Леонид Панасенко
Повест за трите изкушения (3)

Следи по мокрия пясък

Превземките на продуцента започнаха да го вбесяват.

— Не! — рязко каза Рей Дъглас. — Не мога да приема вашия вариант… Не, аз не съм си враг. Напротив, пазя си репутацията…

Гласът на продуцента сякаш обливаше телефонната слушалка и тя изведнъж стана хлъзгава като змия. На писателя му се прииска да я запрати по дяволите.

— Става дума само за едно мъничко епизодче, мистър Дъглас — мазно шепнеше слушалката.

— Представете си, че разказът е дете — често правят подобно сравнение — той с тъга си помисли, че раздразнението му унищожава метафората. — Такова едно разкошно здравеняче, на пет-шест години. Всичко си има — ръце, крака, хармонично е. Епизодът, за който говорим, е ръка, която стиска едва оформения му характер в юмрука си. Защо трябва да осакатявам собственото си дете?!…

Писателят изкара колелото на пътеката и дрънна със звънчето му. Тъничките прохладни звуци заромоляха по отдавна неподкастрените храсти като капчици роса.

— Долу тъгата! — възкликна той, пъхна крака си в педала-стреме и скочи върху въображаемия кон.

Вятърът възторжено засвири покрай ушите му. Спиците се замяркаха и се стопиха в пространството. Гумите прилепнаха о земята.

След около триста метра Рей намали скоростта — не, не може вече да излети, не може! А преди можеше — засилваше се по ливадата или надолу от хълма покрай кариерата, засилваше се и затваряше очи. Освободено от собственото си тегло, тялото му политаше ведно с велосипеда и косите му се вееха… Беше!

Ядът му срещу продуцента мина. Той не е глупав, но е безкрайно отегчителен. И по-точно досаден. Може и да има някаква представа за силата на разума, но какво знае за силата на страстта?

Като кон, който знае пътя към дома, колелото го отведе до реката. Рей често се разхождаше тук. Полегат бряг с мокър и тежък като неприятни спомени пясък, а водата — неразговорлива. Сутрин биваше така. Но днес слънцето навярно бе сбъркало костюма си — вместо октомврийския, подплатен с мъгла, паяжина и студена роса, беше облякло юлския — и реката сияеше от удоволствие, бърбореше нещо ласкаво и неясно. По двата й бряга се бяха ширнали ясни далнини и се чуваше дори как падат листата.

„Ами аз какво зная за страстта? — помисли си писателят. — Видял съм само първичната й същност. Безспорно целият свят, човекът, всичко живо е проява на страстта. Какво говоря — самият живот като явление е страст на природата. Но медалът си има и обратната страна… Аз създавам въображаеми светове. Вероятно това е най-фината материя на страстта. Но уви, аз изгарям. Каква глупост — раждайки едно, страстта изгаря друго. Закон за запазване на страстта…“

Помисли още, че за да разпръсне тъгата си, няма да е зле да замине. Някъде. В някое затънтено място.

Той погледна нагоре.

Небето въздъхна и покрай реката изромоля бързорек дъждец.

— Дъглас — повикаха го тихо.

Писателят пъргаво се обърна.

Няма никой!

Брегът е пуст, а гората е далеч. В нея е пълно с красиви дървета — брястове, дъбове и кленове. Като дете той тичаше там да бере диво грозде. Това беше страст към всичко незряло — киселите ябълки, зелените топчета на дивите ягоди…

— Почакайте за миг — помоли го същият глас. — Сега ще вляза в тялото си.

Рей най-сетне забеляза, че на десетина крачки от него въздухът някак странно шепти и струи, сякаш пред очите му се ражда мираж.

След миг се чу тихо пукане и на брега се появи висок непознат човек, облечен в нещо черно и дълго, приличащо на наметало. Замириса силно на озон.

— Не ви ли стиска? — със съчувствие запита Рей Дъглас и се усмихна: — Имам предвид тялото.

— Извинете, учителю. Изразих се неправилно. Но това наистина е моето тяло. — Непознатият пристъпи към писателя и радостно възкликна: — Ето значи какъв сте били!

„Кой ли е той? — помисли си Рей Дъглас. — Монах, който се увлича по фантастиката? Или… Или просто съм се преуморил. През септември работих много и усилено. Пък и октомври беше горещ. Нима въображението ми се е разиграло толкова буйно?“

— Успокойте се, учителю. — Непознатият се спря. — Не сте болен. Аз съм толкова реален, колкото и вие. Извинете ме за дръзките думи — съвсем не ми прилича да ви уча как да се отнасяте към Чудото. А колкото до дрехите, това е само защитно наметало. Радиоактивността при вас е много висока. Вкъщи ме чака грижливо дезактивиране.

Писателят вече се бе овладял.

— Откъде сте? — попита, като внимателно оглеждаше непознатия.

— Отдалеч — отговори онзи. — От 2611 година. Аз съм президент на Асоциацията на любителите на фантастиката. Дойдох за вас, учителю. И освен това искам да ви кажа, че имаме твърде малко време.

— Поласкан съм! — се засмя Рей Дъглас. — Среща с читатели ли? Или лекция? Аз съм готов. — И учудено поклати глава: — Две хиляди шестстотин и единайсета… Нима ме познават?

Сега пък се усмихна президентът.

— Чакат ви във всички обитаеми светове — обясни той и бледото му лице едва-едва порозовя. — Такъв късмет имаме, че можем да ви спасим! Хайде, Дъглас. Вие ще живеете още най-малко осемдесет-деветдесет години и ще напишете куп прекрасни книги. Единствено нашият свят може да даде истинска храна на вашето невероятно въображение. Ще подхвърляте слънцата от ръка в ръка като печени картофи.

— Какво говорите? — със сподавен шепот попита писателят. — Да си отида? Изобщо? Сега? Посред бял ден и напълно с ума си?

— Вече не сте млад — меко каза пратеникът от бъдещето. — Отгледали сте децата си и сте в зенита на славата си. Тук вече никому и с нищо не сте задължен. Ако ви е безразлично, че ви очакват стотици милиарди мои съотечественици, поне веднъж помислете за себе си. Да тръгваме, Дъглас. Остават ни двадесет и две минути.

Неделното утро, което за знаменития писател започна с досадна телефонна кавга, внезапно заблестя с цялото си цветно великолепие, а смутената му мисъл се втурна към дома:

„Как така? Ами Маргарет, дъщерите ми, внучетата… Да замина, значи да потъна в земята. Безследно. Значи да изчезна, да избягам, да дезертирам. А, от друга страна, е страшно интересно. Защото това, което става с мен, е истинско вълшебство. Това е предизвикателство към моята страст, към моето изкуство и талант. На тях им е необходим маг. Имам ли право да отхвърля предизвикателството? И какво ще стане, ако го приема? Защото аз съм само форма, която светът е запълнил повече или по-малко сполучливо. Вече е запълнил.“

— Защо бързате толкова? — недоволно попита той. — Във всеки случай аз трябва да се сбогувам с близките си.

— Изключено е! — Президентът на Асоциацията на любителите на фантастиката разпери ръце и върху лицето му се изписа искрено съжаление. — Остават ни двадесет минути.

— Но защо, защо?

— Оказа се, че времето е много по-сложно нещо, отколкото предполагахме. Множество причинно-следствени връзки и исторически безизходици… Някои векове изобщо са забранени. Те са като най-фина дантела, която се боим дори да докоснем. Повярвайте ми, ако имаше възможност, щяхме да спасим всички златни умове на всички векове и народи. Уви, с малки изключения това е невъзможно.

— И аз съм тъкмо такова изключение — мрачно направи извод Рей Дъглас.

— Да. И ние много се радваме. Но тунелът във времето е само един и може да се задържи не повече от тридесет и седем минути.

— Кого още сте спасили?

— От близките ви по дух хора — Томас Улф — отговори президентът на асоциацията и въздъхна. — Но той се върна. Апаратурата е несъвършена…

— Томас? — възкликна Рей. — Ужасно ми се иска да се срещна с него. Ах, да, забравих…

Писателят се развълнува и хвана пришелеца от бъдещето за ръката.

— Сега вече разорах — бърбореше той с усмивка. — Всичко разбрах. Последното писмо на Улф от болницата в Сиатъл, месец преди да умре. Как беше? Ах, да… „Аз направих дълго пътешествие и посетих една чудна страна. Видях отблизо черния човек (тоест вас)… Чувствувах се така, сякаш през широк прозорец гледах живота, който никога преди това не съм познавал…“ Бедният Том! Навярно му е харесало при вас…

— Учителю! — помоли човекът с черното наметало. — Сега не е време за шеги. Решете се най-после. Остават четири минути.

— Не, какво говорите — Рей Дъглас се наведе и вдигна колелото за кормилото. Усмихна се хитро: — Ако можех да се сбогувам — да, а така… Тайничко… В никакъв случай!

— Обичаме ви — каза човекът с бледото лице и тръгна натам, където въздухът трептеше и струеше. — Ще съжалявате, Дъглас.

Почакайте! — викна го писателят. — Действително човек е слаб. Не искам да съжалявам! Изтрийте паметта ми, сигурно умеете да правите това. Унищожете макар и само усещането за реалност на това, което стана.

— Сбогом, учителю — пришелецът прокара горещата си длан по челото на Рей Дъглас и изчезна.

 

Писателят докосна звънчето на колелото. Сребристите звуци се затъркаляха по изсъхналата рядка трева като капчици живак. Рей трепна и се огледа.

„Какво стана с мен? Нещо като прострация. И главата ме боли… Днес много мислих за Улф. И май разговарях с някого. Или ми се е сторило? На брега няма жива душа. Но пък има следи…“

Наистина върху мокрия пясък ясно личаха два реда следи.

„Добре де, това не е най-главното — помиеш писателят. — Я виж, сюжетът за Улф е добър… Вземат го в бъдещето, един час преди да умре… Там му продължават живота с още сто-двеста години. Само пей и пиши! Не, това е немислимо, твърде щедро е, той ще потъне в океана от време. Трябва да го съкратя! Да го сбия до краен предел, още и още… Месец! Максимум два. Ще му стигнат за всичко. Той отлита на Марс. И там пише, диктува най-хубавата си книга. А после се връща в болницата, в гроба… Но как да обясня връщането му — с необходимост или с желание? Ще напиша разказ. За изкушението с песен и за възможността да пееш… Мога да го нарека «Загадъчно писмо». Или «Годината на ракетата». Или пък «За вечното странствуване и за Земята».“