Леонид Панасенко
Гневът на Ненагледна ^[0] (4)

Родена в Рая

Не си губи времето напразно — намръщено го посъветва Янин, след като на закуска разбра, че Иля иска да посети Рай.

— Има ли някаква разлика — продължи академикът, бодейки с вилицата разпадащото се на влакна синтетично месо — дали всичко това е започнало в Рай, или на архипелага? Това не е инфекция. Това е бедствие, умножено по случайността. Или по зъл умисъл.

— Иля предполага — обясни екзобиоложката Етери, — че Бедните нарушават екобаланса на планетата.

— Съмнявам се — измърмори академикът. — Вярно е, че те са Бедни духом. Но възпитанието на третото хилядолетие непременно е оказало своето влияние върху тях. Те не са варвари и бъдете сигурни, че не изтребват местните сърни, а се задоволяват — както и всички нормални хора — със синтетична храна.

— Работата не е в храната — възрази Градинарят. — Околната среда е много широко понятие.

— Аха — Етери закачливо се усмихна. — Бедните системно подпалват горите, синтезират цели бъчви нефт и го изливат в Залива на миражите.

— Хич не ми се подигравайте — каза Иля. — Лекарите ще спрат пандемията. На всяка цена. Но виж. Рай си остава загадка. Откъде се взе такова странно явление в нашия век? Как се появиха тези Бедни? Какво им липсва? Само въпроси… Ако искате да знаете, вашият Рай е ахилесовата пета на цялата Служба на Слънцето.

— Раят е наш, а не „ваш“ — уточни Шевченко, който досега мълчеше, и добави: — Антоан е ходил често там. Прегледайте записите му.

Този разговор се проведе на закуска. А сега дневното светило щеше вече да се търкулне зад хоризонта, но бързият глайдер изпреварваше нощта и долу океанът продължаваше да блести празнично и ярко.

Иля пак включи кристала със записа на Антоан:

„Разбира се — каза Антоан, — след първата среща се опипах да класифицирам Рая и Бедните като явление. Не искам да крия — поразен съм. Самият факт, че в нашия век съществува! Бедните духом, е абсурден. Макар че, от друга страна, още мислителите на двадесети век са предвиждали, че и в далечното бъдеще не може да има абсолютно благоденствие. Такива са законите на диалектиката.

Навремето Имануел Кант беше писал: «Две неща изпълват душите ни с винаги ново и нарастващо удивление и благоговение, колкото по-често и по-продължително размишляваме за тях — звездното небе над нас и моралният закон в нас.» И тъй. Бедните не виждат звездното небе над главите си, а моралният закон в душите им или е погубен, или са го подменили със слободия.

Селището, което хлапаците предизвикателно са нарекли Рай, съществува вече седем години. За разлика от курортистите, чиито отпуски обикновено не са по-дълги от два месеца, Бедните живеят постоянно на Ненагледна и събират себеподобните си от всички кътчета на Обитаемите светове. По-точно онези сами се събират, тъй като Бедните не се смятат за общество или общност. Съдържанието на живота им се състои в липсата на всякакво съдържание. Запълват времето си с изроден отдих, с развлечения на всички народи и времена и с различни изпитания, често пъти рисковани и безсмислени. Бедните отричат труда като осъзната необходимост.

Какво представляват тези хора? Според социалния психолог Зайдлер 43 на сто от Бедните се смятат за неудачници, чиито мечти и надежди не са се сбъднали. Разбира се, те обвиняват за това обществото. 16 на сто заявяват, че в Рая ги е довел стремежът «да живеят по-другояче», с други думи — желанието да изпъкнат… Сред тях има и кемписти, тоест хора с неорганизирана психика, които проявяват емоциите си спонтанно… Академик Барков не без основание отбелязва, че «всеки беден духом е нечий педагогически неуспех.»“

Записът прекъсна. После Антоан каза:

„За седми път идвам в Рай и не преставам да се учудвам на злата фантазия на Франц. Сред Бедните е безспорен лидер. Той абсолютно отрича правните и моралните норми и е патологично равнодушен. Умен е, добре познава историята на философията. Неизчерпаем извор на различни развлечения, при чийто подбор слага ударението на низшите инстинкти и стадното чувство. Може да бъде опасен… По принцип всички те са опасни…“

Подчинявайки се на програмата, глайдерът се гмурна надолу и скоро след това се приземи меко на океанския бряг. Зад огряна от слънцето горичка се мярнаха няколко десетки пъстроцветни жилищни модули и стандартен снабдителен блок.

Вождът на Бедните стоеше на рогозка пред дома си в поза „Сиршасана“.

„Пето положение — отбеляза Иля, който знаеше добре хатха йога. — Ще почакаме. Не можеш да стоиш дълго на глава.“

Той се огледа. Раят по нищо не се отличаваше от обикновените селища на земните хора, освен със стадиона си, в който имаше многобройни непознати на Иля уреди, и с огромното пано до Зрелищния площад. На черния фон се сплитаха бледи, изнемощели от плътски утешения тела. Червените бликове вероятно би трябвало да предават екзалтираната разкрепостеност и обхваналия ги безумен екстаз. Но отдалеч пурпурните петна изглеждаха като езици на адски пламък, сред които се гърчеха похотливи човекоподобни същества.

Ефремов сви рамене. Ако всичко, за което мечтаят Бедните, са тези скотски пози, те не са чак толкова опасни.

— Пак гостенин — чу той зад гърба си прегракнал глас. — И пак неканен.

Франц, когото Иля веднага позна по късата подстрижка, оголваща ушите му, и по грозния белег на брадичката, вече се бе изправил на нозе и разглеждаше Градинаря без особен интерес.

— На какво дължим тази чест? — в старинен стил попита вождът. — Имайте предвид, че изхвърляме от Рая всички, които се намесват в живота ни. Не ни трябват проповедници и моралисти.

Иля му показа знака с изображението на Слънцето.

— Всичките ми хора — лениво каза Франц — много отдавна са се възползвали от правото си на вето^[1]. Тъй че нямате работа тук.

— Грешите, ако си мислите, че всички много се интересуват от вас — студено отговори Градинарят. — Но сега на планетата има пандемия. Длъжни сме да проверим всички възможни източници. Има предположение, че именно Рай по някакъв начин нарушава екобаланса на планетата. И оттук идва защитната реакция на Ненагледна, която се проявява като цунами, земетръси, пандемия и други бедствия.

— Бълнуване! — грубо го прекъсна вождът на Бедните. — Болни фантазии, които по всяка вероятност са родени от самите вас.

— Това не променя нещата — в душата на Иля се надигна глухо раздразнение. — Пък и не е обвинение, а предположение. И аз съм длъжен да го проверя.

— Проверявайте! — Франц подигравателно се поклони. — При нас всичко е открито. Няма какво да крием. Всичките ни хора спазват санитарните норми. Между другото това вече сто пъти го проверяваха. Ние дори не ловуваме, а любителският риболов, както знаете, тук е разрешен.

— А морът по птиците преди половин година? — попита Иля.

— Аз не съм зоолог — озъби се Франц. — Морът обхвана всички континенти. Всеки глупак ще разбере, че местните причини нямат нищо общо с това. Макар че при вас, в Южна Палмира, птиците, естествено, са измрели от скука, като са гледали вашите курортисти…

Вождът навлече върху голото си тяло комбинезон с цип и върху него веднага се появиха „живи картини“, които изобразяваха емоционалното състояние на стопанина му. Състоянието на Франц явно беше сурово — на раменете му се бе навила анаконда с безобразно издут корем, в който жертвата още мърдаше.

„Звезди безсмъртни! — възкликна наум Градинарят. — Колко разнообразни са проявите на прогреса и новаторството. И колко еднообразно и страшно изглеждат разпадането и деградацията.“

Той се учуди на абсолютно прозрачния модул на вожда. И не толкова на жилището, колкото на книгите от минали векове, пръснати по саморъчно направени лавици.

— У нас всичко е открито — с непонятна гордост повтори Франц, като забеляза погледа на Иля. — Който иска, дори ходи гол. И няма никакви проблеми.

— С това не можете да учудите никого — засмя се Ефремов. — Майката Земя вече познава тези неща. Както и всичко останало впрочем, с което се опитвате да изпъкнете.

— Всичко е вторично — меланхолично се съгласи вождът и спря. — Ето утилизатора за отпадъци и почистващите автомати. Искате ли да се уверите, че работят? А ето и датчиците за контрол върху средата. Погледнете показанията им.

— Няма нужда.

Иля вече бе разбрал — версията, че бедните нарушават екобаланса на планетата, не издържа критика. Те са твърде малко. Пък и санитарно-хигиенните навици у съвременния човек вече са автоматизирани… Всичко това е тъй, но… Но защо не го напуска тревогата, чувството, че съществува скрита заплаха, която иде от Рай и неговите обитатели? Откъде тази вътрешна убеденост, че бедата е родена именно в Рай?

— Не, всичко ще ви покажа. Всички ъгълчета — в гласа на Франц се появи решителност. — Омръзнаха ми безкрайните обвинения и подозрения. Това, че живеем свободно, не е повод да ни смятат за дегенерати или прокажени.

— Но отчасти е така — възрази Иля. — Липсата на всякакъв труд и преди всичко умствен, неизбежно води до деградация на личността. Спомнете си: „Душата е длъжна да се труди…“

— Само без цитати — гнусливо се намръщи Вождът. — За изминалите хилядолетия са създадени безброй културни ценности. Ние с удоволствие ги консумираме. Това е също труд. Между другото нима рискът позволява на душата да заспи? Вижте моите момчета.

Ето онези например сами са си измислили изпитания.

На брега по камъните и направо върху пясъка седяха трийсетина зрители. Малко по-нататък няколко юноши мързеливо редяха сухи съчки за огън.

Един червен скутер едва-едва забавяше ход пред импровизираното пристанище — поредният смелчага на водни ски само подхващаше буксирното въже и скутерът политаше към тясно дефиле сред рифовете. Рязко излитане от трамплина — над озъбените скали, над кашата от пяна и разгневените вълни, — от брега се разнасяха възторжени викове и скутерът, взел на борда си щастливеца, вече завиваше към нов търсач на силни усещания.

— Камикадзе? — Иля насмешливо погледна Франц. — А който се пребие — както разбирам, на кладата, а?

— След един час ще се стъмни и ще започнат Състезанията — неохотно отговори вождът на Бедните, като проследи с поглед как един висок къдрав младеж, вероятно мулат, се насочва към трамплина. — Рифът е самоизява. Вие, Градинарю, не можете да разберете. Те искат да си играят със смъртта. Така животът придобива все пак някакъв смисъл.

Голата девица, накичена с гирлянд от водорасли, която лежеше недалеч от водата, изведнъж изписка уплашено и скочи.

Изглежда, мулатът се беше отблъснал твърде силно от трамплина. Мургавото тяло се стрелна като свещ на рифа, нещастникът размаха ръце, като че ли искаше да се хване за въздуха, и рухна върху камъните. Скутерът зави към брега, сякаш нищо не беше станало.

— Не можете да разберете — повтори Франц. — Той се преби, но преди това славно си поживя. Не гледаше в краката си…

— Стига с вашата евтина философия! — Иля ядосано се обърна към вожда. — Вие какво — в животни ли сте се превърнали?! Защо никой не оказва помощ на пострадалия?

— Практически е безполезно, ангеле мой — се изсмя почернял, съвсем плешив човек на неопределена възраст, който от десетина минути се навърташе около тях. — Вече е проверено… Мозъкът не е камък.

Ефремов с погнуса погледна усмихващото се лице и наркотично блестящите очи.

— Аз самичък ще повикам санитарен гравилет — заяви той, пребледнял от гняв. — Вие наистина сте изроди! Ще поискам от администрацията на Ненагледна да унищожи змийското ви гнездо.

Франц се изплю и намигна на плешивия:

— Инспекторът се сърди. Я иди, Нико, и намери нашия брат, който най-после найде пълната свобода.

Гривната за свръзка бодна китката на Иля — някой го викаше. Той не се обади. Стиснал зъби, Градинарят наблюдаваше как Нико увисна в двуместен гравилет над рифа и несръчно вмъкна безжизненото тяло в кабината.

— А къде е предшественикът ви? — заинтересува се вождът. Анакондата на комбинезона му надигна глава и лакомо се взря в Градинаря. — Той беше по-деликатен. Предайте, че не ни харесвате. Нека дойде той.

— Той умря — лаконично отговори Иля.

— Ясно — приключи Франц. — Ангелът е удостоен с най-висшата чест — възнесъл се е на небето.

Ефремов мълчаливо хвана вожда на Бедните за гърдите и го дръпна към себе си — невъзможно му бе да търпи повече издевателствата на този негодник.

Гривната пак го бодна по китката.

И от тази слаба болка, която веднага се стопи, Градинарят изтрезня. Той отблъсна вожда, както се отблъсква нещо отвратително — и онзи се отърколи в краката на Бедните. Тутакси скочи, като с едната ръка изтриваше пясъка от лицето си, а с другата зашари по земята.

„Нямам какво да правя повече тук — помисли Иля, отправяйки се към горичката, потънала в мрака на нощта. — Жалко, че Антоан и предшествениците му са се отнасяли толкова добродушно към Рай. Тук всичко гние и се разлага. В такива случаи е необходима хирургическа намеса…“

Той не обърна внимание и не разбра какво търси Франц по пясъка. Помогнаха му интуицията и дългогодишната тренировка. Още полуизвърнат, Иля отскочи нагоре и встрани. Затова големият камък, хвърлен от силна и точна ръка, го уцели не в главата, а в рамото.

— Не ви харесва, че ви обвиняват в деградиране и духовно израждане — студено каза Ефремов. — Дали ще е нож в гърба или камък — все едно. Във всички времена народите са го наричали подлост.

Като премина горичката, той най-после отговори на повикването. Появи се обемното изображение на Егор.

— Човек не може да те намери — с укор произнесе той.

— Извинявай, братко — насила отговори Иля. — Занимавах се тук с утайката.

— Да не би в Рай вече да разчистват дъното? — Егор не разбра старинното значение на думата.

Иля се усмихна:

— Да, тук има много работа. На самото дъно.

 

 

Глайдерът приветливо намигаше със светлинките на габаритите си.

Докато Иля се приближаваше към него, вятърът разгони облаците и над залива заблестяха звезди. Тук те бяха много по-едри, отколкото на Земята, а по-далечните, от ядрото на галактиката, приличаха на светещ прах. В сребристия поток светлина океанът и дърветата запламтяха, всяка песъчинка си имаше своя сянка и блясък.

Иля влезе в топлата вода и затърка ръцете си в пясък. Чувството, че цял ден се е ровил в нечистотии, лека-полека изчезваше. И досега то болеше дясното рамо, където подло го уцели Франц, макар че по пътя насам Иля се опита да потисне болката със самовнушение.

Той влезе навътре, където водата беше по-дълбока и по-чиста, изми се и подложи лицето си на вятъра, за да изсъхне.

До него не достигаха звуците на ритмизатора, но отблясъците от огромния огън на Бедните от време на време пронизваха горичката с лъжовна и някак болнава светлина.

„Ще унищожим гадния ви Рай с погнуса и омраза си помисли Иля. Не със сила, не. Ние просто ще заселим до вас нормални хора, които ще живеят и ще се радват, ще раждат деца и ще работят. А вие, отровни гъби такива, ще се удавите в собствената си безсмисленост…“

Иля вдигна глава. Звездната светлина охлади разгорещената му душа.

„Наистина рядко гледаме звездите помисли той, като си спомни думите на Кант. — И навярно по-рядко, отколкото трябва, надникваме в душите си. Та нали в идеала моралният вътрешен закон на човека с отражение на целия всемир. Щом престанем да се учудваме, паяжината, която свързва душата и вечността, се къса. А толкова е просто трябва да вдигнеш глава и да постоиш така една-две минути… Къде си, паяжинно на сродството и на всемирната симпатия? Къде си, тънка паяжинко?!“

Той примижа и откри светлинката на непозната синя звезда.

„Ето я бе, глупчо — усмихна се Иля. — Тя изобщо не е изчезвала. Връзката се е видоизменяла, но е съществувала. Иначе всички щяхме да измрем. И не само това — иначе щяхме да бъдем просто материя. Мъртва. Ненужен прах… Пепел.“