Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Гнев Ненаглядной, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Весела Петрова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010-2011 г.)
Издание:
Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна
Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова
Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.
Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Топка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева
Украинска-съветска, I издание
Дадена за набор на 28.I.1988 г.
Подписана за печат на 28.IV.1988 г.
Излязла от печат месен юли 1988 г.
Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144
Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30
Цена 2 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
ДП „Георги Димитров“, София
Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда
Днепропетровск, „Промiн“, 1983
История
- —Добавяне
Ехото на непозната воля
Онова, което излиза извън границите на обикновените представи, винаги изглежда странно и плаши дори просветения разум.
Късно след полунощ покрай брега на стихналия океан милионите прозорци на будния Златен пояс светеха. Вече четвърта нощ Безкрайният град не спеше.
На пръстеновидната тераса около декоративно езерце седяха академик Янин, неговата дребничка помощничка — екзобиоложката Етери, и тримата експерти Градинари.
От време на време Етери сипваше храна в езерцето. Златните рибки церемониално се събираха „около масата“, а една от тях — голяма и дебела — доближаваше до самия бряг, гледаше хората и беззвучно мърдаше устни.
— Ето ви традиционен модел на неразбиране — каза басово Янин, сочейки рибката. — Само ролите се сменят. Ту ние сме в ролята на рибката, ту нечий свят.
— Искате да кажете, че във всяка конкретна ситуация има страна, която говори, и страна, която слуша? — попита Славик. — Тогава ние сме лоши слушатели и съвсем сме се отучили да разбираме езика на алегориите.
— Не сте съвсем прав — поклати глава Янин. — Разбира се, всичко, което става на планетата, можем да резюмираме с решителната заповед: „Хора, махайте се!“ Но може да има и друг превод. Съвсем друг. Ако просто ни гонеха, навярно това щеше да стане с по-конкретни средства. Да речем, всеки ден по една вълна цунами… А така… Нас или ни дразнят, или… — академикът сви рамене — ни изпитват… Обърнете внимание, приятели! Щом започнем да реагираме на действията на Ненагледна, тя веднага променя тактиката. Организирахме борба с левкемията — и пандемията рязко стихна. Почнахме вълново предаване на енергията — и „преждата на небитието“, която погуби Скворцов, изчезна. Славик победи чуждата воля — и някой или нещо остави на мира нашите нещастни „изпълнители“… Меко казано, през цялото време ни активизират. Сега пък масово безсъние… Защо?
— На мнозина дори им харесва — засмя се Етери. — На съвременния човек катастрофално не му стига време. Дори когато е в отпуск и си почива.
— А пък Шевченко си има друга грижа — каза Иля. — Той получава стотици запитвания от хората, чиито отпуски са продължени заради пандемията. Изморили се да си почиват и искат да работят. Разбира се, ние им измислихме по нещичко: възстановителни работи за ликвидиране на последиците от цунами, изпратихме сто и четиридесет души във фабриката за биосинтеза — оказа се, че там много неща са оцелели…
— Досами нас, на Зрелищния площад, философи ентусиасти създадоха институт за глобални проблеми — прибави Славик. — Пържат се на слънце и водят безкрайни дискусии.
— Все пак е по-добре, отколкото планетарно безделие — се оживи академикът и понечи да погали приказливата рибка. Тя нацупи уста и отплува, като плесна с опашка. — Между другото вдигането на карантината е въпрос на няколко дена.
В нощното небе над Безкрайния град изведнъж разцъфна фойерверк. После разноцветните огньове образуваха думи и се понесоха покрай брега: „Ние се обичаме! Бъдете наши гости днес! Индекс 14716. Бианка и Чед.“
— Ето това го разбирам — се засмя Иля. — Животът си е живот. Ненагледна като свадлива старица ни поставя клопки, а пък нас ни канят на сватба. Ще отидем ли, приятели?
— Ще отидем — хорово му отговориха те.
От сватбата се връщаха сутринта. През нощта Егор и Етери бяха изтанцували едва ли не всички танци на света, затова сега се събуха и пристъпиха боси по мокрия пясък, поизоставайки от компанията. От време на време сънена вълна връхлиташе и заливаше краката им с пяна, а тя веднага се стопяваше, изчезваше в пясъка.
— И все пак нито крачка не сме се приближили до тайната — тъжно каза екзобиоложката. — Знам, че специалистите опровергаха хипотезата на Ефремов — Висвалдис. Но пък друго обяснение на случилото се просто няма.
— Аз съм добър интуитивист — рече Егор, прекрачвайки поредния гирлянд от светещи подводни цветя. — Поне преди съм специализирал, пък и тук опитвах… Странна работа — на Ненагледна непрекъснато се получава огледален ефект. Усещам опасността, но виждам… себе си или приятелите. Значи все пак причината трябва да се търси в самите нас… Екологичната несъвместимост, за която всички приказваме, е най-простото обяснение… Може би има по-високи нива на общуване със световете, на въздействие върху тях? Да речем, естетично ниво? Приятелят ни Антоан преди смъртта си полунашега, полунаистина предупреди: „Познавам жените… Ние просто не й харесваме.“
— Това е прекалено — усмихна се Етери. — Отвлечено е и твърде абстрактно: харесва й — не й харесва.
Разбира се — съгласи се Егор, — конкретните загадки са доста много, за да ги обясним с общи съждения. Ето още един пример. От една страна, тайнственият стерилитет. А от друга, забележете, нито едно дете не е пострадало от бедствията на планетата, включително и от пандемията… Едно знаем със сигурност: след „принудително будуване“ усещането за опасност у мен съвсем изчезна. Изглежда, все пак нещо се е променило. В положителна насока, разбира се.
— Какво казахте? — засмя се Етери и напевно повтори: — При-ну-ди-тел-но будуване… Но защо? Защо някому е притрябвало да ни буди?
На Егор му се щеше да отговори с магическите думи „Не зная“, но вниманието му бе привлечено от необикновено мълчалива тълпа, събрала се около една от яхтите за разходка. Неотдавнашният прилив я бе оставил върху пясъка на тридесетина крачки от водата.
Янин, Иля и Славик, които вървяха по-напред, също спряха.
От тълпата се отдели един младеж в олимпийски тренировъчен костюм и приближи към тях.
— Има ли сред вас лекар? — попита той. — На едно момиче там му е лошо.
— Какво е станало? — Иля излезе напред.
— Не знаем — младежът сви рамене. — От сутринта работим — на младежки спортен лагер сме. Почиствахме брега. Изведнъж нашите момичета викат — вижте какво става с нея… Май че се казва Таня. Тя е от местните.
Иля избърза към яхтата. Още отдалеч той дочу тих, прекъсващ гласен, който изтъня на думата „бързайте“ и секна.
— Пуснете лекаря — каза някой от тълпата.
Момичето се държеше за борда на яхтата, ръцете му бяха неудобно извъртени, а гърбът — изопнат назад.
Главата му бе отметната, сребристочерните коси — разпилени, очите — притворени.
„Каталепсия — веднага определи Иля. — Момичето се е вцепенило и не чувствува нищо.“
— Отдавна ли е в транс? — попита той хората наоколо.
— Най-много от половин час — отговори възрастна жена с гордо и изтънчено лице. Тя също беше облечена в олимпийски костюм. — Помагаше на моите момичета да изгорят сухите водорасли. После се отдели встрани. Стана й лошо. А сега ето — пророкува…
Девойката внезапно потрепери отново, изпъна се, като че ли тялото й бе ударено от ток, и заговори:
— Не спирайте! Бързайте! Спирането е смърт! Без вас е невъзможно…
Думите на новата Пития непрестанно пресекваха, изчезваха, преди да успеят да се родят, сякаш незнайната воля, завладяла момичето, не намираше нужните понятия. Тя по-скоро възпроизвеждаше някаква обща мисъл, а съзнанието на приемане на свой ред търсеше словесен израз.
— Вие трябва да се промените! — гласът на девойката отново се извиси. — Вие сте носители на болест! Бързайте! Без вас е невъзможно…
Тя млъкна и безжизнено се отпусна.
С тихо свистене над тълпата се спусна санитарен гравилет. Отстраниха Иля. Едър негър в бял комбинезон с неуловимо бързи движения на пръстите си премахна напрежението от вцепенените мускули на девойката и я вдигна на ръце.
— Разиграва се ново действие — въздъхна Янин, когато приближиха до административния център. — Уви, то само увеличи загадките. Втълпяват ни: Човекът е носител на някаква „болест“. Но какво означават думите на Пития: „Вие трябва да се промените“? Как? В каква насока? Защо и закъде да бързаме?
Той махна с ръка и промърмори, обръщайки се към Иля:
— Ще отида при Шевченко. Ще му покажа записа от това пророкуване. А вие за всеки случай разберете дали не е имало и други питии и какво са предсказвали.
Някой тичаше по коридора.
Иля прогони остатъците от съня и пресметна: човекът притича покрай залата за общуване, покрай стаята на Егор, покрай кабината за ментовръзка… Какво стана? Къде изчезна тропотът на тежките обувки? И изобщо какво е това бързане?
Той тръгна към вратата — тя се скри в стената, сякаш се разтвори.
Върху белия мъх на подовата настилка лежеше Франц, облечен с изрисувания си с „живи картини“ комбинезон, разкъсан на гърдите и на рамото, и с високи гумени ботуши. Безобразен и страшен, целият в кал, тиня и някаква сива паяжина. Лицето му бе брадясало, очите трескаво блестяха. Анакондата на комбинезона нагълтваше сама себе си.
— Не се доближавай! — изхриптя вождът на Бедните. — Също можеш да бъдеш уловен… Не знам как се нарича това. Не е важно — мънкаше той. — Не е важно как се нарича, но аз съм на фокус… Не се приближавай, ти казвам!… Дяволският гравилет се повреди, а аз бързах и за да успея, си променях мислите, играех на криеница, изплъзвах се. Тя е много голяма, трудно й е да ме улови такъв дребосък. Но чувствувам — благоволи да се размърда, проследи ме… — Заплака ли, засмя ли се — не можа да се разбере. — Благоволи да дойде при мен… за да ме смаже.
— Какво ти е, братко? — Иля повика медицинския център.
— Само не ме доближавай — Франц простена и конвулсивно се вкопчи в килима. — Ти беше прав — ние сме чумави. Всички! Цялата Ненагледна! Особено Бедните. По-страшни сме от чума… Преди три дена имах видения, а вчера Тя ме откри… Аз унищожих Рай, Градинарю! Самичък! Разгоних момчетата! Принуди ги да правят нещо. Непременно! Незабавно! Иначе — смърт. За всички Бедни… за вас, ако…
Той се задъхваше. И изведнъж Иля ужасен разбра, че бялата паяжина е „преждата на небитие го“, която изяде, изсмука, разби на атоми Коля Скворцов, Скворчето…
— Коя Тя? Планетата? — извика Ефремов, като се наведе над вожда на Бедните. — За какво говориш?
— Тя е навън, гледа… — измънка Франц. Тя е тук, навсякъде, във всичко. Главното с да мислите… През цялото време мислете, не позволявайте на хората да спят. Разпръснете ги и им дайте работа! Много работа. Убийте безделието!
Тялото му застиваше, превръщаше се в полупрозрачно стъкло, подобно на медуза, но вътре нещо още живееше, може би само гласът.
— Случайно прочетох… и разбрах всичко. Само че там, в книгата, не е точно така. Всъщност всичко е наопаки. Тя трябва да се променя, да живее… Трябва да се развива. Същността е движението, а не равновесието. Равновесието е смърт. Тя се бори с него милиарди години… Наричат я Вселена!
Едва сега Ефремов видя: на пода, на две крачки от умиращия, се търкаляше старинна книга с разпилени страници. Изглежда, Франц я бе изтървал, когато бе паднал.
По коридора към тях вече тичаха хора.
— Не го пипайте — рече Иля и вдиша един от листовете, изпъстрен с бележки и въпросителни. — Късно е. Всички се отдръпнете.
Франц засвети, сякаш в него имаше жичка, която се нагряваше от ток с незнайна сила. Лъхна жар.
Иля отстъпи и плъзна поглед по текста:
„… Ако съществуваше само законът за запазване на ентропията, щеше да настъпи хаос. Но, от друга страна, ако съществуваше единствено или дори имаше надмощие непрекъснато усъвършенствуващият се и всемогъщ разум, структурата на всемира също щеше да се наруши. Това, разбира се, не би означавало, че Всемирът би станал по-лош или по-добър, той просто щеше да стане друг, защото непрестанно развиващият се разум може да има само една цел: изменение на природата на Природата. Ето защо същността на «закона на Вечеровски» се състои в поддържане на равновесието между нарастването на ентропията и развитието на разума. Затова няма и не може да има свръхцивилизации, защото под свръхцивилизация разбираме именно разум, който се е развил до такава степен, че вече преодолява закона за запазване на ентропията в космически мащаби. И онова, което сега става с нас, не е нищо друго, освен първите реакции на всемира срещу опасността човечеството да се превърне в свръхцивилизация. Всемирът се защитава.“
„Ето каква била работата! — помисли Иля, без да обръща внимание на въпросите, възгласите и хорската блъсканица в коридора, който неочаквано стана тесен. — Каква ти Ненагледна — много повече! А пък Франц е прав. Вселената не се бои от разума! Той е нейна рожба, любимото и най-рядкото й дете в пространството и времето, необходимо й за продължаване рода на вселените. Тя не може да убие рожбата си под никакъв предлог. Напротив, Вселената не може да се примири с ентропията на духа. Заспалият разум, безделието на ума е по-лошо от болест… Ненагледна, планетата курорт, се превърна в блато, в което разумът изпадна в застой. Отстрана това прилича на обширно огнище на ентропия, по-точно «черна дупка», която всмуква животворната енергия на мисълта… Да, Вселената започна да се защитава, да ни буди, да издига пречки и опасности. А че ни будеше невнимателно, грубо — съгласен съм. Както умееше — така… Какво представляваше Рай: липса на духовност, леност, покой, затлъстяване на душата, а оттук до деградирането и израждането на разума има половин крачка. На скъпоценния разум, който, разбира се, ще роди свръхцивилизации — ние сме като малко дете, имаме много още да растем! — защото природата на Природата не може да не се изменя. Не може — и точка.“
Клатушкайки се от умора, Ефремов внимателно заобиколи изгореното петно на килима: „Ех, Франц, предводителю!… Ето какво остана от тебе — дупка, нищо!“ — и излезе навън.
Зад Големия коралов риф, както и преди, вълните кипяха и тътнеха. А над главата на Иля звездите се бяха събрали на Вече[1] — страшно далечни, обаче далеч не равнодушни дори към такова дребно нещо, каквото е един-единствен човек на океанския бряг.