Джек Лондон
Морският вълк (23)

Глава XXIII

Свеж попътен вятър духаше равномерно и подгонваше „Призрак“ на север, към стадото тюлени. Ние ги срещнахме почти на четиридесет и четвъртия паралел, в бурно студено море, над което вятърът непрекъснато гонеше гъсти мъгли. Понякога цели дни не виждахме слънце и не можехме да правим наблюдения. После вятърът прогонваше мъглата, вълните почваха отново да блестят и ние можехме да определим къде се намираме. Но след два-три ясни дни мъглата отново се спускаше над нас, още по-гъста и непроницаема.

Излизането на лов беше опасно, всеки ден спускахме лодки и сивата мъгла ги поглъщаше — не ги виждахме до мръкване, а често и до късно през нощта, когато почваха да изпълзяват една след друга като морски призраци. Уейнрайт, ловецът, когото Вълка Ларсен бе отвлякъл заедно с лодката и матросите, се възползува от мъглата и избяга. Той изчезна едно утро заедно с двамата си матроси и ние вече не го видяхме. По-късно узнахме, че са се прехвърляли от кораб на кораб, докато стигнали до своя.

Реших да последвам техния пример, но все не ми се представяше удобен случай. На щурмана не се полага да излиза с лодка и при все че аз опитах много пъти да заобиколя с хитрост Това правило, Вълка Ларсен не ми разреши. Ако това беше ми се удало, щях по някакъв начин да взема със себе си и мис Брюстър. Нашето положение на кораба все повече се усложняваше и се приближаваше към онзи стадий, за който аз не смеех и да помисля. Колкото и да се мъчех да прогоня от себе си тази мисъл, тя непрестанно ме преследваше.

На времето си бях чел доста много морски романи, в които неизменно фигурираше сама жена на кораб, пълен с мъже, но едва сега се убедих, че никога не съм разбирал дълбокия смисъл на това положение, макар че авторите го описваха и разглеждаха тъй подробно. И ето го сега това положение; аз бях лице с лице срещу него и го преживявах доста тежко. Още повече, че неговата героиня бе Мод Брюстър, чиито книги отдавна ме бяха очаровали, а сега изпитвах силата и на нейното лично обаяние. Трудно бе да си представя някой, който да подхожда по-малко към тая среда. Мод Брюстър бе нежно, ефирно създание, гъвкаво и стройно, леко и грациозно в движенията си. Струваше ми се, че тя съвсем не стъпва по земята, поне така, както правеха обикновените смъртни. Когато се приближаваше към мен, винаги оставах с впечатление, че не ходи, а се носи из въздуха като перушинка или лети безшумно като птица.

Нежна и крехка, тя напомняше дрезденска фарфорна статуетка, нещо, което непрестанно ме вълнуваше. От минутата, в която за пръв път я хванах под ръка и и помогнах да слезе в каютата, винаги очаквах, че при най-слабото съприкосновение с някаква грубост от нея няма да остане нищо. Никога не бях виждал по-пълна хармония между духа и плътта. Критиците наричаха стиховете и възвишени и одухотворени, но същото това можеше да се каже и за самата нея. Като че ли тялото й съставляваше част от душата й, притежаваше същите качества и бе свързано с реалния живот с най-тънка нишка. Наистина в нея нямаше почти нищо земно.

Тя представляваше поразителна противоположност на Вълка Ларсен. Между тях не само че нямаше нищо общо, но те рязко се различаваха един от друг. Когато една сутрин се разхождаха заедно по палубата, стори ми се, че представляват горното и долното стъпало на човешкото развитие: той — същината на всичко зверско, тя — завършеното произведение на изтънчената цивилизация. Наистина Ларсен притежаваше необикновено развит ум, но той си служеше с него за удовлетворение на своите зверски инстинкти, което го правеше да изглежда още по-голям дивак. Той имаше великолепна мускулатура, мощно телосложение, но въпреки че се движеше с увереността на силен човек, в неговата походка нямаше нищо тромаво или тежко. В начина, по който пристъпваше, имаше нещо, което напомняше хищник в джунглата. Той се движеше като котка, бе пъргав и винаги силен. Аз го оприличавах на огромен тигър — най-смелия и хищен звяр. Да, той наистина приличаше на тигър и в очите му от време на време се появяваше такъв пронизващ блясък, който бях наблюдавал някога в очите на леопарди и други хищници, поставени в клетка.

В този ден, като наблюдавах Ларсен и мис Брюстър да се разхождат напред-назад по палубата, забелязах, че не той, а тя прекъсна разходката, след това двамата дойдоха до мястото, където стоях аз — до входа в каюткомпанията. При все че мис Брюстър с нищо не даваше да се разбере, почувствувах, че е крайно разтревожена. Като ме погледна, тя произнесе няколко нищо незначещи думи и се засмя доста непринудено, но очите й някак неволно се впериха във Вълка Ларсен, после тя ги сведе, но не толкова бързо, за да скрие отблясъка на ужас, който ги изпълваше.

Причината на нейното смущение обаче прочетох в неговите очи. Обикновено сиви, студени и резки, сега те изглеждаха нежни, топли и златисти, в тях ту пламваха, ту гаснеха игриви огънчета и зениците им се разширяваха, изпълнени сякаш с някакво лъчисто сияние. Може би на това именно се дължеше и техният златист цвят. Тия златисти очи, омайващи и властни, изразяваха желание и вик на кръвта, в които не би могла да се излъже нито една жена, а още по-малко Мод Брюстър.

Нейната уплаха се предаде и на мен и в този миг на най-голям страх, който може да изпита един мъж, почувствувах, че тя по някакъв необясним начин ми е станала безкрайно скъпа. Съзнанието, че я любя, ме изпълни с ужас. Тия две чувства — страх и любов — забушуваха в гърдите ми, от тях кръвта ми ту изстиваше, ту бурно кипеше; в това време почувствувах у себе си някаква сила, над която нямах никаква власт, и очите ми неволно се втренчиха в очите на Вълка Ларсен. Но той се бе вече успокоил. Златистият цвят и трептящите пламъчета бяха изчезнали. Очите му отново станаха сиви и студени. Той се поклони рязко и отмина.

— Страхувам се — прошепна с трепет тя. — Много се страхувам.

И на мене ми стана страшно и изпълнен със съзнанието колко скъпа ми е тя, просто изпаднах в ужас. Все пак направих усилие и успях да отговоря спокойно:

— Всичко ще се нареди, мис Брюстър! Вярвайте ми, всичко ще се уреди!

Тя ми се усмихна с благодарност и почна да слиза надолу по стълбата, а моето сърце затрептя.

Дълго стоях там, където ме остави. Трябваше добре да обмисля случилото се, да схвана значението на извършени те в моя живот промени. Ето я най-после … дойде, любовта дойде, когато най-малко я очаквах и при най-неблагоприятни обстоятелства! Разбира се, моята философия винаги бе допускала неизбежността, че рано или късно любовта ще ме посети. Но дългите години, прекарани в умствени занятия, ме бяха направили безгрижен и неподготвен.

И ето, тя дойде! Мод Брюстър! В паметта ми тутакси възкръсна денят, в който малкото томче стихове се появи на моята маса. Като пред очите ми се заредиха и другите нейни томчета на полицата. С каква радост бях приветствувал всяко едно от тях! Всяка година излизаше от печат по едно томче и за мене това бе като настъпването на нова година. В тях намирах родствени за мен мисли и чувства и те станаха постоянни спътници на моя умствен живот. Но ето че сега заеха място и в сърцето ми.

В моето сърце? Изведнъж мислите ми взеха друго направление. Стори ми се, че стоя някъде настрана от себе си и се гледам с недоверие. Мод Брюстър! Хъмфри Ван Уейдън — „студенокръвната риба“, „безчувственото чудовище“, „демонът на анализа“, както ме наричаше Чарли Фъръсет — е влюбен! И тогава, съвсем неволно, без никаква причина, аз си спомних няколкото реда в биографичния справочник „Кой какъв е?“ и ги повторих: „Тя е родена в Кембридж и е на двадесет и седем години“. И мислено възкликнах: „На двадесет и седем години и е още свободна, не е влюбена!“. Но откъде зная, че не е влюбена? И острото жило на новородената ревност разсея всичките ми съмнения. Не ще и дума — аз ревнувах, следователно обичах! И жената, която обичах, бе Мод Брюстър!

Аз, Хъмфри Ван Уейдън, бях влюбен! И в душата ми отново нахлуха съмнения. Не защото се страхувах от любовта или защото не й се радвах. Напротив — като убеден идеалист, винаги бях възхвалявал любовта, винаги я бях считал като най-великото нещо на света, целта и венеца на битието, най-ярката радост, най-голямото щастие, което повече от всичко трябва да бъде приветствувано и прието с открито сърце. И сега, когато любовта дойде, не можех да повярвам. Такова щастие не бе за мен! Това бе премного хубаво, за да бъде истина. И неволно си припомних стихове от Саймънс:

От толкова години бродех аз

сред множество жени да търся теб.

Но аз отдавна бях престанал да търся. Това „най-велико нещо“ на света не бе за мен — така си мислех. Фъръсет бе прав: бях ненормален, „безчувствен чудак“, буквоед, способен само за наслади на ума. И макар че винаги съм бил заобиколен от жени, гледах на тях само от естетична гледна точка, нищо повече. Понякога си мислех, че съм човек не от този свят, нещо като монах, комуто е забранено да познае вечните или временни страсти, които така добре отгатвах и разбирах у другите. И ето, тя дойде! Неочаквана, неканена дойде любовта. Изпаднал в някакъв екстаз, напуснах входа на каюткомпанията и почнах да се разхождам по палубата, шепнейки прекрасните стихове на Елизабет Браунинг:

Отдавна аз приятелите прежни с видения безплътни замених и в тях другари искрени открих, нашепващи слова безкрайно нежни.

Но сега в ушите ми звучеше още по-сладка музика и бях глух и сляп към всичко, което ме обкръжаваше. В това време резкият глас на Вълка Ларсен ме накара да трепна:

— Какво, по дяволите, търсите тук? — извика той.

Бях се приближил до матросите, които боядисваха кораба, и насмалко не катурнах с краката си ведрото с боя.

— Вие що, спите ли, или слънчасахте? — продължи да вика той.

— Не, имам стомашно разстройство — отговорих аз и продължих да се движа, сякаш нищо не бе се случило.