Леонид Панасенко
Гневът на Ненагледна ^[0] (1)

Черният пламък

— Отворете прозореца — помоли Антоан.

Иля Ефремов погледна Павлов — лекуващият лекар мрачно кимна.

Иля включи пропускливостта на прозореца и в стаята нахлу вятърът — поривист, наситен с влага и сол. Зад Големия коралов риф океанът тътнеше и беснееше. Оттук, от двадесет и осмия етаж, рифът изглеждаше като бяла нишка — белег върху тялото на океана. Кашата от пяна и водни пръски скриваше варовиковия праг.

— Най-после се събрахме… Цялата девета група — прошепна Антоан. Лицето му, което сякаш вече се преселваше в отвъдното, се успокои. Преди върху него личеше грижливо прикриван страх — не от смъртта, не, по-скоро от неразбиране на разигралите се събития, — а сега, когато приятелите се събраха, се отпусна.

— И тримата… — Антоан едва-едва се усмихна. — Колко навреме дойдохте! И всички сте облекли униформата. Значи при изпълнение…

— Четиримата! — поправи го Славик. — С тебе сме четирима. Съветът на световете изпрати Шевченко, ти го знаеш. Иля е ръководител на групата Градинари^[1].

След един час има разширено съвещание на всички специалисти… А пък тебе, Зевсе, на бърза ръка ще те вдигнем на крака.

Болният не реагира на ученическия прякор. Изглежда, изобщо не слушаше Славик — лицето му отново стана смъртнобледо. Ръцете на Антоан се плъзгаха насам-натам по капака на стерилната камера за осигуряване на жизнени условия, докато не срещнаха ръката на Иля…

— Не бива да говорите за мене! — изведнъж бързо и строго каза болният. — Мен вече ме няма… Трябва да се спасяват хората! Стотици… не зная, може би вече хиляди… Но това не е епидемия… Това е бедствие! Нещо е нарушило равновесието. Може би курортистите, може би Раят… Ориентирайте се, момчета. Колкото може по-скоро… — Той се задъхваше от слабост. Ръката му, която отначало се вкопчваше и настойчиво молеше, изведнъж изнемощя и се сви в чаршафа като мъртво зверче. — Само мама, само на мама… Не й казвайте. Измислете нещо. Кажете й, че съм се загубил в Космоса. За да се надява…

Антоан погледна приятелите си и му дожаля за тях. Насили се да се усмихне и дори опита да се пошегува:

— Знам отде иде бедата, момчета. Ненагледна не ни е харесала! Повярвайте ми, аз познавам жените. Все пак съм французин…

Главата на Антоан падна на възглавницата, капакът на камерата се затвори — заработиха инжекторите. За кой ли път вече машината улавяше изплъзващата се душа и я връщаше в умиращото тяло.

Излязоха в коридора. От белите пространства на медицинския център изникна дребен плешив човечец — академик Янин. Без да поздрави, занарежда гръмогласно със зъл настървен бас:

— Къде е той? Защо бездействувате? Имате безброй възможности. Защо досега не са изпратили Антоан на Земята?

— Престанете да крещите — прекъсна го Павлов. — Болният не може да се пренася, а телепортирането ще го убие. Прави се всичко възможно. Нещо повече — при нас дойдоха най-добрите специалисти от всички Обитаеми светове.

— Кръвната картина? — Академик Янин усмири баса си и печатно сви устни.

— Пълно прекъсване на хемопоезата — отговори Иля вместо Павлов. — Почти две седмици. Между другото, преди аз също бях лекар. Единствената възможност е камерата за осигуряване на жизнени условия.

— Момчето ми… прошепна академикът. Той някак се сви, стана още по-дребен. С надежда в гласа си попита: — Доколкото зная, камерата може да поддържа живота години наред?…

— Практически вечно — каза Павлов, гледайки над главата на Янин. — Некротизиралите тъкани и органи постепенно се отстраняват. Остава само мозъкът. Въпросът е другаде — дали той ще поиска…

— Нас са ни учили да управляваме организма си поясни Иля, като се мъчеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. — Когато разбере, когато се умери… С една дума, той сам може да спре сърцето си.

— Но нали камерата… — пак закрещя академикът. — Дявол да го вземе, никой няма да му позволи…

— Обикновеният Градинар може повече, отколкото най-посвененият йога — тихо каза Егор. — Той ще угаси мозъка си.

— Извинете ме, приятели — Иля направи крачка към изхода, който извеждаше на пръстеновидната тераса-градина. — След два часа е съвещанието. Извинете ме, трябва да остана за малко сам.

Той едва-едва се помръдваше във въздуха — използваше въздушното течение. В паметта му отново като на филмова лента се нижеха събитията от изминалите дни, а покрай тях и през тях непрекъснато изникваше лицето на Антоан. Сърцето му се свиваше от болка, която не затихваше. Откъде дойде бедата? В какво се състои? Откъде поникнаха корените на злото, къде и защо избухна черният пламък на смъртта? Куп въпроси и нито един отговор.

— Повтори съобщението на Съвета на световете — помоли той Помощника^[2].

— Планетата Ненагледна, първокласен курорт на Обитаемите светове, е аналогична на Земята — занарежда безстрастен глас. — Днес на планетата се намират над осемнадесет милиона курортисти и обслужващ персонал. Избухването на остра спонтанна левкемия е зарегистрирано на четвърти март. Оплаквания — треска и отпадналост. Експресните анализи показаха, че кръвта на всичките четиристотин и шестдесет пациенти гъмжи от млади патологични клетки. География на епидемията…

— Това не е инфекциозно заболяване — поправи го Иля.

— Терминът е използван за конкретното явление — възрази Помощникът. — География на епидемията: Златния пояс — триста осемдесет и седем случая, архипелаг Съгласие — двадесет и три. Северна Палмира — тридесет и шест. Централния континент — четиринадесет. Въпреки старателните изследвания не бяха открити въздействия на йонизиращи излъчвания или предизвикващи левкемия вещества…

„Така значи — тъжно си помисли Иля. Спонтанна! Значи самопроизволна, предизвикана не от външни въздействия, а от вътрешни причини. Но такъв подход изключва епидемията. Излиза, че все пак има външен фактор. Непознат за нас и неуловим за уредите…“

— … Публикувана е официална версия, че от Горните тресавища са проникнали комари, преносители на плазмодийна треска (местната малария). Външно и двете болести протичат почти еднакво. На четвърти март — добави Помощникът — е обявена карантина за цялата планета. Не са поставени никакви ограничения относно контактите и отдиха. Единствено е забранено да се напуска планетата.

— Каква е връзката на курорта със Земята? — попита Иля. — Имам предвид пътническия транспорт. Линията Ненагледна — Земя. Има ли редовни рейсове?

— Поради необикновената популярност на курорта преди осем години е построена станция за нула-пространствени преходи. Преходът Ненагледна — Земя е съоръжен с десет кабини за масово ползване. Интервалът между импулсите е дванадесет минути. Максимално натоварване на всяка кабина — сто пътници.

Иля веднага пресметна — пет хиляди пътници в час. При евентуална спешна евакуация за едно денонощие могат да бъдат прехвърлени сто — сто и двадесет хиляди души. Къде — ясно. Но защо?!

Той тежко се спусна на брега. Покрай лицето му профучаха върховете на древни борове с плоски широки иглички, безкрайно дълги колони от стволове, хълбоците на гигантски заоблени камъни, покрити е мъх. Свали униформата, панталоните, ризата и тръгна към океана. По стволовете беше застинала на струпеи кехлибарена смола. Тук-таме тя сякаш бе изкълвана. Иля се усмихна, като си представи колко трудно са се сдобивали със „спомен за Ненагледна“ неизвестните упорити курортисти. Друг път непременно щеше да заснеме боровете за видеохербария си. Друг път! Тук, на Ненагледна, това абстрактно понятие изведнъж добиваше конкретен и страшен смисъл: вместо безсмислено прекарване на времето — неизвестност, опасност, смърт…

Откъм рифа незабелязано го издебна една вълна, заля го презглава и едва не го събори. Наблизо някакви момичета, които се гмуркаха във връхлитащите вълни, запищяха от възторг. Зърнестият тежък пясък студенееше на босите му ходила. Ту тук, ту там водата изхвърляше на брега гирлянди подводни цветя — бели, полупрозрачни — и Иля внимателно ги прескачаше.

— Елате при нас — го повика на интерлинг едно от момичетата — мургаво и грациозно, китайка или пък виетнамка. — Наричат ме Да Фудзъ — Голямо Щастие.

— То си личи и без да го превеждате — усмихна се Ефремов. — Извинете ме, но трябва да тръгвам.

„За карантината засега знаят малко хора — онези, които са решили да се връщат — мислеше той, плувайки все по-навътре. — На планетата има триста и седемнадесет камери за осигуряване на жизнени условия. За една седмица ще съоръжат максимум триста-четиристотин. Адски сложно нещо са… Сега тежко болните са около седемдесет. Но утре, вдругиден… Ако пандемията продължи да се развива със същите темпове, след седмица болните ще бъдат хиляди… Засега никой от почиващите не знае, че в огъня на тъй наречената «малария» вече изгоряха двама — Оси Деланца и Лена Коканова. Но не ще можем да го скрием. Ние сме се отучили да крием каквото и да е… Разбира се, хората ще понесат принудителното безделие. Но ако не успеем да спрем пандемията, може да настъпи паника. Милиони ще се втурнат към Земята и във всички посоки из Обитаемите светове… Ами ако се окаже, че тази левкемия си има причинител? Вирусът ще се разнесе из всички светове… Не, невъзможно! Тоест възможно е, но по никой начин не бива да се допусне.“

— Плувецо, отишли сте много навътре. Върнете се обратно към брега — чу той над главата си бездушния глас на автомата-спасител.

Иля заплува към брега и червената капсула веднага отлетя да лови друг нарушител.

* * *

Съвещанието беше към края си. Шевченко огледа събралите се и попита:

Всички ли смятат, че са необходими извънредни мерки?

— Не, хиляди пъти не! — скочи академик Янин. Той тори протегна ръце пред себе си, като че ли искаше да спре другарите си. Светът вече няколко столетия живее честно, а вие искате да му върнете лъжата?! И то най-страшната — организираната лъжа. Аз съм против!

Славик се намръщи.

— Това е възвишена демагогия — рязко каза той. От една страна, са интересите на курорта Ненагледна, а от друга — интересите на многомилиардното човечество. Това са несъизмерими понятия. И ако неочаквано Ненагледна се превърне в заплаха за човечеството, ако не остане никакъв друг изход, ще призова не само лъжата, която се съдържа в идеята за „унищожаване“ на нула-пространствените преходи. Аз пръв ще поискам планетата да бъде взривена незабавно. Впрочем заедно с пас.

Около масата настъпи мълчание.

Най-после стана Шевченко.

— Поставям въпроса на гласуване завърши той мрачно. — Така… Дванадесет „за“ и два „против“. Предложението на Ефремов се приема.

Той помълча, после каза:

— И така, остана най-неприятното. Кой ще се наеме да играе ролята на варварин? Предупреждавам ви: истинските мотиви няма да се разгласяват. Ето защо естествено е, че върху този човек ще се стовари общественото презрение. Има ли доброволни?

Всички наведоха глави.

Ще ми позволите ли? — Иля се надигна и веднага мислено се наруга: „Фукльо! Това не е твоя работа. Службата на Слънцето няма нищо общо. Това е прерогатив на Съвета на световете. Шевченко може да определи всекиго от нас… Защо доброволно да поемаш такъв позор?“

Но въпреки това той каза, като хапеше устни:

— Пръв дадох идеята да се локализира опасността. Радвам се, че я подкрепихте. Значи именно аз трябва да изпълня замислено: о.

Усмихна се, сякаш за да ободри присъствуващите и да ги прикани да приемат жертвата му:

— Не се сърдете, момчета… Аз съм бивш хирург. Свикнал съм да изрязвам ненужното и опасното… Позволете ми да изпълня обшия ни план.

— Вървете. Гранинарю — каза Шевчеико.

* * *

Площадът за транспортиране излизаше на Крайморския булевард, който опасваше цялото крайбрежие. Булевардът обединявате многобройните курортни селища в един безкраен град на развлеченията и именно той се наричаше Златния пояс.

В малките часове по разноцветните ленти на движещите се тротоари почти нямаше минувачи. „Така е по-добре помисли си Иля. — Колкото по-малко хора видят този театър, толкова по-добре. Варварството противоречи на самата човешка същност… А информация ще получат — сутринта по програма «Инфор» ще има специално съобщение. Освен това всеки със собствените си очи ще може да се убеди какво е извършил неизвестният побъркан…“

Прозрачно силитово фолио преграждаше пътя към площада. Върху него на всеки пет-шест метра светеха надписи на интерлинг: „Вход строго забранен! Карантина! Междупланетните връзки временно са спрени.“

Иля включи гравитационния си колан, прескочи оградата и се огледа. Кабините за нула-пространствен преход бяха разположени подковообразно от двете страни на площада. Белите им продълговати елипсоиди, увенчани с корони от антени, напомняха чуждоземни плодове или пък тъжните лица на идоли. Отляво бяха кабините за приемане, отдясно — за предаване. „Точно те ми трябват“ — помисли Градинарят.

Той откачи от колана си тежкия цилиндър на универсалния инструмент и включи генератора за атомен разпад. Червеното око на индикатора, разположен върху капака на цилиндъра, светна: „Готовност“.

Ефремов още веднъж провери разстоянието до целта и мощността на заряда. Атомният обстрел трябваше да повреди само шлюзовите камери и част от площада около тях. С една дума, трябваше да направи така, че на човек да му стане страшно, като погледне площада, и същевременно ремонтните работници да могат, ако е необходимо, за два-три часа да възстановят нула-преходите.

Иля се прицели и стреля. Пред последния елипсоид със страшен грохот избухна син пламък. Той направи още едно-две движения с излъчвателя и в огнения вихър изчезнаха павилионите чакални, розариумите и откритите кафенета. Площадът се изпълни със задушлив дим от овъглени пластмасови покрития, с жаравата на сгърчени и отчасти стопени конструкции. Отнейде блъвна пара.

Ефремов отстъпи назад, към преградата, и отпусна излъчвателя. С крайчеца на очите си забеляза, че към площада тичат хора. Иля размаза потта и чернилката по лицето си и пак натисна спусъка. По-бързо! По-бързо да изгори всичко тук, да разоре земята с атомния огън, като пощади само уникалното творение на човешките ръце — кабините за нула-преход.

Стреля за последен път и отвърна поглед от безобразния танц на огъня.

Зад неосезаемо тънката ципа на преградата стояха хора. Стотици. Тълпата все растеше, набъбваше.

Иля машинално пристъпи към хората, но внезапно, сякаш някой включи копчето на звука, през грохота на пламъците той чу развълнувани гласове — бяха мъжете, които се мъчеха да разкъсат преградата, за да хванат побъркания, тоест него.

„Свършено е. Мога да си вървя — помисли Ефремов. — Черното дело е сторено. Сега поне да не се показвам пред хората.“

— Не го закачайте! — извика някаква девойка, задържайки тълпата. — Не виждате ли, че е ненормален?!

Гласът му се стори познат. Иля се приближи до преградата — нечии силни ръце вече я раздираха — и позна в своята защитничка Голямо Щастие.

— Сега вече съм свободен, Фудзъ — й извика той.

Девойката ужасено се дръпна от ципата-стена, а Иля включи гравитационния колан и се стрелна право нагоре в нощното небе.

В стаята му светеше.

Иля влезе и кимна на Егор и Славик, сякаш гостите му цял живот са идвали на разсъмване — отвън тъмнината бързо се топеше. Всъщност той, разбира се, и се учуди, и моментално забеляза, че лицата на приятелите му са печални, посивели от умора. Сърцето му се сви от лошо предчувствие. За да се отърси от него. Ефремов шеговито доложи:

— Побърканият терорист пристигна! Без овации, моля! Трябва да се изкъпя, иначе възмутените съотечественици веднага ще ме познаят.

Отиде в банята и включи на последно положение програмата „Максимална обработка“, за да разтегли времето. Изправен под острите като кинжал струи ту гореща, ту ледена вода, малтретиран от вси страни с електрическите игли и микровзривовете на масажиста, Иля изведнъж тъжно помисли:

„Нека да е всичко друго, само не и това!“

Излезе от банята и започна прекалено гръмко и живописно да разказва какъв „театър“ е разиграл на площада. После млъкна, защото усети, че целият изстива и душата му се напряга от предчувствие за нещо лошо.

Егор свъси русите си вежди и се отпусна в креслото. — Тази нощ болните се увеличиха с още двеста осемдесет и шест. И още двама умряха — каза той.

— Кой? — не попита, а изкрещя Иля.

— Технологът Ганзафар, жител на Северна Палмира, и… — Егор млъкна.

— Вторият, кой е вторият? — закрещя Ефремов. — Защо си играете на криеница с мен?!

— Ние не играем — Егор стана и сведе глава. — Ние плачем. Иля.

Ефрем се обърна към Славик и видя, че наистина малко дръпнатите му очи са пълни със сълзи.

— Преди един час умря Антоан — каза Славик.