Джек Лондон
Морският вълк (20)

Глава XX

Денят завърши без нови произшествия. Слабата буря, която „ни изми вратовете“, почна да затихва. Механикът и тримата смазвачи след един горещ спор с Ларсен бяха разпределени по лодки под началството на ловците и зачислени към корабната вахта, за която цел бяха и екипирани от корабния магазин. И когато се отправиха към бака, те все още протестираха, но не много високо. От това, което бяха видели, те имаха вече ясна представа за характера на Вълка Ларсен, а историите, на които се бяха вече наслушали на борда, убиха у тях всяко желание да се бунтуват.

Мис Брюстър — името й узнахме от механика — все още спеше. На вечерята помолих ловците да приказват по-тихо, за да не я безпокоят. Тя се яви пред нас чак на следното утро. Бях наредил да й сервират храната отделно, но Вълка Ларсен тутакси се наложи:

— Коя е тя, та да се гнуси от общата трапеза и от нашето присъствие?

Обаче появяването на нашата пасажерка в столовата бе доста весело и забавно. Ловците мълчаха като риби. Само Джок Хорнър и Смок не проявиха никакво смущение: от време на време те скришом хвърляха погледи към нея и дори се опитваха да вземат участие в разговора. Останалите четирима мъже, забили поглед в чиниите си, дъвчеха замислено и равномерно, ушите им се движеха в такт с челюстите като на повечето животни.

Отначало Вълка Ларсен приказваше малко и даваше къси отговори, когато се обръщаха към него. Не може да се каже, че той се смущаваше, съвсем не. Тая жена представляваше за него нещо ново, непознат за него тип,и любопитството му се събуди. Той внимателно я изучаваше, като откъсваше поглед от лицето й само за да следи движението на ръцете и раменете й. Аз също я наблюдавах и макар че всъщност сам поддържах разговора, не можех да се избавя от чувството, че се смущавам и че не се владея напълно. Затуй пък Вълка Ларсен се държеше съвсем непринудено, с пълна увереност в себе си — увереност, която с нищо не можеше да се разколебае. От жените той се страхуваше не повече, отколкото от бурите и сраженията.

— А кога ще пристигнем в Йокохама? — попита тя, като се обърна към него и го погледна право в очите.

Въпросът бе зададен без заобикалки. Челюстите престанаха да работят, ушите спряха да се движат и макар че очите бяха както и досега приковани в чиниите, всеки очакваше отговора с напрежение и крайно внимание.

— След четири месеца, а може и след три, ако ловният сезон свърши по-рано — отвърна Вълка Ларсен.

Тя се задъха и неуверено промърмори:

— Аз … аз мислех … казаха ми, че оттук до Йокохама може да се стигне само за един ден. Вие … — Тук тя се запъна и заоглежда обкръжаващите я безизразни лица, наведени над чиниите. — Вие нямате право да постъпвате така!

— Този въпрос трябва да обсъдите с мистър Ван Уейдън — отвърна Ларсен, като кимна към мене с насмешливо смигване. — Мистър Ван Уейдън е, както се казва, авторитет по въпросите на правото. Но аз съм прост матрос и гледам на работата малко по-другояче … За вас може би е нещастие, че трябва да останете тук, но затуй пък това за нас е голямо щастие!

Той я гледаше усмихнато. Тя наведе очи под неговия поглед, но отново ги повдигна и някак предизвикателно ме погледна. В нейните очи прочетох неизказания въпрос: право ли е това? Но бях вече решил, че трябва да играя неутрална роля и затова не отговорих.

— А какво е вашето мнение? — настоя тя.

— Че това е нещастие, особено ако вие имате да вършите някаква належаща работа през идните няколко месеца. Но тъй като заявихте, че сте предприели това пътуване до Япония с цел да поправите здравето си, мога да ви заявя, че никъде няма да укрепнете така добре, както на борда на „Призрак“.

Видях как очите й блеснаха от негодувание и този път наведох глава, като почувствувах как се зачервява лицето ми под нейния поглед. Това бе признак на страхливост, но какво друго можех да направя?

— Да, мистър Ван Уейдън знае какво говори — разсмя се Вълка Ларсен.

Кимнах с глава, а мис Брюстър, след като се посъвзе, почна да очаква какво ще последва.

— Не може да се каже, че е станал някакъв особен здравеняк — продължи Вълка Ларсен, — но той изумително укрепна. Трябваше да го видите, когато го прибрахме на борда. Жалък съсухрен човечец — на нищо не приличаше. Не е ли така, Керфут?

Керфут бе тъй изненадан от този неочакван въпрос, отправен към него, че изпусна ножа си на пода, но все пак успя да издаде някакъв одобрителен звук.

— Беленето на картофи и миенето на съдове му подействува добре. Нали, Керфут?

Керфут отново изгрухтя.

— А погледнете го сега! Наистина не би могъл да се нарече мускулест, но все пак у него се появиха мускули, нещо, което по-рано той нямаше. Освен това той стои вече на собствените си крака! Може би не бихте се убедили в това, като го гледате, но отначало, ще повярвате ли, той не можеше да се изправи без чужда помощ.

Ловците се закискаха, но тя ме погледна с такова съчувствие, че аз бях напълно възнаграден за безочливостта на Вълка Ларсен. Наистина тъй отдавна не бях получавал съчувствие от никого, че сега се развълнувах дълбоко и на драго сърце станах неин доброволен роб. Но ме хвана яд на Вълка Ларсен. Със своя намек той подложи на съмнение моето мъжко достойнство, подложи на съмнение самите тези нозе, с които, както се хвалеше, той ме беше снабдил.

— Възможно е да съм се научил да стоя на собствените си нозе — възразих аз, — но още не съм свикнал да тъпча с тях върху нозете на другите!

Ларсен ме погледна нахално.

— В такъв случай вашето възпитание е завършено само наполовина! — каза сухо той и като се обърна към мис Брюстър, продължи: — Ние тук на „Призрак“ сме много гостоприемни. Мистър Ван Уейдън вече се е убедил в това. Правим всичко възможно, за да се чувствуват гостите ни като у дома си. Така ли е, мистър Ван Уейдън?

— И дори ги оставяме да белят картофи и да мият съдове — отговорих аз. — Да не говорим за това, че понякога ги стискаме за гърлото в знак на особено дружелюбие.

— Моля, не си съставяйте за нас лъжлива представа от думите на мистър Ван Уейдън! — прибави Ларсен с превзета тревога. — Забелязвате ли, мис Брюстър, че той носи на колана си кама … хм . нещо съвсем необикновено за един щурман! Общо взето, мистър Ван Уейдън е човек, достоен за уважение, но понякога .. как да кажа? … почва да буйствува и тогава са необходими по-строги мерки. Но в спокойни минути той е твърде честен и разсъдителен и тъй като сега е спокоен, вярвам, няма да откаже, че само вчера заплашваше да ме убие.

Едва не се задуших от възмущение, очите ми наистина пламтяха; капитанът кимна с глава към мене.

— Погледнете го сега. Той едва се владее във ваше присъствие. Изглежда, не е свикнал с женско общество. Ще трябва да се въоръжа, преди да се осмеля да изляза с него на палубата.

— Наистина лоша е работата, много е лоша! — промърмори той и тъжно заклати глава, а в това време ловците се превиваха от смях.

Пресипналите от морския вятър гласове на тия хора и техният груб кикот звучаха в тясното помещение зловещо и диво. Всичко наоколо беше диво. И гледайки тая жена, тъй далечна и чужда, която съвсем не подхождаше на обстановката, за първи път забелязах колко бях привикнал с тази среда и как бях станал вече част от нея. Познавах добре всички тия хора, познавах техните мисли и чувства, самият бях станал един от тях, живеех като ловец на тюлени, хранех се като ловец на тюлени и повечето време мислех като тях. На мене вече не ми се виждаха странни техните груби дрехи и сурови лица, и лудият им смях, както и скърцащите стени на каютата, и лампата, която леко се полюляваше.

Като си мажех филийка хляб с масло, случайно хвърлих поглед на ръката си. Ставите ми бяха изподрани и възпалени, пръстите подпухнали, ноктите черни. Знаех, че лицето ми е обрасло с гъста четинеста брада, че ръкавът на куртката ми е скъсан, че на яката на синята ми риза липсва едно копче. Камата, за която бе споменал Вълка Ларсен, висеше в ножницата на колана. До този миг това ми се струваше съвсем естествено, но сега, когато погледнах наоколо с очите на мис Брюстър, разбрах колко странна трябва да й се вижда камата, както и всичко останало в каютата.

Но тя бе схванала подигравката в думите на Вълка Ларсен и отново хвърли към мене съчувствен поглед. В очите й имаше някакъв смут. Това подигравателно отношение на капитана към мене я караше да се тревожи още повече за своята съдба.

— Може би някой случайно минаващ кораб ще ме вземе на борда си — промълви тя.

— Тук не минават други кораби освен тюленоловни — отвърна Вълка Ларсен.

— Но аз нямам със себе си нито дрехи, нито нищо! — възрази тя. — Вие навярно забравяте, сър, че не съм мъж, че не съм свикнала с този скитнишки, безгрижен живот, какъвто водите вие и вашите хора.

— И колкото по-скоро привикнете към него, толкова по-добре — отговори той. — Аз ще ви дам плат, игли и конци. Предполагам, че за вас няма да е много трудно да си ушиете една-две рокли!

Мис Брюстър сви устни, с което искаше да каже, че не разбира нищо от шиене на дрехи. За мене бе съвсем ясно, че тя е уплашена и объркана и че се старае геройски да скрие това.

— Предполагам, че и вие като мистър Ван Уейдън сте свикнали други да работят за вас. Но на мене ми се струва, че няма да си навехнете ръцете, ако сама извършите някаква работа за себе си. А понеже стана дума — как изкарвате прехраната си?

Тя го погледна с нескривано учудване.

— Не желая да ви обиждам, повярвайте ми. Щом хората ядат, те са длъжни да си добиват храната. Тия хора тук убиват тюлени, за да си изкарват прехраната, по същата причина аз управлявам този кораб, мистър Ван Уейдън, поне засега, изкарва горчивия си залък, като ми помага. А вие какво работите?

Мис Брюстър сви рамене.

— Сама ли изкарвате прехраната си, или ви храни някой друг?

— Страхувам се, че други са се грижили за това през повечето време от живота ми! — засмя се тя, като се опитваше храбро да попадне в неговия подигравателен тон, макар че успях да видя как с нарастващ страх погледна в очите Вълка Ларсен.

— И навярно някой друг е оправял леглото ви?

— И аз съм си оправяла леглото — отговори тя.

— Често ли?

Тя поклати глава с престорена омърлушеност.

— Ами знаете ли как постъпват в Съединените щати с хора като вас, които не изкарват сами прехраната си?

— Аз съм страшно невежа — заоправдава се тя. — Наистина, как постъпват с нещастници като мене?

— Изпращат ги в затвора. Тяхното престъпление се състои в това, че не изкарват своето препитание, нещо, което там наричат скитничество. Ако бях на мястото на мистър Ван Уейдън, който вечно разсъждава върху това, що е справедливо и що не е, бих ви попитал: с какво право живеете на този свят, щом не вършите нищо, за да заслужите своето съществуване?

— Но тъй като вие не сте мистър Ван Уейдън, аз не съм длъжна да ви отговоря, нали?

Тя му се усмихна със своите изпълнени с ужас очи, а това сякаш прободе сърцето ми. Почувствувах, че трябва да се намеся и да променя темата на разговора.

— Спечелили ли сте някога поне един долар със собствения си труд? — със някаква тържествуваща изобличителност попита Вълка Ларсен, сигурен в нейния отговор.

— Да, спечелвала съм — отговори бавно тя и аз едва не се разсмях, забелязвайки как лицето на Вълка Ларсен се удължи.

— Спомням си как веднъж, когато бях още малка, моят баща ми даде един долар, защото стоях съвсем мирна цели пет минути.

Той се усмихна снизходително.

— Това се случи доста отдавна — продължи тя. — И едва ли бихте очаквали от едно деветгодишно момиченце да си изкарва само хляба — и след като помълча малко, добави: — Впрочем сега аз печеля по хиляда и осемстотин долара в годината.

Като по даден знак всички вдигнаха очи от чиниите и втренчено я загледаха. Жена, която печелеше хиляда и осемстотин долара в годината, заслужаваше да се поразгледа. Вълка Ларсен не скри възхищението си.

— От заплата или на парче? — попита той.

— На парче — отговори незабавно тя.

— Хиляда и осемстотин — започна да пресмята той. — Това прави по сто и петдесет долара на месец. Добре тогава, мис Брюстър, у нас на „Призрак“ има широко поле за работа. Смятайте се на заплата през всичкото време, докато сте тук.

Тя не отговори. Необикновените приумици на този човек за нея бяха нещо ново и тя не знаеше как да се отнася към тях.

— Забравих да попитам за вашата професия — ласкаво продължи той. — Какво произвеждате? Какви сечива и материали ще ви бъдат нужни?

— Хартия и мастило — засмя се тя. — Да, и, разбира се, пишеща машина.

— Значи, вие сте Мод Брюстър! — бавно и уверено продумах аз, сякаш я обвинявах в някакво престъпление.

Тя ме погледна с любопитство.

— Откъде знаете?

— Не сте ли вие? — настоях аз.

Тя кимна с глава. Сега бе ред на Вълка Ларсен да се учуди. Това магическо име не му подсказваше нищо. Аз се гордеех с това, че за мене то значеше много нещо, и за пръв път през целия този тежък разговор почувствувах своето превъзходство над него.

— Помня, че веднъж написах рецензия за едно малко томче… — започнах небрежно аз, но тя ме прекъсна.

— Вие? — възкликна тя. — Значи, вие сте …

Тя ме гледаше с широко разтворени очи. Сега и аз утвърдително кимнах с глава.

— Хъмфри Ван Уейдън — завърши тя, после, като въздъхна с облекчение и хвърли неволно поглед към Вълка Ларсен, възкликна:

— Колко се радвам! Помня тази рецензия — продължи бързо тя.

И почувствувала известна неловкост, която нейните думи произведоха, добави:

— Тази тъй похвална за мен рецензия.

— Не сте права — доблестно възразих аз. — Вашите думи подкопават моята безпристрастна критика и поставят под съмнение преценката ми. Освен това всички останали критици се съгласиха с мене. Мистър Ленг не причисли ли вашата „Неволна целувка“ към четирите най-добри сонети на английски език, написани от жена?

— Но вие ме нарекохте американската Мейнел!^[1]

— Не е ли вярно? — попитах аз.

— Не е там работата — отвърна тя. — Просто това ме обиди.

— Неизвестното може да бъде измерено само чрез известното — отговорих аз на изтънчен академически език. — Като критик бях длъжен да определя вашето място в литературата. А сега вие сама станахте мярка за другите. Седем ваши томчета стоят на моята полица за книги, има още два дебели тома есета, които, — позволете ми да кажа — с нищо не отстъпват на стиховете ви, макар че не мога да определя за кои ваши произведения това сравнение е по-ласкателно. Не е далеч времето, когато в Англия ще се появи някоя неизвестна поетеса и критиците ще я нарекат английската Мод Брюстър.

— Наистина вие сте много любезен — промълви тя. И ето че самата условност на тази нейна забележка и тонът, с който произнесе думите, пробудиха в мене множество асоциации, свързани с моя живот далеко, далеко отвъд океана. Аз бях дълбоко развълнуван и изпълнен не само със спомени от миналото, но и с остра болка по родината.

— Кажете ми, защо сте се погребали в тая Калифорния? — попита след малко тя. — Това не е любезно от ваша страна! Ние, жителите на Изтока, много малко сме ви виждали, а вие сте нашият втори „наставник на американската литература“^[2].

Отвърнах на комплимента с поклон, но тутакси възразих:

— Аз насмалко не се срещнах с вас веднъж във Филаделфия. Имаше някакво празнуване на Браунинг и вие изнасяхте доклада. Но моят влак закъсня с четири часа.

И ние така се увлякохме, че съвсем забравихме къде се намираме, оставяйки Вълка Ларсен да слуша безмълвен нашето бъбрене. Ловците напуснаха масата и излязоха на палубата, а ние все още разговаряхме. Само Вълка Ларсен остана при нас. Изведнъж аз почувствувах неговото присъствие: облегнат на масата, той с любопитство се вслушваше в тия чудни слова за някакъв непознат за него свят.

Млъкнах, не довършвайки една от своите фрази. Настоящето, със своите опасности и тревоги, се издигна с чудновата сила пред мене. Мис Брюстър очевидно почувствува това и някакъв смътен страх се появи в очите й, когато погледна Вълка Ларсен.

Ларсен стана и някак неловко се засмя. Смехът му звучеше остро.

— О, не ми обръщайте внимание — продума той, като махна самоунижително с ръка. — Аз не влизам в сметката. Продължавайте, продължавайте, моля ви!

Но потокът на нашето красноречие бе прекъснат, ние станахме от масата и също неловко се засмяхме.