Джек Лондон
Морският вълк (16)

Глава XVI

Не мога да кажа, че положението на щурман ми донесе други радости освен тази, че вече не трябваше да мия съдове. Нямах представа и за най-елементарните си нови задължения и сигурно щях да се проваля, ако самите матроси не ми съчувствуваха. Не разбирах нищо от предназначението на корабните въжа, нито от поставянето на платната, но матросите си дадоха труд да ме научат. Особено добър учител се оказа Луис и аз нямах почти никакви неприятности с подчинените си.

Но с ловците работите стояха по-другояче. Те всички бяха запознати малко или повече с морето и гледаха на моето назначение като на някаква шега. Всъщност и на мене самия ми се виждаше смешно, че аз, типичният сухоземен жител, изпълнявам длъжността на щурман, но да станеш за смях в очите на другите — това беше съвсем друго нещо. Аз не се оплаквах, но Вълка Ларсен сам настояваше по отношение на мене да се спазва строго морският етикет, нещо, с което той никога не беше удостоил бедния Иохансен, и с цената на няколко свади, заплашвания и доста мъмрене той съумя да респектира ловците. За тях, както и за матросите, аз станах „мистър Ван Уейдън“ ,и само Вълка Ларсен ме наричаше от време на време Хъмп.

Това ме забавляваше. Понякога, през време на вечеря, вятърът отклоняваше кораба с няколко румба и докато аз ставах от масата, той казваше:

— Господин Ван Уейдън, моля, бъдете тъй добър и обърнете кораба наляво!

Аз излизах на палубата, извиквах Луис и го питах какво трябва да сторя. Няколко минути по-късно, разбрал неговите указания и усвоил същността на маневрата, аз вече давах своите разпореждания. Спомням си как веднъж, още през първите дни, Вълка Ларсен се появи на палубата, когато бях почнал да давам някакви команди. Той застана с пура в уста и спокойно наблюдаваше провеждането на маневрата. След това дойде при мене на юта.

— Хъмп — започна той, — прощавайте, мистър Ван Уейдън. Поздравявам ви! Струва ми се, че вие нямате повече нужда от краката на баща си, сега можете да стоите на своите собствени. Още малко работа с въжетата и платната, опитност в бурно време и в края на пътуването вие ще можете да се настаните на който и да е каботажен кораб.

Дните от смъртта на Йохансен до пристигането ни в района на лова за тюлени бяха най-приятните ми дни, прекарани на „Призрак“. Вълка Ларсен бе достатъчно внимателен, матросите ми помагаха и аз бях избавен от неприятното общество на Томъс Мъгридж. И позволявам си да кажа, че с всеки изминат ден започвах тайно да се гордея със себе си. Колкото и фантастично да изглеждаше, че един новак заема второ по ранг място на кораба, аз се справях с работата си добре. И през това кратко време бях доволен от себе си, дори обикнах плавното полюляване на „Призрак“ под краката си, докато той се плъзгаше през тропиците на северозапад, към островчето, където трябваше да се запасим с прясна вода.

Но моето щастие не беше безоблачно. Това беше един промеждутъчен период с ,по-малко мъки, но страшните мъки, които бях вече преживял, ме очакваха и за в бъдеще. За матросите „Призрак“ си оставаше все същият проклет от бога кораб. Никой не можеше да има спокойствие и почивка нито за минута. Вълка Ларсен не можеше да прости на матросите опита за покушението срещу живота му, както и побоя, който му бяха нанесли долу в кубрика. Така че той денонощно се стараеше да направи живота им колкото се може по-непоносим.

Ларсен (познаваше добре психологическото значение на дребните неща и с помощта на такива именно дребни неща той умееше да докарва матросите до границата на лудостта. Видях как вдигна Харисън от леглото, за да прибере една поставена не на място бояджийска четка. Той разбуди и останалите матроси от техния морен сън и ги накара да придружат Харисън, за да видят как ще изпълни получената заповед. Дребна работа наистина, но неговият изобретателен ум ги измисляше с хиляди и човек лесно може да си представи какво бе настроението на хората от бака.

Разбира се, че имаше много мърморене и че разприте избухваха една след друга. Сипеха се удари и винаги имаше двама, трима матроси, които лекуваха раните си, получени от човека-звяр, техния господар. Обмислена акция от тяхна страна бе невъзможна поради наличността на цял арсенал оръжия, струпани в кубрика на ловците и в каюткомпанията. Най-много от всички страдаха Лич и Джонсън — на тях Вълка Ларсен си изкарваше своя сатанински гняв — и дълбоката скръб, която съзирах по лицето и в очите на Джонсън, караше сърцето ми да се свива от болка. С Лич работата бе по-друга. В него зверският инстинкт беше по-силен. Той сякаш бе обладан от някакъв бяс, който не го оставяше да тъгува. Устните му бяха изкривени от постоянно ръмжене, което при вида на Вълка Ларсен избухваше в ужасен, заплашителен рев — нещо, което той вършеше, струва ми се, несъзнателно. Виждах го да следи с поглед Вълка Ларсен, както куче — пазача си, докато животинското злобно ръмжене излизаше дълбоко от гърлото му и трептеше между стиснатите му зъби.

Спомням си как веднъж на палубата, посред бял ден, аз го тупнах леко по рамото, за да му дам някакво нареждане. Той стоеше с гръб към мене и още при първото докосване на ръката ми подскочи във въздуха и диво изръмжа. За миг той бе ме взел за човека, когото мразеше.

И Лич, и Джонсън биха убили Вълка Ларсен при първия удобен случай, но такъв случай никога не им се представи. Вълка Ларсен беше много хитър. Освен това те не разполагаха с подходящо оръжие, а само с юмруците си, не можеха да разчитат на никакъв успех. От време на време Ларсен и Лич се вкопчваха в ожесточени схватки. Лич се хвърляше върху него като дива котка, като си служеше със зъби, нокти и юмруци, ала в края на краищата се просваше изтощен на палубата, понякога и в безсъзнание. И въпреки това той никога не се опитваше да избегне тия стълкновения. Дяволът в него предизвикваше на бой дявола във Вълка Ларсен. Достатъчно бе двамата да се появят едновременно на палубата и тутакси започваха да се псуват, да ръмжат и да се бият. А случваше ми се и да видя как Лич се нахвърляше върху Вълка Ларсен без всякакво предупреждение, без всякакво предизвикателство. Веднъж той хвърли срещу капитана тежкия си нож, ала не улучи гърлото му само с един инч. Друг път метна по него един стоманен лост от салинга. Трудно беше да се прицелиш върху клатушкащ се кораб, но заостреният край на лоста, засвирил из въздуха от седемдесет и пет фута височина, за малко не улучи главата на Ларсен, който се изкачваше по стълбата от каюткомпанията, и се заби повече от два инча в здравото дюшеме на палубата. Друг един път Лич се промъкна в кубрика на ловците, задигна една заредена пушка и се затича с нея към палубата, но Керфут го хвана и обезоръжи.

Аз често се учудвах защо Вълка Ларсен не го убие и сложи край на всичко. Но той посрещаше това със смях, като че ли то му доставяше удоволствие. Изглежда, че тази игра го изпълваше с някаква особена възбуда — възбуда, изпитвана от хора, които укротяват диви зверове.

— Животът съдържа особен трепет и вълнение — обясняваше ми той, — когато виси на косъм. Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи. Колкото по-голям е рискът, толкова по-голямо е и вълнението. Защо да се лишавам от удоволствието да докарвам Лич до трескаво състояние? В това отношение аз му оказвам услуга. Ние и двамата се радваме на силната възбуда. Неговият живот е по-богат и по-славен от живота на всички други матроси, макар и сам да не съзнава това. Защото той има нещо, което те нямат — цел, която го поглъща напълно, да ме убие и надеждата, че това ще му се удаде. Истина ти казвам, Хъмп, Лич живее пълен и възвишен живот. Съмнявам се дали той някога е изпитвал такова напрежение и устремност в живота си и понякога искрено му завиждам, като гледам как беснее, стигнал крайния предел на своя гняв и чувствителност.

— Но това е подло, подло! — извиках аз — Всички преимущества са на ваша страна!

— Кой е по-голям подлец и страхливец от нас двамата — вие или аз? — попита ме той най-сериозно. — Ако това положение ви е неприятно, тогава вие правите компромис със съвестта си, като го търпите. Ако бяхте наистина силен и наистина верен на себе си, вие бихте се присъединили към Лич и Джонсън. Но вие се страхувате, страхувате! Искате да живеете. Животът във вас крещи, че иска да живее ,на каквато и да е цена. Така че вие водите мизерно съществуване, изменяте на вашите идеали, грешите срещу вашия жалък морал и ако има ад, вие насочвате душата си право към него! Да! Аз съм си избрал по-достойна роля. Аз не греша, тъй като съм верен на жизнените повели вътре в мене. И най-после аз не действувам против съвестта си, нещо, с което вие не можете да се похвалите.

В това, което той ми наговори, имаше горчива истина. Може би аз наистина бях страхливец и подлец. И колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно ми ставаше, че моят дълг бе да изпълня неговия съвет: да се присъединя към Джонсън и Лич и да работя за неговата смърт. Към това, мисля, се прибавяше и строгата съвест на моите пуритански прадеди, която оправдаваше дори и убийството, когато то се извършва с благородна цел. Аз не можех да се откъсна от тези мисли. Да се освободи светът от подобно чудовище, ми се струваше проява на висш морал. От това човечеството ще стане по-добро и по-щастливо, а животът по-чист и по-приятен.

Като лежах в леглото си през безсънните нощи, дълго размишлявах върху всичко това ,и отново и отново си приповтарях всички събития. Разговарях с Джонсън и Лич по време на нощната вахта, когато Вълка Ларсен беше долу. Те и двамата бяха загубили надежда — Джонсън поради унилата черта в своя характер, а Лич, понеже се чувствуваше победен, изтощил силите си в неравната борба. Една нощ той поривисто сграбчи ръката ми и каза:

— Вие сте честен човек, мистър Ван Уейдън! Но стойте си, където сте, и дръжте устата си затворена. Гледайте си работата и не казвайте нищо. Нашата песен е изпята, зная аз. И все пак вие може би ще ни помогнете един ден, тъкмо когато ще имаме най-голяма нужда от вас.

И само на следния ден, когато на хоризонта откъм наветрената страна се очерта остров Уейнрайт, Вълка Ларсен изрече пророчески слова. Той току-що бе набил Джонсън, а също и Лич, който се бе притекъл на помощ на приятеля си.

— Лич — каза той, — ти знаеш, че рано или късно ще те убия, нали? ,

Вместо отговор последва ръмжене.

— А що се отнася до тебе, Джонсън, в края на краищата животът така ще ти омръзне, че ти сам ще се хвърлиш зад борда, преди аз да те довърша. Помни ми думата!

— Това е внушение — пошепна ми той настрана. — Обзалагам се с вас на една месечна заплата, че Джонсън така и ще постъпи.

Надявах се, че неговите жертви ще намерят случай да избягат, докато пълним буретата с прясна вода, но Вълка Ларсен бе избрал добре мястото, където да хвърли котва. „Призрак“ се спря половин миля навън от линията, на която се разбиваха вълните, която ни отделяше от един усамотен пясъчен бряг. Пред нас се откриваха тесни дефилета със стръмни вулканични стени, по които никой не можеше да се изкачи. И тук именно, под непосредствения надзор на капитана, който сам отиде на брега, Лич и Джонсън пълнеха малките бурета и ги търкаляха по пясъка. Така че на тях не им се удаваше никакъв случай да избягат с една от лодките.

Но такъв опит направиха Харисън и Кели. Те съставляваха екипажа на една от лодките, които отиваха до брега и се връщаха всеки път с по едно пълно буре. Малко преди обед, отправяйки се с празно буре към брега, те внезапно измениха направлението си, като се отбиха вляво, за да заобиколят носа, който се издигаше в морето между тях и свободата. Там, зад белите пенести вълни, които се разбиваха в него, се разстилаха живописни селца на японски колонисти и приветливи долини, които се врязваха дълбоко във вътрешността на острова. Ако се удадеше на двамата мъже да се скрият там, тогава Вълка Ларсен нямаше да бъде повече опасен за тях.

Хендерсън и Смок цялата сутрин се разхождаха по палубата и едва сега разбрах с каква цел. Като взеха пушките си, те спокойно откриха огън по бегълците. Това беше хладнокръвна демонстрация на точна стрелба. Техните куршуми отначало незлобливо свиреха по водната повърхност около лодката; но тъй като бегълците продължаваха да гребат усилено, куршумите заудряха все по-близо и по-близо.

— А сега гледай как ще цапна дясното весло на Кели! — рече Смок, като се прицели по-старателно.

Видях през бинокъла как веслото се раздроби. Хендерсън извърши същата операция с дясното весло на Харисън. Лодката се завъртя на място. Същата участ постигна и двете останали гребла. Бегълците се опитаха да гребат с останалите парчета, но скоро и те бяха избити от ръцете им. Кели откърти една дъска от лодката и започна да гребе с нея, но изведнъж я захвърли и извика от болка — накълцаните от следващия куршум тресчици се бяха забили в ръцете му. Тогава те се примириха със съдбата и оставиха лодката да се носи по течението, докато втора лодка, изпратена от Вълка Ларсен, не ги изтегли на буксир и докара до кораба.

Привечер ние вдигнахме котва и потеглихме. Сега ни предстояха цели три или четири месеца лов на тюлени. Перспективите бяха доста мрачни и аз с натежало сърце се заех със своите задължения. На „Призрак“ беше настъпило някакво погребално настроение. Вълка Ларсен се бе тръшнал на легло с едно от своите странни и мъчителни главоболия. Харисън с унил вид стоеше на руля, подпирайки се целият на него, сякаш краката му вече не го държаха. Останалите мъже мълчаха, навъсени и сърдити. По едно време се натъкнах на Кели — обронил глава на колене и обгърнал я с ръце, той стоеше от подветрената страня на люка, на матроския кубрик, изпаднал в дълбоко отчаяние.

Джонсън намерих проснат на самия нос на кораба, втренчил мътен поглед в бушуващите вълни отпред, и с ужас си спомних за пророческите думи на Вълка Ларсен. Мина ми през ума, че това внушение почва да става действителност. Опитах се да прогоня неговите мрачни мисли и му извиках да се махне оттам, ала той само се усмихна тъжно и отказа да се подчини.

Когато се върнах на кърмата, Лич се приближи към мене.

— Искам една услуга от вас, мистър Ван Уейдън — каза той. — Ако имате щастието да се завърнете във Фриско, потърсете, ако обичате, Мат Маккарти, моя старец. Той е обущар и живее над хълма, зад пекарницата „Мейфср“. Там всички го знаят и вие лесно ще го намерите. Кажете му, че съжалявам много за неприятностите, които съм му причинил, и за това, което направих. И кажете му вместо мене: бог да го благослови.

Аз кимнах с глава и добавих:

— Ние всички ще се завърнем в Сан Франциско, Лич. Тогава двамата с тебе ще отидем да видим Мат Маккарти.

— Бих искал да вярвам в това — отвърна той, като стисна ръката ми, — но не мога. Вълка Ларсен ще ме погуби, зная. Бих желал само да стори това по-скоро.

А когато Лич ме остави, почувствувах, че и аз имам същото желание — да умра. Щом като това щеше да стане, нека стане по-скоро! Всеобщото отчаяние се бе вселило и в мене. Катастрофата изглеждаше неизбежна. И разхождайки се по палубата, час подир час, аз чувствувах, че съм заразен от отвратителните идеи на Вълка Ларсен. Защо е всичко това? Къде е величието на живота, щом той допуска такова лекомислено, безотговорно разрушаване на човешки души? Животът наистина е нещо евтино и мръсно, и колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Нека свърши и край! И ето че аз също се облегнах на ръба на борда и се взрях с очакване в моето, уверен, че рано или късно ще потъна там долу, долу, в неговата студена, зелена забрава.