Джек Лондон
Морският вълк (30)

Глава XXX

Ненапразно го нарекохме Островът на усилията. Цели две седмици се трудихме да си построим хижа. Мод упорито настояваше да ми помага и аз бях готов да заплача, като гледах изранените й и окървавени ръце. Но същевременно не можех и да не се гордея с нея. Имаше нещо наистина героическо в това, че тая нежна жена, отгледана в охолство, сега търпеше лишения и въпреки своите крехки сили се стараеше да изпълнява работата на селянка. Тя довлече много от камъните, с които издигах стените на хижата, и не обръщаше никакво внимание на молбите ми да спре. Едва успях да я склоня да се заеме с някаква по-лека работа: да готви и да събира дърва и мъх за зимата.

Стените на хижата растяха доста бързо и всичко вървеше гладко, докато стигнах до покрива. Каква е ползата от тия четири стени без покрив? От какво да направя покрив? Наистина, разполагах със запасните гребла, които можеха да послужат за напречни греди. Но с какво бих могъл да ги покрия? Мъхът не беше годен, блатната трева още по-малко. Платното ми бе нужно за лодката, а брезента почна да тече.

— Уинтърс е покривал хижата си с моржови кожи — забелязах аз.

— А тук има тюлени — подсказа ми Мод.

На другия ден излязохме на лов. Не умеех да стрелям, но почнах да се уча. И след като изразходвах не по-малко от тридесет патрона за три тюлена, реших, че нашите боеприпаси ще се свършат, преди да овладея това изкуство. Осем патрона бях вече употребил за подклаждане на огъня, преди да се досетя да покривам недогорелите главни с влажен мъх. Така че в сандъчето бяха останали не повече от сто патрона.

— Ще ги убиваме с кол — казах аз, когато окончателно се убедих, че от мене няма да стане стрелец. — Слушал съм ловци да говорят, че това е възможно.

— Но те са тъй мили и красиви! — възрази Мод. — Не мога дори да помисля за това. Същинско зверство! По-друго е да стреляш по тях.

— Трябва да имаме покрив! — сурово отговорих аз. — Зимата е на прага. Нашият живот или техният — друг избор няма. Жалко е наистина, че нямаме повече патрони, но ми се струва, че животните ще страдат по-малко, когато ги удрям с кол, отколкото да стрелям по тях. И разбира се, ще излизам на лов сам.

— Там е работата … — развълнувано почна тя, но изведнъж се смути и млъкна.

— Тогава — казах аз, — ако вие предпочитате …

— Но какво ще правя аз? — попита ме тя с познатата ми вече мекота в гласа, мекота, която означаваше настойчивост.

— Ще събирате дърва и ще готвите обед — отговорих аз.

Тя поклати глава.

— Не, не бива да отивате сам, много е опасно. Зная, зная — побърза да отклони моя протест. — Аз съм само една слаба жена, но може да се случи така, че именно моята малка помощ да ви избави от някоя опасност.

— Добре. А удрянето с кола? — напомних й аз.

— Разбира се, това ще вършите вие. Аз навярно ще пищя и ще гледам настрана, когато …

— Опасността е по-голяма — засмях се аз.

— Това оставете на моята съобразителност: кога да гледам и кога да не гледам — важно и тържествено отговори тя.

Разбира се, работата свърши с това, че на следната сутрин Мод дойде с мен. Седнахме в лодката и се отправихме към съседния залив. Водата около нас кипеше от тюлени, имаше хиляди тюлени и на брега. Те ревяха тъй оглушително, че трябваше да крещим, за да се чуем един Друг.

— Зная, че ги убиват с колове — насърчавах се аз и със съмнение гледах огромния самец, който се беше изправил на брега на около тридесет фута от нас и внимателно ни разглеждаше. — Но въпросът е как ги убиват?

— Не е ли по-добре да наберем за покрива блатна трева? — предложи Мод.

Тя беше изплашена не по-малко от мене; човек не можеше да не се изплаши, гледайки отблизо тия озъбени кучешки муцуни.

— Винаги съм мислил, че се боят от хората — забелязах аз. — Впрочем, откъде да знам, че не се страхуват? — попитах след малко, продължавайки да карам лодката близо до брега. — Може би ако изляза смело на брега, те ще го ударят на бяг и тогава няма да хвана нито един.

И все пак се колебаех.

— Чувала съм за един човек, който попаднал в гнездо на диви гъски — съобщи Мод. — И те го убили.

— Гъските?

— Да, гъските. Брат ми разправяше за това, когато бях още малко момиченце.

— Но аз знам, че ги убиват с колове! — настоявах аз.

— Мисля, че и блатната трева ще ни послужи в края на краищата за покрив! — каза Мод.

Без да иска, тя само ме ядоса с тия свои думи. Не можех да се призная за страхливец пред нейните очи.

— Да става каквото ще! — извиках аз и като потопих едното весло във водата, извих лодката към брега.

Стъпих на пясъка и смело се отправих към един гривест самец, заобиколен от многобройните си жени. В ръцете си държах също такъв кол, с какъвто гребците доубиваха тюлените, качени на борда от ловците. Той беше дълъг само фут и половина, а в своето невежество не подозирах, че коловете, с които бият тюлените на брега, са дълги цели четири-пет фута. Женските се отстраниха от пътя ми и разстоянието между мен и самеца намаля. Той сърдито се изправи на перките си. Деляха ни само десетина стъпки. Продължавах да вървя напред, очаквайки всеки миг, че той ще ми обърне гръб и ще избяга.

След още няколко крачки изведнъж изтръпнах: „Ами ако не избяга? Е, какво, ще го убия с кола!“ — реших аз. В страха си бях забравил, че моята цел бе да убия животното, а не да го прогоня. Но в същия миг той зафуча, зарева и се втурна срещу мен. Очите му святкаха, муцуната му бе широко разтворена, острите зъби страшно блестяха. Без да се срамувам, трябва да призная, че побегнах аз, а не самецът. Той тичаше тромаво, но доста бързо и бе вече на две крачки от мене, когато скочих в лодката. И докато я отблъсквах от брега, той успя да впие зъбите си във веслото. Здравото дърво изпращя като черупка на яйце. Ние с Мод изтръпнахме. Самецът се гмурна във водата под лодката, захапа кила й и почна да я разтърсва с всичка сила.

— Боже мой! — извика Мод. — Да се върнем назад!

Поклатих глава.

— И аз мога да сторя това, което правят другите мъже; аз знам, че други мъже са убивали тюлени с кол. Но струва ми се, че не трябва да се разправям с мъжките екземпляри.

— И аз съм на това мнение — каза Мод.

— Само не смейте да ми кажете: „Моля ви, моля ви!“ — извиках едва ли не грубо.

Тя не отговори, но почувствувах, че тонът ми я бе оскърбил.

— Прощавайте! — продумах или по-скоро извиках аз, за да бъда чут в този рев. — Ако толкова настоявате, ще се върнем. Но искрено казано, бих предпочел да останем.

— Само не ми казвайте: „Ето що значи да взема със себе си жена!“ — усмихна се лукаво тя и аз разбрах, че ми бе простила.

Загребах с веслата покрай брега, за да се успокоя, и след стотина ярда слязох отново на брега.

— Бъдете предпазлив! — извика след мене Мод.

Кимнах с глава и тръгнах да атакувам във фланг близкия харем. Всичко вървеше добре, докато замахвайки с кола срещу една от женските, не я улучих. Тя изхриптя и се опита да избяга. Изтичах подир нея и и нанесох втори удар, но в плешката вместо в главата.

— Пазете се! — дочух отчаяния вик на Мод.

Увлечен в лова, не забелязвах какво става около мен и когато се обърнах, видях, че към мен препускаше самият господар на харема. Плюх си на петите и отново се върнах в лодката. Но този път Мод не предложи да се откажем от лова.

— Струва ми се, че е по-добре да оставите харемите на мира и да се заемете със самотните тюлени, те са по-безобидни — предложи тя, — спомням си, че съм чела нещо по този въпрос. Вероятно в книгата на доктор Джордан. Това са млади тюлени, още невъзмъжали достатъчно, за да си имат харем. Джордан ги нарича „бекяри“ или нещо подобно. Трябва само да намерим сборното им място…

— Изглежда, че у вас се е пробудил бойният инстинкт — засмях се аз.

Лицето й поруменя и стана още по-красиво.

— Вярно е, че и аз като вас не обичам да се признавам за победена, макар и да не ми е много присърце убиването на тия мили, безобидни същества.

— Мили! — ухилих се аз. — Не забелязах нищо мило в тия зверове, които препускаха подире ми със запенени уста.

— Това е от ваше гледище — засмя се тя. — Вие нямахте перспектива. Знаете, че при наблюдаването на някой предмет не трябва да се намирате много близо…

— Там е работата! — извиках аз. — Значи, имам нужда от по-дълъг кол! За тази цел може да ми послужи счупеното весло.

— Сега си спомням … — продължи тя. — Капитан Ларсен ми разказваше как ловците извършвали своите набези на тюленовите леговища. Подгонвали животните на малки групи навътре в сушата и там ги убивали.

— Нямам особено желание да подгонвам някакви „малки групи“ от харемите — възразих аз.

— Но нали има и „ергени“? — продума тя. — Те си стоят отделно. Доктор Джордан пише, че между харемите биват оставяни пътеки и ако ергените не се отклоняват от тия пътеки, господарите на харемите не ги закачат.

— Ето един „ерген“! — извиках аз, показвайки един млад тюлен във водата. — Ще го следим и ако излезе на сушата, ще тръгнем подире му.

Младият тюлен изплува на брега и се затътри по неголямото празно място между двата харема, чиито стопани изръмжаха предупредително, но не го нападнаха, тъй като „ергенът“ вървеше строго по определената „пътечка“.

— Напред! — извиках аз, като скочих на брега. Но да си призная, сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да премина между тия чудовищни стада.

— Няма да е зле, ако закрепим лодката — предложи Мод.

Тя бе застанала до мене на брега и аз учудено я погледнах.

Тя кимна утвърдително с глава.

— Да, аз идвам с вас, затова по-добре е да завържете лодката и да ме въоръжите с някой кол.

— Хайде да се върнем — омърлушено продумах аз. — Мисля, че в края на краищата можем и с блатна трева.

— Вие знаете, че тревата не е годна за нищо — бе нейният отговор. — Аз ли да вървя напред?

Свих рамене, но душата ми се изпълни с гордост и възхищение от нейната смелост. Дадох й счупеното весло, а другото взех аз. Не без страх изминахме първите няколко крачки. По едно време Мод с ужас извика, когато една женска с любопитство мушна нос към краката й, а и сам аз няколко пъти ускорявах крачките си все по същата причина. Но освен предупредителни ръмжения, идващи от двете страни, никакви други признаци на враждебност не се забелязваха. Това леговище никога не е било нападано от ловци, затова тюлените не се страхуваха и бяха кротки. Сред стадото цареше оглушителен шум. Аз се спрях и насърчително се усмихнах на Мод. Бях възвърнал вече хладнокръвието си, докато тя все още се боеше, и като се приближи до мен, извика:

— Ужасно ме е страх!

Аз не се страхувах. Макар че още не бях напълно спокоен, мирното поведение на тюлените разпръсваше тревогата ми. Мод обаче трепереше.

— Хем се боя, хем не се боя — тракаше със зъби тя. — Жалкото ми тяло се страхува, а не аз!

— Нищо, нищо! — ободрявах я и в желанието си да я защитя, инстинктивно я прегърнах.

Никога не ще забравя какъв прилив на мъжественост почувствувах тогава! В мене забушуваха първичните инстинкти и аз се почувствувах истински мъж, борец, защитник на слабите. Но най-ценното бе, че се почувствувах защитник на моята възлюблена. Тя се облегна на мене, нежна и крехка като лилия, и докато треперенето й стихваше, усетих как в гърдите ми нарастват огромни сили. Сега бях готов да се срещна и с най-разярения самец от стадото и ако такъв самец ме бе нападнал в тая минута, бих се борил с него хладнокръвно и безстрашно и — уверен съм — бих го победил.

— Сега ми е по-добре — каза тя, като ме погледна с благодарност. — Да вървим!

И само съзнанието, че тя бе почерпила сили от мене и че разчиташе на мен, изпълни сърцето ми с гордост и възхищение. Като че ли в мен — разглезената рожба на цивилизацията — се пробуди дивият зов на моите далечни и забравени прадеди, живели някога из горите в непрестанна борба със зверовете. „Трябва да бъда благодарен на Вълка Ларсен за много неща“ — мислех си аз, докато крачехме по пътечката между ревящите тюлени.

Около четвърт миля навътре в сушата ние се натъкнахме на стадо „ергени“ — слаби млади самци, които живееха самотно и събираха сили за деня, когато ще сполучат да си завоюват място в редовете на щастливците.

Всичко вървеше добре. Вече знаех какво трябва да сторя и как да го сторя, сякаш цял живот се бях разправял с тюлени. Като виках и размахвах заплашително кола и дори побутвах по-ленивите екземпляри, аз бързо отделих двадесетина млади ергени от техните другари. Когато някой от тях се опитваше да се върне назад към водата, тутакси му преграждах пътя. Във всичко това Мод вземаше най-дейно участие и ми оказа голяма помощ, като викаше и размахваше застрашително счупеното весло. Аз обаче забелязах, че когато някой от „бекярите“ изглеждаше уморен и имаше измъчен вид, тя му позволяваше да се измъкне. Но от друга страна, щом някои особено войнствен екземпляр се опитваше да се провре назад, очите й почваха да святкат и тя ловко го удряше с греблото.

— О, колко е забавно! — възкликна тя, като се спря да си отдъхне. — Изглежда, че трябва да поседна.

Откарах малкото стадо — в което по милостта на Мод бяха останали само дванайсет глави — още на стотина ярда по-нататък. И когато тя се присъедини към мене, аз вече бях пребил всичките и бях започнал да ги дера. След един час ние вървяхме победоносно, натоварени с кожи, по пътеката между двата харема. После минахме още два пъти с товар от кожи, докато реших, че имаме достатъчно за покрива. Вдигнах платното и с едно завиване излязох от залива, а с друго навлязох в нашето пристанище.

— Сякаш се връщаме у дома! — извика Мод, когато лодката се вряза в брега.

Радостно потръпнах от нейните мили, интимни и същевременно тъй прости думи и заговорих:

— Струва ми се, че винаги съм живял все така. Книгите и хората, посветили се на книгите, ми се мяркат смътно в ума, повече като спомен, отколкото като действителност. Несъмнено аз съм ходил на лов и съм нападал зверове в техните леговища през целия си живот! И вие, вие също сте част от тоя живот. Вие… — аз едва не произнесох: „сте моя жена, моя другарка!“, но се смутих и завърших; — Вие отлично понасяте трудностите!

Но чувствителното ухо на Мод долови колебанието в гласа ми. Тя разбра, че мислех за нещо друго и бързо ме погледна.

— Вие искахте да кажете нещо друго. Какво?

— Че американската мисис Мейнал води живот на дивачка, и то доста успешно — непринудено отговорих аз.

— О! — само произнесе Мод, но готов съм да се закълна, че бе останала разочарована.

Ала думите „моя жена, моя другарка“ звучаха в душата ми през целия ден и още много дни. Но те никога не бяха звучали така настойчиво, както през онази вечер, когато я наблюдавах как отстрани мъха от въглените, раздуха огъня и приготви вечерята. Навярно бе силна връзката ми с моите първобитни прадеди, щом като тия няколко стари думи, прозвучали най-напред още в утрото на човечеството, ме бяха развълнували тъй силно. И те продължаваха да ме вълнуват, докато произнасяйки ги хиляди пъти, се унесох в дълбок сън.