Джефри Арчър
Синове на съдбата (34)

34.

— Да ме преметне така! — затюхка се Том, пребледнял като платно.

— Добре е избрала жертвата, не можем да не й признаем и че е отделила голямо внимание на подробностите.

— Но това не обяснява откъде…

— Откъде е знаела, че ще склоним да преведем парите ли? Това е било лесната част — отбеляза Нат. — След като си е опекла работата, просто е звъннала на Рей и му е наредила да прехвърли сметката в друга банка.

— Да де, но „Ръсел“ затваря за клиенти в пет часа и повечето служители си тръгват в шест, особено в края на седмицата.

— Но само в Хартфорд.

— В смисъл? — не го разбра Том.

— Джулия е наредила на главния ни касиер да прехвърли цялата сума в банка в Сан Франциско, където е било едва два часът следобед.

— Отделял съм се от нея само за няколко минути.

— Били са достатъчни, та тя да звънне на адвоката си.

— А Рей защо не ми се е обадил?

— Опитал е, но не си бил в кабинета, а след като сте отишли у вас, Джулия е изключила телефона. Не забравяй, че когато те потърсих от Лос Анжелис, при мен беше три и половина, а в Хартфорд е било шест и половина и банка „Ръсел“ вече е била затворена.

— Колко жалко, че замина на почивка!

— Обзалагам се, че Джулия е отчела и това — натърти другият мъж.

— Но как е разбрала?

— Звъннала е на секретарката, за да поиска среща през тази седмица, и тя й е обяснила, че ще бъда в Лос Анжелис, после, веднага щом сте се видели, си го потвърдил и ти.

Том се поколеба.

— Така е, потвърдих го. Пак обаче няма обяснение защо Рей не е отказал да прехвърли парите.

— Защото ти собственоръчно си внесъл цялата сума в сметката й и в такива случаи законът е пределно ясен: ако клиентката поиска парите във влога й да се прехвърлят, нямаме друг избор, освен да изпълним волята й, както е подчертал и нейният адвокат, когато в пет без десет се е обадил на Рей. Точно тогава ти си се прибирал към вас.

— Но Джулия вече беше подписала чека и го бе дала на господин Кук.

— Точно така, и ако ти се беше върнал в банката и беше съобщил за този чек на главния касиер, той вероятно е щял да изчака с решението до понеделник сутринта.

— А тя откъде е била толкова сигурна, че ще разреша парите да бъдат прехвърлени в сметката й?

— Изобщо не е била сигурна, точно заради това е открила сметка при нас и е внесла в нея половин милион — смятала е така да ни убеди, че разполага с предостатъчно средства, за да купи Седър Уд.

— Нали спомена, че си проверил фирмата?

— Да, проверих я. Седалището на „Къркбридж и сие“ наистина е в Ню Йорк, печалбата на фирмата за миналата година наистина е малко над един милион и изненада, изненада — контролният пакет от акции наистина е собственост на някоя си госпожа Джулия Къркбридж. Само защото на Су Лин й се стори, че има нещо гнило, звъннах да проверя дали онази сутрин наистина има заседание на управителния съвет. Всичко си дойде на мястото, когато телефонистката ми обясни, че не можела да повика госпожа Къркбридж, понеже тя била в заседание. Ето какво имах предвид, когато ти споменах за подробностите.

— Но пак липсва нещо — каза Том.

— И точно то превръща Джулия от дребна мошеница в истински гений сред измамниците. Именно поправката във финансовия закон, внесена от Хари Гейтс, й е помогнала да ни натика в миша дупка.

— Какво общо има със закона сенатор Гейтс? — учуди се другият мъж.

— Точно той е внесъл поправката в закона за собствеността, според която всички сделки с кметството трябва да се плащат в брой веднага след подписването.

— Но аз казах на Джулия, че банката ще покрие допълнителната сума, колкото и голяма да е тя.

— А Джулия е знаела, че това няма да бъде достатъчно — продължи Нат и разгърна брошурата със закона, където бе подчертал няколко реда, — защото пак според поправката на сенатора купувачът трябва да подпише и договора, и чека. Още щом си изтичал при Джулия да я питаш дали си носи чековата книжка, тя е разбрала, че парите са й в кърпа вързани.

— Ами ако бях казал, че сделка няма да има, ако тя не Донесе цялата сума?

— Щяла е още същата вечер да се върне в Ню Йорк и да прехвърли половината милион обратно в банка „Чейс“, а ти никога вече е нямало да й видиш очите.

— Вместо това Джулия не само си запази половината милион, ами ни задигна под носа и още три милиона и сто хиляди — затюхка се Том.

— Точно така — потвърди Нат — и тази сутрин, когато банките в Сан Франциско отворят, тези пари вече ще са се озовали през Цюрих и може би дори Москва на Каймановите острови. Ще си направя труда да ги потърся, но според мен нямаме никаква надежда да си върнем и цент.

— Майко мила! — възкликна Том. — Едва сега си спомних, че днес сутринта господин Кук ще представи чека — дадох му дума да го осребрим още същия ден.

— Значи ще се наложи да го направим — отсъди Нат. — Едно е банката да загуби пари, съвсем друго — да загуби доброто си име, име, за което дядо ти и баща ти са работили цял век.

Том се взря в приятеля си.

— Трябва да си подам незабавно оставката.

— Колкото и да си лековерен, това е последното, което трябва да правиш. Освен ако не искаш, разбира се, всички да научат, че си станал за смях, и веднага да прехвърлят сметките си в банка „Феърчайлд“. Не, единственото, от което се нуждая, е време, затова ти предлагам да излезеш няколко дена в отпуск. Не споменавай Седър Уд, а ако някой те попита, го пращай при мен.

Известно време Том мълча, накрая рече:

— Най-смешното е, че й предложих да се оженим.

— И най-гениалното е, че тя се е съгласила — добави Нат.

— Откъде знаеш? — учуди се приятелят му.

— Няма начин да не е влизало в плана й.

— Ама че изпечена мошеница! — възкликна Том.

— Едва ли е чак толкова изпечена — възрази другият банкер, — ако се бяхте сгодили, щях да я поканя да влезе в управителния съвет.

— Значи е заблудила и теб — отбеляза Том.

— И още как! — потвърди Нат. — Разбираше от финанси, нямаше да бъде просто мъртва душа, а ако се беше омъжила за теб, щеше да спечели много повече от три милиона и сто хиляди долара, значи тук е замесен и мъж. — Известно време той мълча. — Подозирам, че точно той се е обадил на Рей. — Нат се обърна и се отправи към вратата. — Ще си бъда в кабинета — обясни той — и не забравяй, ще обсъждаме този въпрос само на четири очи. Нищо в писмен вид, нищо по телефона!

Том кимна, а приятелят му затвори тихо вратата след себе си.

— Добро утро, господин Картрайт — поздрави секретарката, когато той отиде в кабинета си, — добре ли си починахте?

— Да, благодаря ти, Линда — отвърна весело Нат. — И аз не знам на кого му беше по-забавно в Дисниланд, на Люк или на мен. — Жената се усмихна. — Някакви проблеми? — попита Том невинно.

— Не, според мен няма. В петък пристигнаха окончателните документи по прехвърлянето на „Бенет“, така че от първи януари ще ръководите две банки.

„Или нито една“, помисли си той.

— Свържете ме с госпожа Джулия Къркбридж, директор на…

— На „Къркбридж и сие“ — довърши вместо него Линда. Нат се вцепени. — Нали точно преди да заминете на почивка, помолихте да науча едно-друго за фирмата й.

— А, да! — възкликна той.

Тъкмо репетираше какво ще каже на госпожа Къркбридж, когато секретарката звънна по вътрешната линия, за да го предупреди, че го свързва с нея.

— Добро утро, госпожо Къркбридж, казвам се Нат Картрайт, главен изпълнителен директор съм на банка „Ръсел“ в Хартфорд, щата Кънектикът. Имаме предложение, към което фирмата ви може би ще прояви интерес, и понеже днес следобед ще идвам в Ню Йорк, се надявам да ми отделите няколко минути.

— Нека ви звънна след малко, господин Картрайт — отвърна жената с отсечен английски акцент.

— Ще чакам.

Запита се колко ли време ще й трябва, докато установи, че той наистина е изпълнителен директор на банка „Ръсел“. Явно смяташе да го провери — не му бе поискала дори номера. След малко телефонът иззвъня отново и секретарката съобщи:

— Обажда се госпожа Къркбридж.

Нат си погледна часовника — беше й отнело седем минути.

— Бих могла да се видя с вас в два и половина, господин Картрайт, удобно ли ви е?

— Повече от удобно — потвърди той. Затвори и пак се свърза с Линда.

— Уредете ми билет за днешния влак в единайсет и половина за Ню Йорк.

След това се обади в банка „Риг“ в Сан Франциско, откъдето потвърдиха най-големите му страхове. Веднага след като парите постъпили при тях, те получили нареждане да ги прехвърлят в „Банко Мексико“. Нат знаеше, че оттам те ще следват пътя на слънцето, докато накрая се скрият зад хоризонта. Реши, че е безсмислено да се оплаква в полицията, освен ако не иска половината банкери да научат тайната. Подозираше, че Джулия или както там се казваше измамницата е предвидила и това.

Отхвърли доста от работата, натрупала се в негово отсъствие, и се отправи към гарата, за да хване влака за Ню Йорк. Само няколко минути преди уговорения час успя да стигне в „Къркбридж и сие“, която се намираше на Деветдесет и седма улица. Тъкмо беше седнал в кабинета на секретарката, когато една от вратите се отвори. Нат вдигна очи и видя, че пред него стои изискана, добре облечена жена.

— Господин Картрайт?

— Да — потвърди той и се изправи.

— Аз съм Джулия Къркбридж, заповядайте в кабинета ми.

Същият отсечен английски акцент. Нат не помнеше кога за последно директор на фирма, особено пък нюйоркска, е идвал да го покани лично от кабинета на секретарката.

— Бях заинтригувана от обаждането ви — подхвана госпожа Къркбридж, докато водеше Нат към удобния фотьойл при камината. — Рядко банкер от Кънектикът идва да ме посети в Ню Йорк.

Нат извади от чантата си някакви книжа — продължаваше да се пита що за човек има срещу себе си. Дрехите й — точно като на измамницата, представила се със същото име, — бяха с безупречна, но много по-сдържана кройка, макар и да бе стройна и да беше прехвърлила трийсет и пет, с черната си коса и тъмните очи тази жена тук бе пълна противоположност на блондинката от Минесота.

— Всъщност ви търся за нещо съвсем просто — подхвана той. — Кметството на Хартфорд обяви за продан още един парцел за изграждането на търговски център. Банката закупи като вложение земята и търси съдружник. Сметнахме, че може би ще проявите интерес.

— Защо избрахте точно нас? — учуди се Джулия.

— Били сте сред фирмите, наддавали за парцела, където сега се намира търговски център „Робинсън“, който се развива много успешно, та решихме, че може би ще пожелаете да се включите в новото начинание.

— Донякъде съм изненадана, че не сте се обърнали към нас още преди търга — натърти госпожа Къркбридж, — ако го бяхте сторили, щяхте да установите, че според нас условията в договора са твърде ограничителни. — Нат беше изненадан. — В края на краищата се занимаваме точно с това — допълни госпожа Къркбридж.

— Да, знам — рече банкерът, за да печели време.

— Мога ли да попитам за колко се продаде парцелът? — попита жената.

— За три милиона и шестстотин хиляди долара.

— Доста над нашата оценка — отбеляза госпожа Къркбридж, след като отгърна една страница в папката пред себе си.

Нат винаги се беше смятал за добър покерджия, но сега не разбра дали жената срещу него блъфира. Беше му останал само един коз.

— Извинявайте, че ви изгубих времето — рече той и стана. — Може и да не сте го изгубили — отбеляза госпожа Къркбридж, която продължи да седи, — интересно ми е да чуя какво предлагате.

Търсим съдружник, с когото да делим наполовина — обясни банкерът и отново седна.

— Какво точно означава това? — поинтересува се госпожа Къркбридж.

— Вие влагате милион и осемстотин хиляди, банката отпуска останалите средства и след като покрием задълженията, делим наполовина печалбата.

— Без банкови такси, с преференциален заем?

— Бихме могли да помислим — обеща Нат.

— В такъв случай защо не оставите документите при мен, господин Картрайт, аз ще се свържа с вас. Колко време ми отпускате, за да взема решение?

— Докато съм в Ню Йорк, ще се срещна с още двама инвеститори — уточни той. — И те са участвали в търга за парцела на търговски център „Робинсън“, но не са го спечелили.

Така и не разбра от изражението й дали му е повярвала. Тя се усмихна.

— Преди половин час ме е търсил председателят на градския съвет на община Хартфорд, господин Кук. — Нат се вцепени. — Помолих да не ме свързват, реших, че е по-разумно първо да се срещна с вас. Но ми е трудно да повярвам, че в Харвардския университет са ви учили да сключвате сделки именно по този начин, господин Картрайт. Сигурно вече е време да ми кажете защо всъщност сте дошли при мен.