Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sons of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Разпознаване
Ани

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. —Корекция

3.

Когато посред нощ събудиха доктор Гринуд, за да му кажат, че едно от новородените е починало, не се наложи той да пита кое от децата е мъртво. Трябваше да отиде незабавно в болницата.

Винаги беше мечтал да стане лекар. Още през първите седмици от следването в медицинския институт вече знаеше и какво иска да специализира. Всеки ден благодареше на Бога, задето го е благословил да се посвети на призванието РИ. Но понякога, сякаш Всевишният искаше да уравновеси везните, на Кенет Гринуд му се налагаше да съобщава на някоя майка, че е загубила детето си. Винаги беше тежко, но сега той направо не знаеше как ще го каже за трети път на Рут Давънпорт…

В пет сутринта улиците бяха почти безлюдни и след двайсетина минути доктор Гринуд вече спираше с автомобила на мястото, запазено за него на паркинга. Влезе като хала през летящата врата, подмина рецепцията и се качи на асансьора още преди някой от персонала да е успял да му каже нещо.

— Кой ще й съобщи? — попита медицинската сестра, която го чакаше пред асансьора на петия етаж.

— Аз — отвърна доктор Гринуд. — От години съм приятел на семейството.

Сестрата се изненада.

— Пак да сме благодарни, че другото новородено е оживяло — рече тя и прекъсна мислите му.

— Другото новородено ли? — възкликна той и спря като закован.

— Да, Натаниъл е добре, почина Питър.

Лекарят не каза нищо — мъчеше се да разбере какво му обясняват.

— А момченцето на Давънпорт? — престраши се накрая да попита.

— Доколкото знам, и то е добре — рече медицинската сестра. — Защо?

— Изродих го точно преди да си тръгна — отвърна лекарят с надеждата, че жената не е доловила колебанието в гласа му.

Тръгна бавно между креватчетата, където някои от новородените спяха сладко-сладко, а други се скъсваха от рев, сякаш за да докажат, че имат бели дробове. Спря при двойното легълце, където само преди няколко часа беше оставил близнаците. Натаниъл бе потънал в сън, докато братчето му не помръдваше. Доктор Гринуд се извърна да провери името върху листа, прикрепен към долния край на следващото легълце: Флечър-Андрю Давънпорт. И това момченце спеше мирно и кротко, дишането му беше равномерно.

— Не посмях да местя детето, докато акушер-гинекологът, който го е израждал…

— Излишно е да ми напомняте какъв е редът в болницата — прекъсна я както никога грубо лекарят. — Кога застъпихте на смяна? — попита той.

— Малко след полунощ — отвърна медицинската сестра.

— И оттогава сте били тук.

— Да, господине.

— Някой влизал ли е в детското отделение?

— Не, господине — рече сестрата.

Реши да не споменава — поне докато доктор Гринуд е в такова лошо настроение, — как някъде преди около час й се е сторило, че вратата се затваря. Лекарят пак се взря в двойното креватче с надпис „Натаниъл и Питър Картрайт“. Знаеше какво му повелява дългът.

— Отнесете детето в моргата — промълви едва чуто. — Ще напиша смъртния акт още сега, но ще изчакам до сутринта и тогава ще съобщя на майката. Няма смисъл да я будя толкова рано.

— Да, господине — пророни стресната сестрата.

Доктор Гринуд излезе от детското отделение, тръгна бавно по коридора и поспря пред вратата на госпожа Картрайт. Открехна я нечуто и с облекчение видя, че родилката е потънала в дълбок сън. Качи се по стълбите на шестия етаж и направи същото и пред самостоятелната стая на Рут Давънпорт. Тя също спеше. Лекарят погледна към ъгъла — госпожица Никъл се беше свила на фотьойла и беше задрямала. Гринуд бе готов да се закълне как е видял, че тя отваря очи, но реши да не я притеснява. Затвори вратата, отиде в дъното на коридора и по аварийното стълбище слезе на паркинга. Не искаше да го видят дежурните на рецепцията. Трябваше да помисли на спокойствие.

След двайсет минути отново бе в леглото си, но не заспа.

Беше буден и в седем, когато иззвъня будилникът. Вече знаеше какво ще направи, макар и да се опасяваше, че това ще има дългосрочни последици.

* * *

Когато за втори път тази сутрин се отправи към „Сейнт Патрик“, пътува много по-дълго, и то не само защото сега движението бе по-оживено. Направо не знаеше как ще каже на Рут Давънпорт, че през нощта детето й е умряло, притесняваше се и да не избухне скандал. Знаеше, че трябва да отиде право в стаята на Рут и да й обясни за случилото се, инак нямаше да намери сили да го направи.

— Добро утро, господин Гринуд — поздрави го медицинската сестра на рецепцията, той обаче не й отговори.

На шестия етаж слезе от асансьора и тръгна към стаята на госпожа Давънпорт — забеляза, че върви все по-бавно. Спря пред вратата с надеждата, че Рут още спи. Отвори я полека и видя пред себе си Робърт Давънпорт, който седеше до жена си. Рут държеше новородено. Госпожица Никъл я нямаше.

Робърт веднага скочи на крака.

— Кенет! — възкликна той и се ръкува с лекаря. — Задължени сме ти до гроб.

— Нямам никаква заслуга — отвърна едва чуто лекарят.

— Как да нямаш! Недей да скромничиш! — рече Робърт и се извърна към жена си. — Да му кажем ли, Рут, какво сме решили?

— Ще му кажем, защо да не му кажем, тъкмо и той да има повод да празнува — отговори тя и целуна момченцето по челото.

— Но нека първо ви съобщя… — подхвана лекарят.

— Не искам да чувам никакво „но“ — прекъсна го Робърт. — Държа ти да узнаеш пръв, че възнамерявам да убедя управителния съвет на „Престън“ да отпусне средства за новото родилно отделение, което отдавна се надяваш да откриеш, преди да се пенсионираш.

— Но… — повтори доктор Гринуд.

— Нали се разбрахме — не искам да чувам никакво „но“. Проектът е готов от години — допълни другият мъж и погледна сина си. — Не виждам причина да не започнем незабавно строителството. — Той се извърна към главния акушер-гинеколог на болницата. — Освен ако…

Доктор Гринуд продължи да мълчи.

Госпожица Никъл видя с примряло сърце, че лекарят излиза от стаята на госпожа Давънпорт. Той носеше новороденото, за да го свали с асансьора в детското отделение. Докато се разминаваха в коридора, очите им се срещнаха и макар Гринуд да не каза нищо, госпожица Никъл разбра, че той е наясно какво е извършила.

Помисли си, че ако иска да се измъкне, сега е моментът. След като през нощта бе върнала момченцето в детското отделение, чак до сутринта беше будувала в болничната стая на госпожа Давънпорт, притеснена дали ще се разбере какво е направила. Когато доктор Гринуд надзърна в стаята, тя се престори на заспала. Нямаше представа колко е часът, не дръзваше да си погледне часовника. Очакваше лекарят да я повика отвън в коридора и да й каже, че знае истината, той обаче си тръгна точно толкова тихо, колкото беше дошъл, и Хедър Никъл реши да си мълчи.

Сега, без да сваля очи от стаята на Давънпорт, се отправи към аварийното стълбище в дъното на коридора. Постара се да не ускорява крачка. Когато до стълбището оставаха само два-три метра, тя чу глас, който веднага позна:

— Госпожице Никъл!

Застина като вкаменена и все така вторачена в аварийния изход, се запита какво да направи. Накрая се обърна с лице към господин Давънпорт.

— Трябва да си поговорим на четири очи — рече й той.

Жената се дръпна в нишата встрани от коридора — не смееше да мисли какво я чака. Нозете й се подкосиха и тя седна тежко на стола срещу Давънпорт. Така и не разбра от изражението му дали той е наясно, че именно тя носи вината. Но господин Давънпорт си беше такъв, не беше в природата му да издава чувствата си — дори в личния си живот. Госпожица Никъл не смееше да го погледне в очите, затова се вторачи през рамото му в доктор Гринуд, който тъкмо се беше качил на асансьора.

— Подозирам, че се досещате какво ще ви питам — подхвана господин Давънпорт.

— Да, досещам се — потвърди госпожица Никъл и се зачуди дали някога изобщо ще си намери работа и още по-страшно, дали няма да се озове в затвора.

Когато след десетина минути доктор Гринуд се появи отново, тя вече знаеше какво точно я чака и къде ще се озове.

— След като обмислите предложението ми, госпожице Никъл, ми се обадете в службата и ако приемате, аз ще поговоря с адвокатите си.

— Вече помислих — отвърна жената. Този път погледна господин Давънпорт право в очите. — Приемам. С удоволствие ще продължа да работя в дома ви като бавачка.