Джек Лондон
Морският вълк (25)

Глава XXV

— Бяхте ли вече на палубата, мистър Ван Уейдън? — обърна се към мен Вълка Ларсен на другия ден, когато седнахме на закуска. — Как е времето?

— Доста ясно — отговорих аз и погледнах нагоре по стълбището, обляно от слънчева светлина. — Попътен западен бриз, който според предсказанията на Луис ще се усили.

Той кимна глава с доволен вид.

— Има ли някаква мъгла?

— Плътна пелена на север и северозапад.

Той отново кимна с глава в знак на още по-голямо доволство.

— А какво става с „Македония“?

— Не се вижда — отговорих аз.

Готов съм да се закълна, че при това съобщение лицето му се помрачи, макар че не можех да разбера ясно защо остана тъй разочарован. Обаче скоро ми стана ясно.

— Дим на хоризонта! — дочу се в това време вик от палубата и лицето му изведнъж се проясни.

— Отлично! — извика той и скочи от масата. Излезе на палубата и се отправи към кубрика на ловците, които закусваха, за пръв път след изгонването им, в своето помещение.

Ние с Мод Брюстър почти не се докоснахме до храната, а мълчаливо и с тревога се споглеждахме и се вслушвахме в Ларсеновия глас, който се донасяше през дъсчената преграда. Той говори нещо доста време и неговите думи бяха изпратени с рев на бурно одобрение. Преградата беше доста дебела и ние не можахме да разберем думите му, но без съмнение те направиха огромно впечатление на ловците, защото след дивия рев последваха оживени разговори и весели възгласи.

Скоро корабът се изпълни с шум и врява и аз разбрах, че матросите са вдигнати на крак и се готвеха да спуснат лодките. Мод Брюстър ме придружи на палубата, аз я заведох до края на юта, откъдето можеше да наблюдава всичко и пак да бъде настрана. Матросите трябва да бяха узнали плана на капитана, тъй като работеха енергично и с необикновено въодушевление. Ловците се появиха на палубата с ловджийските си пушки и патронташи, а също и с винтовките си — което бе вече съвсем необичайно. Те много рядко излизаха на лов с винтовките си, защото тюлен, ударен с куршум и от далечно разстояние, непременно потъва, преди лодката да стигне до него. Но ето че днес всички ловци носеха винтовките си и голям запас патрони. Забелязах как те със задоволство се усмихваха, когато поглеждаха към дима на „Македония“, който се издигаше все повече и повече с приближаването на парахода откъм запад.

И петте лодки бяха спуснати бързо във водата. Както и предишния ден те незабавно се пръснаха във вид на ветрило и взеха курс на север, а ние ги последвахме. Наблюдавах ги известно време с любопитство, но всичко си вървеше както обикновено. Ловците спускаха платната, убиваха тюлени, отново вдигаха платната и продължаваха напред така, както правеха всеки ден. „Македония“ повтори вчерашната си маневра — почна да спуска лодките си пред нас, с цел да „помете“ морето. За да могат четиринадесет лодки да извършат успешен лов, на тях им е необходимо по-голямо пространство в океана; и след като съвсем пресече нашия път, „Македония“ продължи да се движи на североизток и да спуска нови лодки.

— Какво ще става? — попитах аз Вълка Ларсен, като не можех повече да сдържам любопитството си.

— Не е важно — отвърна грубо той. — Вие няма да се досетите и след хиляда години. А засега молете се за повече вятър.

— Впрочем мога и да ви кажа — добави той само след минутка. — Сега ще заудрям брат си по главата с неговите камъни. С други думи, сега аз ще „помета“ морето, и то не само днес, а до края на сезона, ако имаме късмет.

— Ами ако нямаме?

— Това не се предвижда — засмя се той. — Ние просто трябва да имаме късмет, иначе сме загубени.

Той пое руля, а аз отидох в матроския кубрик да прегледам пациентите си — Нилсън и Томъс Мъгридж. Счупеният крак на Нилсън бързо зарастваше, той беше твърде бодър и весел, но готвачът бе обхванат от дълбока меланхолия и на мене ми стана жал за този нещастник. Изглеждаше просто невероятно, че след всичко преживяно бе все още жив и продължаваше да се държи за живота. Годините на мъки и тежки изпитания бяха превърнали тялото му в някакви жалки останки, но все пак искрата на живота продължаваше да блести ярко в него.

— С една добра протеза, каквито ги правят сега, ще тичаш по корабните кухни до края на живота си! — весело го утешавах аз.

Но той ми отговори сериозно, дори тържествено:

— Не зная за какво говорите, мистър Ван Уейдън, но зная едно: няма да умра спокойно, докато не видя края на този проклет скот! Той няма да ме преживее. Той няма право да живее и както се казва в Свещеното писание: „Той ще умре от позорна смърт!“, а аз ще добавя: „Амин“, и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Когато се върнах на палубата, видях, че Вълка Ларсен въртеше руля с едната си ръка, а с другата наблюдаваше с бинокъла разположението на нашите лодки и внимателно следеше движението на „Македония“. Единствената станала промяна с нашите лодки бе, че те сега стояха право срещу вятъра, взели курс на северозапад. Но аз не разбирах смисъла на тая маневра, тъй като пътят им бе преграден от пет лодки на „Македония“, които на свой ред също се обърнаха срещу вятъра. По този начин те все повече се отклоняваха на запад, като постепенно се отдалечаваха от останалите лодки. Нашите лодки плуваха и с платна, и с весла. Гребяха дори и ловците, така че с помощта на три чифта весла във водата те бързо догонваха своите — тъй да кажа — неприятели.

Димът на „Македония“ се бе превърнал в някакво едва различимо петънце далеч на североизток. От самия параход вече нищо не се виждаше.

До този момент ние бавно-бавно се движехме напред и през цялото време нашите платна тихо плющяха, едва надути от вятъра; на два пъти почти спирахме на едно място, макар и не за дълго. Но ето че на това наше „лентяйство“ бе сложен край. Платната бяха опънати и Вълка Ларсен пусна „Призрак“ с пълен ход напред. Изпреварихме всички наши лодки и се приближихме към последната, наветрена лодка на „Македония“.

— Преместете бом-кливера, мистър Ван Уейдън! — изкомандува Вълка Ларсен. — И се пригответе да приберете кливера и стаксела.

Изтичах напред да изпълня заповедта и когато минавахме на стотина фута от подветрената страна на последната „неприятелска“ лодка, вече бях закрепил въжетата на бом-кливера. Тримата мъже в лодката, подозрително ни изгледаха. Те „помитаха“ морето и добре познаваха Вълка Ларсен, поне от това, което бяха чули за него. Забелязах, че ловецът — едър скандинавец, който седеше на носа — държеше винтовката в ръцете си, докато тя би трябвало да се намира на обичайното си място, в дъното на лодката. Когато се изравниха с нашата кърма, Вълка Ларсен ги поздрави с махане на ръка и извика:

— Елате при нас да си поиграем!

„Играя“ според езика на тюленоловните кораби значи „да посетя“, „да побъбрим“. Това е единственото приятно развлечение в монотонния живот на матросите, когато се намират в открито море.

„Призрак“ се обърна срещу вятъра и привършил своята работа на носа, аз изтичах на кърмата, за да помогна при обтягането на грота.

— Моля ви да останете На палубата, мис Брюстър — продума Вълка Ларсен, като се отправи да посрещне гостите си. — И вие също, мистър Ван Уейдън!

В това време лодката със спуснато платно се приближаваше към кораба. Ловецът, който със своята златиста брада приличаше на викинг, се прехвърли през борда и се намери на палубата. Но този гигант се държеше някак нащрек. Съмнение и недоверие бяха изписани по лицето му. Въпреки гъстата брада ловецът имаше открито лице. Той се поуспокои, когато погледна от Ларсен към мене и видя, че сме само двама, после погледна и двамата си помощници, които, прехвърлили се на борда, се бяха присъединили към него. И той се изправи като Голиат до Вълка Ларсен. Ръстът му не бе по-малък от шест фута и осем или девет инча, а после узнах, че тежи 240 паунда^[1]. По него нямаше никаква тлъстина — само кости и мускули.

В очите му отново се появи тревога, когато Вълка Ларсен го покани да слязат долу в каюткомпанията. Ала гигантът бързо се успокои, когато хвърли поглед към своя домакин — наистина и Вълка Ларсен беше едър мъж, но сега изглеждаше като джудже до госта си. Това прекъсна колебанията му и двамата се спуснаха надолу. В това време неговите двама помощници, според моряшкия обичай, сами се запътиха към бака, за да се опознаят със своите колеги.

Изведнъж от каюткомпанията се дочу силен, оглушителен рев, последван от шума на яростна борба. Борба между лъв и леопард и лъвът издаваше тия страшни звуци. Вълка Ларсен бе леопардът.

— Виждате ли колко свещени са за нас законите на гостоприемството! — казах аз с горчивина на мис Брюстър.

Тя кимна утвърдително и аз забелязах на лицето й признаци на същото прилошаване от проявите на физическо насилие, прилошаване, от което и аз тъй много страдах през първите седмици на моето пребиваване на „Призрак“.

— Не е ли по-добре за вас да отидете малко по-далече, нататък към бака например, докато всичко това се свърши? — предложих й аз.

Мод Брюстър поклати отрицателно глава и ме погледна с нескрита жал. Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро потресена от тия зверски прояви.

— Моля ви, разберете — възползувах се от случая да й кажа аз, — че каквото и участие да взема във всичко, което става сега или ще стане в бъдеще, ще бъда заставен да го направя … ако искаме да се измъкнем оттук живи. И за мене не е леко — добавих аз.

— Разбирам! — продума тя. Гласът й беше слаб и някак далечен, но очите й потвърдиха, че наистина ме бе разбрала.

Шумът отдолу скоро утихна. След малко Вълка Ларсен се показа сам на палубата. Под бронзовата кожа на лицето му се забелязваше слаба червенина, но по него не личаха никакви други следи от борбата.

— Доведете ония двамата, мистър Ван Уейдън! — продума той.

Аз изпълних нареждането му и след минута-две те застанаха пред него.

— Вдигнете лодката си на борда! — заповяда им той. — Вашият ловец реши да постои малко при нас и не иска тя да се разбие о кораба. Казах да вдигнете лодката си! — повтори той по-рязко, като забеляза, че те се колебаеха. — А кой знае, може би ще трябва да поплавате с мен за известно време — продължи той, докато двамата матроси нерешително се отправиха да изпълнят нареждането му. Гласът му беше мек, но под тая мекота се долавяше заплаха. — Така че нека се разберем още в началото. По-живо! Смъртта Ларсен ви кара да скачате по-бързо, вие знаете това!

Неговите думи накараха матросите да побързат и когато лодката бе издигната на борда, аз бях изпратен да вдигна кливера. Вълка Ларсен застана на руля и насочи „Призрак“ към втората лодка на „Македония“.

През това време, останал без работа, аз почнах да наблюдавам лодките. Третата лодка на „Македония“ беше нападната от наши две, четвъртата — от останалите три, а петата се върна бързо назад, за да помогне на най-близката своя лодка. Сражението се откри на далечно разстояние и винтовките непрестанно трещяха. Остър вятър развълнува морето, а това пречеше на точното прицелване. Като ги наближихме, ние можехме да видим как куршумите скачат от вълна на вълна.

Лодката, която ние преследвахме, се впусна пред нас по посока на вятъра и като ни убягна, отиде да вземе участие в отбиването на нашата обща атака.

Зает с въжетата и платната, аз нямах много време да видя какво ставаше наоколо, но когато се върнах на юта, чух как Вълка Ларсен заповяда на двамата матроси от „Македония“ да се отправят в кубрика на бака. Макар и неохотно, те се подчиниха. След това капитанът предложи на мис Брюстър да слезе долу в каюткомпанията и се усмихна, като забеляза страх в очите й.

— Няма нищо страшно там — каза й той. — Само някакъв си човек, здрав и невредим, с вързани крака и ръце. На палубата може да попаднат куршуми, а пък аз, знаете, не искам да ви видя убита.

В същия миг един куршум удари в окованата с мед дръжка на руля, между ръцете му, и като рикушира, отлетя с изсвирване срещу вятъра.

— Ето, виждате ли? — каза й той, сетне, като се обърна към мен, добави: — Мистър Ван Уейдън, поемете руля!

Мис Брюстър слезе надолу само няколко стъпала, тъй че главата й остана да се вижда. Вълка Ларсен взе една винтовка и я зареди. Молех с очи мис Брюстър да слезе долу, но тя се усмихна и каза:

— Ние може и да сме слаби, безноги сухоземни същества, но ще покажем на капитан Ларсен, че не сме по-малко храбри от него.

Той я погледна с възхищение.

— Ето, сега ми харесвате много повече — каза той. — Книги, ум и храброст! Прекрасно съчетание! Вие сте достойна да станете жена на предводител на пирати. Но ще поговорим по този въпрос по-късно — усмихна се той, когато друг куршум се заби здраво в стената на кормилната кабина.

И аз отново видях златистите искрици в неговите очи и ужаса в очите на Мод Брюстър.

— Ние сме дори по-храбри — побързах да добавя аз. — Поне за себе си знам, че съм по-храбър от капитан Ларсен.

Сега пък аз бях удостоен с бърз поглед. Капитанът недоумяваше — дали не се подигравам с него? Корабът се наведе под вятъра, аз завъртях руля и го насочих отново в следваната посока. Вълка Ларсен все още чакаше обяснение и аз му показах коленете си.

— Гледайте тук! — рекох аз. — Ще забележите едно леко потрепване. Това е, защото аз се боя, плътта ми се бои. Боя се с ума си, защото не искам да умра. Но моят дух преодолява треперещата плът и безпокойствата на ума. Аз съм повече от храбър. Аз съм мъжествен! Вашата плът не се страхува. Вие не се страхувате. От една страна, на вас не ви коства нищо да се излагате на опасности, а от друга страна, това дори ви прави удоволствие. Вие се наслаждавате на това. Вие може би не се страхувате, мистър Ларсен, но трябва да се съгласите, че от нас двамата по-храбър съм аз.

— Прав сте — незабавно се съгласи той. — Аз никога не съм гледал на въпроса от тази страна. Но тогава е вярно и обратното? Ако вие сте по-храбър от мене, значи, аз съм по-страхлив от вас?

И двамата се засмяхме на този странен извод. Ларсен приклекна на едно коляно и опря винтовката на горния край на борда., В началото на престрелката ние се намирахме на една миля от лодките, но сега разстоянието се бе намалило наполовина. Прицелвайки се внимателно, Ларсен даде три изстрела. Първият куршум прелетя на петдесет фута от лодката, вторият покрай нея, а след третия изстрел кормчията изпусна руля и се преви в дъното на лодката.

— Мисля, че това им стига — рече Вълка Ларсен, като се изправи на крака. — Не можех да си позволя да погубя ловеца — той и без това не може едновременно да стреля и да държи руля, а гребецът, надявам се, не умее да направлява лодката.

Неговата сметка излезе вярна, защото лодката се завъртя на едно място и ловецът отскочи назад да замести кормчията. Оттук нови изстрели не последваха, но на останалите лодки винтовките продължаваха да трещят.

Ловецът успя да постави лодката отново под напора на вятъра, но ние се движехме два пъти по-бързо и скоро я настигнахме. Когато бяхме вече на стотина ярда от нея, видях как гребецът подаде винтовката на ловеца. Вълка Ларсен отиде насред кораба и сне от мачтата няколко дебели въжета. Сетне се наведе през борда с вдигната винтовка. Ловецът на два пъти отпуска руля с едната си ръка и посегна към пушката, но се поколеба. Ние се изравнихме с лодката и я подминахме.

— Ей, ти! — неочаквано извика Ларсен на гребеца. — Дръж!

В същото време хвърли въжето. Краят му попадна на място и едва не катурна гребеца, той обаче не се подчини, а погледна въпросително към ловеца. Самият ловец очевидно не знаеше какво да прави. Пушката беше между коленете му, но ако оставеше руля, за да стреля, лодката би се блъснала в кораба. Освен това той видя насочената към него винтовка в ръцете на Вълка Ларсен и разбра, че ще пострада, преди да успее да се прицели.

— Закрепяй! — спокойно рече той на гребеца. Гребецът се подчини и завърза въжето около предната скамейка, а когато краят му се обтегна, започна да го отпуска. Лодката бързо се извърна настрана, но ловецът я постави успоредно с борда на „Призрак“, на около двадесет фута разстояние.

— А сега свалете платното и се приближете към борда! — заповяда Вълка Ларсен.

Продължавайки да държи винтовката с едната си ръка, той започна да отпуска скрипеца с другата. Когато куките бяха закрепени за носа и кърмата на лодката и двамата матроси се готвеха да се прехвърлят на борда, ловецът взе пушката си в ръка, уж да я постави на по-сигурно място.

— Хвърли я! — изкрещя Вълка Ларсен и ловецът изпусна пушката, сякаш бе опарила ръцете му.

Когато се намериха на борда, двамата пленници издигнаха лодката и под ръководството на Вълка Ларсен пренесоха ранения кормчия долу в матроския кубрик.

— Ако и петте наши лодки се справят с работата си както ние с вас, тогава ще имаме отличен екипаж — обърна се Вълка Ларсен към мене.

— А човекът, в когото стреляхте … той … надявам се … — затрепера гласът на мис Брюстър.

— Ранен е в рамото — отговори капитанът. — Нищо сериозно. Мистър Ван Уейдън ще го излекува напълно за три-четири седмици. Но на тия там нещастници едва ли ще може да помогне — добави той, като посочи третата лодка на „Македония“, към която отправих кораба. — Това е работа на Хорнър и Смок. Казвах им, че ми трябват живи хора, а не трупове. Но на човек му прави удоволствие да улучва право в целта, когато се научи да стреля, разбира се. Изпитвали ли сте това чувство, мистър Ван Уейдън?

Аз поклатих глава и погледнах „работата“ на двамата наши ловци. Те наистина бяха стреляли „право в целта“ и сега се присъединиха към трите наши лодки, за да нападнат последните две на „Македония“. Изоставената неприятелска лодка се клатушкаше по вълните като пияна, отпуснатото платно лежеше под прав ъгъл, удряше се и плющеше срещу вятъра. Ловецът и гребецът лежаха в неестествени пози в дъното на лодката, а кормчията се беше проснал върху планшира^[2], наполовина увиснал навън. Ръцете му браздяха водата, а главата му се мяташе ту на една, ту на друга страна.

— Не гледайте нататък, мис Брюстър, за бога, не гледайте! — замолих я аз. И за моя радост тя послушно се извърна настрана и се избави от това зрелище.

— Карайте право към тях, мистър Ван Уейдън! — изкомандува Вълка Ларсен.

Когато приближихме лодката, стрелбата престана. Боят бе свършен. Останалите две лодки бяха пленени от нашите пет и сега всички седем лодки се струпаха накуп, очаквайки реда си да бъдат прибрани на борда.

— Гледайте! — неволно извиках аз и посочих на североизток.

На хоризонта отново се появи тъмно петънце — димът на „Македония“.

— Да, наблюдавам го — отговори хладнокръвно Вълка Ларсен. Той измери с очи разстоянието до падналата пред нас мъгла и за миг извърна лице срещу вятъра, за да изпита неговата сила. — Мисля, че ще успеем, но бъдете уверени, че моят мил брат е отгатнал нашата игра и сега бърза Да ни настигне. Ето, гледайте!

Петънцето дим изведнъж порасна и стана съвсем черно.

— Но аз ще те надхитря, братле — закиска се той. — Непременно ще те надхитря. И надявам се, че твоята стара машина ще се пръсне на парчета!

Когато спряхме, на кораба тутакси настъпи безпорядък, но не и суматоха. Лодките бяха вдигнати на борда от двете страни едновременно. Щом пленниците стъпваха на палубата, нашите ловци ги отвеждаха на бака, а матросите прибираха лодките, захвърляха ги безразборно върху палубата, без да губят време да ги завързват. Едва-що последната лодка се отдели от водата и увисна на макарите, и ние се понесохме напред с всички платна, опънати под вятъра.

Да, ние трябваше да бързаме. Бълвайки черни кълба дим, „Македония“ препускаше подир нас от североизток. Като остави всичките си други лодки на произвола на съдбата, тя измени своя курс, за да ни пресрещне. Не плуваше право към нас, а отстрани, насочвайки се към началото на мъглата — там, където пътищата ни щяха да се срещнат. Само там „Македония“ се надяваше да ни хване. За „Призрак“ оставаше само една възможност за спасение — да достигне тази точка преди „Македония“.

Вълка Ларсен сам управляваше кораба и с пламнали очи следеше за всяка подробност, от която зависеше изходът на това преследване. Той ту оглеждаше морето, проверяваше дали вятърът се усилва, или отслабва, ту се обръщаше към „Македония“, ту спираше поглед на всяко платно и даваше нареждане да се отслаби или затегне някое въже, и изтръгваше от „Призрак“ последната скорост, на която беше способен. Всички лоши чувства и озлобления бяха временно забравени и аз се учудвах с каква готовност се надпреварваха да изпълнят нарежданията на капитана същите тия хора, които бяха страдали толкова много от неговия деспотизъм. И ето че когато ние устремено се понесохме напред, подскачайки по вълните, аз неволно си спомних за бедния Джонсън и ми стана мъчно, че го няма между нас: той толкова обичаше „Призрак“ и се възхищаваше от неговото бързоходство!

— Пригответе си пушките, момчета! — извика Ларсен на нашите ловци и тутакси петимата мъже се строиха с оръжие в ръце на подветрения борд.

Сега „Македония“ бе само на една миля^[3] разстояние от нас. Тя препускаше с такава бързина, че черният дим от комина се разстилаше над водата почти хоризонтално; навярно вземаше не по-малко от седемнайсет възли на час. „Като метеор в морето“ — забеляза Вълка Ларсен, хвърляйки поглед към нея. Ние не плавахме с повече от девет възли, но и завесата от мъгла не беше далече.

Изведнъж на палубата на „Македония“ се показа дим. Чухме глух гърмеж и в разпънатия грот се появи кръгла дупка. Обстрелваха ни с едно от малките си оръдия, за които се носеше мълва. Нашите матроси, струпали се насред палубата, замахаха шапки и подигравателно почнаха да крещят. Отново над „Македония“ се показа дим и отново се разнесе изстрел. Този път снарядът падна само на двайсет фута от кърмата и като подскочи два пъти от вълна на вълна срещу вятъра, потъна в морето.

От „Македония“ не стреляха с пушки, тъй като ловците й се намираха в лодките далеч по морето или в плен у нас. Когато параходът бе само на половин миля от „Призрак“, трети оръдеен изстрел проби втора дупка на грота. После навлязохме в мъглата. Тя ни обкръжи от всички страни и ни скри като някаква плътна, влажна завеса.

Внезапната промяна бе просто изумителна. Само миг преди това летяхме под ярките слънчеви лъчи, над нас се простираше ясното синьо небе, около нас морето ревеше и шумеше на шир и длъж, а зад нас бясно препускаше параходът, като бълваше дим, пламък и оловни снаряди. И изведнъж слънцето сякаш угасна, небето изчезна: не виждахме дори върховете на нашите мачти и хоризонтът се превърна в сива пелена, сякаш гледахме към него с насълзени очи. Сивата мъгла струеше около нас като ситен дъжд. Всяко влакънце по дрехите ни, всяко косъмче по главата и лицето ни се покриха с кристална роса. От мокрите ванти и въжета започна да капе вода. От долната страна на двата гика водните капчици бяха образували бляскави гирлянди, които се откъсваха при всяко потреперване на кораба и падаха върху палубата подобно на дъжд. Някакъв смут изпълни гърдите ми и аз едва дишах. И както шумът на кораба, порейки вълните, се отразяваше обратно в мъглата, така се връщаха към мен и моите собствени мисли. Умът не можеше да си представи, че има и друг свят зад тая влажна пелена, която ни обгръщаше от всички страни. Това тук беше светът, това беше целият всемир, чиито предели бяха тъй близко, че на човек неволно му се приискваше да протегне ръце напред и да ги отблъсне. Изглеждаше просто невероятно, че зад тия сиви стени може да съществува нещо друго. Всичко останало беше сън или само спомен за някакъв сън.

Някакво тайнствено свръхестествено спокойствие царуваше навсякъде. Погледнах Мод Брюстър и се уверих, че и тя изпитва същите чувства. После хвърлих поглед към Вълка Ларсен, но не забелязах никаква видима промяна в неговото състояние. Цялото му внимание беше насочено върху настоящето. Ларсен стоеше все още на руля и аз почувствувах, че той сякаш измерва хода на времето, пресмятайки секундите с всяко повдигане на носа на „Призрак“ върху вълните или всеки негов наклон настрани.

— Идете на бака и пригответе всичко за обръщане, но без никакъв шум — каза ми тихо Вълка Ларсен. — Преди всичко вдигнете топселите. Изпратете хора по всички въжета. Но да няма никакъв шум, никакъв звук! Разбирате ли — никакъв звук!

Когато всички заеха местата си, командата бе дадена от човек на човек и „Призрак“ почти безшумно се завъртя на място. И ако някъде едва чуто изпляскваше някое платно или изскърцваше някоя макара, то тия звуци ми се струваха тъй странни, тъй призрачни в обкръжаващата ни мъгла, която тутакси ги поглъщаше.

Но едва-що бяхме насочили кораба назад и мъглата изведнъж се разпръсна — ние отново се намерихме под слънцето и пред нас отново заиграха безкрайните пенести вълни. В океана бе пусто. Разгневената „Македония“ не браздеше неговата повърхност и не помрачаваше небето със своя дим.

Вълка Ларсен изведнъж зави и насочи кораба покрай ръба на мъглата. Намерението му беше очевидно. Той бе навлязъл в мъглата от наветрената страна на парахода и докато „Македония“ се вряза слепешката в мъглата с надеждата да ни улови, Ларсен обърна кораба, излезе от убежището и се готвеше отново да се скрие, но този път откъм подветрената му страна. Успееше ли в това, тогава брат му би имал по-малка вероятност да ни открие, отколкото — според старата поговорка — да намери игла в купа сено.

Ларсен не се движи дълго по ръба на мъглата. Като прехвърлихме на другата страна фока и грота и като издигнахме отново топселите, ние се върнахме в мъглата. В този миг бях готов да се закълна, че зърнах смътните очертания на парахода, който излизаше от мъглата. Ние се бяхме вече скрили в мъглата, когато бързо погледнах Вълка Ларсен, който кимна с глава. Да, той също бе забелязал „Македония“. Брат му бе отгатнал неговата маневра и бе закъснял да ни изпревари само с минутка. Не ще и съмнение, ние се бяхме отскубнали незабелязани, в последния миг.

— Той не може да продължава играта дълго време — каза Вълка Ларсен. — Ще трябва да се върне при лодките си. Поставете някого на руля, мистър Ван Уейдън, и дръжте засега този курс. Назначете също и вахта, защото цяла нощ ще плуваме с всички платна.

— Ех, бих дал петстотин долара — добави той след малко — само да можех някак да се прехвърля на „Македония“ и да послушам как ругае моето братле!

— А сега, мистър Ван Уейдън — каза той, когато го смениха от руля, — трябва да покажем нашето гостоприемство на новодошлите. Дайте на ловците повече уиски, изпратете няколко бутилки и на бака. Обзалагам се, че утре нашите гости, до един, ще излязат на лов за Вълка Ларсен със същата охота, с която са вършили това за Смъртта Ларсен.

— Но няма ли да избягат, както направи Уейнгайт? — питах го аз.

Той лукаво се усмихна.

— Няма да избягат, защото нашите стари ловци не ще допуснат това. Вече им обещах по един долар за всяка кожа, добита от гостите. Това обяснява поне половината от днешното им въодушевление. О, не, те няма да позволят на никого да избяга! А сега добре ще е да посетите вашия лазарет. Навярно там ви чакат вече доста пациенти.