Джек Лондон
Морският вълк (37)

Глава XXXVII

Незабавно се преместихме на кораба, заехме предишните си каюти и почнахме да си готвим в кухнята. Задържането на Вълка Ларсен дойде точно навреме, защото хубавите дни, които, изглежда, бяха „сиромашкото лято“ на тази ширина, сега изведнъж се свършиха, настана дъжделиво и бурно време. Но на кораба се чувствувахме уютно и удобно, а ножицата с издигнатата на нея фок-мачта придаваше на всичко делови вид и ни изпълваше с надежда за скорошно отплаване.

Оковаването на Вълка Ларсен във вериги се оказа почти ненужно. Вторият припадък, както и първият, бе последван от сериозно нарушение на жизнените му функции. Мод направи това откритие, когато отиде вечерта да му занесе храна. Той бил в съзнание и тя заговорила с него, но не получила никакъв отговор. Лежал на лявата си страна и изглежда, че страдал от силни болки. С неспокойни движения извърнал глава и открил лявото си ухо, което било притиснато с възглавницата. Тогава веднага чул какво го питала Мод и отговорил. Тя изтича да ми съобщи своите наблюдения.

Като притиснах възглавницата към лявото ухо на Ларсен, аз го попитах дали ме чува, но той мълчеше. Отстраних възглавницата и повторих въпроса си, на който той тутакси отговори.

— Знаете ли, че сте оглушал с дясното си ухо? — попитах го аз.

— Да — отговори той тихо, но твърдо. — И нещо повече: цялата ми дясна страна е схваната. Като заспала. Не мога да си помръдна нито ръката, нито крака.

— Пак ли се преструвате? — сърдито попитах аз.

Той поклати глава и някаква странна, крива усмивка обезобрази устните му, раздвижи се само лявата му страна, докато мускулите от дясната страна на лицето му си останаха неподвижни.

— Това беше последната игра на Вълка — продума той. — Аз съм парализиран. Никога вече няма да се вдигна на крака. О, само единият е поразен — добави той, отгатвайки сякаш, че аз току-що бях хвърлил подозрителен поглед върху левия му крак, който в този миг се сви в коляното и повдигна одеялото.

— Нямам късмет, Хъмп — продължи той. — А как исках най-напред да се разправя с вас! Мислех си, че все още ще имам толкова сили.

— Но защо? — попитах аз, обхванат от ужас и любопитство.

Неговите строги устни отново се изкривиха в усмивка.

— О, просто за да чувствувам, че живея и действувам, за да бъда докрай най-голямото парче мая, за да ви изям! Но да умирам така…

Той сви рамене или по-скоро опита се да направи това, защото само лявото му рамо помръдна. Както усмивката му, така и свиването на раменете му бе изкривено.

— Но как си обяснявате това, което се случи с вас? Къде е причината на болестта ви?

— В мозъка — веднага отвърна той. — Всичко иде от моето проклето главоболие.

— Но това са били само симптоми — казах аз. Той кимна с глава.

— Необясним случай. Никога не съм боледувал. Но в мозъка ми нещо не е в ред — рак, тумор или нещо подобно, нещо, което го яде и руши. Болестта е обхванала нервните центрове, поглъща ги клетка подир клетка… Съдя по болките.

— Но и вашите двигателни центрове са засегнати — забелязах аз.

— Така изглежда. И най-ужасното е това, че трябва да лежа в пълно съзнание, със здрав разсъдък и да чувствувам как нервите ми полека-лека се рушат и прекъсват връзката ми със света. Загубих зрението си, слухът и осезанието ме напускат и ако всичко върви така, скоро няма да мога и да говоря. И през всичкото време ще бъда тук, ще бъда жив, пълен с желание да действувам, но… безсилен!

— Когато казвате „ще бъда тук“, то значи, че имате душа — рекох аз.

— Глупости! — изсмя се той. — Това значи просто, че висшите нервни центрове на моя мозък още не са засегнати. Моята памет работи, мога да мисля и да разсъждавам. Когато и това изчезне, ще изчезна и аз. Няма да съществувам. Просто няма да съществувам. Каква ти тук душа!

Той избухна в язвителен смях, после притисна лявото си ухо към възглавницата, с което ми даде да разбера, че не желае повече да разговаря.

Ние с Мод се заловихме за работа, подтиснати от страшната участ на този човек. Но колко тежка и страшна бе неговата участ, тепърва щяхме да узнаем. Изглежда, че това бе някакво възмездие за делата му. Обхванати от дълбоко тържествено настроение, ние разговаряхме помежду си само полугласно.

— Можете спокойно да ми свалите белезниците — рече Вълка Ларсен вечерта, когато отидохме при него. — Няма никаква опасност. Аз съм паралитик. Остава ми само да чакам рани от дългото лежане!

Той отново се усмихна накриво и очите на Мод се разшириха от ужас, тя неволно извърна глава.

— Знаете ли, че усмивката ви е крива? — попитах го аз, тъй като знаех, че Мод трябваше да се грижи за него и поисках да я избавя от това ужасно зрелище.

— В такъв случай няма да се усмихвам — спокойно отвърна той. — Тъй си и мислех, че нещо не е в ред. Дясната ми буза е съвсем безчувствена, да, вече три дни, откакто започнаха да се проявяват тия признаци. От време на време, дясната ми страна като че ли заспиваше — ту ръката, ту рамото, ту кракът, ту стъпалото.

— Значи, усмивката ми е крива? — попита той, след като помълча. — Е, какво, от сега нататък считаме, че се усмихвам вътрешно: в душата си, ако желаете, в моята душа. Считайте, че се усмихвам и сега.

Няколко минути той лежа безмълвно, доволен от това свое мрачно хрумване. Като човек той не бе се изменил. Това бе все същият неукротим и страшен Ларсен, затворен като в тъмница в своето омършавяло тяло, което някога беше тъй стройно и несъкрушимо. Сега то го окова в невидими окови, потопи душата му в мрак и безмълвие, откъсна го от света, който бе за него метежна деятелност. Той никога вече няма да спряга глагола правя във всичките му времена и наклонения. Оставаше му глаголът съм. Та нали сам той именно така определяше понятието смърт — битие без движение: да искаш, но да не изпълняваш, да мислиш, да разсъждаваш и в това отношение да бъдеш жив, какъвто си бил преди, но с мъртва, безнадеждно мъртва плът.

И дори когато свалих от него белезниците, ние с Мод съвсем не можехме да свикнем с новото му състояние. Нашето съзнание отказваше да се примири с това. За нас той все още бе изпълнен със сила. Струваше ни се, че всеки миг може да победи немощта на тялото си и да извърши някакво пъклено дело. Знаехме от опит какво можеше да се очаква от него. И затова се заловихме за работа все тъй с тревога и безпокойство в душата.

Успях да разреша задачата, възникнала пред мене, когато ножицата се оказа недостатъчно дълга. С помощта на скрипеца (бях си направил нов) издигнах основата на фок-мачтата над борда и я спуснах на палубата, после, като си послужих с ножицата, прехвърлих на борда и грот-тика. Той беше дълъг четиридесет фута и това се оказа достатъчно, за да повдигна и уравновеся мачтата. С помощта на спомагателния скрипец, който прикрепих към ножицата, поставих мачтата почти отвесно, сетне пуснах основата й на палубата, където заковах големи летви, за да не се подхлъзне. Простият скрипец, който беше на ножицата, сега прикрепих към тика. По този начин, като свързах свободния край на въжето с лебедката, можех да вдигам и отпускам горния му край, тъй като основата на тика оставаше неподвижна, и служейки си с други странични въжета- — да го наклонявам наляво или надясно. Към върха на тика прикрепих също така един скрипец и когато всичко това бе готово, системата работеше с учудваща лекота и сила.

Разбира се, изминаха цели два дни, докато се справя с тази работа, и едва на третия ден сутринта успях да издигна цялата фок-мачта на палубата, след това издялах основата и, за да й придам необходимата форма, съответствуваща на степса. В тази работа се оказах съвсем несръчен. Режех, пилях, цепех неподвижното дърво, докато то прие такъв вид, сякаш го бе гризала някаква гигантска мишка. Но все пак резултатът бе задоволителен.

— Ще стане, знам, че ще стане! — извиках аз.

— А знаете ли какво доктор Джордан счита за пробен камък на всяка истина? — попита Мод.

Поклатих глава и почнах да чистя наврелите се във врата ми стърготини.

— Пробният камък, това е въпросът: можем ли да заставим тая истина да ни служи? Можем ли да й доверим живота си?

— Той е ваш любимец — забелязах аз.

— Когато разруших моя стар пантеон и изхвърлих Наполеон и Цезар, и техните събратя, аз незабавно си издигнах нов пантеон и в него най-напред поставих доктор Джордан — сериозно отговори тя.

— Съвременен герой!

— И защото е съвременен, затова е още по-велик — добави тя. — Нима могат героите на стария свят да се сравняват с нашите?

Поклатих глава. У нас с Мод имаше толкова много общи неща, че рядко имахме за какво да спорим. Възгледите ни за живота бяха твърде сходни.

— Като двама критици, ние отлично се разбираме — засмях се аз.

— А също като корабен майстор и калфа — пошегува се тя.

Но в онези дни нямахме много време за смях, като се вземат под внимание тежката работа и страшната агония на Вълка Ларсен.

Той бе получил нов удар. Бе изгубил способността си да говори, или по-право, бе почнал да я губи. Сега можеше да говори само от време на време. Както той сам се изразяваше, у него като на борсата за ценни книжа „телеграфният апарат“ бил ту изключен, ту включен. Когато „апаратът“ беше включен, Ларсен разговаряше както винаги, само че по-бавно и по-трудно. А после способността му да говори внезапно го напущаше — понякога и посред започнатата фраза — и ние трябваше да чакаме с часове, докато прекъснатата връзка се възстанови. Той се оплакваше от страшни главоболия, което го накара да измисли една особена съобщителна система, в случай че окончателно загуби говора си — едно свиване на пръстите означаваше „да“, а две свивания — „не“. И добре, че намисли това, защото още същата вечер съвсем се лиши от говор. След това отговаряше на нашите въпроси само със свиване на пръстите, а когато искаше сам да каже нещо, драскаше доста разбираемо с лявата си ръка на лист хартия.

Настъпи люта зима. Нижеха се буря след буря със сняг, дъжд и суграшица. Тюлените се отправяха в своето пътешествие на юг и леговището опустя. Аз се трудех неуморно. Въпреки лошото време и силния вятър, който особено много ми пречеше, прекарвах на палубата от сутрин до вечер и работата ми напредваше.

На времето, когато издигах ножицата, бях пропуснал да прикрепя предварително спомагателните въжета и тогава трябваше да се изкачвам по нея. Сега това ми послужи за урок и аз отрано привързах разните насмолени въжета за върха на фок-мачтата. И както винаги изгубих повече време, отколкото бях предполагал — цели два дни изминаха, докато свърша тази работа. А толкова много неща имаше за оправяне — например платната, които в същност трябваше да се съшиват отново. Докато привеждах в ред въжетата и фок-мачтата, Мод съшиваше платното, готова всяка минута да захвърли всичко и да ми се притече на помощ, когато се окажеше, че моите две ръце не стигат. Платното беше тежко и кораво, а тя шиеше с помощта на обикновен матроски напръстник и с триъгълна игла. Скоро ръцете й се покриха с плюски, но Мод не губеше кураж, освен това тя готвеше и наглеждаше болния.

— Долу суеверията! — заявих аз в петък сутринта. — Ще издигнем мачтата още днес!

Всички подготвителни работи бяха завършени. Като навих главното въже около лебедката, повдигнах мачтата, така че тя се отдели от палубата. Прикрепих това въже, после съединих с лебедката въжето от ножицата, което бе завързано в горния край на мачтата, и с няколко завъртания на дръжката поставих мачтата в отвесно положение.

Мод, едва що откъснала ръце от въжето, свързано с лебедката, изръкопляска и извика:

— Отлично! Отлично! Можем да й доверим живота си! Но изведнъж на лицето й се появи тревога.

— Мачтата не е точно на дупката — извика тя, — нима ще трябва да започваме отначало?

Усмихнах се снизходително и като отслабих едно от връхните въжета, издърпах друго, преместих мачтата точно в центъра на палубата. И все пак тя не увисна точно над дупката. По лицето на Мод пак се появи тревога и аз отново се усмихнах снизходително. Манипулирайки повторно с въжетата, успях да поставя мачтата точно над отвора в палубата. След това обясних подробно на Мод как да спуска мачтата, а сам слязох в трюма при степса, в който трябваше да влезе основата на мачтата.

Извиках на Мод да почне и мачтата леко и свободно се придвижи надолу, право над квадратното гнездо. Но при спускането слабо се завъртя около оста си, тъй че страните на квадратния й край не съвпаднаха със страните на квадратния степс. Но аз тутакси съобразих какво трябва да направя. Като извиках на Мод да спре да спуска, качих се на палубата и прикрепих скрипеца към мачтата. Оставих Мод да тегли въжето и се върнах в трюма. При светлината на фенера видях как краят бавно се извърта, докато страните му съвпаднаха със страните на степса. Мод закрепи скрипеца и се върна при лебедката. Мачтата бавно се спускаше надолу, но на последните няколко инча отново се извъртя, макар и съвсем малко. Мод отново я оправи с помощта на скрипеца и отново я заспуска с лебедката. Квадратите съвпаднаха и мачтата легна в степса.

Нададох радостен вик и Мод слезе при мене. При жълтата светлина на фенера ние разглеждахме резултата на нашата работа. После се спогледахме и ръцете ни неволно се сплетоха. Мисля, че и двамата се просълзихме от радост пред постигнатия успех.

— В края на краищата това се оказа лесна работа — забелязах аз. — Цялата трудност бе в подготовката.

— А цялото чудо в осъществяването — добави Мод. — Просто не ми се вярва, че тази огромна мачта е вдигната и поставена на мястото й, че вие я извлякохте от водата, пренесохте я по въздуха и я поставихте тук, в нейното гнездо.

Това е работа на титан!

— „И много други неща изобретиха те …“ — весело започнах аз, но тутакси млъкнах и поех въздух през носа. Погледнах фенера. Не, той не димеше. И отново помирисах.

— Нещо гори! — с увереност заяви Мод.

И двамата се затичахме към стълбата, но аз изпреварих Мод и пръв излязох на палубата. Гъст стълб дим се издигаше от люка на кубрика.

— Вълка е още жив! — промърморих аз на себе си и се втурнах надолу.

В тясното помещение димът бе тъй гъст, че трябваше да опипвам пътя си. И тъй мощно действуваше Вълка Ларсен на въображението ми, че очаквах този безпомощен великан да ме сграбчи за шията и да почне да ме души. В мене едва не надделя желанието да се втурна обратно нагоре към палубата. Тогава си спомних за Мод. За миг тя се мярна пред мене — такава, каквато я видях в трюма при светлината на фенера, мярнаха ми се и нейните влажни от радост кестеняви очи и разбрах, че не мога да се върна назад.

Задушавайки се от дима, аз се доближих най-после до леглото на Вълка Ларсен. Протегнах ръка и го напипах. Той лежеше неподвижно, но от допирането на ръката ми леко помръдна. Опипах одеялата отгоре и отдолу: не усетих никаква топлина, не открих никакви признаци на огън. Но откъде идваше този дим, който ме ослепяваше и караше да кашлям и да се задъхвам? За миг сякаш си загубих ума и се замятах бясно из кубрика. Ударих се силно о масата и се опомних. Дойде ми на ум, че този парализиран човек би могъл да предизвика пожар само някъде около себе си.

Върнах се при леглото на Вълка Ларсен. Там се сблъсках с Мод. Не зная колко време бе стояла в този дим.

— Качете се горе! — заповядах й аз.

— Но, Хъмфри… — започна да протестира тя с хриплив, непознат за мене глас.

— Моля ви! Моля ви! — рязко извиках аз.

Тя послушно се отдръпна от леглото и аз веднага се запитах: ами ако не намери стълбата? Тръгнах подир нея, на стълбата я нямаше. Навярно се е качила вече горе, помислих си. Спрях се нерешително и в същия миг дочух слабия й глас:

— О, Хъмфри, аз се загубих…

Намерих я при задната стена, която тя безпомощно опипваше, и я издърпах на палубата. Чистият въздух ми се стори като нектар. Мод бе слабо зашеметена. Оставих я да лежи на палубата и се спуснах отново надолу.

Източникът на дима трябва да е съвсем близо до Вълка Ларсен, реших аз и тръгнах право към леглото му. Докато опипвах одеялата, нещо топло падна върху ръката ми. Опари ме и аз дръпнах ръката си. Изведнъж всичко ми стана ясно. През пролуките на нара, който се намираше над него, Вълка Ларсен бе подпалил сламеника. Той все още можеше да си служи с лявата ръка. Влажната слама, подпалена отдолу и лишена от приток на въздух, бе тляла през всичкото време.

Когато изтеглих сламеника от нара, той се разпадна на парчета и в същия миг от сламата избухнаха ярки пламъци. Изгасих остатъците от сламеника, които тлееха върху нара, и се втурнах на палубата да вдъхна свеж въздух.

Няколко кофи вода бяха достатъчни да изгасят сламеника, който гореше на пода на кубрика. След десетина минути димът се разнесе и аз позволих на Мод да слезе долу. Вълка Ларсен лежеше в безсъзнание, но само след няколко минути свежият въздух го свести. Ние все още се суетяхме над него, когато той въздъхна и поиска молив и хартия.

„Моля да не ме прекъсвате — написа той. — Аз се усмихвам“.

„Както виждате, аз съм все още парче мая“ — написа той малко по-късно.

— Мога само да се радвам, че това парче е съвсем мъничко — продумах аз.

„Благодаря ви — написа той. — Но помислете си колко още има да се смалявам преди да умра.“

„И все пак аз съм още тук, Хъмп — написа той в заключение. — Сега мога да мисля по-ясно от когато и да било в живота си. Нищо не ме смущава. Пълна съсредоточеност. Аз съм целият тук, дори не само тук“…

Тия думи ми се сториха като послание от вечния мрак, тялото на този човек бе станало негова гробница, странен ковчег, неговият дух продължаваше да живее. Той ще продължава да трепти и да се прекъсне и последната нишка, която го свързва с този свят. И кой може да каже колко дълго ще трепти след това.