Джек Лондон
Морският вълк (3)

Глава III

Вълка Ларсен престана да ругае така внезапно, както бе и започнал. Той запали отново изгасналата си пура и се озърна наоколо. Погледът му падна върху готвача.

— Е, Куки? — започна той любезно, ала в гласа му се чувствуваше студенината и твърдостта на стоманата.

— Слушам, сър! — отвърна тутакси готвачът с примирително раболепие, сякаш се извиняваше за нещо.

— Не мислиш ли, че ще ти се изкриви вратът от зяпане? Знаеш ли, това не е здравословно? Щурманът умря и аз не бих искал да остана сега и без тебе. Ти, Куки, трябва много, много да внимаваш за здравето си! Разбра ли?

Последните му думи, в които нямаше и помен от любезността на предишните, прозвучаха рязко, като удар от камшик. Готвачът се сви уплашено.

— Да, сър — чу се покорен отговор и главата на провинилия се готвач изчезна в кухнята.

След тоя бегъл укор, който уж се отнасяше само до готвача, другите матроси от екипажа престанаха да се интересуват от мъртвеца и се заловиха за работата си. Неколцина мъже обаче, които не изглеждаха да са матроси, останаха на площадката между кухнята и люка и продължаваха да разговарят полугласно помежду си. По-късно узнах, че това бяха ловци, които убиваха тюлените и които се считаха за хора с много по-високо положение всред обикновените матроси.

— йохансен! — извика Вълка Ларсен. Един матрос покорно излезе напред. — Вземи иглата и заший този просяк! Потърси в склада някое старо платнище. Само че по-живо!

— Ами какво да вържа на краката му, сър? — попита матросът след обичайното: „Тъй вярно, сър!“

— После ще видим! — отвърна Вълка Ларсен и като повиши глас, извика: — Куки!

Томъс Мъгридж изхвръкна от кухнята като пружинена играчка от някоя кутийка.

— Иди долу и напълни един чувал с въглища! — Сетне, като се обърна към ловците, капитанът попита: — Момчета, има ли някой от вас библия или молитвеник?

Ловците поклатиха глава, а един от тях подхвърли някаква шега, която не успях да чуя и която предизвика Всеобщ смях.

Вълка Ларсен се обърна със същия въпрос и към матросите. Изглежда, че библията и молитвеникът бяха тук голяма рядкост. Един от матросите се нае да потърси писанията между своите свободни от вахта колеги, ала след малко се върна с празни ръце.

Капитанът сви рамене.

— В такъв случай ще го спуснем зад борда без излишен брътвеж, освен ако оня, корабокрушенецът, когото извадихме от водата, не отслужи опелото наизуст. Прилича ми на поп.

При тези думи капитанът се обърна и се взря в мене.

— Вие сте проповедник, нали? — попита той.

Всички ловци — а те бяха шестима — се обърнаха като един и също започнаха да ме разглеждат. Имах болезнено чувство, че приличам на градинско плашило. Моят вид предизвика силен смях, който не отслабваше и не се смекчаваше от присъствието на проснатия пред нас на палубата мъртвец; смях суров, груб и прям като самото море; смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност; смях на хора, които не познават нито учтивост, нито благородство.

Вълка Ларсен не се смееше, макар в сивите му очи да блестяха искрици на удоволствие; и в тоя миг, като се приближих съвсем близо до него, аз получих първото си непосредствено впечатление от този човек, от човека, взет отделно от неговото тяло и от пороя руга гни, които току-що бе избълвал. Лицето му — доста пълно, макар и ъгловато, с едри и остри, но правилни черти — изглеждаше на пръв поглед масивно. Но това първо впечатление от масивността на неговото лице, както и от цялата му фигура, изглежда, като че изчезваше и отстъпваше място на убеждението, че в този човек се крият изключителни умствени и духовни сили, които дремят в дълбочината на съществото му. Челюстта, брадата, челото, доста високо и тежко надвиснало над очите — всички тия черти, сами по себе си необикновено изразителни, сякаш говореха за огромна жизнена енергия, за мъжество на духа и лежаха нейде в дълбините, недостъпни за погледа. Тая мощ не можеше да се измери, нито да се определи, нито пък да се причисли към някаква установена класификация.

Очите, които съдбата бе ми определила да опозная добре, бяха големи и красиви, широко раздалечени, като у истински художник; над тях беше надвиснало високо чело и гъсти черни вежди. Самите очи имаха оня изменчив, непостоянен сив цвят, който преминава през множество отсенки, като блестяща на слънцето коприна — цвят, който е едновременно и сив, и тъмносив, и светлосив, и зеленикавосив, а понякога и с цвета на ясния лазур на дълбокото море. Тия очи прикриваха душата като постоянно сменящи се маски и понякога, много рядко, тя като че проглеждаше през тях и те се разтваряха, оставяйки я да се впусне из широкия свят подир някакво чудно приключение. Същите тия очи можеха да бъдат мрачни като безнадеждно оловно небе, можеха да изпускат искри и огнени лъчи като силно размахнат меч, можеха да станат строги и мразовити като полярните простори или топли и нежни, изпълнени с огъня на любовта; мъжествени и властни, те можеха едновременно да примамват и заповядват, да омайват и покоряват жените, докато последните им се предадат с възторга, с радостта и облекчението на щастливи жертви.

Но да се върнем към разказа. Казах на капитана, че за нещастие не съм проповедник и не разбирам от погребения; но той остро ме прекъсна:

— А с какво си изкарвате хляба?

Трябва да призная, че никой още не беше ми задавал такъв въпрос, нито пък сам се бях замислял върху това. Аз бях ударен от гръм и преди да успея да се съвзема, се запънах най-глупаво:

— Аз … аз съм благородник!

Устните на Вълка Ларсен се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Но аз … работя! — извиках нетърпеливо, като че ли се намирах пред съдия и трябваше да се оправдавам, но същевременно съзнавах ясно каква голяма глупост извърших, като започнах да обсъждам този въпрос.

— За хляба ли?

Въпросът прозвуча тъй властно и заповеднически, че аз съвсем се смутих — „обърках конците“, както би се изразил Фъръсет — и застанах като разтреперан от страх ученик пред строг учител.

— Кой ви храни? — бе следният въпрос.

— Имам доходи — смело отвърнах аз и за малко не прехапах езика си. — Но всичко това, извинете, няма нищо общо с работата, за която исках да поговоря с вас.

Капитанът обаче не обърна никакво внимание на моя протест.

— Ами кой е спечелил тия доходи? А? Така си и мислех! Баща ви! Вие не стоите на собствените си крака, а лежите на гърба на един мъртвец. Никога не сте и стояли на краката си. Не бихте могли да преживеете самостоятелно и едно денонощие, не можете и да напълняте сам стомаха си три пъти на ден. Дайте си ръката!

Чудовищната сила, скрита в тоя човек, влезе в действие бързо и безпогрешно; преди да успея да се опомня, той пристъпи две крачки напред, грабна дясната ми ръка в своята, повдигна я и започна да я разглежда. Опитах се да я издърпам, но пръстите му се свиха без никакво видимо усилие и аз помислих, че ще смажат моите. Трудно е да запазиш достойнството си при подобни обстоятелства. Едва ли можех да се дърпам и бия като ученик, нито пък можех да се боря с такова чудовище, което можеше да счупи ръката ми само с едно извиване. Не ми оставаше нищо друго, освен да си стоя мирно и да понеса унижението. В това време, както успях да забележа, джобовете на мъртвеца бяха вече изпразнени и всичките му вещи сложени на палубата, а трупът и озъбеното му лице бяха увити с брезент, чиито краища матросът Йохансен зашиваше с груби бели конци, като прокарваше иглата с помощта на някакво кожено приспособление, прикрепено към широката му длан.

Вълка Ларсен отпусна ръката ми с презрителна гримаса.

— Нежността на тая ръка е запазена от същия мъртвец! Нея едва ли ще я бива за нещо друго, освен да мие съдове.

— Искам да ме свалите на брега! — твърдо казах аз, тъй като бях успял да се овладея. — Ще ви платя колкото поискате за труда и за закъснението.

Той ме изгледа с любопитство. В очите му блесна подигравка.

— А аз имам съвсем друго предложение, за ваше добро. Моят щурман ни остави и сега на кораба ще има редица повишения. Един от матросите ще заеме мястото на щурмана, юнгата ще стане матрос, а вие ще бъдете назначен за юнга и ще подпишете наемните условия за този рейс — двадесет долара на месец и храна. Е, какво ще кажете? И помнете, това е за ваше собствено добро! Ще станете човек. След време ще се научите да стоите на собствените си крака и може би — да походвате с тях.

Аз обаче не обърнах внимание на думите му. Платната на кораба, който бях забелязал на югозапад, растяха все повече и се виждаха по-ясно. Изглежда, че те принадлежаха на някоя шхуна от типа на „Призрак“, въпреки че корпусът и, доколкото виждах, беше по-малък. Красива гледка представляваше този кораб, подскачайки и летейки към нас по вълните. Той по всяка вероятност щеше да мине съвсем близо до нас. Вятърът непрестанно се усилваше, слънцето блесна сърдито няколко пъти и се скри. Морето доби мрачен оловносив оттенък, вълните нараснаха и започнаха да подхвърлят към небето бяла клокочеща пяна. Нашият кораб летеше все по-бързо и се навеждаше все повече встрани. Веднъж поривът на вятъра така наклони кораба, че бордът се зарови под вълните и от тази страна на палубата нахлу вода; това накара ловците, застанали до люка, да отдръпнат бързо краката си.

— Тоя кораб скоро ще мине край нас — забелязах аз след известно мълчание. — Тъй като пътува в противоположна посока, вероятно е да отива за Сан Франциско.

— Твърде е възможно — съгласи се Вълка Ларсен и като се извърна от мене, извика: — Куки! Ей, Куки!

Готвачът изскочи веднага от кухнята.

— Къде е момчето? Кажи му, че го викам!

— Слушам, сър! — Томъс Мъгридж стремглаво се втурна назад и потъна в стълбището при руля. Само след миг той се показа отново на палубата, подире му се влачеше един нисък и набит момък, осемнадесет или деветнадесетгодишен, със зла, лукава физиономия.

— Ето го, сър! — каза готвачът.

Но без да го удостои с повече внимание, Вълка Ларсен се обърна направо към юнгата:

— Как се казваш, момчето ми?

— Джордж Лийч, сър — отвърна мрачно момчето. Неговото държане явно говореше, че то бе разбрало защо го викат.

— Не е ирландско име — отсече капитанът. — О’Тул или Мак Карти би отивало къде по-добре на твоята ирландска мутра. Освен ако майка ти е имала вземане-даване с някой ирландец.

Видях как при тая обида момчето сви юмруци и вратът му почервеня.

— Но да оставим това — продължи Вълка Ларсен. — Ти можеш да имаш основателни причини да забравиш името си, на мене това ми е все едно, стига да си гледаш работата. Навярно си от Телеграф Хил^[1]. Това е написано върху цялата ти мутра заедно с вашия инат и двойно по-мръсния ви характер. Познавам вашия джинс. Но докато си на моя кораб, добре е да забравиш всичко това. Разбра ли? Е, кой те нареди да постъпиш при мене?

— Маккреди и Суансън…

— Сър! — изгърмя Вълка Ларсен.

— Маккреди и Суансън, сър — поправи се момчето и в очите му блесна злобно пламъче.

— И кой получи аванса?

— Те, сър.

— Така си и мислех! И ти сигурно на драго сърце си им отстъпил. Бързал си да изчезнеш, защото вероятно си дочул, че известни господа те търсят.

Момчето в миг се преобрази в някакъв дивак. Цялото му тяло се сви, готово сякаш за скок, лицето му стана свирепо като на звяр и то изрева:

— Това е…

— Какво? — попита Вълка Ларсен с необикновена нежност в гласа, сякаш умираше от любопитство да чуе недоизречената дума.

Момчето се поколеба, сетне укроти гнева си.

— Нищо, сър. Вземам си думите назад.

— С което ми доказваш, че съм прав! — усмихна се доволно капитанът. — На колко си години?

— Току-що навърших шестнадесет, сър.

— ЛъЖеш! Ти си на повече от осемнадесет! И без това изглеждаш много голям за тая възраст. Имаш мускули като на жребец. Прибери си нещата и върви в кубрика на бака. Ще бъдеш гребец. Повишен си, разбра ли?

Без да дочака съгласието на момчето, капитанът се обърна към матроса, който току-що бе свършил неприятната си работа около зашиването на трупа в брезента.

— Йохансен, разбираш ли нещо от мореплаване?

— Не, сър.

— Е, все едно. Сега ще бъдеш щурман! Прибери си нещата и заеми мястото на щурмана.

— Слушам, сър! — отвърна весело Йохансен и хукна надолу.

Юнгата все още стоеше неподвижен на мястото си.

— А ти какво чакаш? — попита го Вълка Ларсен.

— Аз не съм нает за гребец, сър. Постъпих като юнга. Не искам да греба.

— Стягай се и върви на бака!

Този път заповедта на Вълка Ларсен прозвуча властно и грозно. Момчето злобно се начумери, ала не мръдна от мястото си. Тогава Вълка Ларсен отново показа своята чудовищна сила. Всичко стана съвсем неочаквано, и то за по-малко от две секунди. С един скок, не по-малък от шест фута, капитанът се намери при момчето и го удари с юмрук в корема. В същия миг и аз почувствувах остра болка под лъжичката, сякаш бяха ударили мене. Споменавам това, за да изтъкна колко чувствителни бяха по онова време нервите ми и доколко не бях свикнал с подобни грубости и жестокости. Юнгата — а той тежеше не по-малко от сто шестдесет и пет фунта — се прегъна одве. Тялото му безпомощно се уви около юмрука на капитана като мокър парцал около тояга. Сетне отхвръкна във въздуха, описа къса крива линия и се строполи по глава и рамене на палубата до мъртвеца, дето и остана да лежи и се гърчи от болка. , — Е? — обърна се към мен Ларсен. — Решихте ли?

Хвърляйки набързо поглед към приближаващия кораб, аз забелязах, че той почти се бе изравнил с нашия и че ни делят не по-малко от двеста ярда. Това беше твърде спретната и стройна шхуна. Върху едно от платната й различих голям черен номер и тъй като бях виждал картини на разни плавателни съдове, предположих, че това е лоцманска гемия.

— Какъв е този кораб? — попитах аз.

— Лоцманската гемия „Леди Майн“ — отвърна мрачно Вълка Ларсен. — Стоварила е всичките си лоцмани и сега се връща обратно към Сан Франциско. С тоя попътен вятър тя ще бъде там след пет-шест часа.

— Тогава бъдете добър и дайте сигнал, за да ме вземе на борда.

— За съжаление изтървал съм си сигналната книга в морето — отвърна той и ловците тутакси се ухилиха.

Аз се поколебах за миг, като го гледах право в очите. Бях видял как жестоко се разправи той с юнгата и знаех, че и мене очаква същата участ, ако не и по-лоша. Както вече казах, аз се поколебах, но сетне направих нещо, което и до ден-днешен смятам за най-мъжествената постъпка в живота си. Аз се затичах към борда и започнах да махам с ръце и да викам:

— Ей, „Леди Майн“, вземете ме на борда! Давам хиляда долара, ако ме закарате на брега.

Зачаках и наблюдавах с нетърпение двамата мъже, изправени до руля. Единият от тях управляваше, а другият поднесе рупора до устните си. Не обърнах глава, макар че всеки миг очаквах убийствения удар на човека-звяр, който стоеше зад мене. Най-сетне — стори ми се, че бяха изминали векове — аз не можах да издържа повече на напрежението и се извърнах. Ларсен не се беше помръднал. Той стоеше в същата поза, поклащаше се леко в ритъма на кораба и палеше нова пура.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — викнаха от „Леди Майн“.

— Да! — изкрещях аз с все сила. — Въпрос на живот или смърт. Давам хиляда долара, ако ме изведете на брега!

— Момчетата ми попрекалиха във Фриско^[2]! — извика в отговор Вълка Ларсен. — Ето тоя — и той ме показа с палец — сега му се привиждат разни морски дракони и маймуни.

Човекът от „Леди Майн“ се закикоти в рупора и корабът премина бързо край нас.

— Дай му да разбере и от наше име! — разнесе се последният вик от „Леди Майн“ и двамата мъже размахаха ръце за сбогом.

В отчаянието си аз се наведох над перилата и гледах как студената бездна на океана между стройния малък кораб и нас бързо се увеличава. И той вероятно ще стигне в Сан Франциско само след пет-шест часа! Главата ми сякаш щеше да се пръсне. В гърлото нещо ме свиваше, като че сърцето ми се бе преместило там. Една пенеста вълна удари о борда и пръсна върху лицето ми солена морска влага. Вятърът изведнъж се усили, „Призрак“ се наклони и бордът му се зарови под вълните. Чух как водата нахлу по палубата.

Когато след миг се озърнах, видях как юнгата с мъка се изправяше на краката си. Лицето му беше мъртвешки бледо и изкривено от болка. Очевидно момчето се чувствуваше много зле.

— Ей, Лийч, ще идеш ли на бака? — попита Вълка Ларсен.

— Да, сър! — отговори укротеният дух.

— Ами вие? — и капитанът се обърна към мене.

— Ще ви дам хиляда … — започнах аз, ала бях прекъснат.

— Оставете това! Ще поемете ли длъжността на юнга, или ще трябва да се заема и с вас?

Какво можех да сторя? Каква полза щеше да има, ако ме набиеха зверски или ме убиеха? Взрях се решително в жестоките сиви очи. Те изглеждаха като изваяни от гранит — тъй малко човешка светлина и топлина имаше в тях. В очите на някои хора се отразява тяхната душа, но тия бяха безстрастни, студени и сиви като самото море.

— Е!

— Добре! — казах аз.

— Кажете: добре, сър!

— Добре, сър — поправих се аз.

— Как се казвате?

— Ван Уейдън, сър.

— А малкото ви име?

— Хъмфри, сър. Хъмфри Ван Уейдън.

— Възраст?

— Тридесет и пет, сър.

— Достатъчно! Идете при готвача, той ще ви покаже какво трябва да вършите.

Ето как попаднах на принудителна служба при Вълка Ларсен. Той бе по-силен от мене, и нищо повече! Всичко ми се струваше невероятно тогава. Дори и сега, когато се ровя в миналото си, всичко ми изглежда също така невероятно. За мене това приключение ще си остане винаги чудовищно и невъобразимо, като някакъв невероятен кошмар …

— Почакайте още малко!

Аз се спрях покорно посред пътя към кухнята.

— Йохансен, извикай момчетата! Сега вече всичко е готово, така че можем да се заловим с погребението и да изчистим палубата от ненужната смет.

Докато Йохансен събираше екипажа, двама матроси под ръководството на капитана поставиха зашитото в брезента тяло върху капака на люка. От двете страни на палубата, до самите перила, лежаха с дъната нагоре няколко лодки. Матросите вдигнаха дъсчения капак заедно с ужасния товар, отнесоха го към подветрената^[3] страна и го положиха върху една от лодките с крака към морето. За краката му вързаха чувала с въглища, донесен от готвача.

Винаги си бях представял погребението в морето като извънредно тържествен, внушаващ благоговение обред, но скоро бях разочарован, поне от това погребение. Един от ловците, дребен, черноок мъж, когото другарите му наричаха Смок, разправяше някакъв анекдот, щедро поръсен с псувни и мръсотии, и през всяка една-две минути ловците избухваха в гърлест смях, който звучеше в ушите ми като вой на вълци или лай на бесни кучета. Матросите се събираха с шум на палубата, някои от свободните от вахта търкаха сънените си очи и тихо разговаряха. Лицата им имаха зловещ и загрижен израз. Очевидно не им се нравеше много пътуването под командата на такъв капитан и особено с такива предзнаменования още в началото. От време на време те поглеждаха крадешком към Вълка Ларсен и разбирах, че се страхуваха от него.

Капитанът се приближи към мъртвеца и всички насваляха шапки. Обгърнах с поглед екипажа — двадесет души на брой, двадесет и двама с кормчията и мене. Това мое любопитство бе оправдано, тъй като беше ясно, че ми предстоеше да прекарам заедно с тия хора в техния миниатюрен плаващ свят бог знае колко седмици или месеци. Повечето от матросите бяха англичани или скандинавци с мрачни, безизразни лица. Ловците, от друга страна, имаха по-одухотворени и разнообразни лица с остри черти и със следи от необуздани страсти. И странно нещо, но аз изведнъж забелязах, че лицето на Вълка Ларсен не носеше печата на бурните страсти. В него нямаше нищо порочно. Бръчки, разбира се, имаше, но това бяха бръчки на решителност и твърда воля. Лицето му изразяваше по-скоро искреност и прямота, което впечатление се подсилваше от обстоятелството, че то бе гладко избръснато. Трудно можех да повярвам — поне до следващия инцидент, — че това лице принадлежеше на същия човек, който се бе отнесъл така жестоко към юнгата.

И тъкмо когато капитанът се готвеше да заговори, вятърът връхлетя върху кораба, наклони го силно и зарева като звяр между въжетата. Някои от ловците погледнаха тревожно нагоре. Подветрената страна на кораба, където лежеше покойникът, се зарови в морето и когато „Призрак“ се изправи, водата нахлу на палубата и ни измокри до глезените. Изведнъж над нас започна да се изсипва пороен дъжд, едрите капки ни заудряха тежко като град. Когато силата му попремина, Вълка Ларсен почна да говори, а матросите, гологлави, се олюляваха заедно с клатещия се кораб.

— Аз си спомням само едно място от службата — рече той, — а именно: „И тялото да се хвърли в морето!“. Така че хвърлете го!

Капитанът млъкна. Матросите, които придържаха капака с мъртвеца, се поколебаха — краткостта на церемонията, види се, ги смути. Но той яростно се нахвърли върху тях:

— Дигнете там оня край, дявол да ви вземе! Какво чакате?

Побързвайки някак объркано, те повдигнаха единия край на дъската и мъртвецът подобно на куче, изхвърлено зад борда, се хлъзна в морето с краката напред. Чувалът с въглищата, вързан за краката му, го дръпна надолу и той изчезна от погледите ни.

— Йохансен! — кресна Ларсен на новия щурман. — Задръж моряците, докато са още на палубата. Изпрати ги да свият топселите^[4] и кливера^[5] и по-живо! Ще трябва да чакаме югозападен вятър. Докато са тук, нека свият също и грота^[6]!

За миг на палубата всичко се раздвижи. Йохансен викаше и даваше заповеди, а матросите дърпаха и отпущаха най-различни въжета; и всичко това изглеждаше тъй объркано и непонятно за един сухоземен жител като мене. Но най-много ме порази тяхната безсърдечност. Човешката смърт беше за тях незначителен епизод, отминал във вечността заедно със зашития в платното труп и чувал с въглища, докато корабът продължаваше да лети по своя път и работата на него не спираше. Никой не изглеждаше развълнуван. Ловците вече се смееха на новия виц, който Смок им разказваше: матросите теглеха и разпускаха въжетата, а двама от тях се катереха нагоре по мачтите. Вълка Ларсен, изправен срещу вятъра, се взираше в облачното небе. А в това време покойникът, завършил тъй жалко земните си дни и погребан тъй недостойно, се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Изведнъж върху мене се стовари жестокостта на морето, цялата му неумолимост и ужас. Животът ми се стори евтин и тягостен, животински и безсмислен, някакво нечовешко движение в лепкава тиня. Аз се придържах о перилата близо до самите ванти^[7], и се взирах над разярените пенести вълни към надвисналата в далечината мъгла, която скриваше от нас Сан Франциско и бреговете на Калифорния. От време на време насреща ми връхлиташе силен дъжд и тогава мъглата изчезваше от погледа ми. А нашият странен кораб със своя чудовищен екипаж, притиснат между вятъра и морето, подскачаше нагоре-надолу и се носеше устремно на югозапад, сред пустинните простори на Тихия океан.