Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Гнев Ненаглядной, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Весела Петрова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010-2011 г.)
Издание:
Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна
Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова
Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.
Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Топка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева
Украинска-съветска, I издание
Дадена за набор на 28.I.1988 г.
Подписана за печат на 28.IV.1988 г.
Излязла от печат месен юли 1988 г.
Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144
Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30
Цена 2 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
ДП „Георги Димитров“, София
Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда
Днепропетровск, „Промiн“, 1983
История
- —Добавяне
Черният пламък
— Отворете прозореца — помоли Антоан.
Иля Ефремов погледна Павлов — лекуващият лекар мрачно кимна.
Иля включи пропускливостта на прозореца и в стаята нахлу вятърът — поривист, наситен с влага и сол. Зад Големия коралов риф океанът тътнеше и беснееше. Оттук, от двадесет и осмия етаж, рифът изглеждаше като бяла нишка — белег върху тялото на океана. Кашата от пяна и водни пръски скриваше варовиковия праг.
— Най-после се събрахме… Цялата девета група — прошепна Антоан. Лицето му, което сякаш вече се преселваше в отвъдното, се успокои. Преди върху него личеше грижливо прикриван страх — не от смъртта, не, по-скоро от неразбиране на разигралите се събития, — а сега, когато приятелите се събраха, се отпусна.
— И тримата… — Антоан едва-едва се усмихна. — Колко навреме дойдохте! И всички сте облекли униформата. Значи при изпълнение…
— Четиримата! — поправи го Славик. — С тебе сме четирима. Съветът на световете изпрати Шевченко, ти го знаеш. Иля е ръководител на групата Градинари[1].
След един час има разширено съвещание на всички специалисти… А пък тебе, Зевсе, на бърза ръка ще те вдигнем на крака.
Болният не реагира на ученическия прякор. Изглежда, изобщо не слушаше Славик — лицето му отново стана смъртнобледо. Ръцете на Антоан се плъзгаха насам-натам по капака на стерилната камера за осигуряване на жизнени условия, докато не срещнаха ръката на Иля…
— Не бива да говорите за мене! — изведнъж бързо и строго каза болният. — Мен вече ме няма… Трябва да се спасяват хората! Стотици… не зная, може би вече хиляди… Но това не е епидемия… Това е бедствие! Нещо е нарушило равновесието. Може би курортистите, може би Раят… Ориентирайте се, момчета. Колкото може по-скоро… — Той се задъхваше от слабост. Ръката му, която отначало се вкопчваше и настойчиво молеше, изведнъж изнемощя и се сви в чаршафа като мъртво зверче. — Само мама, само на мама… Не й казвайте. Измислете нещо. Кажете й, че съм се загубил в Космоса. За да се надява…
Антоан погледна приятелите си и му дожаля за тях. Насили се да се усмихне и дори опита да се пошегува:
— Знам отде иде бедата, момчета. Ненагледна не ни е харесала! Повярвайте ми, аз познавам жените. Все пак съм французин…
Главата на Антоан падна на възглавницата, капакът на камерата се затвори — заработиха инжекторите. За кой ли път вече машината улавяше изплъзващата се душа и я връщаше в умиращото тяло.
Излязоха в коридора. От белите пространства на медицинския център изникна дребен плешив човечец — академик Янин. Без да поздрави, занарежда гръмогласно със зъл настървен бас:
— Къде е той? Защо бездействувате? Имате безброй възможности. Защо досега не са изпратили Антоан на Земята?
— Престанете да крещите — прекъсна го Павлов. — Болният не може да се пренася, а телепортирането ще го убие. Прави се всичко възможно. Нещо повече — при нас дойдоха най-добрите специалисти от всички Обитаеми светове.
— Кръвната картина? — Академик Янин усмири баса си и печатно сви устни.
— Пълно прекъсване на хемопоезата — отговори Иля вместо Павлов. — Почти две седмици. Между другото, преди аз също бях лекар. Единствената възможност е камерата за осигуряване на жизнени условия.
— Момчето ми… прошепна академикът. Той някак се сви, стана още по-дребен. С надежда в гласа си попита: — Доколкото зная, камерата може да поддържа живота години наред?…
— Практически вечно — каза Павлов, гледайки над главата на Янин. — Некротизиралите тъкани и органи постепенно се отстраняват. Остава само мозъкът. Въпросът е другаде — дали той ще поиска…
— Нас са ни учили да управляваме организма си поясни Иля, като се мъчеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. — Когато разбере, когато се умери… С една дума, той сам може да спре сърцето си.
— Но нали камерата… — пак закрещя академикът. — Дявол да го вземе, никой няма да му позволи…
— Обикновеният Градинар може повече, отколкото най-посвененият йога — тихо каза Егор. — Той ще угаси мозъка си.
— Извинете ме, приятели — Иля направи крачка към изхода, който извеждаше на пръстеновидната тераса-градина. — След два часа е съвещанието. Извинете ме, трябва да остана за малко сам.
Той едва-едва се помръдваше във въздуха — използваше въздушното течение. В паметта му отново като на филмова лента се нижеха събитията от изминалите дни, а покрай тях и през тях непрекъснато изникваше лицето на Антоан. Сърцето му се свиваше от болка, която не затихваше. Откъде дойде бедата? В какво се състои? Откъде поникнаха корените на злото, къде и защо избухна черният пламък на смъртта? Куп въпроси и нито един отговор.
— Повтори съобщението на Съвета на световете — помоли той Помощника[2].
— Планетата Ненагледна, първокласен курорт на Обитаемите светове, е аналогична на Земята — занарежда безстрастен глас. — Днес на планетата се намират над осемнадесет милиона курортисти и обслужващ персонал. Избухването на остра спонтанна левкемия е зарегистрирано на четвърти март. Оплаквания — треска и отпадналост. Експресните анализи показаха, че кръвта на всичките четиристотин и шестдесет пациенти гъмжи от млади патологични клетки. География на епидемията…
— Това не е инфекциозно заболяване — поправи го Иля.
— Терминът е използван за конкретното явление — възрази Помощникът. — География на епидемията: Златния пояс — триста осемдесет и седем случая, архипелаг Съгласие — двадесет и три. Северна Палмира — тридесет и шест. Централния континент — четиринадесет. Въпреки старателните изследвания не бяха открити въздействия на йонизиращи излъчвания или предизвикващи левкемия вещества…
„Така значи — тъжно си помисли Иля. Спонтанна! Значи самопроизволна, предизвикана не от външни въздействия, а от вътрешни причини. Но такъв подход изключва епидемията. Излиза, че все пак има външен фактор. Непознат за нас и неуловим за уредите…“
— … Публикувана е официална версия, че от Горните тресавища са проникнали комари, преносители на плазмодийна треска (местната малария). Външно и двете болести протичат почти еднакво. На четвърти март — добави Помощникът — е обявена карантина за цялата планета. Не са поставени никакви ограничения относно контактите и отдиха. Единствено е забранено да се напуска планетата.
— Каква е връзката на курорта със Земята? — попита Иля. — Имам предвид пътническия транспорт. Линията Ненагледна — Земя. Има ли редовни рейсове?
— Поради необикновената популярност на курорта преди осем години е построена станция за нула-пространствени преходи. Преходът Ненагледна — Земя е съоръжен с десет кабини за масово ползване. Интервалът между импулсите е дванадесет минути. Максимално натоварване на всяка кабина — сто пътници.
Иля веднага пресметна — пет хиляди пътници в час. При евентуална спешна евакуация за едно денонощие могат да бъдат прехвърлени сто — сто и двадесет хиляди души. Къде — ясно. Но защо?!
Той тежко се спусна на брега. Покрай лицето му профучаха върховете на древни борове с плоски широки иглички, безкрайно дълги колони от стволове, хълбоците на гигантски заоблени камъни, покрити е мъх. Свали униформата, панталоните, ризата и тръгна към океана. По стволовете беше застинала на струпеи кехлибарена смола. Тук-таме тя сякаш бе изкълвана. Иля се усмихна, като си представи колко трудно са се сдобивали със „спомен за Ненагледна“ неизвестните упорити курортисти. Друг път непременно щеше да заснеме боровете за видеохербария си. Друг път! Тук, на Ненагледна, това абстрактно понятие изведнъж добиваше конкретен и страшен смисъл: вместо безсмислено прекарване на времето — неизвестност, опасност, смърт…
Откъм рифа незабелязано го издебна една вълна, заля го презглава и едва не го събори. Наблизо някакви момичета, които се гмуркаха във връхлитащите вълни, запищяха от възторг. Зърнестият тежък пясък студенееше на босите му ходила. Ту тук, ту там водата изхвърляше на брега гирлянди подводни цветя — бели, полупрозрачни — и Иля внимателно ги прескачаше.
— Елате при нас — го повика на интерлинг едно от момичетата — мургаво и грациозно, китайка или пък виетнамка. — Наричат ме Да Фудзъ — Голямо Щастие.
— То си личи и без да го превеждате — усмихна се Ефремов. — Извинете ме, но трябва да тръгвам.
„За карантината засега знаят малко хора — онези, които са решили да се връщат — мислеше той, плувайки все по-навътре. — На планетата има триста и седемнадесет камери за осигуряване на жизнени условия. За една седмица ще съоръжат максимум триста-четиристотин. Адски сложно нещо са… Сега тежко болните са около седемдесет. Но утре, вдругиден… Ако пандемията продължи да се развива със същите темпове, след седмица болните ще бъдат хиляди… Засега никой от почиващите не знае, че в огъня на тъй наречената «малария» вече изгоряха двама — Оси Деланца и Лена Коканова. Но не ще можем да го скрием. Ние сме се отучили да крием каквото и да е… Разбира се, хората ще понесат принудителното безделие. Но ако не успеем да спрем пандемията, може да настъпи паника. Милиони ще се втурнат към Земята и във всички посоки из Обитаемите светове… Ами ако се окаже, че тази левкемия си има причинител? Вирусът ще се разнесе из всички светове… Не, невъзможно! Тоест възможно е, но по никой начин не бива да се допусне.“
— Плувецо, отишли сте много навътре. Върнете се обратно към брега — чу той над главата си бездушния глас на автомата-спасител.
Иля заплува към брега и червената капсула веднага отлетя да лови друг нарушител.
* * *
Съвещанието беше към края си. Шевченко огледа събралите се и попита:
Всички ли смятат, че са необходими извънредни мерки?
— Не, хиляди пъти не! — скочи академик Янин. Той тори протегна ръце пред себе си, като че ли искаше да спре другарите си. Светът вече няколко столетия живее честно, а вие искате да му върнете лъжата?! И то най-страшната — организираната лъжа. Аз съм против!
Славик се намръщи.
— Това е възвишена демагогия — рязко каза той. От една страна, са интересите на курорта Ненагледна, а от друга — интересите на многомилиардното човечество. Това са несъизмерими понятия. И ако неочаквано Ненагледна се превърне в заплаха за човечеството, ако не остане никакъв друг изход, ще призова не само лъжата, която се съдържа в идеята за „унищожаване“ на нула-пространствените преходи. Аз пръв ще поискам планетата да бъде взривена незабавно. Впрочем заедно с пас.
Около масата настъпи мълчание.
Най-после стана Шевченко.
— Поставям въпроса на гласуване завърши той мрачно. — Така… Дванадесет „за“ и два „против“. Предложението на Ефремов се приема.
Той помълча, после каза:
— И така, остана най-неприятното. Кой ще се наеме да играе ролята на варварин? Предупреждавам ви: истинските мотиви няма да се разгласяват. Ето защо естествено е, че върху този човек ще се стовари общественото презрение. Има ли доброволни?
Всички наведоха глави.
Ще ми позволите ли? — Иля се надигна и веднага мислено се наруга: „Фукльо! Това не е твоя работа. Службата на Слънцето няма нищо общо. Това е прерогатив на Съвета на световете. Шевченко може да определи всекиго от нас… Защо доброволно да поемаш такъв позор?“
Но въпреки това той каза, като хапеше устни:
— Пръв дадох идеята да се локализира опасността. Радвам се, че я подкрепихте. Значи именно аз трябва да изпълня замислено: о.
Усмихна се, сякаш за да ободри присъствуващите и да ги прикани да приемат жертвата му:
— Не се сърдете, момчета… Аз съм бивш хирург. Свикнал съм да изрязвам ненужното и опасното… Позволете ми да изпълня обшия ни план.
— Вървете. Гранинарю — каза Шевчеико.
* * *
Площадът за транспортиране излизаше на Крайморския булевард, който опасваше цялото крайбрежие. Булевардът обединявате многобройните курортни селища в един безкраен град на развлеченията и именно той се наричаше Златния пояс.
В малките часове по разноцветните ленти на движещите се тротоари почти нямаше минувачи. „Така е по-добре помисли си Иля. — Колкото по-малко хора видят този театър, толкова по-добре. Варварството противоречи на самата човешка същност… А информация ще получат — сутринта по програма «Инфор» ще има специално съобщение. Освен това всеки със собствените си очи ще може да се убеди какво е извършил неизвестният побъркан…“
Прозрачно силитово фолио преграждаше пътя към площада. Върху него на всеки пет-шест метра светеха надписи на интерлинг: „Вход строго забранен! Карантина! Междупланетните връзки временно са спрени.“
Иля включи гравитационния си колан, прескочи оградата и се огледа. Кабините за нула-пространствен преход бяха разположени подковообразно от двете страни на площада. Белите им продълговати елипсоиди, увенчани с корони от антени, напомняха чуждоземни плодове или пък тъжните лица на идоли. Отляво бяха кабините за приемане, отдясно — за предаване. „Точно те ми трябват“ — помисли Градинарят.
Той откачи от колана си тежкия цилиндър на универсалния инструмент и включи генератора за атомен разпад. Червеното око на индикатора, разположен върху капака на цилиндъра, светна: „Готовност“.
Ефремов още веднъж провери разстоянието до целта и мощността на заряда. Атомният обстрел трябваше да повреди само шлюзовите камери и част от площада около тях. С една дума, трябваше да направи така, че на човек да му стане страшно, като погледне площада, и същевременно ремонтните работници да могат, ако е необходимо, за два-три часа да възстановят нула-преходите.
Иля се прицели и стреля. Пред последния елипсоид със страшен грохот избухна син пламък. Той направи още едно-две движения с излъчвателя и в огнения вихър изчезнаха павилионите чакални, розариумите и откритите кафенета. Площадът се изпълни със задушлив дим от овъглени пластмасови покрития, с жаравата на сгърчени и отчасти стопени конструкции. Отнейде блъвна пара.
Ефремов отстъпи назад, към преградата, и отпусна излъчвателя. С крайчеца на очите си забеляза, че към площада тичат хора. Иля размаза потта и чернилката по лицето си и пак натисна спусъка. По-бързо! По-бързо да изгори всичко тук, да разоре земята с атомния огън, като пощади само уникалното творение на човешките ръце — кабините за нула-преход.
Стреля за последен път и отвърна поглед от безобразния танц на огъня.
Зад неосезаемо тънката ципа на преградата стояха хора. Стотици. Тълпата все растеше, набъбваше.
Иля машинално пристъпи към хората, но внезапно, сякаш някой включи копчето на звука, през грохота на пламъците той чу развълнувани гласове — бяха мъжете, които се мъчеха да разкъсат преградата, за да хванат побъркания, тоест него.
„Свършено е. Мога да си вървя — помисли Ефремов. — Черното дело е сторено. Сега поне да не се показвам пред хората.“
— Не го закачайте! — извика някаква девойка, задържайки тълпата. — Не виждате ли, че е ненормален?!
Гласът му се стори познат. Иля се приближи до преградата — нечии силни ръце вече я раздираха — и позна в своята защитничка Голямо Щастие.
— Сега вече съм свободен, Фудзъ — й извика той.
Девойката ужасено се дръпна от ципата-стена, а Иля включи гравитационния колан и се стрелна право нагоре в нощното небе.
В стаята му светеше.
Иля влезе и кимна на Егор и Славик, сякаш гостите му цял живот са идвали на разсъмване — отвън тъмнината бързо се топеше. Всъщност той, разбира се, и се учуди, и моментално забеляза, че лицата на приятелите му са печални, посивели от умора. Сърцето му се сви от лошо предчувствие. За да се отърси от него. Ефремов шеговито доложи:
— Побърканият терорист пристигна! Без овации, моля! Трябва да се изкъпя, иначе възмутените съотечественици веднага ще ме познаят.
Отиде в банята и включи на последно положение програмата „Максимална обработка“, за да разтегли времето. Изправен под острите като кинжал струи ту гореща, ту ледена вода, малтретиран от вси страни с електрическите игли и микровзривовете на масажиста, Иля изведнъж тъжно помисли:
„Нека да е всичко друго, само не и това!“
Излезе от банята и започна прекалено гръмко и живописно да разказва какъв „театър“ е разиграл на площада. После млъкна, защото усети, че целият изстива и душата му се напряга от предчувствие за нещо лошо.
Егор свъси русите си вежди и се отпусна в креслото. — Тази нощ болните се увеличиха с още двеста осемдесет и шест. И още двама умряха — каза той.
— Кой? — не попита, а изкрещя Иля.
— Технологът Ганзафар, жител на Северна Палмира, и… — Егор млъкна.
— Вторият, кой е вторият? — закрещя Ефремов. — Защо си играете на криеница с мен?!
— Ние не играем — Егор стана и сведе глава. — Ние плачем. Иля.
Ефрем се обърна към Славик и видя, че наистина малко дръпнатите му очи са пълни със сълзи.
— Преди един час умря Антоан — каза Славик.
Утечка по линията
Неочаквано подът се изплъзна изпод краката им — съдовете задрънчаха, висящото сандъче с амарилиси се откъсна и падна, върху бялата покривка се разля грозно петно вишнев сок.
Някой изплашено изохка.
— Осма степен по скалата на Рихтер — везната съобщи Помощникът. — Включиха се гравитационни те компенсатори.
— Какво става. Рем? — викна Иля на един Администратор, негов познат, чиято закуска се беше разсипала върху масата.
— Нямам представа отговори той и се приближи до прозрачната стена-прозорец. От плажа тичаха хора. Над потъмнялото тяло на океана се суетяха червените капсули на автоматите спасители — спускаха се върху водната повърхност и стремително се понасяха към медицинския център.
Стационарният „Инфор“ в ъгъла на столовата оживя. Появи се обемно изображение, но не на дежурния от Съвета на световете, а на самия Шевченко какво винаги лаконичен и съсредоточен.
— Регистрирани са неподдаващи се на прогнозиране мощни подводни трусове в местата, където се намират основните селища — каза той. — Службата за предизвестяване на цунами предупреди, че към Златния пояс се носи вълна със скорост около деветстотин километра в час.
Шевченко замълча за миг и си погледна часовника.
— Обявявам тревога! — рече в заключение той. — Евакуацията да приключи за двадесет минути. Всички сгради и отделните модули да преминат към режим на полет. Всички почиващи да се приберат в жилищните си помещения. След десет минути Администраторите да докладват за хода на евакуирането в зоните, за които отговарят.
— Какъв ужас! — Професорът по екология Висвалдис, обикновено невъзмутим, сега се хвана за главата. — С какво разгневихме Ненагледна?! Тя ще убие всички! Нас, парковете, прекрасните цветни градини… ще разкъса Златния пояс…
— Едва ли е обикновено природно бедствие — каза Иля, като се мъчеше да отклони вниманието на Висвалдис и да насочи разговора към близка до професията му тема. — В сеизмично отношение Ненагледна е пасивна планета и изведнъж — едновременни трусове. И то, може да се каже, насочени… Налага се изводът, че по някакъв начин хората са влезли в конфликт с планетата. Това е от вашата област, професоре.
Висвалдис се оживи.
— Вие май твърдите, че Ненагледна като затворена екологична система притежава инстинкт от трети род, тоест не позволява да бъде извадена от равновесие? — Професорът се замисли за миг и завърши: — Оттук логично е да се предположи, че и пандемията, и цунами са прояви на инстинкта за самосъхранение в планетарен мащаб?!
— Това го твърдите вие — усмихна се Иля. — Наистина аз предполагах нещо подобно, но не открих нито един фактор, който да нарушава екологичното равновесие. Планетата се използва като курорт. На практика ние не се наместваме в нейната биосфера, не променяме климата и ландшафта й, макар че много неща тук биха могли да се направят по-разумно.
Сградата на административния център, където се бяха настанили Градинарите експерти и дошлите заедно с тях специалисти от Обитаемите светове, тихо потръпна, освобождавайки се от земните окови. Антигравите безшумно я издигаха над развълнувания град.
— Знаете ли — рече екологът, — нашите представи за здрава природа са по земному догматични. Мислим си, че ако отровим цяло едно море или унищожим половин континент, едва тогава това ще се отрази по някакъв начин върху природата. А взаимните връзки в биосферата по принцип могат да бъдат извънредно тънки. Дори бих казал — изтънчени. Помните ли чудесния разказ на Бредбъри, в който заради една смачкана пеперуда в миналото чувствително се променя бъдещето?
— Искате да кажете, че ние все пак сме нарушили нещо тук? — Иля се приближи към стената-прозорец. Океанът проблясваше — оловносив, страховит, досущ като черен буреносен облак.
— Не го казвам аз, а планетата — отговори в неговия тон екологът. — Но не разбираме какво точно казва. Къде ли е онази „пеперуда“, която не сме забелязали, отдадени на общопланетното безделие?
— Не зная, братко — печално привърши разговора Градинарят. — Сега-засега никой не знае…
Висвалдис сгреши. Вълната цунами не само разкъса Златния пояс, но на много места обезобрази и разруши брега, комуникациите, стационарните постройки — центровете за обслужване, зрелищните площади, спортните и детските градчета.
Петнадесет минути преди вълната да връхлети, безкрайно дългият град-курорт изглеждаше странно и необикновено. Сякаш отскубнати от бурен порив на вятъра, многоетажните здания се размърдаха и заплуваха нагоре. Стотици хиляди индивидуални модули напуснаха земните си „пристанища“ и също се устремиха към спасителното небе — един по един, на блокове и на цели гирлянди, така както живееха стопаните им.
От прозорците и терасите на административния център, който се издигна малко по-високо, всичко изглеждаше като широка пъстроцветна ивица отпадъци, поклащаща се до брега на потъмнелия океан.
— Идва! — простена някой зад гърба на Иля.
Вълната беше далеч и изглеждаше като бръчка върху лицето на океана. Като придойде към брега, в плиткото, стремително движещата се водна маса започна да набъбва невероятно бързо, да става по-висока, раздвижи се тежко, заплашително. Яростта на разбеснялата се вода изви вълната като хищен гребен. Но още преди нея връхлетя вятър и довя непознати звуци — глух громол, съскане, нищене, резки удари-хлипания. Отначало тъмнозелени, а после синкавочерни, плътните водни маси се извисиха над Големия коралов риф и с гръм като от ракетни двигатели се разбиха, разляха се в безобразно мръсно петно, в което изчезнаха градините и зданията. Сякаш срязани от лъча на универсален инструмент, древните борове рухнаха и се удавиха в мътния поток.
Водата бавно се отдръпна. Летящите жилища започнаха да се завръщат на земята. Те се спускаха предпазливо, като търсеха свободни площадки за кацане сред отломъците и мъртвите дървета, затлачени с пясък и водорасли, сред изкривените метални конструкции и огромните камъни, купищата умряла риба и животни, подобни на земните медузи.
Иля и Егор доста трудно разчистиха входа за колектора, а после включиха към него комуникациите на сградата — енерго— и водоснабдяването, хигиенната и пречиствателната система.
Шевченко ги завари точно когато бяха потънали в работа.
— Похвално — не без ирония каза Михаил Владимирович. — Ръководителят на групата Градинари експерти и помощникът му се занимават с това, което би трябвало да свършат или автоматите, или в краен случай техниците.
— Сега-засега нямаме работа — отговори Егор. — А техниците не могат да се справят сами с последиците от цунами.
— Работа има — уморено въздъхна представителят на Съвета на световете. — Май Ненагледна ни е обявила истинска война. Лично аз не съм склонен да припиша само на стечението на обстоятелствата лавината от бедствия, която се стоварва отгоре ни.
— Пак ли се е случило нещо? — разтревожи се Иля.
— Все още е трудно да съдим за причините. Може би е обикновена повреда, която автоматите не са забелязали — Шевченко приседна върху къс варовик. — Половин час пред подводния земетръс в енергоснабдяването по цялата зона на Златния пояс настъпиха смущения. Докладваха ми, но се наложи да се занимавам с евакуацията и не ми беше до повреди. След като вълната се оттегли, токът спря изобщо — Михаил Владимирович по навик разтри слепоочията си.
— От лошо по-лошо — подсвирна Ефремов. — Четох някъде, че за да се погуби съвременната цивилизация, е достатъчно само да спре токът.
— Точно тъй — съгласи се Шевченко. — Все още нямам доказателства, но във всички тези събития, които се разиграха на планетата, проличава намесата на нечия зла воля. Помислете си, моля ви, откъде може да идва опасността… Този младеж… — Михаил Владимирович се обърна и приятелите едва сега забелязаха висок гъвкав юноша в златист комбинезон на енергетик стоеше настрана, до универсалната лаборатория-всъдеход — е най-добрият ни специалист по енергосистемите. Той ще провери дали линията и автоматиката са изправни. А вие ще потърсите онова, за което току-що говорихме. Трябва да сте безкрайно предпазливи. И ме дръжте в течение…
Шевченко се приближи до младежа и приятелски сложи ръка на рамото му:
— Постарайте се, Скворче… Разбира се, едно-две денонощия ще изкараме с аварийното захранване. Но по-дълго време ще ни е трудно.
Младежът се изчерви.
— Разбирам всичко — отговори той, като се мъчеше думите му да прозвучат солидно и убедително. — Ще се оправим още до довечера. Не се тревожете, Михаил Владимирович.
Тръгнаха. Егор се полюбува на финото, одухотворено лице на енергетика, не издържа и го попита:
— Извинете, защо Скворче? Прякор ли е?
Момчето отново се изчерви.
— Фамилията ми е Скворцов, Николай Скворцов — представи се той.
— Много ми е позната — промърмори Иля, като се вглеждаше в картата-схема на енергийната мрежа на Ненагледна. — Ако не греша, Луна-опера, миналото лято, голямата награда на Обитаемите светове, дванадесет хиляди поклоннички, които скандират „Пей, Скворче!“?
— Така е — засмя се Николай. — Пеенето ми е втора професия… А пък тамошният салон побира осемнадесет хиляди зрители.
Всъдеходът мина покрай оцеляла разпределителна подстанция и навлезе в гората. Мокри листа заплющяха по капака на кабината, птичи гласове нахълтаха в разговора на хората и за известно време го прекъснаха. Вероятно именно тук се е родило името на планетата. За разлика от тропическите гори на Земята тук беше просторно и слънчево. Оазиси от древни борове тънеха в светли широколистни храсталаци, поляни с ливадни цветя незабележимо се сливаха с разлелите се Бисерни езера, гъсто обрасли с дървовидни орхидеи. Езерата бяха предвестници на Вечните тресавища, които — както обясниха на Иля — също никак не приличаха на земните блата.
И където и да минеше всъдеходът, на всеки половин километър пред тях израстваха златисточервените опори, които крепяха кабела на плазмопровода. За по-безопасно автоматичната енергоцентрала се намираше на седемдесет и осем километра от Безкрайния град.
— Коля, разяснете ситуацията — помоли Иля. — Още не сме успели да се опомним след цунами, а ни връхлита нова беда.
— По всичко изглежда, че по трасето има голяма утечка — оживи се момчето. — Централата работи нормално, значи енергията се губи някъде по пътя. Вижте — това е централата, а ето го и плазмопровода.
Върху екрана осмоъгълникът на централата светеше с ясен зелен цвят, обаче нишката на енерголинията едва личеше.
— Това е собственото поле на кабела — обясни Николай. — Страшно много енергия — около двадесет гигавата — се губи някъде. Ние трябва да открием изтичането.
Отново се занизаха залени от Бисерните езера места.
Всъдеходът навлезе в рядка горичка. В кабината заиграха отблясъци от развълнуваната вода, повя хлад. Тук, на петдесет километра от брега, и яростта на океана, въплътена в черната стена на цунами, и опустошеното крайбрежие изглеждаха като кошмарен сън. Човек изобщо не можеше да повярва, че и в тази гора, в тази неземна благодат, може да се крие незнайна опасност.
Тананикайки си шеговитата балада за мързеливеца, който проспал гибелта на собствената си вселена, Николай спря колата, наведе се навън и откъсна няколко бледолилави водни рози.
— Кощунство е, разбира се — съгласи се той, като забеляза учудения поглед на Иля. — Макар че цветята няма да загинат. Щом ги хвърлиш обратно във водата, веднага си пускат нови корени. Между другото тези водни рози са докарани от Земята. Преди петнадесет години. Зная това, защото майка ми работи като селекционер. Тя се занимава точно с декоративните растения.
Скворцов спомена майка си и Иля отново си представи бялата камера за осигуряване на жизнени условия, чу шепота на Антоан: „Само мама, само на мама… Не й казвайте…“ Защо? Защо по пътя си към познанието човекът трябва да се блъска ту в една, ту в друга стена? За какво са му дадени тези постоянни изпитания? Иля си спомни мъчителната неизвестност, когато преди един месец тайната на мъглявината Прозорец беше надвиснала над него като стена, и си помисли, че заселването на хората в галактиката прилича на бягане с препятствия. Преодоляваш една бариера, след нея идва втора, трета… И така — безкрай. Впрочем това си има своята логика. И на стадиона е по-лесно да се оттеглиш настрана, да полегнеш на тревата, да си подремнеш… Но тогава ще изчезне движението. Ще умре Големият Бяг, а може би животът съществува тъкмо заради него.
Екранът внезапно бе залян от тревожна пулсираща червена светлина.
— Ето я утечката! — възкликна Скворцов.
Той извади от гардероба два комбинезона, досущ като неговия и помоли:
— Облечете ги, моля ви. В случай че ви се наложи да излезете навън. Тази тъкан е идеален изолатор…
Енергетикът сякаш изобщо не си беше тананикал преди пет минути. Беше се втренчил в екрана, предпазливо насочваше всъдехода към следващата опора, която стърчеше над дърветата, и отсечено задаваше въпроси на бордовия логически блок:
— Напрежение на полето? Индукция?… Заряд на проводника, капацитет?
Блокът отговори. Николай за секунда облегна гръб на седалката и затвори очи. После се обърна към Градинарите, а лицето му изведнъж се беше състарило.
— Не разбирам! — рече Скворцов и махна с ръка към опората. — В природата няма такова нещо. Не може да бъде!
— Какво става? — нетърпеливо запита Егор.
— Уредите показват, че цялата енергия, изработвана от централата, не просто се губи, а се акумулира в района на тази опора.
— Но в природата не съществува такъв капацитет! — учуди се Егор, неволно повтаряйки думите на Скворцов. — Е, да, кълбовидната мълния. Но тя просто е играчка…
— Не само в природата — каза Николай. — И човекът все още не може да акумулира такива енергетични запаси.
— Ненагледна пак прави фокуси! — промърмори Ефремов, вглеждайки се в опората.
Кабелът на плазмопровода около опората беше омотан с нещо като сива паяжина или прежда, която висеше на валма до земята.
— За всеки случай направете запис на изображението — помоли Иля Николай. — Какво показват анализаторите?
— Нищо ново — сви рамене енергетикът. — Ще опитам със сондата. Трябва да вземем късче от тази прежда. Момчетата от лабораторията бързо ще я разплетат.
Кълбото на сондата се отдели от всъдехода и се зарови в сивите валма. Ефремов неволно стисна очи, защото очакваше ослепителна експлозия. Но в следния миг сондата благополучно изплува от странното ново образувание и се върна в „гнездото“ си.
Скворцов извади специален пробник и плътно закопча комбинезона си.
— Какво смятате да правите? — напрегнато попита Егор.
Николай се усмихна:
— Да си гледам работата. Трябва да проверя самата опора. Ако тя рухне…
— Не знам дали тази „прежда“ не е опасна — възрази Иля. — Оправдано ли е излизането ви?
— Аз съм напълно защитен — каза енергетикът, правейки от качулката си нещо подобно на космически скафандър. — Като специалист отговарям за безопасността на цялата операция. И така — в този костюм мога да хващам мълниите на Перун. Не се тревожете, приятели.
Той скочи на блатистата земя. Разхвърча се рядка кал и от буца на буца Николай заподскача към златисточервената колона на опората, която се извисяваше върху пясъчно хълмче.
— Не ми харесва цялата тази работа — рязко подхвърли Егор, като следеше с поглед Скворцов. — Преждата не ми харесва, пък и самата красавица Ненагледна не ми се нрави. Ама че рай неземен… Има нещо противоестествено в понятието „планета курорт“. Безделие, пропиляване на живота… Горчива съдба за една планета!
Николай предпазливо се приближи до колоната и направи някакви измервания. Върху сивата завеса, спускаща се до земята като отвратителни дрипи, отражението на фигурата му беше странно уголемено, а движенията — забавени.
После той насочи пробника към „преждата“, плъзна го нагоре и внезапно замря.
— Какво?! — скочи и завика Иля. — Коля, какво стана?
От канала за връзка, който Егор веднага включи на пълна мощност, се чуваше как енергетикът диша на пресекулки „Преждата“ помръдна, хилядите й нишки рукнаха към човека и омотаха защитния му комбинезон.
— Назад! — викна Иля. — Веднага назад!
Скворцов изведнъж запя.
Това беше толкова страшно и неочаквано, че Иля и Егор замръзнаха, вслушвайки се в дрезгавия глас. Изтръгнал се от усилвателите на всъдехода, той ту се издигаше и звънтеше над блатото, ту спадаше до шепот и преминаваше в неясен брътвеж:
И този ден отиде си — добре.
И скачаш ти във нова бездна,
и други бездни среща твоят бяг.
Това наистина огромно е!
Без край история във царство на
транзита,
дори щом дойде онзи ден последен.
А иде пак началото — измито,
и продължава, само че без тебе…[3]
Иля трескаво започна да закопчава комбинезона си.
Скворцов вяло се мъчеше да се освободи от сивата паяжина, като че ли пъдеше нахални оси. После изпусна пробника, отстъпи няколко крачки и се обърна към всъдехода. Олюляваше се.
Без да се наговарят, Градинарите изскочиха от машината, за да отведат енергетика от това прокълнато място, да му помогнат да се добере до зоната на действие на защитното поле.
В този миг Скворцов започна да свети. По-точно отначало стана полупрозрачен, сякаш някаква светлина с незнайна сила пронизваше и тялото, и защитния му костюм.
Заотстъпва от всъдехода, като засланяше с ръце очите си, без да разбира, че самият той излъчва светлината.
Иля се втурна към него и веднага падна, повален с ловък удар от Егор.
— Да не си посмял! Опомни се! Вече с нищо не можеш му помогна!
Той едва ли щеше да удържи приятеля си, но в този момент Скворцов също падна. Тялото му засия като кълбовидна мълния, около него клонките на храсталака запушиха и лумнаха.
— Коля! Скворче! — отчаяно простена Иля. — Какво направи. Коля!
Кой знае защо, вечерта Полина не се обади.
Иля си спомни как жена му искаше на всяка цена да дойде заедно с него на Ненагледна и се зарадва, че Полина остана на Земята. Няма какво да прави в този неправдоподобно красив мъничък свят, поразен от незнаен недъг. Тайните и бедите се множат, никнат като отровни гъби… Наистина успяха отчасти да потушат черния смъртоносен пламък на пандемията. Хематолозите от Земята утре ще изпратят първата партида изкуствени далаци, пристигнаха и вече се прилагат мощни препарати, които възстановяват нормалното функциониране на кръвотворните органи. Но изникна нова загадка. Какво означава справката на медицинския център, върху която му обърна внимание академик Янин — само няколко думи: „При профилактичния преглед на планетата са открити четиристотин осемдесет и седем случая на стерилитет при практически здрави жени. Изглежда, той е предизвикан от външни фактори.“ Янин, с лъщящо плешиво теме, два пъти прочете информацията и направо запита: „Разбира се, вие се досещате, че както в странния случай с левкемията, и тук не са открити никакви външни фактори?“ „Предполагам нещо такова“ — съгласи се Иля. „Тъй че запомнете — завърши академикът. — Ненагледна иска или да ни прогони, или да ни изтреби. Трета възможност няма. Малко й се струват пандемията и уж стихийните бедствията тайничко прави и жените ни безплодни… Това са звена от една верига, Градинарю!“
Последната фраза на Янин се вряза в съзнанието на Иля. И наистина, откъдето и да погледнеш, във всички събития проличават признаци на методично настъпление срещу човека. Но как, защо планетата да може почти разумно да реагира на присъствието на хората? Пък и с какво толкова са я разгневили? Къде е онази „смачкана пеперуда“, за която говореше Висвалдис?
Иля се опита да отвлече вниманието си от натрапчивите мисли. Представи си Полина — светлите й коси, зеленикавите й очи, изпълнени с толкова топлота и светлина, златистия мъх над горната й устна… По-скоро да се върне у дома! При прозрачните води на рекичката Вип, където „закотвиха“ своя модул, при гората и нейните росни поляни, които са на двайсет минути път от дома… Като отлиташе, той помоли Полина да се разхожда повече… Да можеше да я види сега… Как върви по пътечката, сякаш плава — къде отиде предишната й стремителност? За всичко е виновно То — още непознатото им човече, което спи под майчиното сърце. Как ли са те там, неговите близки?
… Той видя и Вип, и обраслата с пача трева пътечка, и своя модул до брега. След миг над това тихо кътче се изви и затрептя от гняв черната стена на цунами, същата, от която тук се спасиха, и на Иля му стана неумолимо ясно — както може да бъде само в кошмарен сън, — че този път няма да им се размине… Той простена и се обърна на другата страна.
В ъгъла до леглото му изведнъж светна обемно изображение.
— Иля — тихо го повика Полина.
Чертите на спящия, разкривени от страшния сън, се отпуснаха. Той дори се усмихна, но не се събуди.
Полина седеше, наметната с пухкав шал, и мълчаливо гледаше мъжа си. Далечното земно слънце запали косите й и те сияеха като ореол около мургавото й лице.
После си спомни, че времето на сеанса изтича, и стремително стана. Вероятно искаше да събуди спящия, но в последния миг се отказа.
Протегна безплътната си ръка, погали главата на Иля, докосна затворените му очи, устните… Отстрани Полина приличаше на фея, която е долетяла през нощта при своя любим и го обсипва с ефимерни ласки.
Камбанката на сигнала за прекъсване на връзката звънна и образът на феята се стопи.
Таласъми
По брега се трудеха автоматите за почистване — червени рачета с много щипци. Сръчно боравейки с антигравите, те мъкнеха някъде навътре във временното селище повалените древни борове, събираха отпадъците, поправяха повредените места по крайбрежната улица.
Иля се гмурна няколко пъти, а когато излезе на брега, видя Славик.
Той седеше върху един съборен плажен чадър и намръщено гледаше къпещите се.
— Какво си се начумерил? — учуди се Иля. — И на закуска те нямаше.
— Не ми е добре — каза Славик и почука челото си. — Главоболие. Също като при високо кръвно. Най ме мъчи вечер. И сутрин. През деня ми е по-добре.
— Какво ти е?! — Иля се разтревожи. — Поне прегледа ли се?
Славик махна с ръка.
— От грижи ме боли… Разбира се, бях в медицинския център. Казват, че практически съм здрав. А вчера така ме блъсна, че се спасих само с хипносън. В царството на Морфея.
— Да не би пак да са шегите на Ненагледна? — предположи Иля.
— Не й стига другото, ами и един по един да почне да ни преследва — усмихна се Славик. — Ти пък, Илюша, от една обикновена планета създаде образ на някакъв отмъстител.
Ефремов сгъна хавлията и изведнъж забеляза, че лявата ръка на Славик е превързана.
— А това пък какво е? Да не би пак да е от грижи?
— Не знаеш ли? — на свой ред се учуди приятелят му. — Впрочем ти вчера се занимаваше с утечката… Вечерта имаше пожар. Дори не вечерта, а през нощта.
— Защо не ме събудихте? — намръщи се Иля. — Какви работи ставали, а аз последен да разбера. Какво се запали?
— Цехът за дублиране на предмети на бита. По-точно складовете му. Нали знаеш, че тези неща се изработват серийно… Шевченко забрани да те будим. Вие, казва, сте Градинари, а не пожарникари.
— Затуй пък ти си се отличил — Иля кимна към бинтованата му ръка. — Изгаряне ли е?
Славик сви рамене.
— Малко нещо. Но по-интересното е, че дори не съм забелязал кога и къде съм се изгорил. През нощта вдигнаха тревога, а на мен главата ми бе като чугунена. Хората тичат, суетят се, викат. Пожарникарските гравилети покриха всичко с пяна — едва не потънах…
— От тези неслучайни случайности вече започна да ми става скучно — каза Иля. — Действията на Ненагледна са безсмислени и жестоки. Тя става все по-агресивна. Понякога ми се иска все пак да евакуирам хората и да превърна тази мила планета в облак електронна пара.
— Не съм ти казал най-важното — Славик наблюдаваше момичетата, които подскачаха и се смееха наблизо сред пенливите вълни. — Пожарът е умишлен.
Иля изтърва хавлията си.
— Ти си полудял!
Славик разказа, че група алпинисти се връщали късно вечерта от планините и забелязали огън в цеха за дублиране. Веднага съобщили на служба 01 и започнали да гасят пожара. Алпинистите твърдят, че видели най-малко трима злосторници, но не успели да ги заловят…
Отначало дори не могли да разберат — как така човек ще вземе да унищожава нещо? Още повече не лична вещ, а обществена собственост.
— Може — рече Иля, като си припомни дивашката, патологична постъпка на художника Жданов, чиято съдба трябваше да поправи преди пет години. — Безкрайно редки случаи, но все още съществуват…
— И тъй — завърши разказа си Славик — на мен и на академик Янин ни е възложено да изясним работата с тези… — Той се запъна търсейки точната дума — таласъми.
— Може би са замесени Бедните духом? — предположи Иля.
В служебните бележки на Антоан той неведнъж беше срещал да се споменава за Бедните духом — група морални изроди, които се бяха заселили в Централния материк, в района на Залива на миражите. Те бяха нарекли селището си глупаво и претенциозно — Рай.
— Изключено е. Вече проверихме — Славик погледна часовника си. — Вчера, веднага след пожара, Янин изпрати там своя фантом и ги преброи като овце. Всички Бедни си бяха на мястото.
— Между другото първият случай на заболяване от левкемия беше открит именно в Рай — замислено отбеляза Иля и попита: — Бързаш ли? Тогава тичай. А аз искам да надникна и при екзобиолозите…
Славик си тръгна, а Иля седна на мястото му и като се обърна към океана, затвори очи. Трябва да отделя време и да отскоча до Бедните, помисли си той. Защото този Рай, рудимент от миналото и по-точно на безобразното, което е съществувало в миналото, вълнува всички нас, всички Обитаеми светове. С него се занимава специален сектор на Службата на Слънцето… Да дойда тук и да не видя Бедните, да не се опитам да разбера откъде иде ехото на злото…
— А, вие ли сте? — чу Иля познат глас и се досети коя е девойката, преди още да отвори очи.
— Да, аз съм варваринът, който разруши Площада за транспортиране — Ефремов се усмихна на дребничката китайка и се отмести. — Седнете, ако не се страхувате. Имайте предвид — като престъпник аз съм подложен на обществено презрение. И вие ли имате намерение да ме презирате?
— Защо лъжете? — каза Да Фудзъ. — А пък сте Градинар. Ясно е, че не сте го измислили вие. Съветът се е изплашил да не възникне паника и е решил да се застрахова. А всъщност се презастрахова… Не ви ли е срам да лъжете, Градинарю?
— Много ме е срам — охотно се съгласи Иля. — Но за презастраховането не сте права. Разбира се, човек е господар на инстинктите си, обаче… Представете си за момент, че този плаж е покрит с мъртви, разлагащи се тела, които санитарните гравилети не успяват да извозят. Къщите също са претъпкани с мъртъвци — тази пандемия прилича на експлозия… И тъй, в такава ситуация инстинктът за самосъхранение е твърде опасно нещо…
— Защо ме плашите?! — Момичето дори се отдръпна. — Възможно ли е такова нещо? Че това е кошмар!
— Само преди няколко дни не се изключваше възможността от подобна ситуация — каза Ефремов. — За щастие пандемията започна да затихва. Повече няма да ви плаша.
— Сега е мой ред, Градинарю.
Да Фудзъ решително смъкна от мокрите си рамене гирлянда от светещи цветя и се изправи.
— Кажете кой беше този човек, с когото току-що говорехте?
— Един приятел.
— Той е враг — възрази момичето. — Вчера присъствувах на пожара — връщахме се от планината. Аз го познах. Той беше там и палеше всичко със същото странно нещо, с което вие си служехте на Площада за транспортиране. Само че вашето лице беше нормално, а неговото — мъртвешко… Стволът на оръжието му се беше нажежил… Той го крепеше с лявата си ръка и не усещаше болка. А сега е превързан.
— Това не може да бъде — студено каза Иля. — Припознали сте се, Фудзъ. Уверявам ви, припознали сте се.
Някой извика девойката. Тя сви рамене, поклони се, като че ли се извиняваше за неприятния разговор, и изтича към водата.
„Не ни стига другото, ами да почнем да търсим врагове и сред самите нас. Подозрителността е черно, отдавна забравено понятие. Не трябва да позволим тя да надигне глава като змия, използвайки объркването и неизвестността. Хубава каша се забърква — ако повярвам на Фудзъ, Славик търси начин да разобличи самия себе си…“
Мина му през ума, че пожарът навярно не е последната дяволия на планетата, която иска да прогони хората, че може би си струва отново да се потърси скрита форма на разумен живот на Ненагледна, някаква цивилизация, но веднага отхвърли тази мисъл. Нали вече търсиха, проверяваха… Тук няма следи от духовен живот. Има само обикновена материя, изляла се в красиви форми.
Вечерта приятелите се бяха събрали на чай в административния център и Ефремов искаше да разкаже за разговора си на брега, да се пошегува с нелепото обвинение, но като погледна умореното, отчуждено лице на Славик, се отказа от шегите.
Докато пиеха чая, Иля научи две новини, които малко го успокоиха: комисията не беше открила следи от умишлено подпалване, вероятно алпинистите бяха сгрешили; по нареждане на Шевченко голяма група специалисти проверява хипотезата на Ефремов–Висвалдис, че присъствието на човека на тази планета може би нарушава екологичния й баланс.
Но беше рано да се радва. В четири часа сутринта местно време го събуди сигналът за обща тревога. Коридорът се изпълни с шумно трополене.
— Не! — Шевченко решително удари с длан по масата. — Иля, нашата версия нищо не струва. Епидемия, земетресения, пожар… Тези неща някак си се връзваха с нея — човекът бил алерген и нещастната планета се мъчела да се освободи от него… Но експлозията във фабриката за биосинтеза! На туй отгоре там се води бой!
— Бой?! — Иля и Егор скочиха едновременно. Пръстите им пробягаха по плочките на коланите, привеждайки в готовност костюмите-скафандри.
— Съвсем истински. И при това ужасно непочтен, защото там са само девет наши момчета. Почти невъоръжени. Парализаторите действуват на сто крачки, а противникът пердаши с атомни заряди.
— Кой е противникът?
Иля изведнъж почувствува — и тук всичко рухва, както там, в далечната мъглявина Прозорец. Всичко се е смесило в един куп — факти, догадки, осъзнаване на събитията… Само разумни същества или създадени от тях механизми могат да стрелят.
Разбирайки неговия смут, Шевченко мрачно произнесе:
— И аз мисля така, Градинарю — природата все още не се е научила да стреля.
— Ние отлитаме там — твърдо каза Егор. — Имаме истинско оръжие и познаваме древното военно изкуство. Ще намерим безумците и ще ги спрем.
— Внимавайте — предупреди ги Шевченко. — Помъчете се да изясните главното — кой е против нас?
— За всичко ще съобщим — кимна Иля и като включи антиграва, полетя след Игор към изхода на пръстеновидната тераса-градина.
Десет минути се носеха покрай брега с максимална скорост. Отдолу океанът беше кафяво-зелен, страшен, обърнат наопаки от скорошните подземни трусове. Повалени дървета, планини от пясък и мъртви водорасли, скални отломъци и нови заливчета — навсякъде личаха следите от цунами.
Близо до мястото, където преди беше горичката, завиха на север, към Белите планини, и веднага рязко намалиха височината — мъглата, спускаща се от предпланините, се смеси с ниските облаци и закапа дъжд.
Първоначално не видяха дим — пречеше им мъглата. После отдолу набъбна червен пламък — той изпълваше купола на фабриката или по-точно онова, което бе останало от него, пълзеше между дърветата и настъпваше към пъстроцветните жилищни модули.
— Ама че работа — провлечено каза Егор и добави: — Извиках Славик. Три „ствола“ — все пак е сила.
— Време е да се разделим — прекъсна го Иля. — Мини на бръснещ полет — и към складовете за готова продукция. Там видях хора. А аз ще тръгна покрай тази скална стена. Там е транспортната площадка. Трябва да се пресекат изходите.
В ефира се дочу нечий смях, учудващо познат и същевременно чужд, някак мъртвешки. И тутакси в разговора им се намеси трети глас. Прегракнал и зъл.
— Аз съм Рей Карпов, главен оператор. Защо разговаряте с открит текст? Противникът подслушва ефира и ще ви избие един по един.
— Къде сте? — попита Иля. — Отговорете само ако това не ще ви навреди. И главният въпрос — знаете ли същността на противника?
Карпов изхъмка:
— От къде на къде пък същност? Някакви хора са… Ние вече приспахме четирима от тях, осигурили сме им едно денонощие сън… Но те имат запалки и някаква много сериозна гадост, по-лоша от бластер. Търсете ни при складовете за готова продукция, момчета. Само че внимавайте…
На десет крачки от Иля син атомен пламък стопи старата скала, осеяна с кълбата на кактуса скитник.
Иля изстина: „Само това липсваше!“
Стреляха с универсален инструмент, в който имаше генератор за атомен разпад. Такива инструменти притежаваха само пионерите на планетата и… Градинарите. Още едно обстоятелство му се стори пък съвсем странно — Иля веднага разбра, че или оръжието е в неумели ръце, или противникът явно… не е искал да уцели.
„Аз също… не искам — си помисли Иля, като превключи излъчвателя си на микрозаряди. — Не искам да те убивам, който и да си. Но сега ще ти стане горещо.“
Той изстреля три къси откоса. Капчици плазма се посипаха в храстите като рояк оси. Някой изкряска с продран глас, запращяха клонки.
— При складовете всичко е наред — весело докладва Егор. — Противникът избяга още след първия „показен“ залп. Между другото едва се свързах със Славик — той се намира на друг континент и няма да може да дойде.
— Струва ми се, че моят противник също отстъпва — промърмори Иля, като предпазливо си проправяше път към транспортната площадка.
Иззад скалите шумно, като огромна птица, излетя светлосин глайдер.
Иля вдигна дулото на излъчвателя. И го отпусна. Стрелбата във въздуха е сигурна гибел за машината. Не ни трябват вашите трупове. Това вече не ще бъде бой, а отмъщение. Макар че само ако някой от момчетата загине тук…
— Чуйте, Карпов — каза той. — Има ли загуби? Аз съм Градинарят Ефремов. Всички ли са живи?
— Размина ни се — след кратко мълчание отговори главният оператор. — Наистина Янек е ранен. Изгаряне. Вече го изпратихме в медицинския център.
— Добре. Сега ще се заемем… — Иля потърси думата и кой знае защо, вместо „пленници“ каза: — Ще се заемем със „спящите“.
Под купола на бившата фабрика нещо започна да избухва — методично, тежко, смесвайки всичко, което все още оставаше там, в отвратителна пурпурна магма.
Четиримата пленници лежаха върху меката като килим подова настилка и кротко спяха. Единият от тях — светлокос, с женствени черти на лицето — дори тихичко подсвирваше с нос.
Иля още веднъж провери пашкулите на силовото поле, което омотаваше пленените като с невидими пелени, и се огледа. В залата вече се бяха събрали всички изтъкнати специалисти на Ненагледна. До сектора за свръзка стоеше Шевченко и разговаряше — вероятно със Земята. Академик Янин обикаляше един след друг пленените и недоверчиво се взираше в безгрижните им лица.
— Слава, моля те — каза Иля.
Слава се върна от Северна Палмира мрачен и изнемощял, пак се оплакваше от главоболие. Неочакваното нападение срещу биофабриката обаче постави толкова въпроси и задачи наведнъж, че Ефремов го помоли да се заеме, па макар и с най-лесното — да установи чрез Информатора личността на диверсантите.
„Има такава дума — обясни той, като долови в погледа на Славик неразбиране и някаква неясна напрегнатост. — Имало е. Отдавна. Ето че се наложи да си я спомним.“
— Личността… на диверсантите е установена — със смъртно уморен глас започна Славик.
Остра болка прониза Иля: ние пазим хората — всеки час, всяка секунда, — а себе си, а приятелите… Ето например Славик. Той е зле, много е зле, сам виждаш. И същевременно не забелязваш неволята на близкия ти човек. Видите ли, другите трябва да се щадят, чуждите…
— Егор Матвеев, историк, специалист по древността. Курортист.
— Винченцо Валенти, оператор в центъра за обслужване. Вече шеста година работи на Ненагледна.
— Камил Клайн, поет. Курортист.
— Жером Йенсен, лекар. Курортист.
Академик Янин побутна Иля:
— Ето резултата от смесените бракове и асимилацията на народите! Имам един асистент — Жан Хорхе Иванов-Патанджали… Представяш ли си?… Що се отнася до тъй наречените „диверсанти“, страхувам се, че всеки от нас можеше да се окаже на мястото им. Налице е някакво влияние върху психиката на хората.
Като чу думите на академика, Шевченко се обърна към двамата:
— Точно това ще проверим сега. Помолете да събудят някого от тях. Да речем, Клайн.
След няколко минути Клайн отвори очи с недоумение, а после с тревога той огледа събралите се в залата и опита да се надигне, но невидимите окови не му позволиха дори да помръдне.
— Какво означава всичко това? — попита той на интерлинг, като се обръщаше към Шевченко, защото забеляза на комбинезона му знака на Съвета на световете.
— Извинете, но ние ограничихме свободата на действията ви — сухо каза Шевченко и седна в едно кресло, за да не стърчи над събеседника си. — Принудени бяхме да вземем тази мярка. Надявам се, че сега недоразумението ще се разсее. За тази цел вие трябва да отговорите на няколко въпроса.
— Готов съм — също тъй сухо отговори Клайн. Върху лицето му, вече леко напълняло и понабръчкано, се четеше обида. — Готов съм на всичко, само и само да разбера какво става.
— Къде се намирахте тази нощ, а също и вчера вечерта? — попита Шевченко.
— Спах, разбира се… — Въпросът явно учуди поета. — След вечеря се опитах да поработя, но нищо не излезе. Навярно нервите ми са разстроени. Епидемията, карантината… После тази ужасна вълна… Дори ме заболя главата. Затова си легнах рано — някъде около единадесет.
— Извинете, Камил, но вашето съзнание сега се контролира — каза Шевченко много по-меко и някак извинително. — В сегашната ситуация не можем да вярваме само на думите.
Клайн за момент затвори очи.
— Излиза, че съм престъпник, така ли? — прошепна той. — Дори не обикновен престъпник, а опасен. Нали, ако не греша, сондирането на съзнанието се допуска само при преки враждебни действия срещу обществото?
— Да, преки и враждебни — се съгласи представителят на Съвета на световете. — Какво можете да прибавите към разказа си?
— Абсолютно нищо — смутено отвърна поетът. — Спал съм.
— Познавате ли това нещо? — Шевченко показа на Клайн една термична бомба, тъй наречената „запалка“.
— За пръв път го виждам.
Към тях се приближи Егор, който работеше с блока на поливита, контролираш съзнанието на заподозрения.
— Той наистина е… спал — каза Егор, като освобождаваше Камил Клайн от оковите на силовото поле. — И както знаем, в същото време се е биел във фабриката за биосинтеза, обсипвал я е със същите тези „запалки“.
Камил скочи на крака и от безкрайно изумление дори отвори уста.
— Но аз не помня, нищо не помня — прошепна той. — Това е някакво безумие. Никога не съм държал в ръка оръжие… И освен това защо, с каква цел? — повиши глас: — Аз, Камил Клайн, да…
— Успокойте се, приятелю — каза Егор. — Всички обвинения срещу вас са оттеглени. Съзнанието ви не е участвувало във вашите действия. Парадоксално, но факт. Вие, Камил, сте изпълнител на нечия чужда воля. Както и тези спящи клетници. Някой просто ги е използвал, за да изпълни плановете си.
Всички притихнаха. Чувството за страшна опасност беше толкова явно, че хората неволно погледнаха към вратата на заседателната зала. Може би тя сега, в този миг, изведнъж ще се отвори, на прага ще застане или ще изникне, ще затрепти, ще запулсира или запремигва Някой или Нещо и ще обясни най-сетне в какво са се провинили хората в този неземен рай.
„Той също се оплакваше от главоболие“ — помисли Иля и потърси с очи Славик. Но в залата го нямаше.
— Веднага разбери колко пионери има на планетата — поръча той на Помощника.
Логическият блок отговори веднага, без да се замисля:
— Нито един.
„Как може?! — едва не извика Иля. — Значи… Значи на планетата има само четири универсални инструмента — моя, на Егор, на Славик и на Шевченко. Според инструкцията след смъртта на Антоан инструментът му бе изпратен на Земята… Да Фудзъ твърдеше, че там е видяла Славик с… някаква дяволия… Изгаряне на ръката!… И аз като последен идиот не повярвах на думите й.“
Едва сдържайки се да не затича, Иля тръгна към вратата.
Коридорът беше пуст. В далечината на видеообемното изображение, зад червената паяжина, която означаваше края на реалното пространство, се простираше лунна степ с две китки черни дървета и почти незабележимо припламваше огънче… Номерът на стаята на Славик, също изтъкан от червена паяжина, сякаш висеше във въздуха.
Иля за секунда спря, за да събере мислите си, после бързо отвори вратата и веднага му стана ясно, че въпреки цялата си тренираност няма да успее нито да се отдръпне, нито да отскочи встрани, нито да падне по очи.
Право в сърцето му се целеше зловещото дуло на генератора за атомен разпад.
— Слава, това съм аз — само с устни извика Ефремов.
Славик беше полулегнал на кревата — на отчужденото му лице горяха възпалените му очи, пълни с болка и безумие.
Той опита да се обърне, да отмести дулото на универсалния инструмент и Иля изведнъж беше осенен от мигновено прозрение — в този момент човекът в Славик отчаяно се бори с някаква чужда и разрушителна воля.
— Аз съм твой брат! — изкрещя Иля вече с пълно гърло, като се мъчеше да се приближи до този борещ се и може би дори загиващ човек. — Опомни се, братко, ти си човек! Съвземи се, чуваш ли!
Дулото трепна и се отклони встрани. В същия миг Иля скочи и изби оръжието от ръцете на приятеля си.
Славик странно затрепера, сякаш желязната ръка на чуждата воля разхлаби хватката си, но не го пусна съвсем. Страхът, че разкъсващата душата му мъчителна борба ще се поднови, разтърсваше едрото му силно тяло.
— Убий ме, Илюша! — простена той, преглъщайки сълзите си. — Убий таласъма! Или го вържи… Страх ме е! Аз не съм аз, разбираш ли?!
— Лежи спокойно — каза Иля, като вдигна цилиндъра на универсалния инструмент. — Не се мъчиш само ти. Потърпи. Все нещо ще измислим.
Той погледна брояча на зарядите върху генератора за атомен разпад на Славик. От осемдесет и четири бяха останали само шестнадесет.
Родена в Рая
Не си губи времето напразно — намръщено го посъветва Янин, след като на закуска разбра, че Иля иска да посети Рай.
— Има ли някаква разлика — продължи академикът, бодейки с вилицата разпадащото се на влакна синтетично месо — дали всичко това е започнало в Рай, или на архипелага? Това не е инфекция. Това е бедствие, умножено по случайността. Или по зъл умисъл.
— Иля предполага — обясни екзобиоложката Етери, — че Бедните нарушават екобаланса на планетата.
— Съмнявам се — измърмори академикът. — Вярно е, че те са Бедни духом. Но възпитанието на третото хилядолетие непременно е оказало своето влияние върху тях. Те не са варвари и бъдете сигурни, че не изтребват местните сърни, а се задоволяват — както и всички нормални хора — със синтетична храна.
— Работата не е в храната — възрази Градинарят. — Околната среда е много широко понятие.
— Аха — Етери закачливо се усмихна. — Бедните системно подпалват горите, синтезират цели бъчви нефт и го изливат в Залива на миражите.
— Хич не ми се подигравайте — каза Иля. — Лекарите ще спрат пандемията. На всяка цена. Но виж. Рай си остава загадка. Откъде се взе такова странно явление в нашия век? Как се появиха тези Бедни? Какво им липсва? Само въпроси… Ако искате да знаете, вашият Рай е ахилесовата пета на цялата Служба на Слънцето.
— Раят е наш, а не „ваш“ — уточни Шевченко, който досега мълчеше, и добави: — Антоан е ходил често там. Прегледайте записите му.
Този разговор се проведе на закуска. А сега дневното светило щеше вече да се търкулне зад хоризонта, но бързият глайдер изпреварваше нощта и долу океанът продължаваше да блести празнично и ярко.
Иля пак включи кристала със записа на Антоан:
„Разбира се — каза Антоан, — след първата среща се опипах да класифицирам Рая и Бедните като явление. Не искам да крия — поразен съм. Самият факт, че в нашия век съществува! Бедните духом, е абсурден. Макар че, от друга страна, още мислителите на двадесети век са предвиждали, че и в далечното бъдеще не може да има абсолютно благоденствие. Такива са законите на диалектиката.
Навремето Имануел Кант беше писал: «Две неща изпълват душите ни с винаги ново и нарастващо удивление и благоговение, колкото по-често и по-продължително размишляваме за тях — звездното небе над нас и моралният закон в нас.» И тъй. Бедните не виждат звездното небе над главите си, а моралният закон в душите им или е погубен, или са го подменили със слободия.
Селището, което хлапаците предизвикателно са нарекли Рай, съществува вече седем години. За разлика от курортистите, чиито отпуски обикновено не са по-дълги от два месеца, Бедните живеят постоянно на Ненагледна и събират себеподобните си от всички кътчета на Обитаемите светове. По-точно онези сами се събират, тъй като Бедните не се смятат за общество или общност. Съдържанието на живота им се състои в липсата на всякакво съдържание. Запълват времето си с изроден отдих, с развлечения на всички народи и времена и с различни изпитания, често пъти рисковани и безсмислени. Бедните отричат труда като осъзната необходимост.
Какво представляват тези хора? Според социалния психолог Зайдлер 43 на сто от Бедните се смятат за неудачници, чиито мечти и надежди не са се сбъднали. Разбира се, те обвиняват за това обществото. 16 на сто заявяват, че в Рая ги е довел стремежът «да живеят по-другояче», с други думи — желанието да изпъкнат… Сред тях има и кемписти, тоест хора с неорганизирана психика, които проявяват емоциите си спонтанно… Академик Барков не без основание отбелязва, че «всеки беден духом е нечий педагогически неуспех.»“
Записът прекъсна. После Антоан каза:
„За седми път идвам в Рай и не преставам да се учудвам на злата фантазия на Франц. Сред Бедните е безспорен лидер. Той абсолютно отрича правните и моралните норми и е патологично равнодушен. Умен е, добре познава историята на философията. Неизчерпаем извор на различни развлечения, при чийто подбор слага ударението на низшите инстинкти и стадното чувство. Може да бъде опасен… По принцип всички те са опасни…“
Подчинявайки се на програмата, глайдерът се гмурна надолу и скоро след това се приземи меко на океанския бряг. Зад огряна от слънцето горичка се мярнаха няколко десетки пъстроцветни жилищни модули и стандартен снабдителен блок.
Вождът на Бедните стоеше на рогозка пред дома си в поза „Сиршасана“.
„Пето положение — отбеляза Иля, който знаеше добре хатха йога. — Ще почакаме. Не можеш да стоиш дълго на глава.“
Той се огледа. Раят по нищо не се отличаваше от обикновените селища на земните хора, освен със стадиона си, в който имаше многобройни непознати на Иля уреди, и с огромното пано до Зрелищния площад. На черния фон се сплитаха бледи, изнемощели от плътски утешения тела. Червените бликове вероятно би трябвало да предават екзалтираната разкрепостеност и обхваналия ги безумен екстаз. Но отдалеч пурпурните петна изглеждаха като езици на адски пламък, сред които се гърчеха похотливи човекоподобни същества.
Ефремов сви рамене. Ако всичко, за което мечтаят Бедните, са тези скотски пози, те не са чак толкова опасни.
— Пак гостенин — чу той зад гърба си прегракнал глас. — И пак неканен.
Франц, когото Иля веднага позна по късата подстрижка, оголваща ушите му, и по грозния белег на брадичката, вече се бе изправил на нозе и разглеждаше Градинаря без особен интерес.
— На какво дължим тази чест? — в старинен стил попита вождът. — Имайте предвид, че изхвърляме от Рая всички, които се намесват в живота ни. Не ни трябват проповедници и моралисти.
Иля му показа знака с изображението на Слънцето.
— Всичките ми хора — лениво каза Франц — много отдавна са се възползвали от правото си на вето[4]. Тъй че нямате работа тук.
— Грешите, ако си мислите, че всички много се интересуват от вас — студено отговори Градинарят. — Но сега на планетата има пандемия. Длъжни сме да проверим всички възможни източници. Има предположение, че именно Рай по някакъв начин нарушава екобаланса на планетата. И оттук идва защитната реакция на Ненагледна, която се проявява като цунами, земетръси, пандемия и други бедствия.
— Бълнуване! — грубо го прекъсна вождът на Бедните. — Болни фантазии, които по всяка вероятност са родени от самите вас.
— Това не променя нещата — в душата на Иля се надигна глухо раздразнение. — Пък и не е обвинение, а предположение. И аз съм длъжен да го проверя.
— Проверявайте! — Франц подигравателно се поклони. — При нас всичко е открито. Няма какво да крием. Всичките ни хора спазват санитарните норми. Между другото това вече сто пъти го проверяваха. Ние дори не ловуваме, а любителският риболов, както знаете, тук е разрешен.
— А морът по птиците преди половин година? — попита Иля.
— Аз не съм зоолог — озъби се Франц. — Морът обхвана всички континенти. Всеки глупак ще разбере, че местните причини нямат нищо общо с това. Макар че при вас, в Южна Палмира, птиците, естествено, са измрели от скука, като са гледали вашите курортисти…
Вождът навлече върху голото си тяло комбинезон с цип и върху него веднага се появиха „живи картини“, които изобразяваха емоционалното състояние на стопанина му. Състоянието на Франц явно беше сурово — на раменете му се бе навила анаконда с безобразно издут корем, в който жертвата още мърдаше.
„Звезди безсмъртни! — възкликна наум Градинарят. — Колко разнообразни са проявите на прогреса и новаторството. И колко еднообразно и страшно изглеждат разпадането и деградацията.“
Той се учуди на абсолютно прозрачния модул на вожда. И не толкова на жилището, колкото на книгите от минали векове, пръснати по саморъчно направени лавици.
— У нас всичко е открито — с непонятна гордост повтори Франц, като забеляза погледа на Иля. — Който иска, дори ходи гол. И няма никакви проблеми.
— С това не можете да учудите никого — засмя се Ефремов. — Майката Земя вече познава тези неща. Както и всичко останало впрочем, с което се опитвате да изпъкнете.
— Всичко е вторично — меланхолично се съгласи вождът и спря. — Ето утилизатора за отпадъци и почистващите автомати. Искате ли да се уверите, че работят? А ето и датчиците за контрол върху средата. Погледнете показанията им.
— Няма нужда.
Иля вече бе разбрал — версията, че бедните нарушават екобаланса на планетата, не издържа критика. Те са твърде малко. Пък и санитарно-хигиенните навици у съвременния човек вече са автоматизирани… Всичко това е тъй, но… Но защо не го напуска тревогата, чувството, че съществува скрита заплаха, която иде от Рай и неговите обитатели? Откъде тази вътрешна убеденост, че бедата е родена именно в Рай?
— Не, всичко ще ви покажа. Всички ъгълчета — в гласа на Франц се появи решителност. — Омръзнаха ми безкрайните обвинения и подозрения. Това, че живеем свободно, не е повод да ни смятат за дегенерати или прокажени.
— Но отчасти е така — възрази Иля. — Липсата на всякакъв труд и преди всичко умствен, неизбежно води до деградация на личността. Спомнете си: „Душата е длъжна да се труди…“
— Само без цитати — гнусливо се намръщи Вождът. — За изминалите хилядолетия са създадени безброй културни ценности. Ние с удоволствие ги консумираме. Това е също труд. Между другото нима рискът позволява на душата да заспи? Вижте моите момчета.
Ето онези например сами са си измислили изпитания.
На брега по камъните и направо върху пясъка седяха трийсетина зрители. Малко по-нататък няколко юноши мързеливо редяха сухи съчки за огън.
Един червен скутер едва-едва забавяше ход пред импровизираното пристанище — поредният смелчага на водни ски само подхващаше буксирното въже и скутерът политаше към тясно дефиле сред рифовете. Рязко излитане от трамплина — над озъбените скали, над кашата от пяна и разгневените вълни, — от брега се разнасяха възторжени викове и скутерът, взел на борда си щастливеца, вече завиваше към нов търсач на силни усещания.
— Камикадзе? — Иля насмешливо погледна Франц. — А който се пребие — както разбирам, на кладата, а?
— След един час ще се стъмни и ще започнат Състезанията — неохотно отговори вождът на Бедните, като проследи с поглед как един висок къдрав младеж, вероятно мулат, се насочва към трамплина. — Рифът е самоизява. Вие, Градинарю, не можете да разберете. Те искат да си играят със смъртта. Така животът придобива все пак някакъв смисъл.
Голата девица, накичена с гирлянд от водорасли, която лежеше недалеч от водата, изведнъж изписка уплашено и скочи.
Изглежда, мулатът се беше отблъснал твърде силно от трамплина. Мургавото тяло се стрелна като свещ на рифа, нещастникът размаха ръце, като че ли искаше да се хване за въздуха, и рухна върху камъните. Скутерът зави към брега, сякаш нищо не беше станало.
— Не можете да разберете — повтори Франц. — Той се преби, но преди това славно си поживя. Не гледаше в краката си…
— Стига с вашата евтина философия! — Иля ядосано се обърна към вожда. — Вие какво — в животни ли сте се превърнали?! Защо никой не оказва помощ на пострадалия?
— Практически е безполезно, ангеле мой — се изсмя почернял, съвсем плешив човек на неопределена възраст, който от десетина минути се навърташе около тях. — Вече е проверено… Мозъкът не е камък.
Ефремов с погнуса погледна усмихващото се лице и наркотично блестящите очи.
— Аз самичък ще повикам санитарен гравилет — заяви той, пребледнял от гняв. — Вие наистина сте изроди! Ще поискам от администрацията на Ненагледна да унищожи змийското ви гнездо.
Франц се изплю и намигна на плешивия:
— Инспекторът се сърди. Я иди, Нико, и намери нашия брат, който най-после найде пълната свобода.
Гривната за свръзка бодна китката на Иля — някой го викаше. Той не се обади. Стиснал зъби, Градинарят наблюдаваше как Нико увисна в двуместен гравилет над рифа и несръчно вмъкна безжизненото тяло в кабината.
— А къде е предшественикът ви? — заинтересува се вождът. Анакондата на комбинезона му надигна глава и лакомо се взря в Градинаря. — Той беше по-деликатен. Предайте, че не ни харесвате. Нека дойде той.
— Той умря — лаконично отговори Иля.
— Ясно — приключи Франц. — Ангелът е удостоен с най-висшата чест — възнесъл се е на небето.
Ефремов мълчаливо хвана вожда на Бедните за гърдите и го дръпна към себе си — невъзможно му бе да търпи повече издевателствата на този негодник.
Гривната пак го бодна по китката.
И от тази слаба болка, която веднага се стопи, Градинарят изтрезня. Той отблъсна вожда, както се отблъсква нещо отвратително — и онзи се отърколи в краката на Бедните. Тутакси скочи, като с едната ръка изтриваше пясъка от лицето си, а с другата зашари по земята.
„Нямам какво да правя повече тук — помисли Иля, отправяйки се към горичката, потънала в мрака на нощта. — Жалко, че Антоан и предшествениците му са се отнасяли толкова добродушно към Рай. Тук всичко гние и се разлага. В такива случаи е необходима хирургическа намеса…“
Той не обърна внимание и не разбра какво търси Франц по пясъка. Помогнаха му интуицията и дългогодишната тренировка. Още полуизвърнат, Иля отскочи нагоре и встрани. Затова големият камък, хвърлен от силна и точна ръка, го уцели не в главата, а в рамото.
— Не ви харесва, че ви обвиняват в деградиране и духовно израждане — студено каза Ефремов. — Дали ще е нож в гърба или камък — все едно. Във всички времена народите са го наричали подлост.
Като премина горичката, той най-после отговори на повикването. Появи се обемното изображение на Егор.
— Човек не може да те намери — с укор произнесе той.
— Извинявай, братко — насила отговори Иля. — Занимавах се тук с утайката.
— Да не би в Рай вече да разчистват дъното? — Егор не разбра старинното значение на думата.
Иля се усмихна:
— Да, тук има много работа. На самото дъно.
Глайдерът приветливо намигаше със светлинките на габаритите си.
Докато Иля се приближаваше към него, вятърът разгони облаците и над залива заблестяха звезди. Тук те бяха много по-едри, отколкото на Земята, а по-далечните, от ядрото на галактиката, приличаха на светещ прах. В сребристия поток светлина океанът и дърветата запламтяха, всяка песъчинка си имаше своя сянка и блясък.
Иля влезе в топлата вода и затърка ръцете си в пясък. Чувството, че цял ден се е ровил в нечистотии, лека-полека изчезваше. И досега то болеше дясното рамо, където подло го уцели Франц, макар че по пътя насам Иля се опита да потисне болката със самовнушение.
Той влезе навътре, където водата беше по-дълбока и по-чиста, изми се и подложи лицето си на вятъра, за да изсъхне.
До него не достигаха звуците на ритмизатора, но отблясъците от огромния огън на Бедните от време на време пронизваха горичката с лъжовна и някак болнава светлина.
„Ще унищожим гадния ви Рай с погнуса и омраза си помисли Иля. Не със сила, не. Ние просто ще заселим до вас нормални хора, които ще живеят и ще се радват, ще раждат деца и ще работят. А вие, отровни гъби такива, ще се удавите в собствената си безсмисленост…“
Иля вдигна глава. Звездната светлина охлади разгорещената му душа.
„Наистина рядко гледаме звездите помисли той, като си спомни думите на Кант. — И навярно по-рядко, отколкото трябва, надникваме в душите си. Та нали в идеала моралният вътрешен закон на човека с отражение на целия всемир. Щом престанем да се учудваме, паяжината, която свързва душата и вечността, се къса. А толкова е просто трябва да вдигнеш глава и да постоиш така една-две минути… Къде си, паяжинно на сродството и на всемирната симпатия? Къде си, тънка паяжинко?!“
Той примижа и откри светлинката на непозната синя звезда.
„Ето я бе, глупчо — усмихна се Иля. — Тя изобщо не е изчезвала. Връзката се е видоизменяла, но е съществувала. Иначе всички щяхме да измрем. И не само това — иначе щяхме да бъдем просто материя. Мъртва. Ненужен прах… Пепел.“
Ехото на непозната воля
Онова, което излиза извън границите на обикновените представи, винаги изглежда странно и плаши дори просветения разум.
Късно след полунощ покрай брега на стихналия океан милионите прозорци на будния Златен пояс светеха. Вече четвърта нощ Безкрайният град не спеше.
На пръстеновидната тераса около декоративно езерце седяха академик Янин, неговата дребничка помощничка — екзобиоложката Етери, и тримата експерти Градинари.
От време на време Етери сипваше храна в езерцето. Златните рибки церемониално се събираха „около масата“, а една от тях — голяма и дебела — доближаваше до самия бряг, гледаше хората и беззвучно мърдаше устни.
— Ето ви традиционен модел на неразбиране — каза басово Янин, сочейки рибката. — Само ролите се сменят. Ту ние сме в ролята на рибката, ту нечий свят.
— Искате да кажете, че във всяка конкретна ситуация има страна, която говори, и страна, която слуша? — попита Славик. — Тогава ние сме лоши слушатели и съвсем сме се отучили да разбираме езика на алегориите.
— Не сте съвсем прав — поклати глава Янин. — Разбира се, всичко, което става на планетата, можем да резюмираме с решителната заповед: „Хора, махайте се!“ Но може да има и друг превод. Съвсем друг. Ако просто ни гонеха, навярно това щеше да стане с по-конкретни средства. Да речем, всеки ден по една вълна цунами… А така… Нас или ни дразнят, или… — академикът сви рамене — ни изпитват… Обърнете внимание, приятели! Щом започнем да реагираме на действията на Ненагледна, тя веднага променя тактиката. Организирахме борба с левкемията — и пандемията рязко стихна. Почнахме вълново предаване на енергията — и „преждата на небитието“, която погуби Скворцов, изчезна. Славик победи чуждата воля — и някой или нещо остави на мира нашите нещастни „изпълнители“… Меко казано, през цялото време ни активизират. Сега пък масово безсъние… Защо?
— На мнозина дори им харесва — засмя се Етери. — На съвременния човек катастрофално не му стига време. Дори когато е в отпуск и си почива.
— А пък Шевченко си има друга грижа — каза Иля. — Той получава стотици запитвания от хората, чиито отпуски са продължени заради пандемията. Изморили се да си почиват и искат да работят. Разбира се, ние им измислихме по нещичко: възстановителни работи за ликвидиране на последиците от цунами, изпратихме сто и четиридесет души във фабриката за биосинтеза — оказа се, че там много неща са оцелели…
— Досами нас, на Зрелищния площад, философи ентусиасти създадоха институт за глобални проблеми — прибави Славик. — Пържат се на слънце и водят безкрайни дискусии.
— Все пак е по-добре, отколкото планетарно безделие — се оживи академикът и понечи да погали приказливата рибка. Тя нацупи уста и отплува, като плесна с опашка. — Между другото вдигането на карантината е въпрос на няколко дена.
В нощното небе над Безкрайния град изведнъж разцъфна фойерверк. После разноцветните огньове образуваха думи и се понесоха покрай брега: „Ние се обичаме! Бъдете наши гости днес! Индекс 14716. Бианка и Чед.“
— Ето това го разбирам — се засмя Иля. — Животът си е живот. Ненагледна като свадлива старица ни поставя клопки, а пък нас ни канят на сватба. Ще отидем ли, приятели?
— Ще отидем — хорово му отговориха те.
От сватбата се връщаха сутринта. През нощта Егор и Етери бяха изтанцували едва ли не всички танци на света, затова сега се събуха и пристъпиха боси по мокрия пясък, поизоставайки от компанията. От време на време сънена вълна връхлиташе и заливаше краката им с пяна, а тя веднага се стопяваше, изчезваше в пясъка.
— И все пак нито крачка не сме се приближили до тайната — тъжно каза екзобиоложката. — Знам, че специалистите опровергаха хипотезата на Ефремов — Висвалдис. Но пък друго обяснение на случилото се просто няма.
— Аз съм добър интуитивист — рече Егор, прекрачвайки поредния гирлянд от светещи подводни цветя. — Поне преди съм специализирал, пък и тук опитвах… Странна работа — на Ненагледна непрекъснато се получава огледален ефект. Усещам опасността, но виждам… себе си или приятелите. Значи все пак причината трябва да се търси в самите нас… Екологичната несъвместимост, за която всички приказваме, е най-простото обяснение… Може би има по-високи нива на общуване със световете, на въздействие върху тях? Да речем, естетично ниво? Приятелят ни Антоан преди смъртта си полунашега, полунаистина предупреди: „Познавам жените… Ние просто не й харесваме.“
— Това е прекалено — усмихна се Етери. — Отвлечено е и твърде абстрактно: харесва й — не й харесва.
Разбира се — съгласи се Егор, — конкретните загадки са доста много, за да ги обясним с общи съждения. Ето още един пример. От една страна, тайнственият стерилитет. А от друга, забележете, нито едно дете не е пострадало от бедствията на планетата, включително и от пандемията… Едно знаем със сигурност: след „принудително будуване“ усещането за опасност у мен съвсем изчезна. Изглежда, все пак нещо се е променило. В положителна насока, разбира се.
— Какво казахте? — засмя се Етери и напевно повтори: — При-ну-ди-тел-но будуване… Но защо? Защо някому е притрябвало да ни буди?
На Егор му се щеше да отговори с магическите думи „Не зная“, но вниманието му бе привлечено от необикновено мълчалива тълпа, събрала се около една от яхтите за разходка. Неотдавнашният прилив я бе оставил върху пясъка на тридесетина крачки от водата.
Янин, Иля и Славик, които вървяха по-напред, също спряха.
От тълпата се отдели един младеж в олимпийски тренировъчен костюм и приближи към тях.
— Има ли сред вас лекар? — попита той. — На едно момиче там му е лошо.
— Какво е станало? — Иля излезе напред.
— Не знаем — младежът сви рамене. — От сутринта работим — на младежки спортен лагер сме. Почиствахме брега. Изведнъж нашите момичета викат — вижте какво става с нея… Май че се казва Таня. Тя е от местните.
Иля избърза към яхтата. Още отдалеч той дочу тих, прекъсващ гласен, който изтъня на думата „бързайте“ и секна.
— Пуснете лекаря — каза някой от тълпата.
Момичето се държеше за борда на яхтата, ръцете му бяха неудобно извъртени, а гърбът — изопнат назад.
Главата му бе отметната, сребристочерните коси — разпилени, очите — притворени.
„Каталепсия — веднага определи Иля. — Момичето се е вцепенило и не чувствува нищо.“
— Отдавна ли е в транс? — попита той хората наоколо.
— Най-много от половин час — отговори възрастна жена с гордо и изтънчено лице. Тя също беше облечена в олимпийски костюм. — Помагаше на моите момичета да изгорят сухите водорасли. После се отдели встрани. Стана й лошо. А сега ето — пророкува…
Девойката внезапно потрепери отново, изпъна се, като че ли тялото й бе ударено от ток, и заговори:
— Не спирайте! Бързайте! Спирането е смърт! Без вас е невъзможно…
Думите на новата Пития непрестанно пресекваха, изчезваха, преди да успеят да се родят, сякаш незнайната воля, завладяла момичето, не намираше нужните понятия. Тя по-скоро възпроизвеждаше някаква обща мисъл, а съзнанието на приемане на свой ред търсеше словесен израз.
— Вие трябва да се промените! — гласът на девойката отново се извиси. — Вие сте носители на болест! Бързайте! Без вас е невъзможно…
Тя млъкна и безжизнено се отпусна.
С тихо свистене над тълпата се спусна санитарен гравилет. Отстраниха Иля. Едър негър в бял комбинезон с неуловимо бързи движения на пръстите си премахна напрежението от вцепенените мускули на девойката и я вдигна на ръце.
— Разиграва се ново действие — въздъхна Янин, когато приближиха до административния център. — Уви, то само увеличи загадките. Втълпяват ни: Човекът е носител на някаква „болест“. Но какво означават думите на Пития: „Вие трябва да се промените“? Как? В каква насока? Защо и закъде да бързаме?
Той махна с ръка и промърмори, обръщайки се към Иля:
— Ще отида при Шевченко. Ще му покажа записа от това пророкуване. А вие за всеки случай разберете дали не е имало и други питии и какво са предсказвали.
Някой тичаше по коридора.
Иля прогони остатъците от съня и пресметна: човекът притича покрай залата за общуване, покрай стаята на Егор, покрай кабината за ментовръзка… Какво стана? Къде изчезна тропотът на тежките обувки? И изобщо какво е това бързане?
Той тръгна към вратата — тя се скри в стената, сякаш се разтвори.
Върху белия мъх на подовата настилка лежеше Франц, облечен с изрисувания си с „живи картини“ комбинезон, разкъсан на гърдите и на рамото, и с високи гумени ботуши. Безобразен и страшен, целият в кал, тиня и някаква сива паяжина. Лицето му бе брадясало, очите трескаво блестяха. Анакондата на комбинезона нагълтваше сама себе си.
— Не се доближавай! — изхриптя вождът на Бедните. — Също можеш да бъдеш уловен… Не знам как се нарича това. Не е важно — мънкаше той. — Не е важно как се нарича, но аз съм на фокус… Не се приближавай, ти казвам!… Дяволският гравилет се повреди, а аз бързах и за да успея, си променях мислите, играех на криеница, изплъзвах се. Тя е много голяма, трудно й е да ме улови такъв дребосък. Но чувствувам — благоволи да се размърда, проследи ме… — Заплака ли, засмя ли се — не можа да се разбере. — Благоволи да дойде при мен… за да ме смаже.
— Какво ти е, братко? — Иля повика медицинския център.
— Само не ме доближавай — Франц простена и конвулсивно се вкопчи в килима. — Ти беше прав — ние сме чумави. Всички! Цялата Ненагледна! Особено Бедните. По-страшни сме от чума… Преди три дена имах видения, а вчера Тя ме откри… Аз унищожих Рай, Градинарю! Самичък! Разгоних момчетата! Принуди ги да правят нещо. Непременно! Незабавно! Иначе — смърт. За всички Бедни… за вас, ако…
Той се задъхваше. И изведнъж Иля ужасен разбра, че бялата паяжина е „преждата на небитие го“, която изяде, изсмука, разби на атоми Коля Скворцов, Скворчето…
— Коя Тя? Планетата? — извика Ефремов, като се наведе над вожда на Бедните. — За какво говориш?
— Тя е навън, гледа… — измънка Франц. Тя е тук, навсякъде, във всичко. Главното с да мислите… През цялото време мислете, не позволявайте на хората да спят. Разпръснете ги и им дайте работа! Много работа. Убийте безделието!
Тялото му застиваше, превръщаше се в полупрозрачно стъкло, подобно на медуза, но вътре нещо още живееше, може би само гласът.
— Случайно прочетох… и разбрах всичко. Само че там, в книгата, не е точно така. Всъщност всичко е наопаки. Тя трябва да се променя, да живее… Трябва да се развива. Същността е движението, а не равновесието. Равновесието е смърт. Тя се бори с него милиарди години… Наричат я Вселена!
Едва сега Ефремов видя: на пода, на две крачки от умиращия, се търкаляше старинна книга с разпилени страници. Изглежда, Франц я бе изтървал, когато бе паднал.
По коридора към тях вече тичаха хора.
— Не го пипайте — рече Иля и вдиша един от листовете, изпъстрен с бележки и въпросителни. — Късно е. Всички се отдръпнете.
Франц засвети, сякаш в него имаше жичка, която се нагряваше от ток с незнайна сила. Лъхна жар.
Иля отстъпи и плъзна поглед по текста:
„… Ако съществуваше само законът за запазване на ентропията, щеше да настъпи хаос. Но, от друга страна, ако съществуваше единствено или дори имаше надмощие непрекъснато усъвършенствуващият се и всемогъщ разум, структурата на всемира също щеше да се наруши. Това, разбира се, не би означавало, че Всемирът би станал по-лош или по-добър, той просто щеше да стане друг, защото непрестанно развиващият се разум може да има само една цел: изменение на природата на Природата. Ето защо същността на «закона на Вечеровски» се състои в поддържане на равновесието между нарастването на ентропията и развитието на разума. Затова няма и не може да има свръхцивилизации, защото под свръхцивилизация разбираме именно разум, който се е развил до такава степен, че вече преодолява закона за запазване на ентропията в космически мащаби. И онова, което сега става с нас, не е нищо друго, освен първите реакции на всемира срещу опасността човечеството да се превърне в свръхцивилизация. Всемирът се защитава.“
„Ето каква била работата! — помисли Иля, без да обръща внимание на въпросите, възгласите и хорската блъсканица в коридора, който неочаквано стана тесен. — Каква ти Ненагледна — много повече! А пък Франц е прав. Вселената не се бои от разума! Той е нейна рожба, любимото и най-рядкото й дете в пространството и времето, необходимо й за продължаване рода на вселените. Тя не може да убие рожбата си под никакъв предлог. Напротив, Вселената не може да се примири с ентропията на духа. Заспалият разум, безделието на ума е по-лошо от болест… Ненагледна, планетата курорт, се превърна в блато, в което разумът изпадна в застой. Отстрана това прилича на обширно огнище на ентропия, по-точно «черна дупка», която всмуква животворната енергия на мисълта… Да, Вселената започна да се защитава, да ни буди, да издига пречки и опасности. А че ни будеше невнимателно, грубо — съгласен съм. Както умееше — така… Какво представляваше Рай: липса на духовност, леност, покой, затлъстяване на душата, а оттук до деградирането и израждането на разума има половин крачка. На скъпоценния разум, който, разбира се, ще роди свръхцивилизации — ние сме като малко дете, имаме много още да растем! — защото природата на Природата не може да не се изменя. Не може — и точка.“
Клатушкайки се от умора, Ефремов внимателно заобиколи изгореното петно на килима: „Ех, Франц, предводителю!… Ето какво остана от тебе — дупка, нищо!“ — и излезе навън.
Зад Големия коралов риф, както и преди, вълните кипяха и тътнеха. А над главата на Иля звездите се бяха събрали на Вече[5] — страшно далечни, обаче далеч не равнодушни дори към такова дребно нещо, каквото е един-единствен човек на океанския бряг.