Леонид Панасенко
Повест за трите изкушения (1)

Пепел и звезди

Бързаше. Имаше маса работа в това кътче на Вселената, много трудна и отговорна работа, и затуй отново помоли Кораба да не го безпокои. Още повече че сред срещнатите светове само на една планета — Земята — съществуваше разумен живот, и то твърде плах, твърде млад. Опитният Патрулен от „Великия Пръстен“ можеше и да не вярва на прогнозите на колегите си, но едно знаеше със сигурност — хората още дълго трябваше да растат, та да може Пръстенът да започне диалог с тях.

И все пак Корабът го повика именно в околностите на тази синя планета.

— Какво има? — попита Патрулният. — Какво неразбираемо или непосилно за теб има още под звездите, приятелю?

Получих интересно съобщение от нашия автоматичен наблюдател — отговори Корабът. Той докладва: един от аборигените е проникнал с мисълта си в съкровените тайни на всемира. Поради това господствуващата в страната група религиозни фанатици е решила да убие философа. Навярно си струва да се намесим…

„Намеса… — помисли разтревожено Патрулният. — Ние много рядко я използваме. Само ако обективната историческа необходимост изисква «поправката». Дали този случай е такъв? А от друга страна… Твърде съблазнително е да спасим искрицата разум. От нея ветровете на историята могат да раздухат огромен пламък. И тогава той ще сгрее тези нещастници…“

— Бъди добър — каза той на Кораба, щом си намислил да предприемем тази спасителна експедиция, поне се помъчи да кацнеш близо до мястото. И то така, че никой да не ни види.

— Ще бъде изпълнено.

И още нещо, приятелю. Подготви ми алгоритъм на езика им и характеристиката на епохата. Това е всичко.

Патрулният стана и се приближи до екрана за далечно наблюдение. Планетата беше колкото грахово зърно, но бързо се уголемяваше и се наливаше със синева.

Старея и започвам да забравям печално каза той. — Приют ви ми дрехи като техните. За всеки случай.

Водата зад борда е черна, чува се ритмичният плясък на веслата. Във фенера, досами ръката му, танцува мъничкото езиче на пламъка. Слабите му отблясъци падат ту върху превития гръб на гребеца, ту върху къдрещите се вълнички и тогава животът на светлината е кратък — жълтите искри угасват в студената вода.

Някъде от лабиринта на уличките повя влажен, пронизващ чак до костите вятър и Патрулният се загърна по-плътно с наметалото си. Той не се учудваше на печалната тишина, която се таеше по двата бряга на канала. От няколко дена насам във Венеция царуваше дъждовна и капризна пролет и вечер градът си лягаше рано.

Лодката внезапно рязко възви към брега и спря.

— Тук е, синьор — каза гондолиерът и погледна с очакване пътника. Той му хвърли няколко монети и бързо, като призрак, се стопи в гъстия мрак.

 

Чото още не бе заспал, когато на вратата се почука властно и нетърпеливо. Той отвори и няколко мига гледа озадачен непознатия, който се беше появил от влажната и тревожна нощ. Строгото, с изразителни черти лице на госта хареса на книжаря, но това не изтри тревогата от душата му. Напротив, бодливо валмо от някакъв необясним, мистичен страх изведнъж шавна под сърцето му и Чото отстъпи навътре, неволно подканвайки непознатия да го последва.

Късният гост влезе в стаята и сдържано поздрави, като грижливо изговаряше думите. После бързо се взря в очите на Джамбатисто и по-скоро заповяда, отколкото помоли:

Трябват ми всички книги на Еретика!

Дъхът на Чото секна. Той се олюля от изненада, но погледът на непознатия търсеше отговор — дори не отговор, а незабавно действие — и Джамбатисто трескаво се мъчеше да изрови някаква спасителна мисъл.

„Аз разказах всичко на светата инквизиция, всичко.

Да, за пръв път срещнах ноланеца във Франкфурт на есенния панаир… Той не каза нищо, което би могло да събуди съмнение, че не е добър католик… Ами няколкото иронични фрази? Не, само дяволът можеше да ги подслуша. Светата служба си знае нейното, а аз — моето. Унищожих книгите, както беше заповядано. Колко чудни бяха те! Прочетох ги и после ходех като пиян. Излиза, че пространството няма край, че нямат чет световете в небето, а там, сред звездите, също живеят хора… Нима сега отново ме проверяват? А скривалището? Нима инквизиторите все пак са надушили нещо?“

— Огънят прочете страниците им. Така повелиха да бъде сторено с писанията на еретика от Нола — най-сетне доста твърдо отговори Чото, но непознатият само се усмихна.

— Виждам какво става в душата ти. Бих могъл да ти обясня всичко, но нямам време. Потърси и ще намериш онова, което ме интересува. Побързай…

Това бяха обикновени думи, които би могъл да изрече всеки агент на светата служба, но безумна догадка разтърси Чото: „Той прилича на Христос… Не, какво говоря! По-скоро прилича на сатаната! Този поглед… Не мога да го издържа!…“

Той дълго и силно трополя, забравил от страх как се отваря скривалището. Накрая бързешката, сякаш изгаряха ръцете му, сложи на масата няколко тома в тъмна подвързия.

— Това е всичко, което имам… синьор.

Стопанинът на книжарницата внезапно се успокои, така бързо, както се и изплаши преди десет минути. Неизвестно защо си помисли, че който и да е късният гост, няма причини да се страхува от него. Джамбатисто не знаеше откъде иде тази увереност, но бе готов да се обзаложи с всекиго, че непознатият няма нищо общо с арестуването на Еретика. Още повече пък с него, обикновения свидетел, който на разпита не успя да зарадва суровите инквизитори. Какво да се прави, памет… Не може да помни всяка дума на философа я…

Патрулният на Пръстена кимна за сбогом и тръгна към вратата. После навярно си спомни един от обичаите на този свят и сложи нещо на масата. Чото не видя и не чу как и кога си тръгна странният гост. Замаян, ослепен от невиждания блясък, той тъпо гледаше шестте едри брилянта, които се бяха изтърколили сред жалките остатъци от вечерята му.

— Всеки един струва, струва… — трескаво бърбореше книжарят, опипвайки скъпоценните камъни. — Тук има повече пари, отколкото в хазната на светата служба.

Джамбатисто падна на колене и започна горещо да се моли за живота на чудатия ноланец и за неговия приятел или почитател, когото самият бог или сатаната — все едно! — бе изпратил в бедното му магазинче.

Патрулният вървеше по тясната уличка. Погледна назад към дома на книжаря и със задоволство помисли, че този Чото въпреки всичко бе излъгал светите инквизитори и сто на сто знае наизуст книгите на философа. Просто търговецът е хитър и безкрайно предпазлив.

В края на уличката Патрулният се подхлъзна. Една книга падна в калта. Той я вдигна и внимателно я избърса с полите на наметалото. Иззад косматите облаци ненадейно надникна съненото око на луната и Патрулният прочете заглавието на трактата. На корицата пишеше: „За безкрайността, Вселената и световете“…

 

По местното летоброене беше 17 февруари 1600 година. Утрото вече настъпваше, когато шествието с Еретика излезе от Улицата на стрелците и навлезе в Кампо ди Фиори — Площада на цветята. Еретикът не обръщаше внимание нито на огромната тълпа, която се бе насъбрала там, нито на зловещо припламващите факли в ръцете на охранените монаси. Той стъпваше твърдо, като се мъчеше на всяка цена да довлече изтерзаното си тяло до лобното място. Не трепна, само нещо като усмивка изкриви лицето му, когато наоколо камбаните забиха в хор.

Мокрите дървета горяха трудно. Отначало задимяха с ръждив пушек, но лека-полека вятърът раздуха огъня и тогава двамина служители хвърлиха в него още сухи съчки.

… Те се забелязаха още отдалеч. Изглежда, че вече нищо не би могло да събуди никакви чувства у Еретика, още повече пък любопитството му, но онова, което той видя на площада, го накара да застане нащрек. От дима му се виеше свят, нетърпеливата душа вече се прощаваше с тялото му, а той с някаква необяснима тревога гледаше непознатия, който бързо се приближаваше до кладата. „С какви дрехи е облечен? Странни… — помисли Еретикът. — Хората му правят път, но ако ги попиташ защо, и те няма да знаят какво да отговорят…“

Патрулният стремително крачеше през тълпата и виждаше само едно — уморените до смърт очи на гордия ноланец. Зяпачите се отдръпваха и му правеха път, но той не им обръщаше внимание — очите на Еретика горяха високо над тълпата и Патрулният беше принуден да гледа само нагоре. Спря и като забеляза в тях учудване, махна с ръка успокоително.

„Постарай се да ме разбереш, човече — мислено се обърна той към философа и Еретикът трепна, сякаш огненият език вече бе го близнал. — Устата ти е затворена с щипци, но нали именно ти в трудовете си допускаше възможността, че може да се разговаря и мислено. Тогава изслушай ме. Успокой се и се помъчи да разбереш всичко.“

„Кой си ти?“ — мисълта на Еретика, по-скоро приличаща на вик, прониза мозъка на Патрулния.

„Ти предвиди моето съществуване в книгите си, в които писа за другите населени светове и за живота сред звездите. Как попаднах при вас? Това е дълго за обяснение, а времето ни е толкова малко. Огънят се разгаря. Слушай ме. Твоят разум, ти самият си необходим на тази планета, на тази епоха. И затова ще спася живота ти…“

„Предвидил съм… Тогава ти, разбира се, не си бог, чието съществуване цял живот съм отричал. Пушекът ослепява очите ми. Дали аз, безумецът, не разговарям със себе си?“

Еретикът се задъхваше. Отвори очи и като се убеди, че непознатият не е изчезнал като привидение, закрещя с цялото си същество:

„Искам да живея!“

Тези думи с прекрасния си смисъл възкресиха в паметта му мъките през отминалата нощ в килията: „Да живея… Макар само още веднъж да зърна сред бездънното небе грамадата на Везувий. Там остана страната на моето детство. Само още веднъж да изпия от каната няколко глътки студена и тръпчива асприния, а над главата ми да сребреят свещите на цъфналите кестени…“

Палещото дихание на огъня близна Еретика и внезапна пронизваща болка разпъди мъчителните видения. „Пречистване с огън? Или просто заработи регулираният като механизъм мозък?“ — мярна се в ума му насмешливата мисъл и съвсем равнодушно той запита:

„Как ще сториш това?“

„Само едно незначително усилие на волята и ще приспя тълпата. Останалото е лесно“ — отговори Патрулният и пристъпи към огъня.

Спря го погледът на Еретика — разумен, мъдър и същевременно печален.

„Не трябва, чуждоземецо. Това ще бъде само още едно чудо, още една радост за духовниците. Веднага ще затръбят, че ме е спасил самият сатана. Спасяването ще излезе свръхестествено, а аз не мога да се съглася с това.“

Той изрече още нещо, но поразен от отказа му, Патрулният вече подсъзнателно регистрираше мислите на земния жител.

„Те и без това са толкова много — измислените от духовниците чудеса. Аз изминах своя път и сега идва логичният му край. Предвиждах, че всичко ще свърши с кладата. Помниш ли, в книгите писах…“

Изведнъж пламъкът плисна нагоре — високо и ярко. Патрулният сякаш почувствува как внезапната вълна на чуждата болка пронизва и неговото тяло и замъглява съзнанието му. Тълпата се развълнува, запристъпва към кладата. Някой завика с креслив глас:

— Огън, повече огън!

„Какво става тук?! — гневно си помисли Патрулният. — Какъв е тоя страшен, абсурден свят?“

Той напрегна волята си, за да парализира с един удар ограничената психика на хората и да ги потопи в дълбок сън. И отново, в последния миг, го спря лумналата мисъл на философа: „Нека! Защото им е нужна жертва. Именно жертва, а не чудо. И ако после макар един от тази беснееща тълпа се замисли: «Все пак защо изгориха Еретика от Нола?» — това вече ще бъде моя победа. А ти… Прости ми, чужденецо…“

Силен порив на вятъра раздуха огъня и смъкна шутовската шапка от главата на Еретика. Пламъците сякаш се извиха досами небето.

 

Патрулният излезе пеш от града. Той вървеше, а вятърът на тази странна планета го успокояваше, милваше лицето му, шепнеше му:

„Да, сега те са неуки бедняци. Но затова пък са душевно млади, с революционен дух.“

Тъй и не погледна ни веднъж Рим, не видя нито една от красотите на Вечния град.

В кабинета на Кораба Патрулният дълго размишлява, прелистваше книгите на земния философ. Най-сетне мъчещата го мисъл се оформи в съзнанието му и той няколко пъти си я повтори, сякаш за да провери доколко е зряла: „Уви, всеки свят си има своята логика. Колко струва в дадения случай нашият галактически рационализъм? Колко струва той в сравнение с жертвоготовността на Еретика, с неговата мъдрост?“

Патрулният извади измежду гънките на дрехата си кристала с видеозаписа на изгарянето на Еретика, сложи го внимателно върху пулта и промърмори, обръщайки се към Кораба:

Запази го. Нека бъдещите Патрулни го гледат през последния цикъл на обучението си… Нека узнаят…

Преди да включи корабните двигатели, той за последен път погледна разкривените дръвчета в пролетно оголялата горица, кристала с видеозаписа и неволно потръпна — стори му се, че пречупеният слънчев лъч лумна в кристала като всепоглъщащ огън.