Леонид Панасенко
Гневът на Ненагледна ^[0] (3)

Таласъми

По брега се трудеха автоматите за почистване — червени рачета с много щипци. Сръчно боравейки с антигравите, те мъкнеха някъде навътре във временното селище повалените древни борове, събираха отпадъците, поправяха повредените места по крайбрежната улица.

Иля се гмурна няколко пъти, а когато излезе на брега, видя Славик.

Той седеше върху един съборен плажен чадър и намръщено гледаше къпещите се.

— Какво си се начумерил? — учуди се Иля. — И на закуска те нямаше.

— Не ми е добре — каза Славик и почука челото си. — Главоболие. Също като при високо кръвно. Най ме мъчи вечер. И сутрин. През деня ми е по-добре.

— Какво ти е?! — Иля се разтревожи. — Поне прегледа ли се?

Славик махна с ръка.

— От грижи ме боли… Разбира се, бях в медицинския център. Казват, че практически съм здрав. А вчера така ме блъсна, че се спасих само с хипносън. В царството на Морфея.

— Да не би пак да са шегите на Ненагледна? — предположи Иля.

— Не й стига другото, ами и един по един да почне да ни преследва — усмихна се Славик. — Ти пък, Илюша, от една обикновена планета създаде образ на някакъв отмъстител.

Ефремов сгъна хавлията и изведнъж забеляза, че лявата ръка на Славик е превързана.

— А това пък какво е? Да не би пак да е от грижи?

— Не знаеш ли? — на свой ред се учуди приятелят му. — Впрочем ти вчера се занимаваше с утечката… Вечерта имаше пожар. Дори не вечерта, а през нощта.

— Защо не ме събудихте? — намръщи се Иля. — Какви работи ставали, а аз последен да разбера. Какво се запали?

— Цехът за дублиране на предмети на бита. По-точно складовете му. Нали знаеш, че тези неща се изработват серийно… Шевченко забрани да те будим. Вие, казва, сте Градинари, а не пожарникари.

— Затуй пък ти си се отличил — Иля кимна към бинтованата му ръка. — Изгаряне ли е?

Славик сви рамене.

— Малко нещо. Но по-интересното е, че дори не съм забелязал кога и къде съм се изгорил. През нощта вдигнаха тревога, а на мен главата ми бе като чугунена. Хората тичат, суетят се, викат. Пожарникарските гравилети покриха всичко с пяна — едва не потънах…

— От тези неслучайни случайности вече започна да ми става скучно — каза Иля. — Действията на Ненагледна са безсмислени и жестоки. Тя става все по-агресивна. Понякога ми се иска все пак да евакуирам хората и да превърна тази мила планета в облак електронна пара.

— Не съм ти казал най-важното — Славик наблюдаваше момичетата, които подскачаха и се смееха наблизо сред пенливите вълни. — Пожарът е умишлен.

Иля изтърва хавлията си.

— Ти си полудял!

Славик разказа, че група алпинисти се връщали късно вечерта от планините и забелязали огън в цеха за дублиране. Веднага съобщили на служба 01 и започнали да гасят пожара. Алпинистите твърдят, че видели най-малко трима злосторници, но не успели да ги заловят…

Отначало дори не могли да разберат — как така човек ще вземе да унищожава нещо? Още повече не лична вещ, а обществена собственост.

— Може — рече Иля, като си припомни дивашката, патологична постъпка на художника Жданов, чиято съдба трябваше да поправи преди пет години. — Безкрайно редки случаи, но все още съществуват…

— И тъй — завърши разказа си Славик — на мен и на академик Янин ни е възложено да изясним работата с тези… — Той се запъна търсейки точната дума — таласъми.

— Може би са замесени Бедните духом? — предположи Иля.

В служебните бележки на Антоан той неведнъж беше срещал да се споменава за Бедните духом — група морални изроди, които се бяха заселили в Централния материк, в района на Залива на миражите. Те бяха нарекли селището си глупаво и претенциозно — Рай.

— Изключено е. Вече проверихме — Славик погледна часовника си. — Вчера, веднага след пожара, Янин изпрати там своя фантом и ги преброи като овце. Всички Бедни си бяха на мястото.

— Между другото първият случай на заболяване от левкемия беше открит именно в Рай — замислено отбеляза Иля и попита: — Бързаш ли? Тогава тичай. А аз искам да надникна и при екзобиолозите…

Славик си тръгна, а Иля седна на мястото му и като се обърна към океана, затвори очи. Трябва да отделя време и да отскоча до Бедните, помисли си той. Защото този Рай, рудимент от миналото и по-точно на безобразното, което е съществувало в миналото, вълнува всички нас, всички Обитаеми светове. С него се занимава специален сектор на Службата на Слънцето… Да дойда тук и да не видя Бедните, да не се опитам да разбера откъде иде ехото на злото…

— А, вие ли сте? — чу Иля познат глас и се досети коя е девойката, преди още да отвори очи.

— Да, аз съм варваринът, който разруши Площада за транспортиране — Ефремов се усмихна на дребничката китайка и се отмести. — Седнете, ако не се страхувате. Имайте предвид — като престъпник аз съм подложен на обществено презрение. И вие ли имате намерение да ме презирате?

— Защо лъжете? — каза Да Фудзъ. — А пък сте Градинар. Ясно е, че не сте го измислили вие. Съветът се е изплашил да не възникне паника и е решил да се застрахова. А всъщност се презастрахова… Не ви ли е срам да лъжете, Градинарю?

— Много ме е срам — охотно се съгласи Иля. — Но за презастраховането не сте права. Разбира се, човек е господар на инстинктите си, обаче… Представете си за момент, че този плаж е покрит с мъртви, разлагащи се тела, които санитарните гравилети не успяват да извозят. Къщите също са претъпкани с мъртъвци — тази пандемия прилича на експлозия… И тъй, в такава ситуация инстинктът за самосъхранение е твърде опасно нещо…

— Защо ме плашите?! — Момичето дори се отдръпна. — Възможно ли е такова нещо? Че това е кошмар!

— Само преди няколко дни не се изключваше възможността от подобна ситуация — каза Ефремов. — За щастие пандемията започна да затихва. Повече няма да ви плаша.

— Сега е мой ред, Градинарю.

Да Фудзъ решително смъкна от мокрите си рамене гирлянда от светещи цветя и се изправи.

— Кажете кой беше този човек, с когото току-що говорехте?

— Един приятел.

— Той е враг — възрази момичето. — Вчера присъствувах на пожара — връщахме се от планината. Аз го познах. Той беше там и палеше всичко със същото странно нещо, с което вие си служехте на Площада за транспортиране. Само че вашето лице беше нормално, а неговото — мъртвешко… Стволът на оръжието му се беше нажежил… Той го крепеше с лявата си ръка и не усещаше болка. А сега е превързан.

— Това не може да бъде — студено каза Иля. — Припознали сте се, Фудзъ. Уверявам ви, припознали сте се.

Някой извика девойката. Тя сви рамене, поклони се, като че ли се извиняваше за неприятния разговор, и изтича към водата.

„Не ни стига другото, ами да почнем да търсим врагове и сред самите нас. Подозрителността е черно, отдавна забравено понятие. Не трябва да позволим тя да надигне глава като змия, използвайки объркването и неизвестността. Хубава каша се забърква — ако повярвам на Фудзъ, Славик търси начин да разобличи самия себе си…“

Мина му през ума, че пожарът навярно не е последната дяволия на планетата, която иска да прогони хората, че може би си струва отново да се потърси скрита форма на разумен живот на Ненагледна, някаква цивилизация, но веднага отхвърли тази мисъл. Нали вече търсиха, проверяваха… Тук няма следи от духовен живот. Има само обикновена материя, изляла се в красиви форми.

Вечерта приятелите се бяха събрали на чай в административния център и Ефремов искаше да разкаже за разговора си на брега, да се пошегува с нелепото обвинение, но като погледна умореното, отчуждено лице на Славик, се отказа от шегите.

Докато пиеха чая, Иля научи две новини, които малко го успокоиха: комисията не беше открила следи от умишлено подпалване, вероятно алпинистите бяха сгрешили; по нареждане на Шевченко голяма група специалисти проверява хипотезата на Ефремов–Висвалдис, че присъствието на човека на тази планета може би нарушава екологичния й баланс.

Но беше рано да се радва. В четири часа сутринта местно време го събуди сигналът за обща тревога. Коридорът се изпълни с шумно трополене.

— Не! — Шевченко решително удари с длан по масата. — Иля, нашата версия нищо не струва. Епидемия, земетресения, пожар… Тези неща някак си се връзваха с нея — човекът бил алерген и нещастната планета се мъчела да се освободи от него… Но експлозията във фабриката за биосинтеза! На туй отгоре там се води бой!

— Бой?! — Иля и Егор скочиха едновременно. Пръстите им пробягаха по плочките на коланите, привеждайки в готовност костюмите-скафандри.

— Съвсем истински. И при това ужасно непочтен, защото там са само девет наши момчета. Почти невъоръжени. Парализаторите действуват на сто крачки, а противникът пердаши с атомни заряди.

— Кой е противникът?

Иля изведнъж почувствува — и тук всичко рухва, както там, в далечната мъглявина Прозорец. Всичко се е смесило в един куп — факти, догадки, осъзнаване на събитията… Само разумни същества или създадени от тях механизми могат да стрелят.

Разбирайки неговия смут, Шевченко мрачно произнесе:

— И аз мисля така, Градинарю — природата все още не се е научила да стреля.

— Ние отлитаме там — твърдо каза Егор. — Имаме истинско оръжие и познаваме древното военно изкуство. Ще намерим безумците и ще ги спрем.

— Внимавайте — предупреди ги Шевченко. — Помъчете се да изясните главното — кой е против нас?

— За всичко ще съобщим — кимна Иля и като включи антиграва, полетя след Игор към изхода на пръстеновидната тераса-градина.

Десет минути се носеха покрай брега с максимална скорост. Отдолу океанът беше кафяво-зелен, страшен, обърнат наопаки от скорошните подземни трусове. Повалени дървета, планини от пясък и мъртви водорасли, скални отломъци и нови заливчета — навсякъде личаха следите от цунами.

Близо до мястото, където преди беше горичката, завиха на север, към Белите планини, и веднага рязко намалиха височината — мъглата, спускаща се от предпланините, се смеси с ниските облаци и закапа дъжд.

Първоначално не видяха дим — пречеше им мъглата. После отдолу набъбна червен пламък — той изпълваше купола на фабриката или по-точно онова, което бе останало от него, пълзеше между дърветата и настъпваше към пъстроцветните жилищни модули.

— Ама че работа — провлечено каза Егор и добави: — Извиках Славик. Три „ствола“ — все пак е сила.

— Време е да се разделим — прекъсна го Иля. — Мини на бръснещ полет — и към складовете за готова продукция. Там видях хора. А аз ще тръгна покрай тази скална стена. Там е транспортната площадка. Трябва да се пресекат изходите.

В ефира се дочу нечий смях, учудващо познат и същевременно чужд, някак мъртвешки. И тутакси в разговора им се намеси трети глас. Прегракнал и зъл.

— Аз съм Рей Карпов, главен оператор. Защо разговаряте с открит текст? Противникът подслушва ефира и ще ви избие един по един.

— Къде сте? — попита Иля. — Отговорете само ако това не ще ви навреди. И главният въпрос — знаете ли същността на противника?

Карпов изхъмка:

— От къде на къде пък същност? Някакви хора са… Ние вече приспахме четирима от тях, осигурили сме им едно денонощие сън… Но те имат запалки и някаква много сериозна гадост, по-лоша от бластер. Търсете ни при складовете за готова продукция, момчета. Само че внимавайте…

На десет крачки от Иля син атомен пламък стопи старата скала, осеяна с кълбата на кактуса скитник.

Иля изстина: „Само това липсваше!“

Стреляха с универсален инструмент, в който имаше генератор за атомен разпад. Такива инструменти притежаваха само пионерите на планетата и… Градинарите. Още едно обстоятелство му се стори пък съвсем странно — Иля веднага разбра, че или оръжието е в неумели ръце, или противникът явно… не е искал да уцели.

„Аз също… не искам — си помисли Иля, като превключи излъчвателя си на микрозаряди. — Не искам да те убивам, който и да си. Но сега ще ти стане горещо.“

Той изстреля три къси откоса. Капчици плазма се посипаха в храстите като рояк оси. Някой изкряска с продран глас, запращяха клонки.

— При складовете всичко е наред — весело докладва Егор. — Противникът избяга още след първия „показен“ залп. Между другото едва се свързах със Славик — той се намира на друг континент и няма да може да дойде.

— Струва ми се, че моят противник също отстъпва — промърмори Иля, като предпазливо си проправяше път към транспортната площадка.

Иззад скалите шумно, като огромна птица, излетя светлосин глайдер.

Иля вдигна дулото на излъчвателя. И го отпусна. Стрелбата във въздуха е сигурна гибел за машината. Не ни трябват вашите трупове. Това вече не ще бъде бой, а отмъщение. Макар че само ако някой от момчетата загине тук…

— Чуйте, Карпов — каза той. — Има ли загуби? Аз съм Градинарят Ефремов. Всички ли са живи?

— Размина ни се — след кратко мълчание отговори главният оператор. — Наистина Янек е ранен. Изгаряне. Вече го изпратихме в медицинския център.

— Добре. Сега ще се заемем… — Иля потърси думата и кой знае защо, вместо „пленници“ каза: — Ще се заемем със „спящите“.

Под купола на бившата фабрика нещо започна да избухва — методично, тежко, смесвайки всичко, което все още оставаше там, в отвратителна пурпурна магма.

 

 

Четиримата пленници лежаха върху меката като килим подова настилка и кротко спяха. Единият от тях — светлокос, с женствени черти на лицето — дори тихичко подсвирваше с нос.

Иля още веднъж провери пашкулите на силовото поле, което омотаваше пленените като с невидими пелени, и се огледа. В залата вече се бяха събрали всички изтъкнати специалисти на Ненагледна. До сектора за свръзка стоеше Шевченко и разговаряше — вероятно със Земята. Академик Янин обикаляше един след друг пленените и недоверчиво се взираше в безгрижните им лица.

— Слава, моля те — каза Иля.

Слава се върна от Северна Палмира мрачен и изнемощял, пак се оплакваше от главоболие. Неочакваното нападение срещу биофабриката обаче постави толкова въпроси и задачи наведнъж, че Ефремов го помоли да се заеме, па макар и с най-лесното — да установи чрез Информатора личността на диверсантите.

„Има такава дума — обясни той, като долови в погледа на Славик неразбиране и някаква неясна напрегнатост. — Имало е. Отдавна. Ето че се наложи да си я спомним.“

— Личността… на диверсантите е установена — със смъртно уморен глас започна Славик.

Остра болка прониза Иля: ние пазим хората — всеки час, всяка секунда, — а себе си, а приятелите… Ето например Славик. Той е зле, много е зле, сам виждаш. И същевременно не забелязваш неволята на близкия ти човек. Видите ли, другите трябва да се щадят, чуждите…

— Егор Матвеев, историк, специалист по древността. Курортист.

— Винченцо Валенти, оператор в центъра за обслужване. Вече шеста година работи на Ненагледна.

— Камил Клайн, поет. Курортист.

— Жером Йенсен, лекар. Курортист.

Академик Янин побутна Иля:

— Ето резултата от смесените бракове и асимилацията на народите! Имам един асистент — Жан Хорхе Иванов-Патанджали… Представяш ли си?… Що се отнася до тъй наречените „диверсанти“, страхувам се, че всеки от нас можеше да се окаже на мястото им. Налице е някакво влияние върху психиката на хората.

Като чу думите на академика, Шевченко се обърна към двамата:

— Точно това ще проверим сега. Помолете да събудят някого от тях. Да речем, Клайн.

След няколко минути Клайн отвори очи с недоумение, а после с тревога той огледа събралите се в залата и опита да се надигне, но невидимите окови не му позволиха дори да помръдне.

— Какво означава всичко това? — попита той на интерлинг, като се обръщаше към Шевченко, защото забеляза на комбинезона му знака на Съвета на световете.

— Извинете, но ние ограничихме свободата на действията ви — сухо каза Шевченко и седна в едно кресло, за да не стърчи над събеседника си. — Принудени бяхме да вземем тази мярка. Надявам се, че сега недоразумението ще се разсее. За тази цел вие трябва да отговорите на няколко въпроса.

— Готов съм — също тъй сухо отговори Клайн. Върху лицето му, вече леко напълняло и понабръчкано, се четеше обида. — Готов съм на всичко, само и само да разбера какво става.

— Къде се намирахте тази нощ, а също и вчера вечерта? — попита Шевченко.

— Спах, разбира се… — Въпросът явно учуди поета. — След вечеря се опитах да поработя, но нищо не излезе. Навярно нервите ми са разстроени. Епидемията, карантината… После тази ужасна вълна… Дори ме заболя главата. Затова си легнах рано — някъде около единадесет.

— Извинете, Камил, но вашето съзнание сега се контролира — каза Шевченко много по-меко и някак извинително. — В сегашната ситуация не можем да вярваме само на думите.

Клайн за момент затвори очи.

— Излиза, че съм престъпник, така ли? — прошепна той. — Дори не обикновен престъпник, а опасен. Нали, ако не греша, сондирането на съзнанието се допуска само при преки враждебни действия срещу обществото?

— Да, преки и враждебни — се съгласи представителят на Съвета на световете. — Какво можете да прибавите към разказа си?

— Абсолютно нищо — смутено отвърна поетът. — Спал съм.

— Познавате ли това нещо? — Шевченко показа на Клайн една термична бомба, тъй наречената „запалка“.

— За пръв път го виждам.

Към тях се приближи Егор, който работеше с блока на поливита, контролираш съзнанието на заподозрения.

— Той наистина е… спал — каза Егор, като освобождаваше Камил Клайн от оковите на силовото поле. — И както знаем, в същото време се е биел във фабриката за биосинтеза, обсипвал я е със същите тези „запалки“.

Камил скочи на крака и от безкрайно изумление дори отвори уста.

— Но аз не помня, нищо не помня — прошепна той. — Това е някакво безумие. Никога не съм държал в ръка оръжие… И освен това защо, с каква цел? — повиши глас: — Аз, Камил Клайн, да…

— Успокойте се, приятелю — каза Егор. — Всички обвинения срещу вас са оттеглени. Съзнанието ви не е участвувало във вашите действия. Парадоксално, но факт. Вие, Камил, сте изпълнител на нечия чужда воля. Както и тези спящи клетници. Някой просто ги е използвал, за да изпълни плановете си.

Всички притихнаха. Чувството за страшна опасност беше толкова явно, че хората неволно погледнаха към вратата на заседателната зала. Може би тя сега, в този миг, изведнъж ще се отвори, на прага ще застане или ще изникне, ще затрепти, ще запулсира или запремигва Някой или Нещо и ще обясни най-сетне в какво са се провинили хората в този неземен рай.

„Той също се оплакваше от главоболие“ — помисли Иля и потърси с очи Славик. Но в залата го нямаше.

— Веднага разбери колко пионери има на планетата — поръча той на Помощника.

Логическият блок отговори веднага, без да се замисля:

— Нито един.

„Как може?! — едва не извика Иля. — Значи… Значи на планетата има само четири универсални инструмента — моя, на Егор, на Славик и на Шевченко. Според инструкцията след смъртта на Антоан инструментът му бе изпратен на Земята… Да Фудзъ твърдеше, че там е видяла Славик с… някаква дяволия… Изгаряне на ръката!… И аз като последен идиот не повярвах на думите й.“

Едва сдържайки се да не затича, Иля тръгна към вратата.

Коридорът беше пуст. В далечината на видеообемното изображение, зад червената паяжина, която означаваше края на реалното пространство, се простираше лунна степ с две китки черни дървета и почти незабележимо припламваше огънче… Номерът на стаята на Славик, също изтъкан от червена паяжина, сякаш висеше във въздуха.

Иля за секунда спря, за да събере мислите си, после бързо отвори вратата и веднага му стана ясно, че въпреки цялата си тренираност няма да успее нито да се отдръпне, нито да отскочи встрани, нито да падне по очи.

Право в сърцето му се целеше зловещото дуло на генератора за атомен разпад.

— Слава, това съм аз — само с устни извика Ефремов.

Славик беше полулегнал на кревата — на отчужденото му лице горяха възпалените му очи, пълни с болка и безумие.

Той опита да се обърне, да отмести дулото на универсалния инструмент и Иля изведнъж беше осенен от мигновено прозрение — в този момент човекът в Славик отчаяно се бори с някаква чужда и разрушителна воля.

— Аз съм твой брат! — изкрещя Иля вече с пълно гърло, като се мъчеше да се приближи до този борещ се и може би дори загиващ човек. — Опомни се, братко, ти си човек! Съвземи се, чуваш ли!

Дулото трепна и се отклони встрани. В същия миг Иля скочи и изби оръжието от ръцете на приятеля си.

Славик странно затрепера, сякаш желязната ръка на чуждата воля разхлаби хватката си, но не го пусна съвсем. Страхът, че разкъсващата душата му мъчителна борба ще се поднови, разтърсваше едрото му силно тяло.

— Убий ме, Илюша! — простена той, преглъщайки сълзите си. — Убий таласъма! Или го вържи… Страх ме е! Аз не съм аз, разбираш ли?!

— Лежи спокойно — каза Иля, като вдигна цилиндъра на универсалния инструмент. — Не се мъчиш само ти. Потърпи. Все нещо ще измислим.

Той погледна брояча на зарядите върху генератора за атомен разпад на Славик. От осемдесет и четири бяха останали само шестнадесет.