Джек Лондон
Морският вълк (35)

Глава XXXV

На другия ден, след като бяхме разчистили степсовете и подготвили всичко останало, ние се заехме да вдигнем на борда двете стенги. Грот-мачтата беше дълга повече от тридесет фута, а форстенгата — с няколко фута по-къса. Според моите планове те трябваше да ми послужат за направата на ножицата. Работата не беше лесна. Като закрепих единия край на въжето за лебедката, а другия завързах около основата на гротстенгата, почнах да въртя дръжката. Мод оправяше въжето на барабана и навиваше свободния му край на кълбо.

Останахме учудени от лекотата, с която стенгата се издигаше нагоре. Това бе осъвършенствувана# (# Така е и на хартията. Б. на Виктор от bezmonitor.com) лебедка за вдигане на тежести, която даваше огромна сила. Но, разбира се, колкото печелехме в сила, толкова губехме в разстояние. Колкото пъти се увеличаваше моята сила, толкова пъти се увеличаваше и дължината на въжето, което трябваше да затегна. Въжето се влачеше тежко през борда и се опъваше все повече и повече с издигащата се над водата стенга и напрежението на лебедката ставаше все по-голямо.

Но когато основата на стенгата се изравни с борда, работата спря.

— Трябваше да предвидя това! — нетърпеливо казах аз. — Сега ще трябва да почнем всичко отначало.

— А защо не привържем въжето до средата на стенгата — предложи Мод.

— Това трябваше да направим още отначало — отговорих, крайно недоволен от себе си.

Отпускайки скрипеца, спуснах стенгата обратно във водата, после завързах въжето на около една трета разстояние от основата й.

След един час работа, с краткотрайни почивки, отново изтеглих стенгата до едно положение, от което тя повече не можеше да мръдне. Основата се намираше на осем фута над борда, но въпреки това изтеглянето на горния й край беше невъзможно. Седнах и почнах да търся изход от това положение. Не мина дълго време и радостно скочих на крака.

— Сетих се! — извиках аз. — Въжето трябва да се прикрепи точно в центъра на тежестта. Но нищо! Това ще ни послужи за урок, когато издигаме всичко останало на борда.

За втори път се заех да снема стенгата във водата и да започна всичко отначало. Но бях премерил зле центъра на тежестта й и когато започнах да тегля, изтеглих първо върха на стенгата вместо основата. Мод изпадна в отчаяние, но аз се засмях и почнах да я уверявам, че всичко ще се уреди.

Като й показах как да държи дръжката и как по моя команда да отпуска въжето, хванах върха на стенгата с ръце и се опитах да я прехвърля през борда. Когато ми се стори, че вече бях постигнал целта, извиках на Мод да отпусне въжето, но стенгата се отскубна и въпреки моите усилия полетя отново към водата. Дойде ми друга мисъл и аз отново я изтеглих, където беше. Спомних си за двойния скрипец, твърде просто приспособление, и го донесох на борда.

Докато закрепвах скрипеца върху върха на стенгата и противоположната страна на палубата, се появи Вълка Ларсен. Ние само се поздравихме с добро утро и макар че не можеше да вижда, той седна отстрани и по шума следеше хода на работата.

Дадох нареждане на Мод да отслаби лебедката при първия даден знак и почнах да тегля въжето през скрипеца. Стенгата почна да се издига, докато спря под прав ъгъл напреко на борда. И тук, за свое учудване, забелязах, че беше излишно Мод да отпуска и обратно — да затяга въжето. Като закрепих здраво скрипеца, отидох при лебедката и почнах да изтеглям стенгата инч по инч, докато тя се преметна над оградата и падна на палубата.

Погледнах часовника си. Беше дванадесет часа. Гръбнакът страшно ме болеше, чувствувах се изморен и гладен. А като награда за труда ми през цялата сутрин на палубата лежеше една единствена стенга. Едва сега разбрах каква огромна работа ни предстоеше. Но аз се учех, непрекъснато се учех. След обед работата сигурно повече щеше да ни спори. И така излезе. В един часа ние се върнахме, отпочинали и подкрепени от сития обед.

За по-малко от един час изтеглихме грот-стенгата на палубата и почнах да строя ножицата. Вземайки пред вид нееднаквата им дължина, кръстосах горните краища на двете стенги и закрепих в точката на тяхното пресичане двойния скрипец. Заедно с простия скрипец и насмолените корабни въжета това вече представляваше истинска машина за повдигане на тежести. За да не се подхлъзнат основите на стенгите, приковах към палубата дебели летви. Когато всичко бе готово, завързах единия край на въжето около върха на ножицата и го опънах с лебедката. Почнах да вярвам все повече в тази лебедка, защото благодарение на нея моите сили неимоверно нараснаха. Както обикновено Мод оправяше въжето, докато аз въртях дръжката. Ножицата бавно се повдигна във въздуха.

Тук открих, че съм забравил да снабдя ножицата с прикрепващи въжета. Трябваше да се изкача не веднъж, а два пъти на върха й, за да я прикрепя към борда, към носа и кърмата. Почна да се мръква, когато всичко бе свършено. Вълка Ларсен, който през цялото време седеше и се вслушваше, без да отвори уста, влезе в кухнята и почна да си готви вечеря. Бях стоял тъй дълго наведен надолу, че сега кръстът ми бе съвсем схванат и с усилие се изправих. Но затова пък гледах с гордост на извършената работа. Резултатът бе налице. Както на дете се иска да си поиграе с новата си играчка, тъй и на мене ми се искаше да повдигна нещо с моята ножица.

— Жалко, че вече се стъмни — казах аз. — Тъй ми се иска да я изпробвам!

— Не бъдете такъв ненаситник, Хъмфри! — скара ми се Мод. — Не забравяйте, че и утре ни предстои работа. А вие едва стоите на краката си.

— А вие? — със съчувствие я попитах аз. — Вие също трябва да сте много уморена. Работихте упорито и истински. Гордея се с вас, Мод.

— Но аз се гордея повече с вас! И с по-голямо основание! — отговори тя, като ме погледна право в очите. Същевременно в нейните очи затрептяха огънчета, които виждах за пръв път, и макар че не разбирах тяхното значение, сърцето ми радостно затуптя. После тя сведе очи и когато отново ги повдигна, те все още се смееха.

— Ако нашите приятели можеха да ни видят сега! — рече тя. — Погледнете на какво сме заприличали! Не бихте ли искали да се видите как изглеждате?

— Но нали често виждам вас — отговорих аз, като недоумявах какво означаваха тия огънчета, които бях видял в очите й, и защо тя смени темата на разговора тъй бързо.

— Мерси! — извика тя. — И как изглеждам аз, моля ви?

— Страхувам се, че изглеждате като някакво бостанско плашило — отговорих аз. — Погледнете изпомачканата си пола например! С тия разпокъсани краища. А блузата ви, цялата в петна! Не е нужен Шерлок Холмс, за да открие, че сте готвили над походен огън и сте топлили тюленово месо! И отгоре на всичко — шапката! И същата тая жена е написала книгата „Неволна целувка.“

Тя направи дълбок церемониален реверанс и продума: — А що се отнася до вас, сър…

Пет минути бъбрихме и се шегувахме, но под нашите шеги чувствувах нещо сериозно и неволно го свързах с трепетните огънчета, които бях видял в очите й. Какво беше това? Нима очите ни бяха заговорили въпреки волята ни? Знаех, че моите очи бяха проговорили, аз сам ги улових в това и ги усмирих. Това се бе случило вече няколко пъти. Но дали Мод бе забелязала техния зов и бе разбрала? И не бяха ли ми отговорили нейните очи? Какво друго можеха да означават тия трепкащи огънчета, тая неуловима светлина, която почувствувах в тях и която не може да се опише с думи? Но не, това е немислимо, невъзможно! Освен това аз не бях особено изкусен в езика на погледите. Аз бях просто Хъмфри Ван Уейдън, книжен червей, който се бе влюбил. На мен ми стигаше и това блаженство, че любя, че мога да чакам, стараейки се да заслужа любов. Ето какво си мислех аз, докато се надсмивахме на нашата външност, и едва когато стигнахме на брега, вниманието ни бе привлечено от други неща.

— Жалко е наистина, че след цял ден работа не можем спокойно да си отспим през нощта! — почнах да се оплаквам след вечеря.

— Но каква опасност може да има сега, нали той е сляп? — попита Мод.

— Никога не бих имал вяра в него — възразих аз. — Най-малко сега, когато е сляп. Това безпомощно състояние сигурно го озлобява още повече. Впрочем зная какво трябва да сторя. Утре рано ще хвърля леката котва и ще издърпам кораба от брега. Всяка вечер, когато ние се връщаме с лодката на брега, мистър Вълк Ларсен ще остава пленник на борда. Тъй че тази е последната ни нощна стража и заради това ще мине по-леко.

Събудихме се рано и когато се разсъмна, вече привършвахме със закуската си.

— О, Хъмфри! — отчаяно извика Мод.

Обърнах се към нея. Тя гледаше към „Призрак“. Погледнах нататък и аз, но не забелязах нищо особено. Тя се извърна и ме погледна с недоумение.

— Ножицата! — продума тя и гласът й затрепера. Аз бях забравил за ножицата. Погледнах отново и не я видях.

— Ако само той… — свирепо промърморих аз. Тя сложи съчувствено ръка върху моята и каза:

— Ще трябва да започнете отново.

— О, не се безпокойте, моят гняв е празна работа. Аз не бих могъл и муха да убия — горчиво се усмихнах. — И най-лошото е, че той знае това. Вие сте права: ако той е унищожил нашата ножица, аз не мога да сторя нищо друго, освен да почна отначало.

— Но отсега ще стоя на стража на борда — добавих след малко. — И ако той още веднъж се намеси…

— Но аз се боя да оставам нощем сама на брега! — каза Мод, когато дойдох на себе си. — Много по-добре ще бъде, ако той престане да враждува с нас и ни се притече на помощ. Тъй удобно бихме си живели всички на борда!

— Така и ще бъде! — свирепо отговорих аз, като продължавах да се ядосвам, задето бяха унищожили драгоценната ми ножица.

— Искам да кажа, че ние с вас ще живеем на кораба, все едно дали в приятелски отношения с Ларсен, или не. След като се успокоих, аз се засмях и добавих:

— Това е просто детинщина от негова страна … и глупаво от моя да му се сърдя.

Но когато се качихме на борда и видяхме разрушенията, направени от Вълка Ларсен, сърцето ми се сви. Ножицата бе изчезнала безследно. Въжетата, които бях опънал, бяха нарязани на парчета. Той добре знаеше, че не умея да правя възли и да снаждам. Изведнъж ме обхвана някакво лошо предчувствие, изтичах към лебедката. Да, и тя беше извадена от строя. Ларсен я бе счупил. Ние с Мод унило се спогледахме. След това изтичах към борда. Разчистените и подредени от мен въжета на мачтите, гиковете и гафелите не се виждаха никакви. Той бе напипал и прерязал въжетата, с които ги бях прикрепил на борда, и ги бе оставил да ги отнесе течението.

Очите на Мод се просълзиха и аз почувствувах, че тя плачеше от мъка за мене. Сам аз бях готов да заплача. Какво стана с нашия план да снабдим „Призрак“ с мачти? Ларсен наистина бе свършил добра работа. В пълно отчаяние седнах на ръба на люка и зарових глава в ръце.

— Той заслужава да умре! — извиках аз. — Нека бог ми прости, но не мога да стана негов палач.

Ала Мод беше вече до мене и като ме галеше нежно по главата, сякаш бях малко момче, каза:

— Успокойте се, успокойте се! Всичко ще се нареди. Трябва да се нареди! Ние сме прави.

Спомних си Мишле и притиснах глава о Мод. И в същия миг отново станах силен. Тази благословена жена бе за мене неизчерпаем извор на сили. В края на краищата какво значение имаше това, което се бе случило? Само едно връщане назад, едно забавяне. Отливът не е могъл да отнесе мачтите далеко, а вятър нямаше. Трябваше само да ги намерим и да ги докараме обратно. Това бе за нас добър урок. Сега знаех какво трябва да очаквам от Вълка Ларсен. Той можеше да ни навреди още повече, ако бе почакал и разрушил работата ни, когато тя бъде завършена.

— Ето го, иде! — прошепна Мод.

Вдигнах глава. Вълка Ларсен бавно вървеше по юта откъм левия борд.

— Не му обръщайте внимание! — пошепнах аз. — Той е излязъл да разбере как ни е подействувало всичко това. Не се издавайте: все едно, че нищо не е станало. Не трябва да му правим това удоволствие! Свалете обувките си и ги носете в ръце.

И ето, ние започнахме да играем на „сляпа баба“. Когато той премина откъм лявата страна, ние избягахме на дясната, а после от юта следяхме как той се обърна и тръгна по следите ни.

Ларсен сигурно знаеше по някакъв начин, че сме на борда, защото уверено поздрави: „добро утро!“ и зачака нашия отговор. После се отправи към задната част на кораба, а ние се плъзнахме към носа.

— О, аз знам, че сте тук! — извика той и видях как напрегнато почна да се ослушва.

Ларсен ми напомняше огромен бухал, който след своя зловещ писък се ослушва да долови движенията на изплашената плячка. Ала ние не се издавахме и се движехме само тогава, когато се движеше и той. Така ние бягахме по палубата, хванати за ръце, като деца, преследвани от великан-людоед, докато Вълка Ларсен, явно раздразнен, се прибра в своята каюта. Едва сдържахме смеха си и весело се споглеждахме, когато обувахме обущата си и се прехвърлихме през борда в лодката. И гледайки в ясните кестеняви очи на Мод, аз забравих злото, което Ларсен ни причини, и знаех само, че я обичам и че благодарение на нея ще намеря сили да направя възможно нашето връщане в цивилизования свят.