Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sons of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Разпознаване
Ани

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. —Корекция

Книга четвърта
Деяния

36.

Докато се връщаше с влака от Ню Йорк, Нат прочете кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“. Беше ходил на заседанието на управителния съвет на „Къркбридж и сие“, където бе докладвал, че е приключил първият етап от строителството в Седър Уд. Предстоеше да бъдат изградени седемдесет и трите магазина с площ всеки от деветдесет до хиляда квадратни метра. Мнозина от търговците на дребно, наели магазини в търговски център „Робинсън“, където печелеха добре, вече проявяваха интерес и във фирма „Къркбридж и сие“ подготвяха брошура и договор за наем, предназначен за стотиците потенциални клиенти. Нат също бе пуснал в „Хартфорд Курант“ реклама на цяла страница и бе приел да даде интервю за седмичното приложение за недвижими имоти, където да разкаже по-подробно за бъдещия търговски център.

Новият председател на градския съвет господин Джордж Търнър се изказваше твърде ласкаво за начинанието, а в годишния си отчет бе похвалил госпожа Къркбридж за приноса й като координатор на строежа. По-рано същата година господин Търнър бе посетил банка „Ръсел“, но чак след като рей Джаксън бе повишен за управител на клона в Нюингтън.

Виж, Том напредваше по-бавно: трябваха му цели седем месеца, за да набере смелост и да покани Джулия на вечеря. На нея пък й трябваха числом и словом седем секунди, за да приеме.

Само след няколко седмици Том хващаше всеки петък влака за Ню Йорк в пет без единайсет следобед и се прибираше в Хартфорд чак в понеделник сутринта. Су Лин току подпитваше как вървят нещата, ала Нат обикновено бе зле осведомен.

— Вероятно ще разберем повечко в петък — рече той на жена си и й напомни, че Джулия ще дойде за края на седмицата и те двамата са поканени на вечеря.

Нат прочете отново кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“, където нямаше никакви подробности, и остана с впечатлението, че вестникът е премълчал доста неща. "Уилям Алегзандър от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ обяви, че се оттегля като старши съдружник в адвокатската кантора, основана от дядо му. Единственият коментар на господин Алегзандър е, че от известно време е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия."

Нат се взря през прозореца в нивите, покрай които влакът профучаваше. Името му беше познато, но и той не се сещаше откъде.

* * *

— Търси ви господин Логан Фицджералд, сенаторе.

— Благодаря ви, Сали.

Всекидневно в служебния му кабинет звъняха над стотина души, но секретарката го свързваше само ако беше сигурна, че се обажда стар приятел или човек по работа.

— Радвам се да те чуя, Логан! Как си?

— Добре, а ти, Флечър?

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна той.

— А семейството? — поинтересува се Логан.

— Ани още ме обича, и аз недоумявам защо — рядко се прибирам преди десет, Луси е в начално училище, вече сме я записали в „Хочкис“. А ти как я караш?

— Току-що станах съдружник — похвали се другият мъж.

— Не се изненадвам — отбеляза Флечър. — Все пак честито.

— Благодаря, но ти се обаждам за друго — да те питам дали си видял в „Ню Йорк Таймс“ дописката за оттеглянето на Бил Алегзандър.

Флечър усети как само от името го побиват тръпки.

— Не, не съм я видял — отвърна той и се пресегна през писалището, за да дръпне броя на вестника. — На коя страница?

— На седма, долу вдясно.

Той разлисти припряно вестника, докато не видя заглавието: „Известен адвокат излиза в пенсия“.

— Почакай малко да я прегледам. — Прочете я набързо и единственото, което каза, бе: — Тук има нещо гнило. Алегзандър беше като венчан за кантората, надали е навършил и шейсет.

— На петдесет и седем е — уточни Логан.

— Но по закон съдружниците са длъжни да излязат в пенсия едва след като навършат шейсет и пет години, а и тогава могат при желание да останат съветници, докато навършат седемдесет. Има нещо гнило, така да знаеш — повтори Флечър.

— Достатъчно е да поразровиш, и ще разбереш какво.

— И след като поразрови, какво откри? — полюбопитства другият мъж.

— Дупка.

— Дупка ли?

— Да, както личи, от сметка на клиент е изчезвала голяма сума и…

— Нямам време за Бил Алегзандър — прекъсна го Флечър, — но мен ако питаш, той не би взел и цент от сметка на клиент. Всъщност готов съм да заложа доброто си име.

— Съгласен съм. Вероятно ще ти бъде по-интересно да ти кажа, че в „Ню Йорк Таймс“ не са посочили името на другия съдружник, напуснал същия ден адвокатската кантора.

— Казвай, де.

— Това е не кой да е, а Ралф Елиот.

— И двамата са напуснали в един и същ ден! Не думай!

— Ами да.

— И каква причина е посочил Елиот? Едва ли и той е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия.

— Не е посочил никаква причина. Жената, отговаряща в кантората за връзките с обществеността, била заявила, че Елиот го нямало и не можел да даде изявления.

— А добавила ли е нещо друго? — поинтересува се Флечър.

— Само, че той е младши съдружник, виж, пропуснала е да спомене, че освен това е и племенник на Алегзандър.

— И така, от сметката на клиент изчезва голяма сума и чичо Бил решава да си вдигне чукалата, за да не създава неприятности на кантората.

— Нещо такова — потвърди Логан.

Докато затваряше, Флечър усети, че дланите му са плувнали в пот.

* * *

Том нахълта като хала в кабинета на Нат.

— Видя ли в „Ню Йорк Таймс“ съобщението, че Бил Алегзандър е подал оставка?

— Да, името ми е познато, но не се сетих откъде.

— Точно в тази адвокатска кантора постъпи и Ралф Елиот, след като се дипломира в Станфордския университет.

— А, да — спомни си Нат и остави писалката, — и какво, станал ли е новият старши съдружник?

— Не, но именно той е другият съдружник, който е напуснал кантората. Джо Стайн ми каза, че от сметката на клиент били изчезнали половин милион долара и се наложило съдружниците да ги платят от собствения си джоб. Всички шушукат, че ги е задигнал Ралф Елиот.

— Но щом подозират Елиот, защо е напуснал старши съдружникът?

— Защото Елиот му е племенник и Алегзандър го е уредил с връзки да стане най-младият съдружник в историята на адвокатската кантора.

— „Чакай спокойно и отмъщението само ще споходи враговете ти.“

— О, съмнявам се — възкликна Том. — Но нищо чудно да споходи отново Хартфорд.

— В смисъл? — учуди се Нат.

— Елиот разправял наляво и надясно, че на жена му Ребека й било домъчняло за приятелите, та щял да я доведе в родния край.

— Жена му ли?

— Ами да. Джо каза, че наскоро се били оженили в Ню Йорк, но едва след като тя се била издула като слоница.

— Кой ли е бащата? — попита Нат едва ли не себе си.

— Открил си е сметка в клона ни в Нюингтън, явно не знае, че ти си главен изпълнителен директор на банката.

— Знае, знае, и още как! Дано само не внесе половин милион долара — подсмихна се другият мъж.

— Според Джо нямало никакви доказателства, че ги е взел Елиот, освен това Алегзандър се славел като несловоохотлив, така че не чакай да научиш нещо повече именно от него.

Нат погледна приятеля си.

— Елиот няма да се върне тук, ако не си е намерил работа. Кой ли е проявил глупостта да го вземе при себе си?

* * *

Сенаторът вдигна слушалката.

— Господин Гейтс — оповести секретарката.

— Защо ме търсиш, по работа или за удоволствие? — попита Флечър Джими.

— Е, със сигурност не е за удоволствие — отвърна той. — Чу ли, че Ралф Елиот се е върнал в града?

— Не. Логан ми звънна сутринта да ми каже, че Елиот бил напуснал „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но не спомена, че ще се връща в Хартфорд.

— Да, станал е съдружник в адвокатска кантора „Белман и Уейланд“, ще отговаря за фирменото отделение. Всъщност се е договорил занапред кантората да се казва „Белман, Уейланд и Елиот“. — Флечър не каза нищо. — Там ли си? — попита Джими.

— Да, тук съм — отвърна приятелят му. — Знаеш ли, че тъкмо тази кантора представлява съвета?

— Да, освен това ни е най-големият конкурент.

— Пък аз си мислех, че никога вече няма да срещна този негодник.

— Е, винаги можеш да се преместиш в Аляска — пошегува се Джими. — Четох някъде, че си търсели нов сенатор.

— И да се преместя, Елиот ще ме последва и там.

— Едва ли е нужно да си губим съня — успокои го Джими. — Елиот се досеща, че знаем за липсващия половин милион, и си дава сметка, че не трябва да бие на очи, докато шумотевицата не поутихне.

— Ралф Елиот не знае какво е да не биеш на очи. Ще нахълта в града с два заредени пищова и ще тръгне да ни издирва.

* * *

— Какво още научи? — попита Нат и вдигна очи от писалището.

— Двамата с Ребека вече имат син и са го записали в „Тафт“.

— Дано е по-малък от Люк, в противен случай ще пратя сина си в „Хочкис“.

Том се засмя.

— Сериозно ти говоря — увери го приятелят му. — Люк и бездруго си е доста чувствителен, не му трябват излишни дразнители.

— Това, че Елиот е постъпил на работа в „Белман и Уейланд“, ще има последици и за банката.

— В „Белман, Уейланд и Елиот“ — уточни Нат.

— Не забравяй, че тъкмо те са юридическият съветник на общината за строежа в Седър Уд и ако Елиот научи отнякъде, че…

— Няма откъде да научи — прекъсна го другият банкер. — пак предупреди Джулия, нищо, че са минали близо две години, не забравяй и че Рей се премести в клона в Нюингтън. Само четирима души знаят цялата истина, а аз съм женен за един от тях.

— Аз пък ще се женя за четвъртия — вметна Том.

— Моля? — ахна невярващо Нат.

— Предлагам на Джулия да се оженим вече от година и половина и снощи тя най-сетне се предаде. И така, довечера ще ви доведа на гости своята годеница.

— Каква прекрасна новина! — възкликна зарадван Нат.

— И не казвай в последния момент на Су Лин, чу ли?

* * *

— Това е камък в нашата градина — каза Хари в отговор на въпроса, зададен от Флечър.

— Ралф Елиот не си играе с разни камъни, той стреля направо на месо, ето защо трябва да разберем какво е намислил пак негодникът му с негодник — възрази младежът.

— Нямам представа — рече тъст му. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че Джордж Търнър ми звънна да ме предупреди, че Елиот е поискал цялата документация, свързана с банката, а вчера му се е обадил отново и е почнал да разпитва за подробности около строежа в Седър Уд и най-вече за първоначалните условия в договора, който съм препоръчал на Сената.

— Защо се занимава точно със строежа в Седър Уд? Проектът явно е много успешен, молбите за предоставяне на търговска площ под наем буквално валят. Какво ли е наумил?

— Настоял е да види и стенограмите на всичките ми изказвания, както и забележките, които съм правил, докато обсъждахме поправката „Гейтс“. Никой досега не се е вълнувал от изказванията ми, камо ли пък от забележките — натърти Хари. — Наистина съм поласкан.

— Елиот ласкае само когато иска да хвърли прах в очите на някого — възрази зет му. — Припомни ми в какво точно се състоеше поправката „Гейтс“.

— Настоях купувачът на общинска земя, оценена на сума над един милион долара, да бъде обявяван публично, вместо да се крие зад банка или адвокатска кантора и ние да не знаем с кого си имаме работа. Пак според поправката веднага след подписването на договора купувачът е длъжен да внесе пълната сума, за да докаже, че фирмата му е надеждна и после да няма издънки.

— Днес всички смятат, че този подход е правилен. Всъщност и други щати последваха примера ни.

— Запитването на Елиот може да е съвсем невинно.

— Явно не си си имал работа с Ралф Елиот — натърти Флечър, — Той не знае какво означава думата „невинен“. Досега винаги е подбирал много внимателно враговете си. Не е изключено да мине няколко пъти с автомобила покрай библиотека „Гейтс“ и да реши, че не си човек, с когото си струва да си разваля отношенията. Все пак те предупреждавам, наумил е нещо.

— Между другото, казаха ли ти за Джими и Джоана? — попита тъст му.

— Не — отвърна Флечър.

— В такъв случай и аз ще си мълча. Джими сигурно държи да ти каже сам.

* * *

— Честито, Том! — възкликна Су Лин, след като отвори входната врата. — Радвам се много и за двама ви.

— Благодаря — отвърна Джулия, а Том поднесе на домакинята букет цветя.

— Кога е сватбата?

— Някъде през август — отвърна той, — още не сме определили датата, да не би вие с Люк отново да сте решили да отскочите до Дисниланд, а Нат да бъде повикан запас.

— Не, Дисниланд вече е минало — отговори Су Лин. — Представяте ли си, Люк вече говори за Рим, Венеция и дори Арл, а Нат трябва да замине запас във Форт Бенинг чак през октомври.

— Защо точно Арл? — учуди се Том.

— Защото Ван Гог е рисувал там в края на живота си — напомни Джулия точно когато при тях в стаята влезе и Нат.

— Радвам се, че си тук, Джулия, Люк иска да се допита до теб по един нравствен въпрос.

— По нравствен въпрос ли? Пък аз си мислех, че децата започват да си задават такива въпроси чак когато навлязат в пубертета.

— Не, става дума за нещо много по-важно от секса, а аз не знам отговора.

— И какъв е въпросът?

— Възможно ли е да нарисуваш шедьовър, на който са изобразени Христос и Богородица, и да си убиец?

— Струва ми се, че католическата църква не се е вълнувала никога от това — отвърна жената. — Доста от най-хубавите картини на Караваджо още си висят във Ватикана. Все пак ще се кача да поговоря с Люк.

— Точно така, Караваджо. И не се заседявай там — провикна се Су Лин. — Имам да те питам куп неща.

— Том със сигурност може да ти даде повечето отговори — натърти Джулия.

— Не, искам да чуя твоята версия — настоя Су Лин, а гостенката се скри на горния етаж.

— Предупредил ли си я какво е намислил Ралф Елиот? — попита Нат.

— Да — отговори Том, — според нея не би трябвало да има проблеми. Откъде ще му хрумне на Елиот, че има две Джулии Къркбридж? Не забравяй, първата беше с нас само няколко дни и оттогава никой не я е виждал и чувал, докато Джулия е тук вече от близо две години, познават я всички.

— Да де, но чекът не е подписан от нея.

— Защо това трябва да ни притеснява? — попита другият мъж.

— Защото след като банката е изплатила трите милиона и шестстотинте хиляди долара, градският съвет е поискал чекът да му бъде върнат.

— Сигурно са го пъхнали в някоя папка, а дори и Елиот да се натъкне случайно на него, няма причини да се усъмни.

— Има, има. Той разсъждава като престъпник. Ние не мислим като него. — Нат замълча. — Но както и да е, стига сме се занимавали с Елиот. Я чакай да те питам, докато Джулия и Су Лин ги няма — да търся ли нов председател на управителния съвет, или Джулия е склонила да дойде да живее в Хартфорд и да мие съдове?

— Нито едното, нито другото — отговори приятелят му. — Тя реши да приеме предложението на онзи тип Тръмп — от доста години я убеждава двете фирми да се слеят.

— Поне добра цена ли й е предложил?

— Пък аз си мислех, че ще хапнем на спокойствие и ще полеем събитието…

— Кажи де, добра цена ли е взела? — повтори Нат.

— Петнайсет милиона в брой и още петнайсет милиона в акции на Тръмп.

— Браво на нея, добро съотношение е договорила — похвали я Нат, — а Тръмп явно смята, че строежът в Седър Уд крие големи възможности. Джулия възнамерява ли да открива фирма за недвижими имоти в Хартфорд?

— Не. Но нека тя ти каже какво е намислила — отвърна приятелят му точно когато Су Лин се върна от кухнята.

— Защо не поканим Джулия в управителния съвет? — предложи Нат. — Ще й възложим отдел „Недвижими имоти“. Така ще имам повечко време за другите неща в банката.

— Обмисляше този сценарий още преди половин година.

— Да не би да си й предложил директорско място, ако се омъжи за теб? — подсмихна се приятелят му.

— Да, точно това направих, но тя отказа и двете предложения. Е, сега вече я убедих да се оженим, ще оставя на теб да я уговориш да влезе в управителния съвет — струва ми се, че има други намерения.