Джефри Арчър
Синове на съдбата (17)

17.

— Всички да станат. Ще се гледа делото „Щатът срещу госпожа Анита Кърстен“ със съдия Абърнати.

Съдията зае мястото си и погледна към адвоката на обвиняемата.

— Смятате ли се за виновна, госпожо Кърстен? Флечър стана иззад писалището.

— Клиентката ми не се смята за виновна, господин съдия. Абърнати вдигна очи.

— Вие ли сте защитникът на обвиняемата?

— Да, господин съдия.

Абърнати се взря в листа пред себе си.

— Май не съм ви срещал досега, господин Давънпорт.

— Не, не сте, господин съдия, явявам се за пръв път в съдебната зала.

— Бихте ли дошли при мен, господин Давънпорт?

— Да, господин съдия.

Флечър излезе иззад малкото писалище и се отправи към съдията, при тях дойде и прокурорът.

— Добро утро, уважаеми господа — поздрави съдия Абърнати. — Разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли квалификацията, каквато се изисква, за да пледирате пред съда?

— Не, нямам, господин съдия.

— Ясно. Клиентката ви знае ли?

— Да, знае, господин съдия.

— И все пак няма нищо против да я защитавате, макар и да знае, че за престъплението, в което е обвинена, се полага смъртно наказание.

— Да, господин съдия.

Съдията се извърна към главния прокурор на щат Кънектикът.

— Възразявате ли господин Давънпорт да защитава госпожа Кърстен?

— Ни най-малко, господин съдия, всъщност щатската прокуратура приветства това.

— Не се и съмнявам — вметна Абърнати, — но разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли някакъв опит като юрист?

— Опитът ми не е голям, господин съдия — призна си Флечър. — Следвам право в Йейлския университет, във втори курс съм и това е първото ми дело.

Съдията и главният прокурор се усмихнаха.

— А кой ви преподава? — попита Абърнати.

— Професор Карл Ейбрахамс.

— Тогава с гордост ще ръководя първото ви дело, господин Давънпорт, защото професорът е преподавал и на мен. А вие, господин Стамп, къде сте завършили?

— В Южна Каролина.

— Макар това да е твърде необичайно, в крайна сметка решава обвиняемата. Да започваме.

Главният прокурор и Флечър се върнаха на местата си. Съдията погледна младежа.

— Искате ли освобождаване под гаранция, господин Давънпорт?

Флечър пак стана на крака.

— Да, господин съдия.

— Въз основа на какво?

— Госпожа Кърстен не е осъждана досега и не представлява обществена опасност. Има две деца, Алън на седем години и Дела на пет, сега живеят при баба си в Хартфорд.

Съдията се извърна към главния прокурор.

— Обвинението възразява ли обвиняемата да бъде пусната под гаранция?

— Да, господин съдия. И то не само защото за престъплението, в което госпожа Кърстен е обвинена, се полага смъртно наказание, но и защото убийството е предумишлено. Ето защо съм на мнение, че обвиняемата представлява опасност за обществото и може да се опита да се укрие от щатското правосъдие.

Флечър скочи от стола.

— Възразявам, господин съдия.

— Въз основа на какво, господин Давънпорт?

— За такова престъпление наистина е предвидено смъртно наказание, така че, и да напусне щата, госпожа Кърстен не може да се укрие от правосъдието, още повече че живее в Хартфорд, където работи като чистачка в болница „Сейнт Мери“, освен това и двете й деца ходят в местно училище.

— Някакви други съображения, господин Давънпорт?

— Нямам, господин съдия.

— Отказвам да пусна обвиняемата под гаранция — оповести Абърнати и удари с чукчето. — Насрочвам следващото съдебно заседание за понеделник, седемнайсети този месец.

— Всички да станат на крака.

На излизане от съдебната зала господин Абърнати намигна на Флечър.

* * *

Трийсет и четири минути и десет секунди. Нат не успя да прикрие радостта си, че не само е счупил собствения си рекорд, но и се е наредил шести в лекоатлетическите състезания в университета и със сигурност ще го включат в отбора за турнира с Бостънския университет.

Докато правеше обичайните упражнения за разтягане, при него дойде Том.

— Браво на теб! — поздрави го той. — Обзалагам се, че до края на сезона ще смъкнеш от времето още една минута.

Докато си обличаше долнището на анцуга, Нат погледна големия червен белег отзад на крака си.

— Хайде да вечеряме заедно — предложи приятелят му — и да го ознаменуваме. Искам да обсъдя нещо с теб, преди да се прибера в Йейл.

— Довечера не мога — отвърна Нат, докато вървяха към съблекалнята. — Имам среща с едно момиче.

— Познавам ли го?

— Не — рече другото момче. — Но това ми е първата среща от доста месеци и да ти призная, съм доста притеснен.

— Капитан Картрайт притеснен! Ново двайсет! — прихна приятелят му.

— Точно там е проблемът — каза Нат. — Тя ме мисли за някаква кръстоска между Дон Жуан и Ал Капоне.

— Както гледам, ти е разбрала спатиите — подсмихна се Том. — Разказвай, де!

— Няма нищо за разказване. Срещнах я по време на крос на билото на хълма. Умна е, свирепа, доста хубавка и ме мисли за изпечен негодник.

После Нат повтори разговора им пред кафенето.

— Ралф Елиот явно те е изпреварил със своята си версия — отбеляза Том.

— Остави го Елиот. Как мислиш, дали да сложа сако и вратовръзка?

— Не си ми искал такива съвети още откакто бяхме гимназисти.

— Когато се налагаше да взимам от теб сако и вратовръзка. Е, какво ще ме посъветваш?

— Парадна униформа с всичките му ордени и медали.

— Без майтап!

— Е, така поне ще затвърдиш мнението й за теб.

— Точно него се опитвам да разсея.

— В такъв случай погледни нещата през нейните очи.

— Казвай, де.

— Как според теб ще бъде облечена тя?

— Нямам представа, виждал съм я всичко на всичко два пъти в живота си и първия беше по наплескани с кал шорти.

— Много секси, няма що! Все пак надали ще ти се изтърси по анцуг. А втория път?

— Облечена по модата, но без да се набива на очи.

— Ами и ти се облечи така, което няма да е никак лесно, понеже по теб няма нищо модно, а както ми я описваш, тя е убедена, че правиш всичко възможно да биеш на очи.

— Отговори ми, де — подкани другото момче.

— Лично аз щях да се облека спортно — отвърна Том. — Но не с тениска, а с риза, панталон и пуловер. Като твой съветник по облеклото бих могъл, естествено, да ви правя компания по време на вечерята.

— А, без тия! Ще вземеш да се влюбиш в нея.

— Явно държиш много на това момиче — отбеляза тихо Том.

— Според мен е божествена, което не й пречи да си мисли какви ли не небивалици за мен.

— Е, щом е приела да вечеряте заедно, едва ли те мисли чак за такъв негодник.

— Да, но условията бяха доста необичайни — поясни Нат и разказа какво е предложил на момичето, само и само то да склони да се срещнат.

— Е, вече ти казах, хлътнал си не на шега, това обаче не променя факта, че искам да те видя. Дай да закусим заедно. Или смяташ да похапнеш и на закуска със загадъчната дама от Изтока?

— Ще се изненадам много, ако тя склони — отвърна натъжен Нат. — И ще бъда разочарован.

* * *

— Колко според теб ще продължи делото? — попита Ани.

— Ще приключим за една сутрин, ако признаем убийството, но пледираме, че е непредумишлено. Тогава сигурно ще се наложи да се явим пред съда само още веднъж — за да чуем присъдата.

— Възможно ли е? — поинтересува се Джими.

— Да, от прокуратурата ми предлагат да се споразумеем.

— Виж ти! — учуди се Ани.

— Ако се съглася да я съдят за непредумишлено убийство, Стамп ще поиска най-много три години затвор, което ще рече, че с добро поведение и предсрочно освобождаване Анита Кърстен ще лежи само година и половина. Ако не приемем, прокурорът смята да иска смъртна присъда за предумишлено убийство.

— В нашия щат за нищо на света няма да пратят на електрическия стол жена, убила мъжа си.

— Така си е — съгласи се Флечър, — но ако съдебните заседатели се заинатят, нищо чудно да дадат на подсъдимата деветдесет и девет години строг тъмничен затвор, а тя е едва на двайсет и пет, ето защо съм склонен да приема, че за нея е по-добре да лежи само година и половина, така поне ще може да се надява да прекара със семейството си остатъка от живота.

— Вярно си е — подкрепи го Джими. — Питам се обаче защо ли главният прокурор е готов да се съгласи само на три години, при положение че има всички основания да иска по-тежка присъда? Не забравяй, става въпрос за чернокожа, обвинена, че е убила бял мъж, а най-малко двама от съдебните заседатели ще бъдат чернокожи. Ако си изиграеш добре картите, могат да станат и трима и нищо чудно накрая на ваша страна да са всички съдебни заседатели.

— Освен това клиентката ми се ползва с добро име, работи на отговорно място и досега не е била осъждана. Това неминуемо ще повлияе на всеки съдебен заседател, независимо дали е бял или чернокож.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна — намеси се Ани. — Клиентката ти е отровила мъжа си със свръхдоза кураре, предизвикало парализа, а после е седнала на стълбите и е зачакала той да умре.

— Но съпругът й я е биел от години, посягал е и на децата — възкликна Флечър.

— Имаш ли доказателства, адвокате? — попита Джими.

— Не, но в деня, когато жената се съгласи да я защитавам в съда, направих доста снимки на синините и цицините по тялото й, както и на белега от изгорено върху дланта, който ще й остане за цял живот.

— От какво й е? — попита Ани.

— Онзи негодник, мъжът й, е долепил ръката й до нагорещения котлон и я е държал, докато жената е припаднала.

— Голям симпатяга, няма що! — отбеляза Ани. — Защо тогава не отстояваш мнението, че става въпрос за непредумишлено убийство, и не се позовеш на смекчаващите вината обстоятелства?

— Не го правя само защото ме е страх да не загубя делото и госпожа Кърстен да прекара остатъка от живота си зад решетките.

— Защо изобщо е наела теб за адвокат? — учуди се Джими.

— Другите са й отказали — натърти Флечър. — Пък и госпожа Кърстен реши, че хонорарът ми е неустоим.

— Въпреки това ще се изправиш срещу главния прокурор на щата.

— За мен това си е пълна загадка — за кой дявол му е да представлява обвинението в дело като това?

— Отговорът е прост — отсече другото момче. — Чернокожа жена убива бял мъж в щат, където едва двайсет на сто от населението са чернокожи и над половината от тях не си дават труда да гласуват, освен това — изненада, изненада! — през май предстоят избори.

— Колко време ти е отпуснал Стамп, за да му съобщиш решението си? — поинтересува се Ани.

— Следващото заседание е в понеделник.

— Ще намериш ли време, ако процесът се проточи? — попита жена му.

— Не, но не мога да оправдавам с това някакви компромиси.

— Значи ще караме ваканцията по съдилищата? — подсмихна се Ани.

— Няма да се учудя — потвърди Флечър и я прегърна.

— Защо не се посъветваш с професор Ейбрахамс? — възкликна жена му.

Джими и Флечър я погледнаха невярващо.

— Той съветва само президенти и държавни глави — напомни мъжът й.

— И от дъжд на вятър някой губернатор — допълни Джими.

— Ами значи е крайно време да даде съвет и на второкурсник. Нали за това му плащат.

— Да де, ама как да го поискам този съвет? — затюхка се Флечър.

— Позвъни му и го помоли да те приеме — обясни Ани. — Обзалагам се, че ще бъде поласкан.

* * *

Нат дойде в „Марио“ четвърт час по-рано. Беше избрал ресторантчето, защото беше непретенциозно: маси, застлани с покривки на бели и червени карета, букетчета цветя, черно-бели снимки на Флоренция по стените. Освен това Том му беше казал, че спагетите са домашни, правела ги жената на съдържателя, и това бе пробудило спомените от пътуването им до Рим. Нат се бе вслушал в съвета на приятеля си и дойде облечен в спортна синя риза, сив панталон и тъмносин пуловер, без вратовръзка и сако — Том го беше одобрил.

Представи се на Марио, който му предложи закътана маса в ъгъла. След като изчете няколко пъти листа с менюто, си погледна часовника и се притесни още повече. Сигурно десетина пъти бе проверявал дали има достатъчно пари в брой, в случай че тук не работят с кредитни карти. Вероятно щеше да е по-разумно да се поразходи по улицата.

Още в мига, в който видя Су Лин, разбра, че пак е сгафил. Тя беше облечена в добре скроен син костюм по последната мода, светла шемизета и тъмносини обувки. Нат стана от стола и й махна. Су му се усмихна — усмивка, с каквато не го беше озарявала дотогава и която я правеше още по-очарователна.

— Извинявай — рече Нат и стана, за да издърпа като истински кавалер стола й.

— За какво се извиняваш? — учуди се момичето.

— За облеклото. Признавам си, доста умувах какво да облека и пак не улучих.

— Аз също — каза Су Лин. — Очаквах да ми се изтърсиш в униформа, окичена с медали — добави тя, след което съблече сакото и го сложи върху облегалката на стола.

Нат прихна и двамата сякаш така и не спряха да се смеят цели два часа, чак докато той попита момичето дали иска кафе.

— Да, без сметана — отговори Су Лин.

— Разказах ти за майка си и баща си, сега е твой ред — подкани младежът. — И ти ли като мен си единствено дете?

— Да, баща ми е бил сержант в Корея, където се е запознал с майка ми. Били са женени само от няколко месеца, когато той е загинал в битката при Юдамни.

На Нат му се прииска да се наведе и да й хване ръката.

— Моите съболезнования — рече той.

— Благодаря — отвърна простичко момичето. — Мама решила да се изсели в Щатите, за да се запознаем с баба ми и дядо ми. Но така и не ги открихме. — Този път вече Нат я хвана за ръката. — Била съм съвсем малка, не съм осъзнавала какво става, но мама не се дава току-така. Намерила си работа в химическо чистене „Сторс“ недалеч от книжарницата, собственикът я пуснал да живее над ателието.

— Знам го това химическо чистене — прекъсна я Нат. — Татко си носи ризите само в него, много е доволен и…

— Така е, откакто мама работи там, но се е наложило да жертва всичко, за да ми даде добро образование.

— Явно прилича на моята майка — отбеляза Нат точно когато при тях дойде Марио.

— Всичко наред ли е, господин Картрайт?

— Беше много вкусно, признателен съм ви, Марио — отвърна младежът. — Сега остава само да ми донесете сметката.

— Веднага, господин Картрайт. За нас е чест да посетите заведението ни.

— Благодаря — отвърна Нат, опитвайки се да потули притеснението си.

— Какъв бакшиш му даде, за да ги говори тези неща? — подсмихна се Су Лин, след като съдържателят се отдалечи.

— Десет долара. Никога не ме подвежда.

— Но дали винаги действа? — попита тя.

— О, да, повечето момичета, които съм канил на среща, започват да се събличат още преди да сме се върнали в колата.

— Значи ги водиш всичките тук.

— А, не. Ако очаквам да е авантюра за една нощ, ги водя в „Макдоналдс“, после в мотел, ако е сериозно, ги каня в „Олтнейви Ин“.

— А коя група е за „Марио“? — продължи с въпросите момичето.

— Не мога да ти отговоря — рече Нат, — защото не съм водил тук никого.

— Поласкана съм — отбеляза Су Лин, докато Нат й държеше сакото. На излизане от ресторанта го хвана за ръка. — Всъщност изобщо не си такъв отворко, нали?

— Да, срамежлив съм си — потвърди той. Отправиха се към студентското градче.

— Което не може да се каже за най-заклетия ти враг — Ралф Елиот. — Нат не отвърна нищо. — Тъкмо се запознахме, и ми определи среща.

— Да ти призная, и аз щях да го направя, но ти си тръгна.

— По-скоро избягах — напомни Су Лин. Младежът се извърна към нея и се усмихна. — Но още по-интересното е, че почти не си участвал в бойни действия във Виетнам, а си ни станал герой. — Нат понечи да възрази, но тя добави: — Събира ти се, има-няма, половин час.

— Откъде знаеш? — учуди се той.

— Направих малко проучване, капитан Картрайт, и както се е изразил Стайнбек, установих, че „плаваш из житейското море под лъжовен флаг“. Срещнах този цитат днес — вметна момичето, — не си мисли, че съм кой знае колко начетена. Когато си скочил в хеликоптера, дори не си носел оръжие. Бил си офицер в интендантството и изобщо не е трябвало да бъдеш в машината. Всъщност си е било нарушение да се метнеш без разрешение в хеликоптера, освен това пак без разрешение си скочил и от него. Ако не си го направил, са щели да те изправят пред военен съд, така да знаеш.

— Вярно си е — потвърди Нат, — но не казвай на никого, защото това ще ме лиши от обичайните три момичета на нощ.

Су Лин сложи ръка пред устата си и прихна.

— Аз обаче не спрях дотук, продължих да чета нататък и трябва да отбележа, че след като хеликоптерът се е разбил в джунглата, ти си се държал като истински храбрец. Искало се е доста смелост с разкъсан от снаряда крак да влачиш с носилката онзи клетник, който по-късно е издъхнал — това сигурно е оставило незаличима следа. — Нат не каза нищо. — Извинявай — рече Су Лин, когато навлязоха в студентското градче. — Беше доста нетактично да ти го казвам това последното.

— Признателен съм ти, че си се постарала да откриеш истината — взря се Нат в тъмнокафявите й очи. — Малцина ще си направят този труд.