Джек Лондон
Морският вълк (28)

Глава XXVIII

Едва ли има нужда да разказвам подробно за всички наши страдания в малката лодка през ония дни, когато се блъскахме и мятахме безпомощно по океанския простор. Силният северозападен вятър духаше цели двадесет и четири часа. След това настъпи затишие, но през нощта се появи вятър откъм югозапад, т. е. право срещу нас. Вдигнах плаващата котва, поставих платното и насочих лодката срещу вятъра с курс на югоизток. Вятърът позволяваше да се избира само между този курс и курса запад северозапад, но свежият въздух на юга разпали в мен желанието да попадна в по-топло море и това определи решението ми.

След три часа, точно в полунощ — помня, че беше тъмно като в рог, — този югозападен вятър така се усили, че трябваше отново да спусна плаващата котва.

Зората ме завари на кърмата. С възпалени очи гледах побелелия от пяна океан, сред който нашата лодка безпомощно се люшкаше и излиташе нагоре с носа, като се държеше само за котвата. Заплашваше ни неминуема опасност да бъдем погълнати от някоя вълна. Солени капки и пяна се изсипваха над нас като водопад и трябваше непрекъснато да изчерпвам водата. Одеялата се измокриха. Всичко бе подгизнало. Само Мод в своята непромокаема мушама, с високите си ботуши, бе добре запазена, макар че и нейното лице и подаващите се изпод шапката къдрици бяха вир вода. От време на време тя вземаше съда от ръцете ми и без да се страхува от бурята, храбро изхвърляше водата. Всичко е относително. Всъщност това беше само по-силен вятър, но за нас двамата, борещи се за живота си в тая малка черупка, това бе същинска буря.

Премръзнали и измъчени, през целия ден се сражавахме с разярените вълни и със свирепия вятър, който ни удряше в лицата. Настъпи нощ, но никой от нас не можа да спи. Отново се разсъмна, а вятърът продължаваше да ни шиба в лицата и белите вълни с бяс препускаха край нас. През втората нощ Мод заспа от изтощение. Покрих я с мушамата и брезента. Дрехите и бяха сравнително сухи, но тя самата се бе вкочанила от студ. Много се боях, че няма да преживее нощта. Но ето че пак настъпи ден, студен и безрадостен, със същото смрачено небе, яростни вълни и свиреп вятър.

Не бях спал четиридесет и осем часа. Бях измокрен и премръзнал до мозъка на костите си и се чувствувах по-скоро мъртъв, отколкото жив. Цялото ми тяло бе вкочанено от напрежение и студ и при най-малкото движение чувствувах страшни болки в мускулите си, а трябваше да се движа непрекъснато. През всичкото това време вятърът ни отнасяше на североизток, все по-далече от Япония и по-близо до студеното Берингово море.

Но ние бяхме живи, лодката бе здрава, а вятърът продължаваше да бушува. Към края на третия ден той дори се усили още повече. Лодката зарови нос под една вълна и една четвърт от нея се напълни с вода. Почнах да я изгребвам като луд. Нахлулата в лодката вода я накара да потъне още по-ниско и намали стабилността й. Още една такава вълна би сложила край на всичко. Когато изчерпах водата, бях принуден да взема брезента, който покриваше Мод, и да го опъна на носа. И не сгреших: брезентът закри една трета от лодката и в близките няколко часа на три пъти отби водата, която налиташе срещу нас, когато лодката врязваше нос под някоя прииждаща вълна.

Мод бе в жалко състояние. Седеше превита в дъното на лодката, с посинели устни и безкръвно лице, по което ясно се четеше неописуемо страдание. Но в очите й все още светеше мъжественост и устните й произнасяха насърчителни слова.

През тази нощ бурята като че бе изляла над нас последната си ярост, но аз не забелязах това. Бях се свил, капнал от умора, и заспал там, където си седях — на кърмата. Сутринта на четвъртия ден вятърът се превърна в лек бриз, морето утихна и над нас засия слънцето. О, благословено слънце! Ние цели се къпехме в неговата благодатна топлина и се съживявахме като буболечки след буря. Отново почнахме да се усмихваме, да се шегуваме и да гледаме с надежда на бъдещето. А в същност нашето положение бе по плачевно от преди. Намирахме се по-далеч от Япония, отколкото през нощта, когато напуснахме „Призрак“. Нито пък можех да определя поне приблизително на каква географска дължина и ширина се намирахме. Ако в продължение на седемдесетте и няколко часа, докато траеше бурята, сме се носили по течението с около две мили на час, то значи, че сега се намирахме горе-долу на сто и петдесет мили по на североизток. Но можеше ли да се разчита на подобни изчисления? Ами ако сме се носили по течението с четири мили на час? Тогава, значи, се бяхме отдалечили с нови сто и петдесет мили по-далеч от целта.

. И така, не знаех къде точно се намирахме, но имаше вероятност да сме някъде близо до „Призрак“. Около нас плуваха тюлени и аз всеки миг очаквах да зърна някой тюленоловен кораб. След обед, когато отново задуха северозападният бриз, наистина видяхме някакъв кораб, но той бързо изчезна в далечината и ние останахме сами сред пустия океан.

Имаше мъгливи дни, когато дори и Мод падаше духом и от устата й не излизаха весели думи; имаше дни на безветрие, когато плувахме по самотния, безбрежен океан, угнетени от неговата огромност и величие и изумени от чудото на живота — защото ние все още живеехме и се борехме за живот; имаше и мразовити дни със снежни вихрушки, когато нищо не можеше да ни стопли; имаше и дъждовни дни, когато пълнехме бъчонките със стичащите се по платното капки.

И през всичките тия дни моята любов към Мод непрестанно растеше. Тя бе многостранна жена, пълна с разнообразни настроения — Протееви^[1], както ги наричах. Но нея аз наричах и с по-нежни имена, само че мислено. Макар че любовните думи хиляди пъти трептяха на устните ми, аз знаех, че сега не бе време за подобни признания. Нима е възможно човек да иска любовта на една жена, когато я покровителствува и спасява? Но колкото и сложно да бе — по тая и по много други причини — моето положение, ласкаех се от мисълта, че се държа добре и нито с поглед, нито с жест издавам своите чувства. Ние с Мод бяхме като добри приятели и с всеки изминат ден нашата дружба укрепваше.

Повече от всичко ме учудваше у нея пълната липса на боязливост и страх. Ни страшното море, ни крехката лодка, ни бурите, ни страданията, ни нашата самотност и необикновено положение — нищо от това, което би могло да изплаши дори и една физически закалена жена, изглежда, не й правеше никакво впечатление, макар че познаваше живота само от удобната му и изтънчена страна. Самата тя като че бе изтъкана от огън, роса и приказна мъгла — възвишен дух, съсредоточил в себе си всичко нежно, ласкаво и примамващо у жената. И все пак — не съм прав! Мод бе боязлива и се страхуваше, само че обладаваше мъжество. Мъките и терзанията на плътта бяха и у нея като у всяка жена, само че духът й надделяваше и тя страдаше само с плътта. Бе преди всичко дух, неизменен, спокоен дух, изпълнен с вяра във висшето постоянство сред непостоянната, вечно изменчива вселена.

Отново настъпиха бурни дни и нощи, когато целият океан ни заплашваше със своя бесен рев и вятърът подхвърляше нашата слаба лодка със силата на титан и ни отнасяше все по-далеч и по-далеч на североизток. И ето че в една такава буря, по-страшна от всички преживени досега, хвърлих уморен поглед към подветрената страна. Не търсех нищо, бях просто изтощен от непрекъснатото съзерцание на стихийната борба и сякаш не повярвах на очите си. Дните и нощите, прекарани без сън и в тревога, несъмнено бяха размътили моя разум. Погледнах към Мод, за да се уверя, че не сънувам. Видът на нейното мило мокро лице, развяващите се коси и смелите кафяви очи ме убедиха, че зрението ми е нормално. Отново се обърнах към наветрената страна и видях врязалия се в морето нос, горд, черен и висок; видях свирепия прибой, който бушуваше в основата му и хвърляше нагоре фонтани от разпенена вода; видях и тъмната брегова линия, насочена към югозапад и увенчана с огромна бяла лента.

— Мод! — извиках аз. — Мод!

Тя обърна глава и също видя брега.

— Нима това е Аляска? — извика тя.

— За жалост, не! — отговорих аз и тутакси я попитах: — Можете ли да плувате?

Тя поклати отрицателно глава.

— И аз не зная — рекох. — Значи, трябва да се доберем до брега не с плуване, а с лодката, като намерим някоя цепнатина между скалите. Само че трябва да бързаме … и да запазим присъствие на духа!

Говорех с увереност, но душата ми съвсем не бе спокойна. Мод почувствува това и като ме погледна с нетрепващите си очи, каза:

.. — Аз още не съм ви поблагодарила за всичко, което направихте за мене, и…

Тя се поколеба, сякаш търсеше думи, с които по-добре да изрази своята благодарност.

— И какво още? — попитах я доста грубо аз, защото никак не ми хареса, че бе намислила да ми благодари.

— По-добре да бяхте ми помогнали … — усмихна се тя.

— Да засвидетелствувате вашата признателност преди смъртта? — прекъснах я аз. — За нищо на света! Та ние няма да умрем! Ние ще слезем на този остров и ще се настаним удобно още преди да се стъмни.

Говорех с решителност, но сам не вярвах на думите си. И не страхът ме подбуждаше да лъжа. Не се страхувах, при все че очаквах да намерим смъртта си в този кипящ прибой сред скалите, които бързо израстваха пред очите ни. Немислимо бе да се вдигне платното и да се отдалечим от брега. Вятърът в миг би преобърнал лодката и вълните биха я погълнали. Освен това платното, привързано за запасните весла, бе спуснато зад кърмата.

Както вече казах, не се страхувах от смъртта, която ме очакваше на стотина ярда оттук, но мисълта, че Мод също трябва да умре, ме изпълни с ужас. В проклетото си въображение вече я виждах обезобразена, смазана о скалите, и това бе просто непоносимо; ето защо се опитвах да убедя себе си, че ще слезем благополучно, и говорех не това, в което вярвах, а това, в което исках да вярвам.

Изникналата пред очите ми картина на тая страшна смърт ме ужаси и в ума ми за миг проблесна безумната мисъл — да сграбча Мод и да скоча с нея през борда. Но после реших да почакам и в последния миг, когато наближим брега, да я взема в прегръдките си, да й призная любовта си и да се хвърля заедно с нея в отчаяна борба срещу смъртта.

Инстинктивно се приближихме един към друг в дъното на лодката. Мод ми подаде ръка, без да сваля ръкавицата си. И така, ние безмълвно очаквахме края. Бяхме вече близо до линията на прибоя, при западния край на носа, и аз напрегнато се вглеждах напред със слабата надежда, че някое случайно течение или силна вълна ще ни подемат, преди да стигнем водовъртежа.

— Ще преминем! — продумах с увереност, която не можеше да излъже ни Мод, ни мене. И след няколко минути отново извиках: — По дяволите, ще преминем!

Бях тъй развълнуван, че може би за пръв път в живота си проклинах.

— Простете ми! — промърморих аз.

— Вие ме убедихте във вашата искреност! — едва усмихвайки се, продума тя. — Сега вече знам, че ще преминем!

Зад края на носа видях далечна ивица земя, а скоро след това пред очите ни почна да расте бреговата линия на дълбоко заливче. В това време до ушите ни долетя проточен рев. Той напомняше далечен гръм и идеше откъм подветрената страна, като заглушаваше бумтенето на прибоя и дивия вой на вятъра. Заобиколихме носа и изведнъж пред нас се откри целият залив — бял песъчлив бряг във формата на полумесец, о който се разбиваше мощният прибой: водата в залива бе осеяна с хиляди тюлени. Ето откъде идеше чудовищният рев.

— Леговище! — извиках аз. — Сега ние наистина сме спасени. Тук трябва да има охрана и крайцери за защита на тюлените от ловците. Може би на брега ще намерим и някакъв пост.

Но като поразгледах вълните, които се разбиваха о брега, казах:

— Положението е сериозно, но не много. И ако боговете се смилят над нас, ще заобиколим още един нос и може би ще попаднем в някое по-безопасно заливче, където ще слезем на брега, без дори да си намокрим краката.

И боговете наистина се показаха милостиви. Едва избягвайки да се блъснем във втория нос, ние го подминахме, подгонени от югозападния вятър, и видяхме друг, трети нос, почти на една линия с първите два. Но какво заливче се откри пред нас тук! То се врязваше дълбоко в сушата. Течението веднага подхвана нашата лодка и я понесе към брега под прикритието на втория нос. Тук водата беше почти спокойна, чувствуваше се само равномерното мъртво вълнение; аз вдигнах плаващата котва и почнах да греба. Брегът завиваше все повече на югозапад и изведнъж, вътре в този голям залив, пред нас се откри друго малко заливче, нещо като естествено пристанище, с гладка като на езеро водна повърхност, по която само от време на време играеха малки вълни, и то когато иззад надвисналите над брега мрачни скали, на около сто фута от водата, задухваше по-силен вятър — отзвук от бушуващата в океана буря.

Тук не се виждаха никакви тюлени. Дъното на лодката се вряза в твърдия пясък. Скочих и протегнах ръка на Мод, и само след миг тя вече стоеше до мене. Но щом пуснах ръката й, тя бързо се хвана за мен. В същия миг сам залитнах и едва-що не паднах на пясъка. Така се почувствувахме и двамата след прекратяване на люлеенето. Тъй дълго се бяхме носили по морето и люшкали по вълните, че сега, застанали на твърда почва, бяхме като зашеметени. Струваше ни се, че пясъкът се издигаше и спадаше под краката ни, а скалите се люлееха като борда на лодката. И когато по навик се приготвихме да се противопоставим на тия движения, отсъствието им съвсем наруши нашето равновесие. — Наистина трябва да седна — продума Мод и като се усмихна нервно и размаха ръце като пияна, тя се отпусна на пясъка. Избутах лодката по-нависоко и се върнах при Мод. Така се намерихме на Острова на усилията — ние двамата, мечтаещи за земя след дългото пребиваване в морето.