Джек Лондон
Морският вълк (10)

Глава X

Дружбата ми с Вълка Ларсен растеше — ако Можеха да се нарекат дружба отношенията между господар и слуга или още по-добре, между крал и шут. За него аз бях някаква кукла и той ме ценеше не повече, отколкото детето цени играчката си. Моето задължение бе да го забавлявам и докато можех да го забавлявам, всичко бе наред. Но щом му станеше скучно или пък изпаднеше в мрачно настроение, той веднага ме изпращаше от каюткомпанията в кухнята и щастие бе за мене, че успявах някак да се измъквам цял и невредим.

Полека-лека започнах да разбирам колко самотен бе този човек. На борда нямаше нито един човек, който да не го мрази или да не се бои от него, както нямаше и нито един, когото той, от своя страна, да не презира. Сякаш го изгаряше вложената в него чудовищна сила, която не можеше да намери друг начин за приложение. Такъв би бил и самият Луцифер, ако неговият горд дух бе заточен в едно общество от бездушни призраци, подобни на Томлинсън^[1]. Самотността е тягостна сама по себе си, ала за нещастие у Ларсен тя се подсилваше и от първичната меланхолия, свойствена на неговата раса. Познавайки го, аз започнах да разбирам по-добре древните скандинавски митове. Белокожите русокоси диваци, създали този страшен пантеон, са били направени от същото тесто като Ларсен. В него нямаше нито капка от лекомислието на веселите представители на латинската раса. Смехът му бе плод на някакъв свиреп хумор. Но той рядко се смееше, по-често бе тъжен. И тая тъга бе тъй дълбока, както са дълбоки и корените на неговата раса. Расово наследство бе тая негова тъга и тя именно е създала у скандинавците трезв ум, обич към чистотата и фанатична нравственост, която впоследствие намери своята завършеност в английския пуританизъм и лицето на мисис Грънди^[2].

Всъщност главният отдушник на тази примитивна меланхолия е представлявала религията — в нейните най-жестоко фанатични форми. Но грубият материализъм на Вълка Ларсен не му позволяваше да се ползува от това утешение. Ето защо, когато изпаднеше в мрачно настроение, за него не оставаше нищо друго, освен да се държи като същински дявол. Ако този човек не беше тъй ужасен, аз бих могъл понякога да го съжалявам, както например сутринта преди три дни, когато влязох в неговата каюта, за да напълня каната му с вода, и неочаквано се натъкнах на него. Той не ме забеляза. Седеше, заровил глава в ръцете си, а раменете му конвулсивно потрепваха като от ридания. Изглеждаше измъчван от тежка скръб. Излизайки на пръсти, аз го чух да стене: „Боже, боже, боже!“. Той, разбира се, не призоваваше никакъв бог, но все пак това възклицание се изтръгваше от самата му душа.

По време на обеда той попита ловците дали нямат нещо против главоболие, а вечерта този тъй силен мъж се мяташе полубезчувствен от ъгъл на ъгъл в каюткомпанията. — Никога в живота си не съм боледувал, Хъмп — каза той, когато му помагах да се добере до каютата си. — Дори и глава не ме е боляла освен по времето, когато се съвземах от удара на макарата за вдигане на тежести, която ми пукна черепа цели шест инча.

Това ужасно главоболие продължи три дни и той страдаше, както страдат дивите животни и както, изглежда, е прието да страдат и хората на корабите — без роптане, без ничие съчувствие и в пълна самота.

Но ето че тая сутрин, когато влязох в каютата му да оправя леглото и да поразтребя, аз го намерих напълно здрав, задълбочен в някаква работа. Масата и леглото бяха отрупани с чертежи и изчисления. С пергел и триъгълник в ръка, наведен над огромен прозрачен лист хартия, той работеше над някакъв чертеж.

— Здравей, Хъмп! — любезно ме поздрави той. — Тъкмо нанасям последните щрихи. Искате ли да видите как се работи с него?

— Само че какво е това? — попитах аз.

— Приспособление, което ще облекчи труда на матросите и ще направи корабоплаването просто като детска играчка — отговори весело той. — От днес и децата ще могат да управляват кораби. Край на безкрайните сложни изчисления! По една-единствена звездица вие ще узнаете тутакси къде се намирате и в най-тъмната нощ. Ето, погледнете! Аз слагам прозрачната скица върху тая звездна карта и я завъртвам около Северния полюс. Върху скицата съм нанесъл кръгове на височината и линии на посоката. Трябва само да я сложа върху някоя звезда и да я въртя, докато се намери срещу ей тия цифри в края на картата — и готово! Точното местоположение на кораба е определено!

В гласа му отекнаха тържествени нотки и очите му, светлосини като морето през това утро, заблестяха.

— Вие трябва да сте силен по математика — забелязах аз. — Къде сте учили?

— За съжаление кракът ми никога не е стъпвал в училище — отвърна той. — Трябваше сам да се добера до всичко. А как мислите, защо изобретих всичко това? — рязко ме попита той. — От желание да оставя следа по пясъка на времето? — Той избухна в своя ужасен подигравателен смях. — Нищо подобно! Просто искам да получа патент, да спечеля пари и да се отдам на свинство по цели нощи, докато другите работят. Ето моята цел! Освен това самата работа над това нещо ми достави удоволствие.

— Творческо удоволствие — добавих аз. — Струва ми се, че така би трябвало да се нарича. А всъщност това е само още един начин за изявяване радостта от живота, тържеството на движението над материята, на живия над мъртвия, гордостта на маята, че е мая и че кипи.

Махнах безпомощно с ръце в знак, че не одобрявам неговия закоравял материализъм, и се заех да оправям леглото. А той продължи да нанася линии и цифри върху прозрачния чертеж. Работата му изискваше голямо внимание и точност и аз не можех да не се учудвам на неговото умение да сдържа и разпределя силите си при изпълнението на такава тънка и сложна задача.

Като натъкмих леглото, аз неволно и някак възторжено се загледах в него. Той без съмнение беше хубавец — от него лъхаше мъжка красота. И още един път с удивление забелязах, че по лицето му нямаше никаква следа от злоба, слабост или порочност. Убедих се, че това бе лице на човек, който никога не бе извършил нещо лошо. Но, разбира се, аз не желая да бъда криво разбран: искам да кажа, че това бе лице на човек, който никога не бе действувал в разрез със своята съвест, или по-точно — на човек, лишен от всякаква съвест. Дори съм наклонен да приема повече последното предположение. Той бе великолепен образец на атавизъм — човек толкова примитивен, че можеше да бъде взет за представител на расата, появила се на земята дълго преди развитието на нравственото начало у хората. Той просто беше неморален, а не аморален. Както вече казах, той имаше красиво мъжко лице. То беше гладко избръснато и всяка негова черта се открояваше ясно като линиите на скъпоценен камък. Слънцето и морето бяха придали на светлата му по начало кожа тъмнобронзов оттенък, а това усилваше дивата красота на лицето и напомняше за дълга и упорита борба със стихиите. Устните му бяха пълни, но в тях имаше твърдост и дори рязкост, характерни по-скоро за тънките устни. Със също такива резки линии се отличаваха челюстите и брадата, както и носът, в които се чувствуваше свирепата неукротимост на самеца. Носът му напомняше донякъде орлов клюн, нос на човек, роден да заповядва и побеждава. Би могъл да се нарече гръцки, би могъл да се нарече римски нос, само че бе доста масивен за първия и доста тънък за втория. Но докато от овалното му лице лъхаше свирепост и сила, първобитната меланхолия, от която страдаше, като че ли задълбочаваше линиите на устата, очите и челото и придаваше на същото това лице пълнота и завършеност, които иначе биха отсъствували.

И тъй, аз забелязах, че стоя и го изучавам. Трудно ми е да предам колко силно ме заинтригува този човек. Кой бе той? Какво представляваше? Как бе станал такъв? Като че ли в него бяха заложени всички сили, всички възможности. А защо тогава бе останал само един неизвестен капитан на някакъв си тюленоловен кораб, прочут сред ловците на тюлени със своята необикновена жестокост? Моето любопитство се изля в цял поток от думи. — Защо не сте извършили нещо велико в този свят? С вродената у вас сила вие бихте могли да се издигнете на каквато искате висота. Лишен от съвест и от морален инстинкт, вие бихте могли да покорите целия свят, да го накарате да падне пред нозете ви! А ето че стигнал разцвета на своите сили, отдето започва надолнището, умирането, вие водите тъмно и жалко съществуване, ходите на лов за морски животни, за да удовлетворите нечия женска суета и жажда за украшения, затъвате в свинство — според вашите собствени думи, — а това във всеки случай съвсем не е блестящо занятие. Защо при вашата изумителна сила не сте създали нищо? Вас не ви е спирало нищо, нищо не би могло и да ви спре! Какво не ви е достигнало? Честолюбие ли ви е липсвало? Или сте били жертва на някакви изкушения? Какво ви е спряло? Какво ви е спряло?

Още в началото на моето избухване Ларсен бе вдигнал очи към мене и добродушно ме изчака, докато свърших и застанах пред него смутен и задъхан. Той почака още една минута, сякаш размишляваше откъде да започне, сетне заговори:

— Хъмп, знаете ли притчата за сеяча, който излязъл да сее? Ако си спомняте, едни семена , падали на камениста почва, дето имало малко пръст, и веднага покарвали, защото земята била плитка. Когато слънцето изгряло, те почнали да съхнат и понеже нямали дълбоки корени, загинали. Други семена паднали сред тръни, тръните пораснали и ги задушили.

— Е, добре… — промълвих аз.

— Добре ли? — попита той полураздразнено. — Съвсем не е добре: аз бях едно от тия семена!

Ларсен наведе глава над скицата и продължи да чертае. Аз свърших работата си и бях отворил вече вратата, когато той отново ме заговори:

— Хъмп, ако поразгледате на картата западния бряг на Норвегия, ще видите една вдлъбнатина, наречена Ромсдал-Фьорд. Аз съм се родил на сто мили от този тесен залив. По рождение обаче не съм норвежец, а датчанин. Баща ми и майка ми бяха датчани, аз и до ден днешен не зная как са попаднали на тази мръсна и студена ивица земя. Те никога не говореха за това. Във всичко останало няма никаква тайна. Родителите ми бяха бедни и неграмотни хорица, произлезли от бедни и неграмотни бащи, деди и прадеди — крайбрежни селяни, които изпращаха децата си по море от незапомнени времена. Няма друго нищо за разказване, това е всичко.

— Не, не е всичко — възразих аз. — Все още не ми е ясно…

— Но за какво да ви разказвам? — попита той доста разярен. — За прекараното в нищета детство ли? За сиромашката обстановка, за това, че нямаше какво друго да ядем освен риба? За това, че едва почнал да пълзя, и аз тръгнах с лодка по морето? За моите братя, които един след друг се отправиха към морето и вече не се върнаха? За това, как аз, станал пълнолетен на десет години, без да знам нито да чета, нито да пиша, заработих като юнга на старите каботажни^[3] кораби? За грубата храна и още по-грубите отношения, когато лягах и ставах с ритници и удари, които заменяха всяка човешка реч, а страхът, омразата и болката бяха единствените ми душевни преживявания? Не искам да си спомням за това! И сега още побеснявам само като си помисля за ония дни. Имаше такива каботажни шкипери, които бих се върнал да убия, когато вече възмъжах, ако съдбата не беше ме запокитила по далечни места. Неотдавна аз наистина се върнах там, но за съжаление всички шкипери бяха измрели освен един — който беше щурман по мое време и шкипер, когато го срещнах отново. Когато го оставих, той бе вече инвалид, който никога няма да проходи.

— Но вие никога не сте ходили на училище, а сте чели Спенсер и Дарвин. Как сте се научили да четете и пишете? — попитах аз.

— На английските търговски кораби. На дванадесет години бях помощник-юнга, на четиринадесет — юнга, на шестнадесет — обикновен матрос, на седемнадесет — старши матрос и пръв побойник на бака. Безпределно самолюбие и безизходна самотност, отникъде помощ, от никого съчувствие. Всичко научих сам: и мореплаване, и математика, и естествени науки, и литература, и какво ли не? И каква полза от всичко това? Станах собственик и капитан в разцвета на живота си, както вие се изразихте, когато почвам да слизам, да умирам, нали? И когато слънцето изгря, аз посърнах и понеже нямах корени — изсъхнах!

— Но историята ни разказва за роби, които са се възвисявали до престоли.

— Но същата история говори и за благоприятните случаи, подпомогнали робите, които са се възвисявали до престоли — мрачно възрази той. — Човек не създава случая. Всички велики хора просто са умеели да използуват случая, когато им се е удавал. Използувал го е Корсиканеца. И моите мечти бяха не по-малко грандиозни от неговите. Аз не бих пропуснал благоприятния случай, но на мене той не ми се представи. Тръните израснаха и ме заглушиха. И ето какво ще ви кажа, Хъмп, никой друг на света освен брат ми не ме познава по-добре от вас.

— А къде е вашият брат? И какъв е той?

— Стопанин на тюленоловния параход „Македония“. Ние вероятно ще се срещнем с него край бреговете на Япония. Хората го наричат Смъртта Ларсен.

— Смъртта Ларсен? — неволно извиках аз. — И той ли е като вас?

— Едва ли. Той е само едно тъпо животно без глава. И притежава всичкото мое… всичкото мое …

— Зверство — подсказах аз.

— Да. Благодаря ви за думата … Всичкото мое зверство, но едва ли знае да чете и да пише.

— И никога не е философствувал върху живота — добавих аз.

— Не — отвърна Ларсен с оттенък на неизразима скръб. — И затова е много по-щастлив! Той живее и няма време да размишлява за живота. Аз направих грешка, когато за пръв път разтворих книга.