Джек Лондон
Морският вълк (27)

Глава XXVII

Настъпи денят — сив и студен. Духаше свеж бриз и компасът показваше, че ние плувахме направо към Япония. Макар че носех дебели ръкавици, пръстите ми измръзнаха и ме боляха от непрекъснатото стискане на кормилното весло. Нозете ми също бяха изтръпнали от студа и аз с нетърпение очаквах да се покаже слънцето.

Пред мен, на дъното на лодката, лежеше Мод. Надявах се, че поне на нея й бе топло, тъй като бе загърната с дебели одеяла. Бях метнал края на горното одеяло върху лицето й, за да го предпазя от нощния студ, така че сега виждах само смътните очертания на нейното тяло и светлокафявите й коси, показали се изпод одеялото и посребрени от утринната роса.

Дълго я гледах, спирайки поглед върху нейните коси, както човек гледа най-драгоценното нещо на света. Гледах я непрекъснато и тъй втренчено, че най-сетне тя се размърда изпод одеялото, отметна горния му край и ми се усмихна с очи, все още натежали от сън.

— Добро утро, мистър Ван Уейдън! — поздрави ме тя. — Е, вижда ли се вече земя?

— Не — отговорих аз, — но ние се приближаваме към нея със скорост шест мили в час.

Тя направи гримаса на разочарование.

— Но това прави сто и четиридесет мили на денонощие — опитах се да я насърча аз.

Лицето й просия.

— А колко трябва още да пътуваме?

— Сибир е там някъде — отговорих, показвайки на запад. — Но на северозапад се намира Япония, на около шестстотин мили оттук. Ако вятърът не се промени, ние ще стигнем там за пет дни.

— Ами ако има буря? Лодката няма да издържи, нали? — Мод някак особено гледаше човека право в очите, когато искаше да узнае истината. Така ме погледна и сега.

— Само ако бурята е много силна — уклончиво отговорих аз.

— И ако бурята е много силна?

Наведох глава.

— Но нас всеки миг може да ни прибере някой тюленоловен кораб. Има ги много в тази част на океана.

— Но вие сте премръзнал! — изведнъж извика тя. — Целият треперите! Не отричайте, виждам. А аз тука си лежа на топло.

— Не зная дали би ни помогнало нещо, ако и вие бяхте седяли при мене и мръзнехте — засмях се аз.

— Ще помогне, ако и аз се науча да управлявам лодката. И непременно ще се науча!

Мод седна в дъното на лодката и се зае да оправя скромната си прическа. Тя разтърси глава и косите й се спуснаха надолу като кафяв облак, закривайки лицето и раменете й. Как ми се искаше да целувам тия коси, да ровя с пръсти в тях, да заровя лицето си в тях! Очарован, не можех да сваля погледа си от нея. Но ето че лодката обърна едната си страна срещу вятъра, платното изплющя, сякаш ме смъмри, че не си гледам работата. Идеалист и романтик какъвто бях до този момент, въпреки аналитичния си ум, аз имах само смътна представа за физическата страна на любовта. Любовта между мъжа и жената винаги бях възприемал като чисто духовен съюз, като някаква възвишена връзка между две сродни души. Плътските отношения играеха незначителна роля в моята представа за любовта. Но ето че сега сам научих сладостния урок, който ми откри, че душата се предава и изразява чрез тялото, че видът, ароматът и допирът до косите на любимата, както и блясъкът в нейните очи или думите, които се отронват от нейната уста, представляват също така дъхът и гласът, и същността на душата й. Освен това чистият дух е нещо непознато, непостижимо и ние можем само да го предугаждаме, тъй като той не е в състояние да изрази сам себе си. Антропоморфизмът на Йехова се състои в това, че той е могъл да се явява на юдеите само в достъпен за техните възприятия вид: като образ, подобен на тях, като облак или като огнен стълб — с една дума, като нещо осезаемо, физически възможно и достъпно за ума на евреите.

И ето, като гледах светлокафявите коси на Мод и им се любувах, аз научих за любовта повече, отколкото биха могли да ме научат всички поети и певци със своите песни и сонети. Изведнъж Мод разтърси глава, отметна косите си назад и аз отново видях нейното усмихнато лице.

— Защо жените не ходят винаги с разпуснати коси? — попитах аз. — Така е много по-красиво.

— Защото тъй страшно се объркват и пречат! — усмихна се тя. — Ето че съм загубила една от скъпоценните си фиби.

Платното отново заплющя: бях оставил лодката на произвола на вятъра — толкова ми бе приятно да следя всяко нейно движение, докато тя ровеше из одеялата и търсеше изгубената си фиба. Мод вършеше това чисто по женски — нещо, от което бях приятно изненадан и изпълнен с възторг: изведнъж открих, че тя е истинска жена, жена до мозъка на костите. Защото аз я бях възнасял твърде много досега, бях я поставял, над всички смъртни и над самия себе си. Бях си създал от нея някакво богоподобно, недосегаемо същество. Затова сега с радост приветствувах и най-малката дреболия, в която тя се проявяваше като обикновена жена — движението, с което отметна косата си назад, или начинът, по който търсеше фибата си. Да, тя беше жена от моя кръг, от моето ниво, също такова земно същество, каквото бях и аз, и възхитителната близост между мене — мъжа, и нея — жената, сега стана тъй възможна, както уважението, което знаех, че винаги ще изпитвам към нея.

Тя нададе очарователен вик, когато намери загубената фиба, и аз отново можах да съсредоточа вниманието си върху управляването на лодката. Направих един опит — завързах и закрепих кормилното весло така, че лодката да може и без моята помощ да се движи по вятъра. Понякога тя се обръщаше извънредно рязко и се отклоняваше встрани, но се оправяше сама и, общо взето, спазваше задоволително избрания курс.

— А сега да закусим! — предложих аз. — Но преди това се облечете по-топло.

Извадих една съвсем нова плътна дреха, съшита от одеяло — знаех, че тая тъкан може да устои и на най-поройния дъжд, без да пропусне капка вода. Когато Мод облече дрехата, свалих от главата й момчешката шапчица и й надянах една мъжка шапка, достатъчно голяма, за да скрие не само косите й, но също така ушите и дори шията й. В тая си премяна Мод изглеждаше просто очарователна. Тя имаше едно от тия лица, които при всички обстоятелства изглеждаха привлекателни. ,Нищо не можеше да наруши прелестта на това лице, неговия изискан овал, правилните, почти класически черти, изящно очертаните вежди, големите кафяви очи, винаги ясни и спокойни, удивително спокойни.

Изведнъж духна силен вятър и ни тласна, когато се изкачихме по гребена на една вълна. Лодката силно се наведе и през борда й нахлу цяло ведро вода. В този миг аз отварях кутия с консервиран език, но тутакси отскочих към въжетата и едва успях да обърна платното. То се заудря, затрептя и лодката отново тръгна срещу вятъра. След още няколко минути усилия можах да я насоча в желаната посока и отново се заех с приготовлението на закуската.

— То като че ли работи добре — каза Мод и кимна одобрително към моето автоматично кормило, — макар че аз не разбирам много нещо от мореплаване.

— Но това устройство ще ни служи само докато плуваме байдевинд^[1] — обясних й аз. — Обаче ако вятърът задуха откъм кърмата, галфвинда^[2] или багщага^[3], тогава ще трябва сам да управлявам.

— Трябва да си призная, че не разбирам вашите термини, но изводът ми е ясен и той не ми харесва. Вие не можете да управлявате ден и нощ без отдих! Така че, надявам се, след закуска ще взема първия си урок, а вие ще легнете да поспите. Ще стоим на вахта също като на корабите.

— Не разбирам как бих могъл да ви уча — запротестирах аз, — когато сам се уча сега. Вие ми се доверихте, навярно без да помислите, че нямам никакъв опит в управляването на малка лодка. За пръв път в живота си попадам в такава лодка.

— Тогава ще се учим заедно, сър! И тъй като вие добихте известен опит през нощта, ще ми предадете това, което вече сте научили. А сега на закуска! Боже, какъв апетит отваря този въздух!

— Да, но няма кафе! — със съжаление казах аз, като й подадох сухар с масло и парче консервиран език. — И докато не стъпим на някаква земя, няма да има нито чай, нито каквото и да било топло ястие.

След скромната закуска, която поляхме с чаша студена вода, Мод взе първия си урок по управляване на лодка. Докато учех нея, аз сам научавах много неща, въпреки че бях придобил вече известни познания при управляването на „Призрак“ и от наблюдаването на кормчиите на лодките. Мод се оказа способна ученичка и бързо се научи да държи посоката, да обръща лодката срещу вятъра и да отслабва въжето в случай на нужда.

Тя очевидно се умори и като ми подаде руля, захвана да разстила на дъното на лодката дебелите одеяла, които бях вече сгънал и прибрал. След като приготви всичко колкото може по-удобно, тя предложи:

— Хайде, сър, лягайте! И спете до втората закуска. Не, до обяд — поправи се тя, като си припомни установения на „Призрак“ ред.

Какво можех да сторя? Тя така настойчиво повтори: „Хайде, моля ви!“, че в края на краищата се подчиних и й предадох руля. Мушкайки се в постелята, която тя сама бе приготвила за мене, изпитах някаква особена наслада. Изглежда, че спокойствието и самообладанието, присъщи на нея самата, се бяха предали и на одеялата; обзе ме нежна мечтателност, чувство на доволство. И унесен в сладка дрямка, дълго още наблюдавах нейното овално лице и големите й кафяви очи; изпод краищата на рибарската шапка те се явяваха ту на фона на сивото небе, ту на фона на също тъй сивото море… докато най-после заспах.

Събудих се и погледнах часовника си. Беше един часът. Бях проспал цели седем часа! И цели седем часа тя бе управлявала лодката сама! Поемайки руля от ръцете й, трябваше преди всичко да й помогна да раздвижи вкочанените си пръсти. Нейният скромен запас от сили бе тъй изтощен, че не можеше да се помръдне от мястото си. Бях принуден да зарежа руля и платното, да я пренеса до топлите одеяла и да разтривам ръцете и пръстите й.

— Тъй съм уморена! — произнесе тя, като въздъхна дълбоко и безпомощно отпусна глава.

Но след минутка Мод се изправи.

— Само не ми се карайте, да не сте посмели да ми се карате! — добави тя с насмешлива предизвикателност.

— Нима имам такъв сърдит вид — попитах сериозно аз, — защото, уверявам ви, съвсем не ви се сърдя.

— Н-не — съгласи се тя, — само че на лицето ви има упрек.

— В такъв случай то е честно лице, защото изразява това, което чувствувам. А вие постъпихте нечестно по отношение на себе си, а също и към мене. Как мога занапред да ви се доверявам?

Тя ме погледна някак виновато.

— Ще бъда добра и послушна — каза тя, както би казало някое провинило се дете. — Обещавам ви…

— Да ми се подчинявате, както матросът се подчинява на своя капитан?

— Да — отговори тя. — Зная, постъпих глупаво.

— Тогава обещайте ми и нещо друго — осмелих се аз.

— На драго сърце.

— Обещайте ми, че няма тъй често да казвате: „моля ви, моля ви“. Защото, правейки това, лесно можете да подроните моя авторитет.

Тя се засмя весело и някак поласкана, защото сама бе забелязала каква власт има над мене нейното „моля ви“.

— Думата е хубава … — започнах аз.

— Но не трябва да злоупотребявам с нея — прекъсна ме тя.

Мод отново се засмя, но сега по-тихо, и оброни глава. Оставих руля, за да загъна краката й с одеялото и да покрия лицето й. Уви, тя не беше много силна. Погледнах тревожно на югозапад и си помислих за шестстотинте мили, които ни отделяха от брега, и за всички трудности, които ни очакваха. О, ако това бяха само трудности! В тая част на океана можехме да бъдем погубени всеки миг от някоя силна буря. И все пак не се страхувах. Нямах много вяра в бъдещето, измъчваха ме тежки съмнения, но въпреки това не чувствувах никакъв страх. „Всичко ще се нареди, всичко ще се нареди“ — повтарях си хиляди пъти.

След обяд вятърът се усили, морето се развълнува, а това ми създаде немалко грижи. Ала запасите от храна, както и деветте бъчонки с вода, придаваха на лодката достатъчно устойчивост срещу вятъра и вълните и ние плавахме известно време с опънато платно. После свалих шпринга^[4], притегнах и закрепих горния край на платното, като го направих триъгълно, и ние продължихме да се носим така по вълните.

Привечер забелязах на хоризонта, откъм подветрената страна, дим от параход и предположих, че това бе или някой руски крайцер, или по-скоро „Македония“, която все още продължаваше да търси „Призрак“. Слънцето не беше се показало през целия ден и стана страшно студено. Когато се стъмни, облаците на небето станаха още по-черни, студеният вятър се усили и ние с Мод трябваше да вечеряме с ръкавици; без да изпускам кормилното весло, аз гълтах залъците само в кратките промеждутъци от един порив на вятъра до друг.

Когато съвсем се стъмни, вятърът и вълните се оказаха тъй силни за нашата лодка, че аз неохотно прибрах платното и се заех да приготовлявам плаваща котва. Това бе проста работа, за която бях научил от разговорите на ловците. Като свалих мачтата, завих я здраво заедно с шпринга, гика и двете запасни гребла с платното, пристегнах ги с насмолено въже и ги хвърлих във водата зад кърмата. Края на въжето завързах за носа на лодката и плаващата котва бе готова. Като плуваше по водата, без да бъде изложена на напора на вятъра, тя придаваше устойчивост на лодката и я държеше през цялото време с носа срещу прииждащите вълни и вятъра. Това бе най-добрият начин да попречим на вълните да ни обърнат.

— Какво ще стане сега? — весело попита Мод, когато свърших работата си и надянах ръкавиците.

— Сега вече не ще плаваме към Япония — отговорих аз. — Ние се носим на югоизток със скорост не повече от две мили на час.

— Значи, през нощта ще изминем само двадесет и четири мили — забеляза тя, — и то ако вятърът не утихне.

— Да, и само сто и четиридесет мили, ако този вятър продължи да духа три денонощия.

— Но той няма да духа все така! — уверено каза тя. — Той ще се обърне и ще стане попътен.

— Морето е коварно нещо.

— Не, вятърът — възрази тя. — Аз чух как вие красноречиво хвалехте славния пасат!

— Жалко, че не се сетих да взема хронометъра и секстанта^[5] на Вълка Ларсен — додадох мрачно аз. — Когато плуваме в една посока, а вятърът ни носи в друга и морското течение може би ни тласка в трета, е невъзможно да се изчисли крайният резултат. Не след дълго не ще можем да определим къде се намираме, без да сбъркаме с най-малко петстотин мили.

След това поисках прошка от Мод и й обещах повече да не се обезсърчавам. По нейно настояване й позволих да дежури до среднощ — сега бе девет часът, но преди да си легна, аз я загърнах добре в одеяла и я заметнах с непромокаема мушама. Спах на пресекулки. Лодката прескачаше от гребен на гребен, вълните глухо се удряха о борда и струйки солена вода непрекъснато обливаха лицето ми. И все пак, мислех си аз, не е толкова страшна нощ — не можеше и да се сравнява с нощите, които бях преживял на „Призрак“, нито пък с нощите, които ни предстоеше да прекараме на тая черупка сред океана. Дебелината на обшивката й не беше повече от три четвърти инч. Значи, само няколко дъски, по-тънки от един инч, ни отделяха от морската бездна.

Да, аз твърдя с пълна сигурност, че не се страхувах. Не изпитвах вече този страх от смъртта, който ми бе внушил Вълка Ларсен и дори Томъс Мъгридж. Появяването на Мод Брюстър в моя живот очевидно ме бе преродило. В края на . краищата, мислех си аз, много по-добре е да обичаш, отколкото да бъдеш обичан! И само заради това чувство си заслужава човек да живее и ако трябва, да умре. От любов към друг аз забравих себе си и все пак — странен парадокс! — на мене никога не ми се бе искало толкова да живея, както тогава, когато ценях най-малко своя живот. Никога не съм имал толкова сериозни основания да живея — мислех си аз. И докато дрямката ме налягаше, с неизразимо доволство се взирах в мрака, знаейки, че там на кърмата се е свила Мод, че съзерцава разпенените вълни, готова да ме извика на помощ всяка минута.