Джек Лондон
Морският вълк (1)

Глава I

Просто не зная откъде да започна, макар че понякога на шега хвърлям цялата вина върху Чарли Фъръсет. Той притежаваше малка вила в Мил Вели^[1], в самото подножие на планината Тамалпаис, но прекарваше в нея само зимните месеци, когато нямаше друга работа и искаше да почете Ницше или Шопенхауер, за да отмори ума си. Лятно време пък предпочиташе да се поти в задухата и праха на града и да работи непрекъснато. Ако не бях свикнал да го посещавам всяка събота след обед и да оставам до понеделник сутринта, аз нямаше да пътувам през залива Сан Франциско в това паметно януарско утро.

Не мога да кажа, че плавах с несигурен кораб, защото „Мартинец“ беше нов пътнически параход, който правеше своя четвърти или пети рейс между Саусалито и Сан Франциско. Гъстата мъгла, която покриваше залива, криеше в себе си опасност, но като сухоземен жител, аз не се досещах за нея. И наистина, спомням си как спокойно и весело се настаних на горната палуба, на носа на парахода, точно под кабината на кормчията, и как пленителната тайна на мъглата завладя моето въображение. Подухваше свеж бриз и за известно време стоях сам сред влажния сумрак, впрочем не съвсем сам, тъй като смътно усещах присъствието на кормчията и на още някой друг. вероятно капитана, в остъклената кабина, която се издигаше над главата ми.

Спомням си, че мислех колко удобно нещо е разделението на труда, което ме бе избавило от необходимостта да изучавам мъглите, ветровете, приливите, отливите, изобщо мореплаването, та сега да мога да посетя приятеля си, който живееше от другата страна на залива. Добре е, че съществуват специалисти, разсъждавах аз. Специалните познания на кормчията и капитана служат на хиляди хора, които са запознати с морето и мореплаването не по-добре от мене. От друга страна, вместо да хабя сили за изучаването на множество различни предмети, аз мога да ги съсредоточа върху няколко по-специални въпроса като например — мястото на Едгар По в американската литература, по който въпрос, казано между другото, в последния брой на „Атлантик“ се появи една моя статия. Когато се качих на парахода и минах през салона, с голямо удоволствие забелязах един пълен джентълмен, който четеше същия брой на „Атлантик“, отворен тъкмо на моята статия. И ето, същото това разделение на труда — специалните знания на кормчията и капитана — позволяваше на този пълен джентълмен да чете моите специални познания за По, докато го превозваха сигурно с парахода от Саусалито до Сан Франциско.

В това време един мъж със зачервено лице блъсна силно вратата на салона след себе си и като пристъпи тежко по палубата, прекъсна размишленията ми; но аз все пак успях да си съставя мислено плана на моята нова статия, която реших да назова „Необходимостта от свободата: слова в защита на художника“. Червеноликият пътник хвърли поглед към кабината на кормчията, огледа обкръжаващата ни мъгла, закуцука нагоре-надолу по палубата (той очевидно имаше протези на двата си крака) и се спря неподвижен край мене с широко разкрачени крака. Лицето му изразяваше пълно блаженство. Не се бях излъгал като предположих, че той е прекарал целия си живот по море.

— От такова мръсно време човек побелява преждевременно! — избърбори той, като кимна към кабината на кормчията.

— Не мисля, че това им коства някакви особени усилия — отвърнах аз. — Изглежда просто като две и две четири. Компасът им определя посоката, разстоянието и скоростта им са също известни. Според мене това не е нищо повече от едно просто математическо изчисление.

— Усилия! — разфуча се той. — Просто като две и две четири! Математическо изчисление!

Той се изпъна, отметна тялото си назад и втренчи поглед в мене.

— Ами какво ще кажеш за отлива, който се втурва навън през Златните врата? — попита или по-скоро изрева той. — Каква е скоростта на водното течение? Накъде се оттегля, а? Сега послушайте. Чувате ли тревожния сигнал на камбаната^[2]! А ние вървим право срещу нея! Виждате ли, променят курса!

Откъм мъглата долетя тъжен камбанен звън и аз можах да видя как кормчията завъртя бързо руля. Камбаната, която сякаш се намираше право пред нас, сега зазвънтя някъде отстрани. Свирката на нашия параход пищеше до пресипналост, а от време на време писъкът и на други сирени пронизваше мъглата.

— Това е някакъв пътнически параход — забеляза червеноликйят, като сочеше надясно, откъдето долиташе свиренето. — А там! Чувате ли? Свирят с обикновен рог! Навярно някаква плоскодънна гемия. Внимавайте там, господин капитанчо! А, така си и мислех! Ей сега някой ще иде по дяволите!

Невидимият параход надаваше сигнал след сигнал, а рогът му отговаряше с тревожно смущение.

— А сега си разменят любезности и се опитват да се разминат — продължи червеноликият пътник, когато неспокойните сигнали замлъкнаха. Лицето му сияеше и очите му блестяха от възбуждение, докато ми обясняваше на разбираем език разговора между роговете и сирените.

— Това там, отляво, е параходна сирена. А по-нататък, чувате ли, сякаш някой кряка! Доколкото разбирам, това е някаква парна гемия, която навлиза в залива срещу отлива.

Изведнъж току пред самите нас се разнесе кратко, но пронизително, сякаш налудничаво свирене. „Мартинец“ отвърна с удари на гонг. Колелата на нашия параход спряха, пулсиращият им ритъм замря, а след това отново се завъртяха. Пронизителното свирене, напомнящо цвъртене на щурец посред рева на огромни зверове, долетя сега отстрани от мъглата и бързо взе да затихва. Аз погледнах въпросително спътника си.

— Някоя отчаяно смела моторница — обясни ми той. — Трябваше да я потопим, тая малка черупка! Те причиняват само беди! А и за какъв ли дявол са? Седне някой осел на борда, подкара я през куп за грош и току свири ли. свири до проглушаване, сякаш иска да каже на целия свят, че ето, „той иде, сам не може да се опази! Да, той пътува! А вие — внимавайте, правете му път! Трябва да има елементарна вежливост“… но те много разбират от вежливост!

Този с нищо неоправдан гняв ми се стори много забавен и докато моят събеседник възмутен куцукаше нагоре-надолу по палубата, аз отново се поддадох на романтичното обаяние на мъглата. А в нея наистина имаше романтика — в тая мъгла, разстлала се над въртящата се прашинка, наречена земя, като сива сянка; а хората, тия искрици светлина, обхванати от ненаситна жажда за дейност, препускат на своите коне, направени от дърво и стомана, право през самата сърцевина на тази тайна, търсят слепешката път през невидимото, шумят и крещят самонадеяно, сърцата им тръпнат от неувереност и страх.

Гласът на моя спътник ме върна отново в действителността и ме накара да се усмихна. Ето че и аз се лутам, опипвам пътя, докато си мисля, че уверено препускам през същата тайна.

— Охо! Някои иде насреща ни! — рече червеноликият. — Чувате ли? Иде много бързо и право срещу нас! Изглежда, че не са ни чули. Вятърът духаше насреща ни.

Северният бриз духаше право в лицата ни и аз можах съвсем ясно да чуя свиренето отстрани и пред нас.

— Пътнически ли е? — попитах аз. Червеноликият кимна и прибави:

— Да, иначе не би летял така стремглаво! Нашите там горе се изплашиха! — изкиска се той.

Погледнах нагоре. Капитанът, подал глава и рамене от кабината на кормчията, се взираше напрегнато в мъглата, сякаш се надяваше да я прониже със силата на волята си. Лицето му издаваше тревога. Тревога бе изписана и върху лицето на моя спътник, който закуцука до перилата и със същата напрегнатост започна да се взира по посока на невидимата опасност.

Всичко се случи с невероятна бързина. Мъглата се разкъса, сякаш разсечена с нож и пред нас изникна носът на параход; от двете му страни се влачеха гирлянди от мъгла, като морски водорасли около хрилете на Левиатан. Успях да видя кабината на кормчията и показалия се от нея белобрад старик. Той беше облечен в синя униформа и аз добре си спомням спретнатия му и спокоен вид. При дадените обстоятелства неговото хладнокръвие изглеждаше ужасно. Той не възропта срещу съдбата, погледна я в лицето и хладнокръвно зачака удара. Навеждайки се напред, той ни изгледа спокойно, изпитателно, сякаш искаше да определи в коя точка ще стане сблъскването, и не обърна никакво внимание на нашия кормчия, който, побелял от гняв, изрева:

— Добре я свършихте!

Сега, като си спомням миналото, разбирам, че тази очевидна забележка не се нуждаеше от никакъв отговор.

— Хванете се за нещо и се дръжте здраво! — извика ми червеноликият. Неговата разпаленост угасна и той сякаш сам се зарази от това свръхестествено спокойствие. — Чувате ли как пищят жените? — мрачно, почти с горчивина промълви той и на мене ми се стори, че подобно нещо не му се случваше за първи път.

Корабите се сблъскаха преди да успея да се възползувам от неговия съвет. Изглежда че нашият параход бе ударен в средата, но аз нищо не виждах, тъй като насрещният кораб беше извън полето на моето зрение. „Мартинец“ силно се наклони, разнесе се трясък и пукот на счупени дъски и греди. Строполих се по очи върху мократа палуба и преди още да бях успял да се изправя на крака, дочух викове на жени. Това бяха неописуеми, смразяващи кръвта писъци, които ме хвърлиха в панически страх. Спомних си, че спасителните пояси се намираха в салона и се отправих натам, но пред вратата ме посрещна и отхвърли назад поток от обезумели мъже и жени. Не си спомням какво се случи в следващите няколко минути, но в моето съзнание се запази съвсем ясно как свалям спасителните пояси от рафтовете над главата ми, а червеноликият ги завързва около телата на изпадналите в истерика жени. Тази картина като никоя друга се запечата в паметта ми с ярки и резки черти. И сега като че е пред очите ми — зъбестите краища на дупката в стената на салона, през която на кълба нахлува сива мъгла; празните кресла, отрупани с разни пакети, чанти, слънчобрани и наметала, разхвърляни по време на внезапното бягство; дебелият джентълмен, който бе чел статията ми, опакован в корк и брезент, все още със списанието в ръка, който с монотонна настойчивост ме пита дали според мене няма някаква опасност; червеноликият господин, който се поклаща бодро на изкуствените си крака и надява спасителни пояси на всички, които влизат в салона; спомням си накрая писъците на обезумелите жени.

Тъкмо тия женски писъци разстроиха най-много нервите ми. Навярно те бяха подействували и върху нервите на червеноликия господин, защото пред очите ми и сега се мярка една картина, която никога не ще забравя. Дебелият джентълмен тъпче списанието в джоба на палтото си и с любопитство се озърта наоколо. Струпани накуп жени с изопнати бледи лица и разтворени уста реват като хор на загубени души, а червеноликият господин, с лице, станало сега лилаво от гняв, с ръце, вдигнати над главата, като някой гръмовержец, крещи:

— Млъкнете! Млъкнете де!

Спомням си как от тази сцена изведнъж ме напуши смях, но само миг по-късно разбрах, че и самият аз съм изпаднал в истерика, защото жените около мене бяха същите като моята майка и сестрите ми — жени, изпълнени със страх от смъртта, жени, които не желаеха да умрат. Спомням си, че техните отчаяни писъци ми напомняха квиченето на свине под ножа на касапина и тая прилика бе така очебийна, че ме изпълни с ужас. Тия жени, способни на най-възвишени чувства, на най-нежна привързаност, сега пищяха с широко разтворени уста. Те искаха да живеят и ридаеха, защото бяха безпомощни като плъхове в капан!

Тия ужаси ме прогониха на палубата. Прилоша ми, зави ми се свят и аз седнах на една пейка. Като насън гледах и слушах как хората тичаха и викаха и как някои се мъчеха да спускат лодките. Всичко ставаше така, както го описват в книгите. Макарите не се въртяха. Нищо не беше в изправност. Спуснаха една лодка, на която бяха забравили да поставят запушалката, и тя се напълни със жени и деца, а после с вода и се преобърна. Друга лодка успяха да спуснат само от единия край, другият увисна на скрипеца и така си остана. А параходът, причинил тази катастрофа, изчезна безследно, макар и да разправяха наоколо, че от него непременно щели да ни изпратят спасителни лодки.

Слязох на долната палуба. „Мартинец“ бързо потъваше, водата достигаше почти до палубата. Мнозина пътници скачаха през борда. Други, паднали вече във водата, крещяха да ги вдигнат обратно на парахода. Ала никой не им обръщаше внимание. Разнесе се вик: „Потъваме!“. Обхванат от настъпилата всеобща паника, аз полетях заедно с другите зад борда. Как се случи това, не си спомням, макар че отлично, и то веднага разбрах защо хората, които се намираха във водата, тъй много искаха да се докопат обратно до парахода. Водата беше ледена, болезнено ледена. Когато цопнах в нея, прониза ме остра болка, като от огън, която проникна чак до мозъка на костите ми. Сякаш бях попаднал в лапите на самата смърт. Задъхвайки се от неочаквания удар и страха, аз погълнах значително количество вода, преди още спасителният пояс да ме издигне на повърхността, и едва си поемах дъх от горчиво-солената течност, заседнала в гърлото и дробовете ми.

Но от всичко най-ужасен бе студът. Чувствувах, че не ще мога да издържа повече от няколко минути. Във водата около мене се блъскаха хора, чувах как отчаяно си подвикваха едни на други. Чувах също и плясък на весла: види се, неизвестният параход бе ни изпратил лодките си. Времето течеше и аз непрестанно се чудех, че съм още жив. Краката си съвсем не усещах. Ледено вцепенение пълзеше по тялото и проникваше право в сърцето ми. Малки вълни със злобно пенещи се гребени непрекъснато се разбиваха над мене, водата нахлуваше в устата ми и аз още повече се задушавах.

Шумът и виковете скоро заглъхнаха, но все пак можах да чуя далечния отчаян вопъл от човешки писъци и разбрах, че „Мартинец“ бе потънал. По-късно — колко време бе минало, не зная — дойдох на себе си и ужасът отново ме завладя. Бях сам. Не чувах вече ни писъци, нито викове за помощ — само плясъка на вълните, който отекваше тайнствено и глухо в мъглата. Паниката, която обхваща човек, когато се намира сред тълпата и дели една и съща участ с нея, не е толкова ужасна, както страхът, изпитван, когато сме сами, а тъкмо такъв страх изпитвах аз тогава. Накъде ли ме носят вълните? Червеноликият пътник казваше, че Отливът се отдръпвал през Златните врата. Нима ще ме отнесе в открито море? А какво ще стане със спасителния пояс, който ме държи над водата? Няма ли всеки миг да се разпадне на парченца? Бях чувал, че тия пояси понякога се правели от картон и тръстика, които бързо се просмуквали с влага и загубвали своята издръжливост над водата. А аз съвсем не умеех да плувам! И ето ме сам всред сивата предвечна пустош, тласкан неизвестно накъде. Трябва да си призная, че ме обхвана лудост и аз започнах да крещя, така както крещяха жените, и да удрям по водата с вкочанени ръце.

Колко време продължи всичко това, не зная, изпаднах в някаква забрава, за която си спомням само толкова, колкото човек си спомня за някакъв мъчителен и тревожен сън. Когато се съвзех, стори ми се, че бяха изминали векове. Почти над самата си глава видях как из мъглата изплува носът на кораб и три триъгълни платна, поставени едно зад друго и надути от вятъра. Водата се пенеше и клокочеше там, където я пореше носът на кораба, и аз, както изглеждаше, се намирах право на пътя му. Опитах се да извикам, но нямах вече сили. Носът се гмурна надолу и едва не ме закачи, като плисна водната струя над главата ми. След това край мене започна да се хлъзга дългият черен корпус на кораба — толкова близко, че бих могъл да го докосна с ръце. Опитах се да се докопам до него, с безумното решение да се впия с нокти в дървото, но ръцете ми бяха натежали и станали безчувствени. Помъчих се още веднъж да извикам, ала от гърлото ми не излезе никакъв звук.

Задната част на кораба профуча край мене и изчезна в бездната между вълните и аз за миг видях един мъж, застанал зад руля, и друг, който най-спокойно пушеше пура. Видях дима, който излизаше от устата му, когато мъжът бавно извърна глава и се загледа във водата по посока към мене. Това беше един небрежен, непреднамерен поглед, какъвто хората хвърлят, когато нямат друга работа, и го правят само защото са живи и трябва да вършат нещо.

За мене в тоя поглед имаше живот или смърт. Мъглата отново погълна кораба и аз видях вече гърба на кормчията и главата на другия мъж, когато той бавно, много бавно се обърна, погледът му се плъзна по водата и съвсем случайно се насочи към мене. Лицето му имаше разсеяния израз на дълбоко замислен човек и аз се побоях, че дори ако погледът му попадне върху мене, той пак няма да ме забележи. Но очите му се взряха право в моите. Той ме забеляза, избута другия мъж настрана, впусна се към руля, завъртя го бързо няколко пъти с двете си ръце, като същевременно почна да дава някакви заповеди. Корабът направи остър завой и почти веднага се скри в мъглата.

Чувствувах, че отново губя съзнание и като напрегнах цялата си влоя^[3], опитах се да се боря срещу убийствената пустота и тъмнина, които се разстилаха около мене. Не след дълго дочух бързо приближаващия се плясък на весла и нечий човешки глас. Когато беше съвсем близо, наоколо се разнесе сърдит вик:

— Защо, по дяволите, не извикахте?

„Това се отнася до мене“ — помислих си аз и в същото време потънах в пустота и мрак.