Леонид Панасенко
Гневът на Ненагледна ^[0] (2)

Утечка по линията

Неочаквано подът се изплъзна изпод краката им — съдовете задрънчаха, висящото сандъче с амарилиси се откъсна и падна, върху бялата покривка се разля грозно петно вишнев сок.

Някой изплашено изохка.

— Осма степен по скалата на Рихтер — везната съобщи Помощникът. — Включиха се гравитационни те компенсатори.

— Какво става. Рем? — викна Иля на един Администратор, негов познат, чиято закуска се беше разсипала върху масата.

— Нямам представа отговори той и се приближи до прозрачната стена-прозорец. От плажа тичаха хора. Над потъмнялото тяло на океана се суетяха червените капсули на автоматите спасители — спускаха се върху водната повърхност и стремително се понасяха към медицинския център.

Стационарният „Инфор“ в ъгъла на столовата оживя. Появи се обемно изображение, но не на дежурния от Съвета на световете, а на самия Шевченко какво винаги лаконичен и съсредоточен.

— Регистрирани са неподдаващи се на прогнозиране мощни подводни трусове в местата, където се намират основните селища — каза той. — Службата за предизвестяване на цунами предупреди, че към Златния пояс се носи вълна със скорост около деветстотин километра в час.

Шевченко замълча за миг и си погледна часовника.

— Обявявам тревога! — рече в заключение той. — Евакуацията да приключи за двадесет минути. Всички сгради и отделните модули да преминат към режим на полет. Всички почиващи да се приберат в жилищните си помещения. След десет минути Администраторите да докладват за хода на евакуирането в зоните, за които отговарят.

— Какъв ужас! — Професорът по екология Висвалдис, обикновено невъзмутим, сега се хвана за главата. — С какво разгневихме Ненагледна?! Тя ще убие всички! Нас, парковете, прекрасните цветни градини… ще разкъса Златния пояс…

— Едва ли е обикновено природно бедствие — каза Иля, като се мъчеше да отклони вниманието на Висвалдис и да насочи разговора към близка до професията му тема. — В сеизмично отношение Ненагледна е пасивна планета и изведнъж — едновременни трусове. И то, може да се каже, насочени… Налага се изводът, че по някакъв начин хората са влезли в конфликт с планетата. Това е от вашата област, професоре.

Висвалдис се оживи.

— Вие май твърдите, че Ненагледна като затворена екологична система притежава инстинкт от трети род, тоест не позволява да бъде извадена от равновесие? — Професорът се замисли за миг и завърши: — Оттук логично е да се предположи, че и пандемията, и цунами са прояви на инстинкта за самосъхранение в планетарен мащаб?!

— Това го твърдите вие — усмихна се Иля. — Наистина аз предполагах нещо подобно, но не открих нито един фактор, който да нарушава екологичното равновесие. Планетата се използва като курорт. На практика ние не се наместваме в нейната биосфера, не променяме климата и ландшафта й, макар че много неща тук биха могли да се направят по-разумно.

Сградата на административния център, където се бяха настанили Градинарите експерти и дошлите заедно с тях специалисти от Обитаемите светове, тихо потръпна, освобождавайки се от земните окови. Антигравите безшумно я издигаха над развълнувания град.

— Знаете ли — рече екологът, — нашите представи за здрава природа са по земному догматични. Мислим си, че ако отровим цяло едно море или унищожим половин континент, едва тогава това ще се отрази по някакъв начин върху природата. А взаимните връзки в биосферата по принцип могат да бъдат извънредно тънки. Дори бих казал — изтънчени. Помните ли чудесния разказ на Бредбъри, в който заради една смачкана пеперуда в миналото чувствително се променя бъдещето?

— Искате да кажете, че ние все пак сме нарушили нещо тук? — Иля се приближи към стената-прозорец. Океанът проблясваше — оловносив, страховит, досущ като черен буреносен облак.

— Не го казвам аз, а планетата — отговори в неговия тон екологът. — Но не разбираме какво точно казва. Къде ли е онази „пеперуда“, която не сме забелязали, отдадени на общопланетното безделие?

— Не зная, братко — печално привърши разговора Градинарят. — Сега-засега никой не знае…

Висвалдис сгреши. Вълната цунами не само разкъса Златния пояс, но на много места обезобрази и разруши брега, комуникациите, стационарните постройки — центровете за обслужване, зрелищните площади, спортните и детските градчета.

Петнадесет минути преди вълната да връхлети, безкрайно дългият град-курорт изглеждаше странно и необикновено. Сякаш отскубнати от бурен порив на вятъра, многоетажните здания се размърдаха и заплуваха нагоре. Стотици хиляди индивидуални модули напуснаха земните си „пристанища“ и също се устремиха към спасителното небе — един по един, на блокове и на цели гирлянди, така както живееха стопаните им.

От прозорците и терасите на административния център, който се издигна малко по-високо, всичко изглеждаше като широка пъстроцветна ивица отпадъци, поклащаща се до брега на потъмнелия океан.

— Идва! — простена някой зад гърба на Иля.

Вълната беше далеч и изглеждаше като бръчка върху лицето на океана. Като придойде към брега, в плиткото, стремително движещата се водна маса започна да набъбва невероятно бързо, да става по-висока, раздвижи се тежко, заплашително. Яростта на разбеснялата се вода изви вълната като хищен гребен. Но още преди нея връхлетя вятър и довя непознати звуци — глух громол, съскане, нищене, резки удари-хлипания. Отначало тъмнозелени, а после синкавочерни, плътните водни маси се извисиха над Големия коралов риф и с гръм като от ракетни двигатели се разбиха, разляха се в безобразно мръсно петно, в което изчезнаха градините и зданията. Сякаш срязани от лъча на универсален инструмент, древните борове рухнаха и се удавиха в мътния поток.

Водата бавно се отдръпна. Летящите жилища започнаха да се завръщат на земята. Те се спускаха предпазливо, като търсеха свободни площадки за кацане сред отломъците и мъртвите дървета, затлачени с пясък и водорасли, сред изкривените метални конструкции и огромните камъни, купищата умряла риба и животни, подобни на земните медузи.

Иля и Егор доста трудно разчистиха входа за колектора, а после включиха към него комуникациите на сградата — енерго— и водоснабдяването, хигиенната и пречиствателната система.

Шевченко ги завари точно когато бяха потънали в работа.

— Похвално — не без ирония каза Михаил Владимирович. — Ръководителят на групата Градинари експерти и помощникът му се занимават с това, което би трябвало да свършат или автоматите, или в краен случай техниците.

— Сега-засега нямаме работа — отговори Егор. — А техниците не могат да се справят сами с последиците от цунами.

— Работа има — уморено въздъхна представителят на Съвета на световете. — Май Ненагледна ни е обявила истинска война. Лично аз не съм склонен да припиша само на стечението на обстоятелствата лавината от бедствия, която се стоварва отгоре ни.

— Пак ли се е случило нещо? — разтревожи се Иля.

— Все още е трудно да съдим за причините. Може би е обикновена повреда, която автоматите не са забелязали — Шевченко приседна върху къс варовик. — Половин час пред подводния земетръс в енергоснабдяването по цялата зона на Златния пояс настъпиха смущения. Докладваха ми, но се наложи да се занимавам с евакуацията и не ми беше до повреди. След като вълната се оттегли, токът спря изобщо — Михаил Владимирович по навик разтри слепоочията си.

— От лошо по-лошо — подсвирна Ефремов. — Четох някъде, че за да се погуби съвременната цивилизация, е достатъчно само да спре токът.

— Точно тъй — съгласи се Шевченко. — Все още нямам доказателства, но във всички тези събития, които се разиграха на планетата, проличава намесата на нечия зла воля. Помислете си, моля ви, откъде може да идва опасността… Този младеж… — Михаил Владимирович се обърна и приятелите едва сега забелязаха висок гъвкав юноша в златист комбинезон на енергетик стоеше настрана, до универсалната лаборатория-всъдеход — е най-добрият ни специалист по енергосистемите. Той ще провери дали линията и автоматиката са изправни. А вие ще потърсите онова, за което току-що говорихме. Трябва да сте безкрайно предпазливи. И ме дръжте в течение…

Шевченко се приближи до младежа и приятелски сложи ръка на рамото му:

— Постарайте се, Скворче… Разбира се, едно-две денонощия ще изкараме с аварийното захранване. Но по-дълго време ще ни е трудно.

Младежът се изчерви.

— Разбирам всичко — отговори той, като се мъчеше думите му да прозвучат солидно и убедително. — Ще се оправим още до довечера. Не се тревожете, Михаил Владимирович.

Тръгнаха. Егор се полюбува на финото, одухотворено лице на енергетика, не издържа и го попита:

— Извинете, защо Скворче? Прякор ли е?

Момчето отново се изчерви.

— Фамилията ми е Скворцов, Николай Скворцов — представи се той.

— Много ми е позната — промърмори Иля, като се вглеждаше в картата-схема на енергийната мрежа на Ненагледна. — Ако не греша, Луна-опера, миналото лято, голямата награда на Обитаемите светове, дванадесет хиляди поклоннички, които скандират „Пей, Скворче!“?

— Така е — засмя се Николай. — Пеенето ми е втора професия… А пък тамошният салон побира осемнадесет хиляди зрители.

Всъдеходът мина покрай оцеляла разпределителна подстанция и навлезе в гората. Мокри листа заплющяха по капака на кабината, птичи гласове нахълтаха в разговора на хората и за известно време го прекъснаха. Вероятно именно тук се е родило името на планетата. За разлика от тропическите гори на Земята тук беше просторно и слънчево. Оазиси от древни борове тънеха в светли широколистни храсталаци, поляни с ливадни цветя незабележимо се сливаха с разлелите се Бисерни езера, гъсто обрасли с дървовидни орхидеи. Езерата бяха предвестници на Вечните тресавища, които — както обясниха на Иля — също никак не приличаха на земните блата.

И където и да минеше всъдеходът, на всеки половин километър пред тях израстваха златисточервените опори, които крепяха кабела на плазмопровода. За по-безопасно автоматичната енергоцентрала се намираше на седемдесет и осем километра от Безкрайния град.

— Коля, разяснете ситуацията — помоли Иля. — Още не сме успели да се опомним след цунами, а ни връхлита нова беда.

— По всичко изглежда, че по трасето има голяма утечка — оживи се момчето. — Централата работи нормално, значи енергията се губи някъде по пътя. Вижте — това е централата, а ето го и плазмопровода.

Върху екрана осмоъгълникът на централата светеше с ясен зелен цвят, обаче нишката на енерголинията едва личеше.

— Това е собственото поле на кабела — обясни Николай. — Страшно много енергия — около двадесет гигавата — се губи някъде. Ние трябва да открием изтичането.

Отново се занизаха залени от Бисерните езера места.

Всъдеходът навлезе в рядка горичка. В кабината заиграха отблясъци от развълнуваната вода, повя хлад. Тук, на петдесет километра от брега, и яростта на океана, въплътена в черната стена на цунами, и опустошеното крайбрежие изглеждаха като кошмарен сън. Човек изобщо не можеше да повярва, че и в тази гора, в тази неземна благодат, може да се крие незнайна опасност.

Тананикайки си шеговитата балада за мързеливеца, който проспал гибелта на собствената си вселена, Николай спря колата, наведе се навън и откъсна няколко бледолилави водни рози.

— Кощунство е, разбира се — съгласи се той, като забеляза учудения поглед на Иля. — Макар че цветята няма да загинат. Щом ги хвърлиш обратно във водата, веднага си пускат нови корени. Между другото тези водни рози са докарани от Земята. Преди петнадесет години. Зная това, защото майка ми работи като селекционер. Тя се занимава точно с декоративните растения.

Скворцов спомена майка си и Иля отново си представи бялата камера за осигуряване на жизнени условия, чу шепота на Антоан: „Само мама, само на мама… Не й казвайте…“ Защо? Защо по пътя си към познанието човекът трябва да се блъска ту в една, ту в друга стена? За какво са му дадени тези постоянни изпитания? Иля си спомни мъчителната неизвестност, когато преди един месец тайната на мъглявината Прозорец беше надвиснала над него като стена, и си помисли, че заселването на хората в галактиката прилича на бягане с препятствия. Преодоляваш една бариера, след нея идва втора, трета… И така — безкрай. Впрочем това си има своята логика. И на стадиона е по-лесно да се оттеглиш настрана, да полегнеш на тревата, да си подремнеш… Но тогава ще изчезне движението. Ще умре Големият Бяг, а може би животът съществува тъкмо заради него.

Екранът внезапно бе залян от тревожна пулсираща червена светлина.

— Ето я утечката! — възкликна Скворцов.

Той извади от гардероба два комбинезона, досущ като неговия и помоли:

— Облечете ги, моля ви. В случай че ви се наложи да излезете навън. Тази тъкан е идеален изолатор…

Енергетикът сякаш изобщо не си беше тананикал преди пет минути. Беше се втренчил в екрана, предпазливо насочваше всъдехода към следващата опора, която стърчеше над дърветата, и отсечено задаваше въпроси на бордовия логически блок:

— Напрежение на полето? Индукция?… Заряд на проводника, капацитет?

Блокът отговори. Николай за секунда облегна гръб на седалката и затвори очи. После се обърна към Градинарите, а лицето му изведнъж се беше състарило.

— Не разбирам! — рече Скворцов и махна с ръка към опората. — В природата няма такова нещо. Не може да бъде!

— Какво става? — нетърпеливо запита Егор.

— Уредите показват, че цялата енергия, изработвана от централата, не просто се губи, а се акумулира в района на тази опора.

— Но в природата не съществува такъв капацитет! — учуди се Егор, неволно повтаряйки думите на Скворцов. — Е, да, кълбовидната мълния. Но тя просто е играчка…

— Не само в природата — каза Николай. — И човекът все още не може да акумулира такива енергетични запаси.

— Ненагледна пак прави фокуси! — промърмори Ефремов, вглеждайки се в опората.

Кабелът на плазмопровода около опората беше омотан с нещо като сива паяжина или прежда, която висеше на валма до земята.

— За всеки случай направете запис на изображението — помоли Иля Николай. — Какво показват анализаторите?

— Нищо ново — сви рамене енергетикът. — Ще опитам със сондата. Трябва да вземем късче от тази прежда. Момчетата от лабораторията бързо ще я разплетат.

Кълбото на сондата се отдели от всъдехода и се зарови в сивите валма. Ефремов неволно стисна очи, защото очакваше ослепителна експлозия. Но в следния миг сондата благополучно изплува от странното ново образувание и се върна в „гнездото“ си.

Скворцов извади специален пробник и плътно закопча комбинезона си.

— Какво смятате да правите? — напрегнато попита Егор.

Николай се усмихна:

— Да си гледам работата. Трябва да проверя самата опора. Ако тя рухне…

— Не знам дали тази „прежда“ не е опасна — възрази Иля. — Оправдано ли е излизането ви?

— Аз съм напълно защитен — каза енергетикът, правейки от качулката си нещо подобно на космически скафандър. — Като специалист отговарям за безопасността на цялата операция. И така — в този костюм мога да хващам мълниите на Перун. Не се тревожете, приятели.

Той скочи на блатистата земя. Разхвърча се рядка кал и от буца на буца Николай заподскача към златисточервената колона на опората, която се извисяваше върху пясъчно хълмче.

— Не ми харесва цялата тази работа — рязко подхвърли Егор, като следеше с поглед Скворцов. — Преждата не ми харесва, пък и самата красавица Ненагледна не ми се нрави. Ама че рай неземен… Има нещо противоестествено в понятието „планета курорт“. Безделие, пропиляване на живота… Горчива съдба за една планета!

Николай предпазливо се приближи до колоната и направи някакви измервания. Върху сивата завеса, спускаща се до земята като отвратителни дрипи, отражението на фигурата му беше странно уголемено, а движенията — забавени.

После той насочи пробника към „преждата“, плъзна го нагоре и внезапно замря.

— Какво?! — скочи и завика Иля. — Коля, какво стана?

От канала за връзка, който Егор веднага включи на пълна мощност, се чуваше как енергетикът диша на пресекулки „Преждата“ помръдна, хилядите й нишки рукнаха към човека и омотаха защитния му комбинезон.

— Назад! — викна Иля. — Веднага назад!

Скворцов изведнъж запя.

Това беше толкова страшно и неочаквано, че Иля и Егор замръзнаха, вслушвайки се в дрезгавия глас. Изтръгнал се от усилвателите на всъдехода, той ту се издигаше и звънтеше над блатото, ту спадаше до шепот и преминаваше в неясен брътвеж:

И този ден отиде си — добре.

И скачаш ти във нова бездна,

и други бездни среща твоят бяг.

Това наистина огромно е!

Без край история във царство на

транзита,

дори щом дойде онзи ден последен.

А иде пак началото — измито,

и продължава, само че без тебе…^[1]

Иля трескаво започна да закопчава комбинезона си.

Скворцов вяло се мъчеше да се освободи от сивата паяжина, като че ли пъдеше нахални оси. После изпусна пробника, отстъпи няколко крачки и се обърна към всъдехода. Олюляваше се.

Без да се наговарят, Градинарите изскочиха от машината, за да отведат енергетика от това прокълнато място, да му помогнат да се добере до зоната на действие на защитното поле.

В този миг Скворцов започна да свети. По-точно отначало стана полупрозрачен, сякаш някаква светлина с незнайна сила пронизваше и тялото, и защитния му костюм.

Заотстъпва от всъдехода, като засланяше с ръце очите си, без да разбира, че самият той излъчва светлината.

Иля се втурна към него и веднага падна, повален с ловък удар от Егор.

— Да не си посмял! Опомни се! Вече с нищо не можеш му помогна!

Той едва ли щеше да удържи приятеля си, но в този момент Скворцов също падна. Тялото му засия като кълбовидна мълния, около него клонките на храсталака запушиха и лумнаха.

— Коля! Скворче! — отчаяно простена Иля. — Какво направи. Коля!

 

 

Кой знае защо, вечерта Полина не се обади.

Иля си спомни как жена му искаше на всяка цена да дойде заедно с него на Ненагледна и се зарадва, че Полина остана на Земята. Няма какво да прави в този неправдоподобно красив мъничък свят, поразен от незнаен недъг. Тайните и бедите се множат, никнат като отровни гъби… Наистина успяха отчасти да потушат черния смъртоносен пламък на пандемията. Хематолозите от Земята утре ще изпратят първата партида изкуствени далаци, пристигнаха и вече се прилагат мощни препарати, които възстановяват нормалното функциониране на кръвотворните органи. Но изникна нова загадка. Какво означава справката на медицинския център, върху която му обърна внимание академик Янин — само няколко думи: „При профилактичния преглед на планетата са открити четиристотин осемдесет и седем случая на стерилитет при практически здрави жени. Изглежда, той е предизвикан от външни фактори.“ Янин, с лъщящо плешиво теме, два пъти прочете информацията и направо запита: „Разбира се, вие се досещате, че както в странния случай с левкемията, и тук не са открити никакви външни фактори?“ „Предполагам нещо такова“ — съгласи се Иля. „Тъй че запомнете — завърши академикът. — Ненагледна иска или да ни прогони, или да ни изтреби. Трета възможност няма. Малко й се струват пандемията и уж стихийните бедствията тайничко прави и жените ни безплодни… Това са звена от една верига, Градинарю!“

Последната фраза на Янин се вряза в съзнанието на Иля. И наистина, откъдето и да погледнеш, във всички събития проличават признаци на методично настъпление срещу човека. Но как, защо планетата да може почти разумно да реагира на присъствието на хората? Пък и с какво толкова са я разгневили? Къде е онази „смачкана пеперуда“, за която говореше Висвалдис?

Иля се опита да отвлече вниманието си от натрапчивите мисли. Представи си Полина — светлите й коси, зеленикавите й очи, изпълнени с толкова топлота и светлина, златистия мъх над горната й устна… По-скоро да се върне у дома! При прозрачните води на рекичката Вип, където „закотвиха“ своя модул, при гората и нейните росни поляни, които са на двайсет минути път от дома… Като отлиташе, той помоли Полина да се разхожда повече… Да можеше да я види сега… Как върви по пътечката, сякаш плава — къде отиде предишната й стремителност? За всичко е виновно То — още непознатото им човече, което спи под майчиното сърце. Как ли са те там, неговите близки?

… Той видя и Вип, и обраслата с пача трева пътечка, и своя модул до брега. След миг над това тихо кътче се изви и затрептя от гняв черната стена на цунами, същата, от която тук се спасиха, и на Иля му стана неумолимо ясно — както може да бъде само в кошмарен сън, — че този път няма да им се размине… Той простена и се обърна на другата страна.

В ъгъла до леглото му изведнъж светна обемно изображение.

— Иля — тихо го повика Полина.

Чертите на спящия, разкривени от страшния сън, се отпуснаха. Той дори се усмихна, но не се събуди.

Полина седеше, наметната с пухкав шал, и мълчаливо гледаше мъжа си. Далечното земно слънце запали косите й и те сияеха като ореол около мургавото й лице.

После си спомни, че времето на сеанса изтича, и стремително стана. Вероятно искаше да събуди спящия, но в последния миг се отказа.

Протегна безплътната си ръка, погали главата на Иля, докосна затворените му очи, устните… Отстрани Полина приличаше на фея, която е долетяла през нощта при своя любим и го обсипва с ефимерни ласки.

Камбанката на сигнала за прекъсване на връзката звънна и образът на феята се стопи.