Джек Лондон
Морският вълк (11)

Глава XI

„Призрак“ достигна най-южната точка на дъгата, която описваше по Тихия океан, и вече захвана да извива към северозапад и да се отправя, както казваха, към някакъв уединен остров, където трябвало да се запасим с прясна вода, преди да започнем лова на тюлени около бреговете на Япония. Ловците използуваха своите карабини и сачмалийки, докато останаха доволни от стрелбата им; гребците и кормчиите приготвиха своите платна, омотаха греблата с кожа, а вилките с платно, за да могат безшумно да се приближават до тюлените; изобщо всичко бе поставено в „бойна готовност“, както се изрази Лич.

Трябва да кажа, че ръката на Лич напълно заздравя, макар че белегът ще остане за цял живот. Томъс Мъгридж живееше в постоянен страх от него и не смееше да излиза на палубата, след като се мръкне. На бака станаха два-три забележителни скандала. Луис ми казваше, че матроските клюки стигали по някакъв начин до капитана и че двамина доносчици вече яли голям бой от другарите си. Той подозрително поклащаше глава, като се страхуваше от това, което може да сполети Джонсън, гребеца на неговата лодка. Вината на Джонсън се състоеше в това, че развързал много езика си и два-три пъти се спречкал с Вълка Ларсен по въпроса за правилното произнасяне на фамилното му име. А Иохансен той порядъчно набил преди няколко вечери и оттогава щурманът го наричал с истинското му име. Но, разбира се, и дума не можеше да става, че Джонсън ще набие и Вълка Ларсен.

Луис ми съобщи и няколко допълнителни сведения за Смъртта Ларсен, които съвпадаха с кратката характеристика на капитана. Наистина твърде бе възможно да се срещнем със Смъртта Ларсен край бреговете на Япония. „Тогава очаквай буря — пророкуваше Луис, — те се мразят един друг като същински вълци!“

Смъртта Ларсен командувал „Македония“, единствения параход в цялата тюленоловна флота, който носел четиринадесет лодки, докато останалите шхуни имали само по шест. Носеха се слухове, че на борда му имало оръдие, че параходът извършвал някакви тайнствени нападения и експедиции, като се почне от незаконно внасяне на опиум В Щатите и оръжие в Китай до търговия с роби и открито пиратство. Аз бях склонен да вярвам на Луис, защото нито веднъж не бях го хванал в лъжа, а освен това той имаше енциклопедически познания за ловитбата на тюлени и за хората, заети в тая професия.

На този сатанински кораб нямаше тихо или спокойно място: в кубрика на матросите или в кухнята, в кубрика на ловците или на юта — навсякъде все едно и също. Всички се биеха жестоко, за да запазят живота си. Ловците всяка минута очакваха престрелка между Смок и Хендерсън, които още не бяха уредили някаква стара сметка помежду си, а Вълка Ларсен решително заплаши да убие този, който оцелее от тази схватка, ако тя стане. Той открито заяви, че не се ръководи от никакви нравствени закони, че ловците могат спокойно да си прерязват гърлата един на друг, само че сега са му нужни живи за предстоящия лов. Ето защо той им обеща царско увеселение, ако се въздържат, докато свърши ловният сезон, когато ще могат да разчистят всичките си сметки, да изхвърлят зад борда падналите в боя и да съчинят каквито си щат истории за причините на тяхната гибел. Струваше ми се, че дори и ловците бяха ужасени от неговото жестоко хладнокръвие. Колкото и да бяха покварени, тези хора все пак се страхуваха от него.

Томъс Мъгридж пълзеше пред мене като кученце, а при това в дълбочината на душата си аз се страхувах от него. Смелостта му бе смелост, породена от страха — странно нещо, което аз сам добре опознах, — и всеки миг тя можеше да надвие страха и да го подтикне да посегне на живота ми. Състоянието на коляното ми значително се подобри, изтръпналостта на ръката ми, която Вълка Ларсен беше стискал, също минаваше полека-лека. Инак бях напълно здрав и се почувствувах просто великолепно. Мускулите ми наедряваха и ставаха все по-твърди. Ръцете ми обаче представляваха печална картина. Те изглеждаха като попарени с вряла вода, ноктите се изпочупиха и почерняха от мръсотия, кожицата около тях се оръфа, а по оголеното място се появиха някакви гъбести израстъци. ,Освен това измъчваха ме и циреи — по всяка вероятност следствие на храната, защото по-рано никога не бях страдал от такива.

Преди няколко дни доста се позабавлявах с Вълка Ларсен: заварих го вечерта да чете Библията, един екземпляр от която, след напразните дирения в началото на нашето пътуване, най-сетне бе намерен в сандъка на покойния щурман. Недоумявах какво можеше да намери в нея Вълка Ларсен. Но той ми прочете на глас няколко стиха от Еклесиаст. Струваше ми се, че той не чете, а изказва собствените си мисли и гласът му, отеквайки глухо и тъжно в каютата, ме очарова и прикова на място. Макар и човек без образование, той несъмнено умееше да чете изразително. Аз и сега още чувам и ще продължавам да чувам първичната, вродена меланхолия, която трепереше в гласа му при четене. „Събрах си сребро и злато, и скъпоценности от царе и области; намерих си певци и певици, и това, що наслаждава синовете човешки — разни музикални инструменти. И станах аз велик и богат повече от всички, които бяха преди мене в Ерусалим; и мъдростта ми не ме напусна. И озърнах се, та погледнах всичките си дела, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който се бях измъчвал, докато ги вършех; и ето, всичко е суета и угнетение на духа и няма от нищо полза под слънцето.

На всекиго и на всички се случва същото: една е участта на праведника и на нечестивеца, на добрия и лошия, на чистия и нечистия, на онзи, който принася жертва, и на онзи, който не принася; както и на добродетелния, тъй и на грешния; както на този, който се кълне, тъй и на онзи, който се бои от клетва.

И тъкмо това е лошото на всичко, което става под слънцето, че една участ е за всички, и сърцата на синовете човешки са напълнени със зло, а също и с безумие, докато са живи; след това отиват при умрелите.

Който е между живите, има още надежда, тъй като да си живо куче е по-добре, отколкото да си мъртъв лъв.

Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят и вече няма за тях награда, понеже и поменът за тях е предаден на забрава.

И любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали; и не ще имат вече никога дял в нищо, що се върши под слънцето.“^[1]

— Ето на, Хъмп — каза той и затвори книгата, като постави пръста си между страниците, които четеше. — Мъдрецът, който царувал над израелския народ в Ерусалим, е мислил така, както мисля и аз. Вие ме наричате песимист. Но това не е ли най-черният песимизъм: „Всичко е суета и угнетение на духа“, „И няма от нищо полза под слънцето“, „Една е участта на всички“ — и на глупавия, и на умния, на чистия и на нечистия, на грешника и на светеца. И тази участ е смъртта — лошо нещо според мъдреца. Защото и той е обичал живота и не е искал да умре, когато е казвал: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“. Той е предпочитал суетата и угнетението пред тишината и неподвижността на гроба. А също и аз. Да пълзиш е свинщина, но да не пълзиш, да бъдеш неподвижен като буца пръст — за това е неприятно дори да се мисли. То противоречи на живота вътре в мене, целият смисъл на който е движението, способността за движение, както и съзнанието за тази способност. Самият живот не е никакво удовлетворение, но още по-малко може да ни удовлетвори мисълта за предстоящата смърт.

— Вие сте по-зле и от Омар Хаям — забелязах аз. — Той поне след обичайните мъки и съмнения, присъщи на младостта, се успокоил, намерил някакво удовлетворение и превърнал своя материализъм в източник на радост.

— А кой е този Омар Хаям? — попита Ларсен и аз не работих нито през този, нито на следния ден, нито на по-следния.

В безсистемното си четене той никога не бе се натъквал на „Рубаят“ и за него това бе като откриване на някакво ценно съкровище. Голяма част, може би две трети от тази поема, аз знаех наизуст, а лесно си припомних и останалото, което бях забравил. По цели часове ние разисквахме върху някоя строфа; той умееше да долавя в редовете някакъв вопъл на метежна скръб, която аз съвсем не можех да открия. Възможно е да съм декламирал стиховете по моему, с несвойствена за тях жизнерадост, защото той — обладавайки отлична памет и запомняйки строфите още щом ги чуеше втори път, а понякога и само първия — ги повтаряше с някаква тревога и страстно възмущение в гласа, така че звучаха доста убедително.

Интересуваше ме кое четиристишие му харесва най-много и не се учудих, когато разбрах, че изборът му бе паднал върху един куплет, роден в минута на временно раздразнение и неотговарящ на спокойната философия на персийците и на техния благороден поглед върху живота.

И хрумна ми: „Защо дошъл си на света?“ А сетне пък: „Какво те чака след смъртта?“ О, вино забранено! С тебе искам аз да заглуша на тез въпроси дързостта!

— Великолепно! — извика Вълка Ларсен. — Забележително! Това е всичко! Дързост! Поетът не би могъл да намери по-подходяща дума!

Напразно възразявах и отричах. Той ме заля, удави ме със своите доводи.

— Животът по същество не може и да бъде друг. Животът, щом като знае, че ще има край, винаги ще се бунтува. Това е неизбежно. Библейският мъдрец е стигнал до убеждението, че животът и делата на живота са суета, угнетение и зло! Но смъртта, тоест, прекратяването на суетата, на угнетението, той намира за още по-голямо зло. Във всяка глава, във всеки ред той скърби, измъчван от общата участ, която очаква всички ни. Същото е и с Омар Хаям, и с мене, даже и с вас — защото вие се възбунтувахте против смъртта, когато Куки почна да точи ножа си. Страхувахте се да умрете. Животът вътре във вас, който ви е формирал и който е по-голям от вас, не пожела да умре. Вие ми говорихте за инстинкта за безсмъртие. Аз говоря за инстинкта за живот, който се състои в самото съществуване и който при вида на приближаващата смърт побеждава така наречения инстинкт за безсмъртие. Той победи и във вас — това не можете да отречете, — когато някакъв си смахнат готвач почна да си остри ножа.

Сега се страхувате от него. Страхувате се и от мене. Не можете да отречете това. Ако ви хвана за гърлото ей така — неговата ръка стисна гърлото ми, дишането ми спря — и почна да изцеждам от вас живота, ей така и ей така, тогава вашият инстинкт за безсмъртие ще захване да бледнее и гасне, а инстинктът ви за живот, който копнее за съществуване, ще затрепти, ще вземе връх и вие ще се борите, за да се спасите. Нали? Виждам вече страха от смъртта във вашите очи. Вие размахвате ръце във въздуха. Ето, вие напрягате всичките си жалки силици в борба за живот. Вашата ръка се опитва да стисне моята, а аз я усещам като някаква пеперудка. Гърдите ви се издигат, езикът ви се подава навън, кожата ви посинява, очите ви се обръщат. „Да живея! Искам да живея!“ — викате вие, но искате да живеете тук и сега, а не после, на онзи свят. Нима се съмнявате в своето безсмъртие? Ха-ха! Не сте много сигурен в него. Не искате да рискувате. Знаете, че само този живот е реален. Аха! Ето че пред очите ви става все по-тъмно и по-тъмно. Това е мракът на смъртта — край на битието, на чувствува нето, на движението, — той се сгъстява, притиска ви, издига се като стена около вас. Очите ви стават неподвижни, изцъклени. Моят глас ви се струва далечен и слаб. Вие не можете да видите лицето ми. И все пак се борите за живот. Ритате с крака. Тялото ви се гърчи като змия. Гърдите ви се задъхват и напрягат. Искам да живея! Да живея! Да живея!

Повече нищо не чувах. Съзнанието ми се обви в мрака, който той така картинно бе описал. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на пода, а той пуши пура и замислено ме наблюдава с познатото ми вече любопитство в очите.

— Е, как, убедих ли ви? — попита той. — На, пийнете от това. Искам да ви попитам нещо.

Аз отрицателно поклатих глава, все още легнал на пода.

— Вашите доводи са много … твърде много силни — едва успях да прошепна аз, тъй като гърлото ужасно ме болеше.

— След половин час ще ви мине — успокои ме той. — И ви обещавам, че вече няма да прибягвам към физически демонстрации. А сега станете и седнете на стола.

И тъй като бях станал играчка в ръцете на това чудовище, нашите спорове за Омар Хаям и Мъдреца бяха възобновени и ние прекарахме будни до късно през нощта.