен е великолепен и само тук-там страда от малки неправилности. Разбира се, че в обикновения си разговор с матросите и ловците той доста често правеше грешки, които се обуславяха от самия жаргон, но няколкото фрази, които бе разменил с мене, се отличаваха със своята чистота и правилност.

Това случайно запознаване с неговата друга страна ме окуражи и аз реших да поговоря с капитана за изгубените си пари.

— Ограбиха ме — казах му аз малко по-късно, когато го сварих да се разхожда сам напред-назад по палубата.

— Сър — поправи ме той не грубо, но настойчиво.

— Ограбиха ме, сър — поправих се аз.

— Как се случи това? — попита той.

Разказах му цялата история: как дрехите ми бяха оставени да съхнат в кухнята и как по-късно готвачът за малко не ме наби, когато му споменах за парите.

Вълка Ларсен ме изслуша и се усмихна.

— Задигнали са ги, значи — заключи той. — Готвачът ги е задигнал. Ами как мислите, нима вашият жалък живот не струва толкова пари? Впрочем нека това ви послужи за урок! С течение на времето ще се научите сам как трябва да пазите парите си. Предполагам, че досега вместо вас това е правил адвокатът или финансовият ви посредник.

Почувствувах насмешката в неговите думи, но все пак попитах:

— Как мога да получа парите си обратно?

— Това си е ваша работа. Сега нямате ни адвокат, ни финансов посредник, така че ще трябва да се уповавате само на себе си. Падне ли ви в ръката някой долар, стискайте го здраво. Човек, който оставя наоколо парите си, както сте направили вие, заслужава и да ги загуби. При това сте извършили и грях — нямате право да изкушавате ближния си. Съблазнили сте готвача и той е прегрешил. Изложили сте на опасност неговата безсмъртна душа. Впрочем, вярвате ли в безсмъртието на душата?

При този въпрос клепачите му лениво се повдигнаха, сякаш някаква завеса се вдигна пред очите ми и аз можах да надзърна в душата му. Но това бе само илюзия. Уверен съм, че никой никога не бе успял да надникне дълбоко в душата на Вълка Ларсен, нито дори да я зърне. По-късно се убедих, че това беше една много самотна душа, която никога не се разкриваше, макар че от време на време обичаше да си играе на откровеност.

— Аз виждам безсмъртието в очите ви — отвърнах аз, като пропуснах думата сър. Това сторих само за опит, защото предполагах, че интимността на нашия разговор ще разреши това.

Ларсен действително не обърна внимание на този пропуск.

— Вие, предполагам, искате да кажете, че виждате в тях нещо живо, което няма непременно да живее вечно.

— Виждам нещо повече от това — смело продължих аз.

— В такъв случай виждате съзнанието. Виждате съзнанието на живота, което живее, докато трае и самият живот, и нищо повече. Вие не можете да видите безкрайността на живота.

Колко ясна мисъл имаше той и как умело излагаше това, което мислеше! Като ме погледна с любопитство, Ларсен се обърна и отправи взор срещу вятъра над оловното море. Очите му потъмняха, линиите на устата му станаха сурови и строги. Очевидно той бе изпаднал в песимистично настроение.

— А и защо ли? — сприхаво попита той, като се обърна отново към мене. — Дори да съм безсмъртен, какво от това?

Аз мълчах. Как бих могъл да обясня идеализма си на тоя човек? Как можех да изразя с думи онова, което само се чувствува, което прилича на музика, слушана насън. Онова, което, макар и да е напълно убедително, не се поддава на изразяване?

— Но в какво вярвате тогава? — отговорих аз с въпрос.

— Вярвам, че животът е една страшна бъркотия — отговори незабавно той. — Прилича на мая, на фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по много и се движат по-дълго… И нищо повече! Как ще обясните всичко това?

Той махна нетърпеливо с ръка към неколцината матроси, които се занимаваха с някакво въже посред палубата.

— Ето, те се движат, но така се движи и медузата. Движат се, за да ядат, и ядат, за да продължават да се движат. Нищо повече! Живеят за стомаха си, а стомахът съществува за тях. Омагьосан кръг, по който никъде не ще стигнеш, както не стигат и те. Впрочем, накрая те спират. Престават да се движат. Умират.

— Но те имат блянове — прекъснах го аз. — Лъчезарни, светли мечти …

— Да лапат! — поучително възрази той.

— И нещо повече…

— Да лапат! Мечтаят да имат по-голям апетит и по-големи успехи в задоволяването му! — Гласът му прозвуча рязко и съвсем сериозно. — Ето що: те мечтаят да извършат успешни пътувания, които да им донесат повече пари, за да станат щурмани или да открият някое съкровище — с една дума, мечтаят така да устроят живота си, че да могат по-лесно да ограбват ближните си, да пиянствуват по цели нощи, да плюскат, а мръсната работа да оставят на други. И ние с вас сме също като тях. Няма никаква разлика освен може би тая, че ние ядем повече и по-добре. Сега аз ги поглъщам, поглъщам също и вас. Но в миналото вие сте яли повече от мене. Спали сте на меки легла, носили сте фини дрехи, яли сте вкусни ястия. Но кой е създал тия легла, тия дрехи, тия ястия? Не вие! Вие никога нищо не сте създали с пот на челото си. Живеете с доходи, спечелени от баща ви. Приличате на птицата фрегат, която напада глупавите морски гарвани и им отнема уловената от тях риба. Вие принадлежите към оная пасмина хора, които съставляват така наречената управляваща класа, които властвуват над всички хора и изяждат храната, добита от други хора — храна, която те самите с охота биха яли. Вие се обличате в топли дрехи. А хората, които създават тия дрехи, зъзнат в парцали и отгоре на всичко са принудени да молят за работа — вас или вашия адвокат, или вашия финансов посредник.

— Но това е друг въпрос! — възкликнах аз.

— Съвсем не! — Капитанът заговори бързо, очите му искряха. — Това е свинщина, но тъкмо това е животът! Каква полза, какъв смисъл има тогава безсмъртието на тая свинщина? Коя е крайната цел? За какво е нужно всичко това? Вие не създавате никаква храна, обаче храната, която сте изяли или изхабили, би могла да спаси живота на десетки бедняци, които са създали храната и не са я яли. На каква безсмъртна цел служите вие? Или те? Да вземем нас двамата. Колко струва вашето прехвалено безсмъртие, когато животът ви се сблъсква с моя? На вас ви се иска да стъпите отново на сушата, която представлява много по-благоприятна почва за вашия род свинщина, но по мой каприз вие оставате на кораба, където пък процъфтява моята свинщина. И аз ще ви задържа — или ще ви превъзпитам, или ще ви смажа. Вие може да умрете днес, тая седмица, идущия месец. Бих могъл да ви убия още сега, само с един замах на юмрука си, защото сте жалък слабак! Но ако ние сме безсмъртни, тогава какъв смисъл има всичко това? Да живееш по свински, както ние с вас сме живели през целия си живот — това ли е подобаващо занятие за безсмъртни? И пак изниква въпросът: За какво е всичко това? Защо ви задържам тук?

— Защото сте по-силен — промърморих смутен аз.

— А защо съм по-силен? — продължи той веднага с безкрайните си въпроси. — Защото в мене има по голяма доза от маята, отколкото у вас. Не разбирате ли? Не разбирате ли?

— О, колко безнадеждно е всичко това! — запротестирах аз.

— Съгласен съм с вас — отвърна той. — Тогава защо изобщо е необходимо това движение, което е и същността на живота? Ако спрем да се движим и престанем да бъдем частица от тази жизнена мая, тогава не би съществувала и никаква безнадеждност. Но работата е там, че ние искаме да живеем и да се движим независимо от цялата безсмисленост, искаме, защото това е нашата природа — да живеем и да се движим, и да живеем. Ако не бе така, животът би престанал. И именно по причина на този живот, скрит у вас, вие мечтаете за вашето безсмъртие! Жив е скритият у вас живот, който иска да живее вечно. Ха-ха! Вечност на свинщината!

Той изведнъж се обърна и закрачи по палубата, но когато стигна до края на кърмата, спря се и ме извика при себе си.

— Впрочем, кажете ми, колко пари ви задигна готвачът?

— Сто осемдесет и пет долара, сър — отвърнах аз.

Вълка Ларсен кимна с глава. Само минута по късно, когато слизах в каюткомпанията да наредя масата за обед, го чух как високо ругаеше някого от матросите.