Джек Лондон
Морският вълк (24)

Глава XXIV

Събитията, които станаха на „Призрак“ четиридесет часа след моето откритие, че съм влюбен в Мод Брюстър, ще си останат завинаги един от най-вълнуващите спомени в моя живот. Преживял тридесет и пет години в тишина и уединение, аз неочаквано попаднах сред най-невероятни приключения, каквито човек може да си представи, и преживях най-бурни изпитания само за някакви си четиридесет часа. И някакво чувство на гордост ми нашепва, че като се вземат под внимание всички обстоятелства, аз не се държах толкова лошо.

Всичко започна с това, че на обяд Вълка Ларсен съобщи на ловците, че ще се хранят занапред в своя кубрик. Това беше нечувано нещо за тюленоловните кораби, на които ловците се признаваха неофициално за офицери. Ларсен не даде никакви обяснения, но причините бяха ясни. Хорнър и Смок проявяваха известно внимание към мис Брюстър. Това бе само забавно и съвсем не я обиждаше, но то очевидно не се нравеше на капитана.

Разпореждането бе посрещнато с гробно мълчание, макар че останалите ловци хвърлиха многозначителни погледи към двамата виновници за тяхното изгонване. На Джок Хорнър, който си беше спокоен по природа, не му мигна и окото, но лицето на Смок почервеня и той отвори уста да възрази. Вълка Ларсен го следваше с ледения си поглед и очакваше да чуе какво ще каже, но Смок затвори уста, без да пророни нито дума.

— Ти искаш да кажеш нещо? — попита враждебно капитанът…

Смок обаче не отвърна на предизвикателството.

— За какво? — попита той, приемайки такъв наивен вид, че Вълка Ларсен се смути, а останалите се усмихнаха.

— Така, за нищо — избърбори Вълка Ларсен. — Помислих си само, че ти се е дощяло да получиш някой ритник.

— За какво? — невъзмутимо попита Смок.

Ловците гръмко се разсмяха. Капитанът бе готов да убие Смок и аз не се съмнявах, че би се проляла кръв, ако на трапезата не присъствуваше мис Брюстър. Всъщност само нейното присъствие вдъхна смелост на Смок да се държи така. Той бе твърде сдържан и предпазлив човек, за да си навлече гнева на капитана в такава минута, когато неговите юмруци биха действували по-ефикасно от думите му. Аз се страхувах, че ще избухне някоя разпра, но викът на кормчията разсея облаците.

— Дим на хоризонта! — чу се неговият глас през открития люк.

— В каква посока? — извика Ларсен.

— Зад кърмата, сър!

— Може би е руски — предположи Латимер.

При тия думи лицата на ловците се помрачиха. Руски параход — това можеше да бъде само крайцер. Ловците, макар и бегло запознати с координатите, в които се намираше корабът, знаеха добре, че не сме далеч от границата на забранените води, а бракониерските склонности на Вълка Ларсен бяха всеобщо известни. Всички очи се втренчиха в него.

— Ние сме в пълна безопасност! — успокои ги той, като се засмя. — Този път няма защо да се боиш от солните рудници, Смок! Но ето какво ще ти кажа: искаш ли да се обзаложим, пет срещу едно, че това е „Македония“?

Никой не прие неговото предложение.

— И ако това е „Македония“ — продължи той, — залагам десет срещу едно, че ние не ще се отървем без неприятности.

— Не, благодаря — отговори Латимер. — Предпочитам да рискувам, когато все пак имам някакъв шанс. Нима някога сте се срещали с този ваш брат, без да се стигне до разправия? Готов съм да заложа двадесет срещу едно, че и сега ще бъде така.

Всички се усмихнаха, включително и Вълка Ларсен. Обедът мина сравнително гладко, и то благодарение на моето търпение, защото през останалото време капитанът се държеше възмутително с мене, като ту ме подиграваше, ту показваше обидна снизходителност, тъй че целият треперех от сподавен гняв. Но знаех, че трябваше да се въздържам заради Мод Брюстър и бях възнаграден, когато очите й, срещнали се за миг с моите, ясно ми казаха: „Дръжте се! Дръжте се!“.

Станахме от масата и излязохме на палубата. Всяка среща с параход внасяше някакво приятно разнообразие в монотонното морско плаване, а предположението, че това бе Смъртта Ларсен с неговата „Македония“, ни караше да се вълнуваме още повече. Силният вятър и вълните, които бушуваха предишния следобед, тая сутрин поотслабнаха, така че сега бе възможно да се спуснат лодките за сЛедобеден лов. От изгрев слънце плавахме в празно море, а ето че сега настигнахме цяло стадо тюлени. Димът на парахода се виждаше все още в далечината, но бързо се приближаваше, докато ние спускахме лодките. Те се разгърнаха и се понесоха на север по океана. От време на време виждахме как на някоя от тях спускаха платното, разнасяше се пушечен изстрел, след което платното отново се издигаше. Тюлените плуваха почти един до друг, вятърът съвсем утихна: всичко благоприятствуваше за обилен лов. Плавайки по посока на подветрената страна на последната наветрена лодка, ние забелязахме, че морето бе буквално осеяно от спящи тюлени. Никога не бях виждал подобно нещо — тюлените ни обкръжаваха от всички страни, проснали се върху водата по два, по три или на малки групи, те спяха дълбоко като малки кучета.

Димът се приближаваше, вече можехме да различим корпуса и горната палуба на парахода. Да, това беше „Македония“. Прочетох името на парахода с бинокъла, когато той мина отдясно, почти на една миля от нас. Вълка Ларсен хвърляше свирепи погледи към него. По лицето на Мод Брюстър бе изписано любопитство.

— Къде са неприятностите, които вие с такава сигурност очаквахте, капитан Ларсен? — попита весело тя.

Той я погледна с усмивка и изразът на лицето му за миг се смекчи.

— А вие какво очаквате? Че ще дойдат на борда и ще прережат гърлата ни?

— Нещо от този род — призна си тя. — Виждате ли, аз тъй малко познавам нравите на тюленоловците, че съм готова да очаквам всичко.

Той й кимна с глава.

— Тъй, тъй! Грешката ви обаче е в това, че не сте очаквали най-лошото.

— Нима има нещо по-лошо от това, да ни прережат гърлата? — попита тя с наивно учудване.

— Да ни отрежат кесиите! — отговори той. — В наши дни човек е устроен така, че неговата жизнена способност се определя от парите, с които разполага.

— Който ми открадне кесията, ще открадне вятър и мъгла! — забеляза тя.

— А който открадне моята кесия, ще открадне правото ми на живот! — бе неговият отговор. — Същата поговорка, само че казана по-иначе. Защото той ще ми открадне хляба и парчето месо, и постелята и с това ще подхвърли живота ми на опасност. Вие навярно знаете, че хлябът и супата, които раздават безплатно на бедните, съвсем не могат да стигнат за всички. А когато човек няма нищо в кесията си, тогава не му остава нищо друго освен да умре, и то най-мизерно, или пък бързо да я напълни отново.

— Но не разбирам как този параход би могъл да посегне на вашата кесия.

— Почакайте и ще видите — отговори той мрачно.

Не трябваше да чакаме дълго. Като изпревари с няколко мили нашите лодки, „Македония“ почна да спуска своите. Знаехме, че на нея има четиринадесет лодки срещу нашите пет (ние бяхме вече загубили една, с която избяга Уейнрайт). „Македония“ спусна няколко лодки далече от подветрената страна на нашата последна лодка, сетне спусна други напреко на нашия ход, а последните отправи далеч от наветрената страна на нашата първа лодка. По този начин нашият лов бе провален. Зад нас нямаше никакви тюлени, а пред нас редицата на четиринадесетте лодки като огромна метла помиташе стадото пред себе си.

Нашите лодки продължиха лова на едно разстояние само от три-четири мили до мястото, където „Македония“ бе пуснала своите лодки, и след това се принудиха да се откажат от лова и да се приберат на кораба. Вятърът отслабна и като някакъв шепот се носеше над спокойния океан. В такова време и при наличността на огромното стадо тюлени ловът би могъл да бъде блестящ. Такива дни се срещат рядко — по един-два или най-много три — дори и през най-благоприятния сезон. И нашите хора — гребците и кормчиите, както и ловците — се струпаха на палубата, ядосани и озлобени. Всеки се чувствуваше ограбен. Докато издигаха лодките на борда, матросите отправяха такива проклятия и ругатни, които, ако можеха да убиват, биха изпратили завинаги Смъртта Ларсен в ада.

— Да пукне дано! И да бъде проклет во веки веков! — благославяше го Луис и очите му святкаха, докато привързваше лодката си.

— Послушайте ги само и ми кажете какво би могло да развълнува техните души? — заговори Вълка Ларсен. — Вяра? Любов? Възвишени идеали? Доброто? Красотата? Истината?

— Оскърбено е тяхното вродено чувство за справедливост — намеси се в разговора Мод Брюстър.

Тя стоеше на десетина крачки от нас, опряла се с една ръка на грот-вантите и полюлявайки се леко в такт с кораба. Не издигна глас, но аз все пак бях поразен от неговата чистота и звънливост. Ах, каква сладка музика беше това за ушите ми! В тая минута не смеех да я погледна от страх, да не се издам. Светлокафявите й къдрави коси, които се показаха изпод моряшката й шапчица, бяха позлатени от слънцето и изглеждаха като ореол около нежното й овално лице. Тя беше просто очарователна и пълна със съблазън, а същевременно необикновената й одухотвореност и придаваше нещо неземно. Моето предишно възторжено преклонение пред живота възкръсна при вида на това прелестно негово въплъщение и студените разсъждения на Вълка Ларсен върху смисъла на живота ми се сториха глупави и смешни.

— Вие сте сантиментална като мистър Ван Уейдън — язвително забеляза Вълка Ларсен. — Тия хора ругаят, защото някой им попречи да изпълнят своите желания. Това е всичко. А какви са техните желания? Да похапнат нещо по-вкусно, да легнат на меко легло, когато слязат на брега, и получат по-голяма сумичка пари: жени, пиянствуване, да свинствуват — това са техните желания, техните възвишени стремежи, техните идеали, ако щете, С това са изпълнени душите им, това е техният духовен облик. Наистина начинът, по който изразяват своите чувства, не е много привлекателен, при все това той показва колко много са засегнати те, колко много са засегнати техните кесии. Защото, който посяга на кесиите им, посяга на техните души.

— Но съдейки по държането ви, не личи да е засегната и вашата кесия — каза тя, като се усмихна.

— Това ще рече, че аз само се държа по-иначе, докато всъщност и кесията, и душата ми са засегнати. Според днешните цени на кожите на лондонския пазар, пресметнато грубо, „Македония“ ни лиши от стока на стойност около хиляда и петстотин долара.

— Вие говорите за това тъй спокойно … — започна тя.

— Но аз съвсем не съм спокоен — прекъсна я той. — Бих могъл да убия човека, който ме ограби! Да, да, зная … той е мой брат! Глупости! Сантименталности!

Изразът на лицето му се измени внезапно, гласът му стана по-мек и напълно искрен, когато добави:

— Вие, сантименталните хора, трябва да сте щастливи, наистина щастливи. Вие мечтаете за добри неща и тъй като понякога намирате добри неща в живота, сами се чувствувате добре. А сега кажете ми, вие двамата намирате ли, че аз съм добър?

— Външно изглеждате добър — определих аз.

— Вие притежавате всички данни, за да бъдете добър — отговори Мод Брюстър.

— Така си и мислех! — извика едва ли не гневно той. — Вашите думи нищо не значат за мене. В изказаната от вас мисъл няма нищо ясно, остро и определено. Вие не можете да я вземете в ръце и да я разгледате. Всъщност това не е никаква мисъл. Това е чувство, впечатление, произлязло от вашите илюзии, и съвсем не плод на ума.

Гласът му отново омекна и в него прозвучаха нотки на искреност.

— Знаете ли, понякога и мене ме обхваща желанието да бъда също така сляп към фактите на живота и да познавам само илюзиите и измислиците. Те, разбира се, са лъжливи, съвсем лъжливи и противоречат на здравия разум. Но въпреки това моят разум ми подсказва, че човек изпитва по-голяма наслада, когато живее с мечти и илюзии, па макар и лъжливи. А нали в края на краищата насладата е нашата единствена награда в живота! Без наслада животът нищо не струва. Няма ли наслада — няма и живот! Да се трудиш, за да живееш, и да не получиш нищо от живота — това е по-лошо, отколкото да бъдеш мъртъв. Който се наслаждава повече, той живее и по-пълно, а вашите мечти и фантазии ви огорчават по-малко и ви облагодетелствуват повече, отколкото моите факти — мене.

Той бавно и замислено поклати глава.

— Често, много често се съмнявам в ценността на човешкия разум. Изглежда, че мечтите са нещо по-съществено и по-удовлетворително. Чувствените наслади са по-пълни и по-трайни от интелектуалните, освен това и за най-малката интелектуална наслада човек плаща с часове на тъга и меланхолия, докато чувствената наслада се съпровожда само от леко притъпяване на сетивата, нещо, което бързо се възстановява. Аз ви завиждам, завиждам ви!

Той млъкна изведнъж и по устните му пробягна една от неговите странни подигравателни усмивки.

— Но забележете, аз ви завиждам с ума, а не със сърцето си. Моят разум ме подтиква към това. Завистта е продукт на интелекта. Аз приличам на трезвен човек, който вижда пияни и от досада иска сам да бъде пиян.

— Или както умният човек гледа глупаците и иска сам да бъде глупав — засмях се аз.

— Точно така! — съгласи се той. — Вие сте славна фалирала двойка глупаци. Във вашите портмонета няма нито един факт.

— И все пак ние харчим тъй щедро, както и вие — забеляза мис Брюстър.

— Дори по-щедро, защото нищо не ви струва.

— И защото заемаме от вечността — добави тя.

— Дали правите това, или само си въобразявате, че го правите — то е все едно. Вие харчите това, което нямате, и в замяна получавате повече ценности, отколкото аз, който харча това, което имам и което съм добил с пот на челото.

— В такъв случай защо не измените вашата монетна система? — насмешливо попита мис Брюстър.

Той бързо я погледна и полуобнадежден продума с тъга:

— Твърде късно е! Аз бих желал да сторя това, но не мога. Кесията ми е пълна със стари монети, от които не мога да се отърва. Не мога вече да се принудя да призная други ценности.

Той млъкна. Погледът му се плъзна разсеяно покрай нея и се изгуби в затихналия океан. Старата първична меланхолия отново го овладя и той сякаш потрепера от нея. Тия разсъждения го хвърлиха в такова мрачно настроение че само след няколко часа, както и трябваше да се очаква в него отново забушува дяволът. Аз си спомних за Чарли Фъръсет и разбрах, че тая тъга не е нищо друго освен наказанието, което постига всеки материалист.