Франсис Скот Фицджералд
Семейство по време на бурята

I

Двамата мъже пътуваха нагоре по хълма срещу кървавочервеното слънце. Памуковите полета край пътя бяха оголели и изсъхнали, а боровете не помръдваха в безветрието.

— Когато съм абсолютно трезвен — говореше докторът, — та искам да кажа, че когато съм абсолютно трезвен, не виждам света такъв, какъвто го виждаш ти. Приличам на един мой приятел, който не виждаше добре с едното око и му сложиха очила, за да си коригира зрението. В резултат на това все му се привиждаха елипсовидни слънца и все залиташе по наклонени бордюри, докато накрая хвърли очилата. Като се има предвид, че по-голямата част от деня съм упоен, залавям се само за такава работа, каквато зная, че мога да върша в подобно състояние.

— М-м… да — съгласи се неловко брат му Джийн. В момента докторът беше леко пийнал и Джийн не намираше удобен момент за онова, което трябваше да му каже. Както повечето южняци от по-низшите слоеве той притежаваше онази дълбоко вкоренена учтивост, характерна за всички бурни и горещи краища — не можеше да промени темата, ако брат му не млъкнеше за момент, а Форест не преставаше да говори.

— Или съм много щастлив — продължаваше той, — или ужасно нещастен. Или се смея, или плача като алкохолик и докато въздействието на алкохола затихва в мен, животът наоколо услужливо се ускорява, тъй че колкото по-малко от вътрешната ми същност остава в мен, толкова по-забавна става подвижната картина отвън. Загубил съм уважението на ближния си, но в замяна на това пък получих цироза на емоциите. И тъй като чувствителността и съжалението ми вече нямат определена насока, а се разпростират върху каквото ми попадне, съм станал изключително добър човек — много по-добър, отколкото когато бях добър лекар.

Когато след последния завой пътят се изправи и в далечината Джийн видя своя дом, той си спомни лицето на жена си, когато го накара да й обещае, и повече не можеше да чака.

— Форест, има едно нещо…

Но в същия момент докторът спря внезапно колата си пред малка къща точно зад боровата горичка. На предните стълби едно осемгодишно момиченце си играеше със сива котка.

— Това е най-сладкото дете, което съм виждал — каза той на Джийн, а след това се обърна към момиченцето най-сериозно: — Хелън, трябват ли ти хапчета за писето?

Момиченцето се засмя.

— Ами не зная — отвърна несигурно то. Беше започнало нова игра с котката и те я бяха прекъснали.

— Защото тази сутрин писето ми се обади по телефона — продължи докторът. — Каза ми, че майка му не се грижела за него, и ме попита не бих ли могъл да му намеря дипломирана медицинска сестра от Монтгомъри^[1].

— Не е вярно. — Момиченцето сграбчи с възмущение котката, а докторът извади пет цента от джоба си и ги хвърли на стълбите.

— Препоръчвам голяма доза мляко — каза той и включи на скорост. — Лека нощ, Хелън.

— Лека нощ, докторе.

Когато потеглиха, Джийн опита отново.

— Слушай, спри — каза той. — Спри ей там… тук.

Докторът спря колата и братята се обърнаха един срещу друг. Приличаха си по едрите тела и малко аскетичните черти, пък и двамата бяха над четирийсет години. Различаваха се по това, че очилата на доктора не можеха да прикрият кървясалите му и сълзливи очи на пияница и набръчканото му по градски лице; бръчките на Джийн заграждаха полета, следваха посоките на покривни греди и навесни подпори, очите му имаха чист и нежен син цвят. Но най-голямата разлика се намираше във факта, че Джийн Джани беше селянин, докато Форест Джани несъмнено беше учен човек.

— Е? — попита докторът.

— Знаеш, че Пинки си е вкъщи — каза Джийн, като гледаше надолу по пътя.

— Разбрах — отвърна уклончиво докторът.

— Забъркал се в някакво сбиване в Бърмингам и някой го прострелял в главата. — Джийн се поколеба. — Повикахме доктор Берър, защото помислихме, че ти няма да искаш… може би няма да искаш…

— Няма да искам — съгласи се кротко доктор Джани.

— Ама, Форест, виж — ето каква е работата — настояваше Джийн. — Знаеш как стоят нещата — неведнъж си казвал, че доктор Берър бъкел не разбира. По дяволите, и аз не съм твърдял, че е свестен. Той казва, че куршумът притискал… притискал мозъка и не можел да го извади, без да направи кръвоизлив; не бил сигурен дали ще можем да го откараме до Бърмингам^[2] или Монтгомъри, бил много зле. Докторът нищо не свърши. Ние искаме…

— Не — отвърна брат му и поклати глава. — Не.

— Искам само да го погледнеш и да ни кажеш какво да правим — молеше Джийн. — Той е в безсъзнание, Форест. Няма да те познае, а и ти надали ще го познаеш. Работата е там, че майка му е почти полудяла.

— Тя се намира под въздействието на чисто животински инстинкт. — Докторът извади бутилка домашно уиски, разредено наполовина с вода, и отпи. — И ти, и аз знаем, че е трябвало да го удавят още в деня, в който се е родил.

Джийн трепна.

— Лош човек е — съгласи се той, — но не зная… Като го видиш да лежи така…

Когато алкохолът се разля по тялото на доктора, той изпита инстинктивното желание да стори нещо — не да се откаже от предубежденията си, а просто да направи някакъв жест, да потвърди умиращото, но все още борещо се в него желание да властва.

— Добре, ще го прегледам — каза той. — Но няма да му окажа никаква помощ, защото заслужава да умре. А даже и да умре, пак няма да изкупи онова, което стори на Мери Декър.

Джийн Джани сви устни.

— Форест, ти сигурен ли си в това?

— Дали съм сигурен! — възкликна докторът. — Разбира се, че съм сигурен. Тя умря от глад, в продължение на цяла седмица не беше слагала в уста нищо повече от две-три чаши кафе. И ако й беше погледнал обувките, щеше да разбереш, че е изминала мили.

— Доктор Берър казва…

— Какво знае той? Аз направих аутопсията в деня, в който я бяха намерили на шосето за Бърмингам. Никаква друга причина нямаше, освен глада. Тоя… тоя… — гласът му се разтрепери от вълнение — тоя Пинки… тя му е била омръзнала и той я е изгонил; искала е да се върне вкъщи. Направо ми е драго, че няколко седмици след това са го докарали в къщи инвалид.

Както говореше, докторът превключи скоростта, дръпна крака си рязко от педала на съединителя и колата подскочи; след минутка спряха пред дома на Джийн Джани.

Квадратна дървена къща с тухлени основи и добре поддържана тревна площ, отделена от стопанската част — тя превъзхождаше останалите постройки, които съставляваха град Бендинг и околния земеделски район, макар всъщност да не се различаваше по външен вид или вътрешна наредба. В тази част на Алабама отдавна бяха изчезнали последните плантаторски имения; гордите колони бяха отстъпили пред беднотията, влагата и дъжда.

Жената на Джийн, Роуз, стана от люлеещия се стол на верандата.

— Здравей, докторе. — Тя го поздрави нервно и без да го погледне. — Напоследък не си се вясвал насам.

Докторът я гледа в очите в продължение на няколко секунди.

— Здравей, Роуз, — каза той. — Здрасти, Идит… Здрасти, Юджин. — Последното се отнасяше за момченцето и момиченцето, които бяха застанали до майка си, след което се обърна със „Здрасти, Буч!“ към набития деветнайсетгодишен младеж, който се зададе иззад ъгъла с един объл камък в ръце.

— Ще правим ниска ограда тук отпред — ще стане някак си по-хубаво — поясни Джийн.

Всички те продължаваха да уважават доктора. В себе си го укоряваха, задето вече не можеха да говорят за него като за известния роднина — „казвам ти, един от най-свестните хирурзи в цял Монтгомъри“, — но знанията му и положението, което беше заемал във висшите кръгове, преди да извърши професионално самоубийство, отдавайки се на цинизъм и алкохол, си оставаха. Преди две години той се върна в Бендинг и купи половината от акциите на местната дрогерия, като продължаваше да практикува, но само в случай, че имаха крайна нужда от него.

— Роуз — подхвана Джийн, — докторът каза, че ще прегледа Пинки.

Пинки Джани, изкривил злобно устни и блед под наболата брада, лежеше в една затъмнена стая. Когато докторът махна превръзката от главата му, той простена тихо, но отпуснатото му тяло не помръдна. След няколко минути докторът постави превръзката обратно и излезе на верандата с Джийн и Роуз.

— Доктор Берър не иска ли да го оперира? — попита той.

— Не ще.

— Защо не са го оперирали в Бърмингам?

— Не зная.

— Хм. — Докторът си сложи шапката. — Този куршум трябва да се махне, и то незабавно. Притиска сънната артерия. Това е… при всички случаи не можете да го откарате до Монтгомъри с този пулс.

— Какво да правим? — Джийн пое дъх и във въздуха увисна мълчание, предизвикано от въпроса му.

— Накарайте Берър да премисли. Или повикайте някого от Монтгомъри. Ако се оперира, шансът да се спаси е двайсет и пет процента, без операция няма никаква надежда.

— Кого да повикаме от Монтгомъри? — попита Джийн.

— Всеки добър хирург може да го оперира. Даже и Берър ще може да се справи, стига да прояви достатъчно смелост.

Внезапно Роуз Джани се приближи до него, отворила широко очи, в които гореше животинско майчинско чувство. Тя го хвана за разкопчаното палто.

— Докторе, оперирай го ти! Ти можеш да го направиш. Знаеш, че някога не беше по-лош хирург от тях. Докторе, моля ти се, направи го ти.

Форест се дръпна назад, при което ръцете й изпуснаха палтото му, а той вдигна длани пред себе си.

— Виждаш ли как треперят? — каза той с подчертана ирония. — Вгледай се и ще видиш. Не смея да оперирам.

— Можеш да го направиш — намеси се бързо Джийн, — ако пийнеш една чашка, за да се стегнеш.

Докторът поклати глава и каза, като гледаше Роуз:

— Не. Както знаете, на моите решения не може да се разчита и ако нещо стане, ще излезе, че вината е моя. — В момента той малко драматизираше и подбираше внимателно думите си. — Когато открих, че Мери Декър е умряла от глад, разбрах, че мнението ми е било поставено под съмнение, тъй като съм алкохолик.

— Не съм казвала такова нещо — излъга на един дъх Роуз.

— Разбира се. Споменах го само за да ви покажа колко внимателен трябва да бъда. — Той тръгна надолу по стълбите. — Съветвам ви да извикате пак доктор Берър или, ако не успеете, да повикате някой от града. Лека нощ.

Но преди да стигне до портата, Роуз се спусна след него с пламнали от яд очи.

— Аз казах, че си алкохолик! — извика тя. — Когато съобщи, че Мери Декър е умряла от глад, го каза така, сякаш Пинки е виновен — ти, който се наливаш с уиски по цял ден! Откъде може да е сигурен човек дали съзнаваш какво вършиш? И защо се интересуваше толкова много от Мери Декър — момиче на половината на годините ти? Всички виждаха как тя идваше при теб в дрогерията и си говорехте…

Джийн, който беше дошъл след нея, я дръпна за ръцете.

— Мълчи, Роуз… Върви си, Форест.

Форест потегли и спря след първия завой, за да пийне от шишето. Отвъд бледожълтите памукови полета се виждаше къщата, където бе живяла Мери Декър, и ако това беше преди шест месеца, той можеше да се отбие при нея и да я попита защо не беше дошла в магазина да изпие ежедневната си безплатна сода или да я зарадва с рекламната козметика, оставена сутринта от един пътуващ търговец. Не беше й казвал какво изпитва към нея; никога не беше възнамерявал да го стори — тя бе на седемнайсет, той на четирийсет и пет и вече не живееше с мисълта за бъдещето, но едва когато тя избяга с Пинки Джани в Бърмингам, осъзна колко много означаваше любовта му към нея в неговия самотен живот.

Мислите му се върнаха към дома на брат му.

„Ако бях джентълмен — си каза той, — нямаше да постъпя тъй. Тогава още един човек можеше да стане жертва заради това мръсно куче, защото, ако той умреше после, Роуз щеше да каже, че аз съм го уморил.“

Въпреки това, когато загаси колата си, той се почувства доста зле — не защото можеше да постъпи по друг начин, а просто защото всичко беше толкова грозно.

Не бяха минали и десет минути, откакто се беше прибрал, когато отвън изскърцаха спирачки на кола и при него влезе Буч Джани. Беше стиснал плътно устни и присвил очи, сякаш да не допусне нито част от гнева му да се изплъзне, преди да го е излял върху когото трябва.

— Здрасти, Буч.

— Искам да ти кажа, чичо Форест, че нямаш право да говориш тъй на майка ми, ще те убия, ако говориш тъй на майка ми!

— Буч, я замълчи и седни — каза остро докторът.

— Тя и без това вече почти се поболя заради Пинки, а ти пристигаш и почваш да й говориш по този начин.

— Майка ти беше тази, която нанасяше обидите, Буч. Аз само ги преглъщах.

— Тя не знае какво говори и ти би трябвало да разбираш това.

Докторът се замисли за миг.

— Буч, какво мислиш за Пинки?

Буч се поколеба неловко.

— Виж какво, не мога да кажа, че съм го обичал кой знае колко… — тонът му стана предизвикателен — но в края на краищата той ми е брат…

— Почакай малко, Буч. Какво мислиш за това, което направи на Мери Декър?

Буч обаче се измъкна и отпуши артерията на гнева си:

— Не става въпрос за това, работата е там, че ако някой не се отнася добре с майка ми, ще отговаря пред мен. Не е честно, щом само ти си получил образование…

— Образованието съм си го получил сам, Буч.

— Не ме интересува. Ще се опитаме пак да накараме доктор Берър да го оперира или ще повикаме някой друг от града. Но ако не стане, идвам и те взимам и ти ще извадиш тоя куршум, пък даже ако трябва да държа пищов до главата ти, докато го правиш. — Той кимна задъхано, после се обърна, излезе и потегли.

„Нещо ми подсказва — помисли си докторът, — че за мен повече няма да има мир в окръга Чилтън.“ Той извика чернокожия прислужник да му сервира вечерята. После си сви цигара и излезе на задната веранда.

Времето се беше променило. Небето се бе покрило с облаци, тревата се люлееше тревожно и неочаквано западаха дъждовни капки, след което изведнъж спряха. Само преди минута беше топло, но сега усети, че потта на челото му е студена, и я изтри с носната си кърпа. Ушите му забучаха, той преглътна и поклати глава. В първия миг си помисли, че се разболява, после изведнъж бученето се откъсна от него и прерасна в усилващ се звук, все по-силен и по-близък, като грохот от приближаващ влак.

II

Буч Джани се намираше по средата на пътя за вкъщи, когато го видя — огромен и черен приближаващ се облак, който се блъсна с долния си край в земята. Макар да не го следеше внимателно, той забеляза, че облакът се разпери и обхвана целия небосвод от юг, видя бледи светкавици в него и чу нарастващ рев. Беше попаднал в силен вятър, край него се носеха отломки, части от прекършени клони, трески, по-едри парчета, които не можеха да се определят в сгъстяващия се мрак. Той слезе инстинктивно от колата и тъй като едва успяваше да се задържи прав срещу вятъра, изтича към насипа край пътя или по-скоро се намери захвърлен срещу него. В продължение на една-две минути се намираше в черния център на някакъв хаос.

Отначало се чуваше само звук и той беше част от този звук; така беше погълнат и обсебен от него, че не съществуваше отделно. Това не беше смесица от звукове, а самият Звук — огромен скърцащ лък, прокарван по струните на вселената. Звукът и силата бяха едно цяло. Те го бяха приковали към това, което според него бе насипът, като на разпятие. Някъде в този първи миг, с лице, притиснато настрани, той видя как колата му отскочи леко, завъртя се в полукръг и после с огромни подскоци се запремята безпомощно по полето. После започна бомбардировката — непрекъснатият топовен вой се накъса на тътен от гигантска картечница. Беше наполовина в съзнание, когато почувства, че се слива с един от тези тътнежи, усети как се вдига във въздуха, изтръгнат от насипа, и се понася в пространството през ослепяващата и раздираща маса от клони и клечки, след което в продължение на неизвестно колко време не съзнаваше абсолютно нищо.

Тялото го болеше. Лежеше между два клона на върха на едно дърво, въздухът беше изпълнен с прах и дъжд, но той не чуваше нищо; измина доста време, преди да осъзнае, че дървото, на което се намираше, беше повалено, и мястото сред боровите иглички, на което неволно беше кацнал, отстоеше само на пет фута от земята.

— Ама че работа! — извика силно той, вбесен. — Ама че работа! Ама че вятър! Ама че работа!

Болката и страхът го бяха направили по-проницателен и той предположи, че се е намирал над корена на дървото и е бил изхвърлен от мощното движение при изтръгването на огромния бор от земята. След като се опипа, откри, че лявото му ухо бе затъкнато с кал, сякаш някой беше поискал да направи отпечатък на вътрешността му. Дрехите му висяха на парцали, сакото му бе разпрано по средния шев на гърба и когато един отделен повей се опита да го съблече, той почувства как се беше врязало под мишниците му.

След като стъпи на земята, пое към бащиния си дом, но местността, през която минаваше, бе нова и непозната. Нещото — не знаеше, че това беше торнадо — бе прорязало просека, широка четвърт миля, и когато прахът бавно се уталожи, той се обърка от невижданите дотогава гледки. Беше неестествено камбанарията на църквата в Бендинг да се вижда оттук; помежду трябваше да има горички с дървета.

Но къде се намираше той? Защото би трябвало да е близо до къщата на Болдуин; едва когато премина по огромните купчини от дъски, приличащи на разхвърлян склад за дървен материал, Буч осъзна, че къщата на Болдуин вече не съществува и после, след като огледа с обезумял поглед наоколо, че я няма и къщата на Некрони на хълма, нито къщата на Пелцър в подножието. Нямаше ни светлинка, ни звук, само дъждът падаше върху повалените дървета.

Той се впусна да бяга. Като видя в далечината очертанията на бащиния си дом, извика облекчено „Хей!“, но когато се приближи, осъзна, че нещо липсва. Бараките ги нямаше, а пристроеното крило, в което се намираше стаята на Пинки, беше изцяло отнесено.

— Майко! — извика той. — Татко!

— Никой не му отвърна, едно куче изскочи от двора и го близна по ръката…

… Двайсет минути по-късно, когато доктор Джани спря колата в Бендинг пред дрогерията си, беше съвсем тъмно. Електрическото осветление бе угаснало, но по улиците вървяха хора с фенери и след минута около него се събра малка тълпа. Той отключи вратата забързано.

— Някой да разбие вратата на старата болница „Уигинс“. — Докторът посочи към отсрещната страна на улицата. — В колата ми има шестима тежко ранени. Няколко души да ги пренесат там. Доктор Берър тук ли е?

— Ето го — обадиха се с готовност няколко гласа в тъмното и докторът, с чанта в ръка, излезе от тълпата.

Двамата мъже се изправиха лице срещу лице на светлината от фенерите, забравили за омразата помежду си.

— Един господ знае колко още ще има — каза доктор Джани. — Ще взема бинтове и дезинфекционни средства. Ще има доста фрактури… — Той повиши глас: — Някой да ми донесе едно буре.

— Аз ще започна отсреща — каза доктор Берър. — Там допълзяха още пет-шест души.

— Какво е направено? — обърна се доктор Джани към мъжете, които го последваха в дрогерията. — Обадили ли са се в Бърмингам и Монтгомъри?

— Телефонните жици са съборени, но телеграфът върши работа.

— Някой да извика доктор Коуин от Уътела и да каже на всички, които имат коли, да отидат до Уилар Пайк и оттам да преминат по всички улици на път за Корсика. На кръстопътя до негърския магазин няма останала нито една къща. Настигнах много хора, които идваха насам, всичките ранени, но нямах място за повече. — Докато говореше, той хвърляше бинтове, дезинфекционни средства и лекарства върху едно одеяло. — Мислех, че имам много повече такива неща на склад. Чакайте! — извика той. — Някой да отиде в падината, където живеят семейство Уили, и да огледа. Карайте направо през полето — пътят е задръстен… Ей ти, с шапката — Ед Дженкс ли беше?

— Да, докторе.

— Виждаш какво съм сложил тук, нали? Събери всичко в магазина, което прилича на тези неща, и ми го донеси отсреща, ясно?

— Да, докторе.

Когато докторът излезе на улицата, жертвите вече прииждаха в града — жена, тръгнала пеш с тежко ранено дете на ръце, каруца, натоварена със стенещи негри, обезумели мъже с ужасяващи разкази. Отвсякъде в слабо осветения мрак се надигаше смут и истерия. От Бърмингам пристигна с двуколка някакъв репортер, целият в кал — колелата й преминаха през повалените жици и съчки, които препречваха пътя, носеше се сирената на полицейска кола от град Купър, намиращ се на трийсет мили разстояние.

Пред вратите на болницата, която беше затворена през последните месеци поради липса на пациенти, вече се беше събрала цяла тълпа. Докторът се промъкна през навалицата от бледи лица и влезе в първото отделение, благодарен при вида на готовата за пациенти редица от стари железни легла. Доктор Берър вече работеше в другия край на коридора.

— Донесете ми десетина фенера — нареди той.

— Доктор Берър иска йод и лейкопласт.

— Добре, ето там… Хей, Шинки, застани до вратата и не пускай никого, освен онези, които не могат да ходят. Някой да изтича до бакалията да види дали няма свещи.

Отвън улицата вече гъмжеше от гласове — плач на жени, противоречиви напътствия на доброволни групи, заели се да разчистват пътя, напрегнатото стакато от викове на хора, които се опитват да се справят с положението. Малко преди полунощ пристигна първата група на Червен кръст. Но тримата лекари заедно с другите двама, дошли от близките села, бяха изгубили представа за времето много преди това. Към десет часа започнаха да докарват мъртвите, бяха двайсет, станаха двайсет и пет, трийсет, четирийсет — списъкът растеше. Тъй като вече не се нуждаеха от нищо, те чакаха, както подобава на прости труженици, в един гараж отзад, а потокът от ранените — цели стотици — се нижеше през старата болница, построена само за двайсетина души. Бурята беше причинила счупвания на крака, ключици, ребра, бедра, рани по гърба, лактите, ушите, клепачите, носа; имаше наранявания от летящи дъски, странни трески, забити на странни места, и един скалпиран мъж, който щеше да се оправи и да му поникне наново коса. Живи или мъртви, доктор Джани познаваше всяко едно лице и знаеше имената почти на всички.

— Недей да се тревожиш повече. Били е добре. Не мърдай, за да мога да те превържа. Всяка минута пристигат толкова много хора, но е такава адска тъмница, че не могат да разпознаят никого… Готово, мисис Оуки. Няма нищо… Ще сложа малко йод тук… А сега да видим този мъж.

Два часът. Старият лекар от Уътела не издържа повече, но вече бяха дошли нови хора от Монтгомъри, които го заместиха. Из въздуха в помещението, натежал от миризмата на дезинфекционни средства, непрестанно се носеше откъслечен говор, който достигаше смътно до доктора през все повече напластяващата се умора:

— … Презглава… направо ме търкаляше презглава. Хванах се за един храст, но ме понесе заедно с него.

— Джеф! Къде е Джеф?

— … Сигурен съм, че прасето беше довлечено от сто ярда…

— … спря влака тъкмо навреме. Всички пътници излязоха и помогнаха да издърпат стълбовете…

— Къде е Джеф?

— Той ми рече: „Дай да слезем в мазето“, пък аз му викам: „Нямаме мазе…“

— … Ако няма повече носилки, намерете няколко по-леки врати.

— … Пет секунди? Виж ти, на мен ми се сториха пет минути!

По едно време чу, че са видели Джийн и Роуз с двете им най-малки деца. На път за града той беше минал край къщата им и понеже бе видял, че е цяла, не се бе отбил. Семейство Джани имаха късмет — къщата на доктора беше останала извън обсега на бурята.

Едва когато уличните лампи светнаха окончателно и той видя тълпата, която чакаше да получи горещо кафе от Червен кръст, усети колко е уморен.

— Най-добре ще е да си починете — му каза един млад лекар. — Аз ще поема тази част от стаята. При мен има две сестри.

— Добре… добре. Ще свърша с тази редица.

Евакуираха ранените към големите градове с влака веднага щом им привържеха раните, а местата им се заемаха от нови. Оставаха му още две легла — в първото се оказа Пинки Джани.

Постави стетоскопа до сърцето му. Биеше слабо. Изглеждаше невероятен самият факт, че именно той, толкова слаб и тъй близо до смъртта, бе успял да преживее бурята. Как беше попаднал тук, кой го бе открил и докарал, само по себе си представляваше загадка. Докторът огледа тялото: дребни контузии и наранявания, два счупени пръста, затъкнати с кал уши както при всички — нищо повече. В първия миг се поколеба, но дори когато затвори очи, образът на Мери Декър му се видя избледнял, далечен. Нещо чисто професионално, което нямаше нищо общо с човешките чувства, се беше събудило у него и той нямаше сили да го отпъди. Протегна напред ръцете си — трепереха едва забележимо.

— По дяволите!

Излезе от стаята и сви по коридора, където извади от джоба си шишето с останалото от следобед уиски с вода. Пресуши го. След като се върна в стаята, той дезинфекцира два инструмента и постави местна упойка на един квадратен сектор в долната част на черепа на Пинки, където раната се беше затворила над куршума. Повика една сестра при себе си и със скалпел в ръка коленичи до леглото на своя племенник.

III

Два дни по-късно докторът обикаляше с колата си печалните земи край града. Беше се оттеглил след спасителната работа в първата напрегната нощ, защото смяташе, че с настоящото си положение на аптекар може да смути колегите си. Докарването на пострадалите от отдалечените райони обаче му създаваше доста работа и той се посвети на това под прикритието на Червения кръст.

Пътят на демона можеше лесно да се проследи. С бързоходните си ботуши беше следвал произволен маршрут, през поля и гори и даже се бе движил цивилизовано по пътищата до момента, в който се бе натъквал на завой — тогава отново бе свървал както му дойде. На моменти следата му можеше да се забележи в памуковите полета, целите в бяло, но този памук беше дошъл от пълнежа на стотици юргани и дюшеци, върнат обратно там от бурята.

Той спря за малко пред една купчина дърва, доскоро негърска колиба, и се заслуша в разговора между двама журналисти и две плахи негърчета. Старата им баба, с бинтована глава, седеше сред развалините и преживяше някакво месо, като не преставаше да се люлее в стола си.

— Но къде е реката, през която ви е пренесла бурята? — попита единият от журналистите.

— Там.

— Къде?

Негърчетата погледнаха баба си с молба за помощ.

— Ей там зад гърбовете ви — каза старицата.

Журналистите изгледаха с отвращение калната бара, широка четири ярда.

— Това не е река.

— Туй е река Менада и откакто се помня, сме й викали все тъй. Да, сър, туй е река Менада. А пък тези двете момчета вятърът ги дигна през нея и те паднаха от другата страна ей тъй и нищо им нямаше. Връз мен пък падна коминът — заключи тя, като се попипа по главата.

— Искаш да кажеш, че това е било всичко? — попита с възмущение по-младият от журналистите. — Че това е реката, през която са прелетели! И сте накарали сто и двайсет милиона хора да повярват…

— Точно тъй, момчета — прекъсна го доктор Джани. — Това е една истинска река за този край. И ще стане по-голяма, когато тези малчугани пораснат.

Той хвърли двайсет и пет цента на старицата и потегли.

Когато наближи църквата извън града, спря и преброи новите кафяви могили, които се открояваха в гробището. Вече наближаваше центъра на бедствието. Ето я къщата на семейство Хаудън, от което трима бяха мъртвите — беше останал само паянтовият комин, куп боклук и едно плашило в градината, оцеляло по ирония на съдбата. Сред развалините на отсрещната къща върху едно пиано крачеше наперен петел — гръмогласен самодържец във владението си от сандъци, обуща, съдове, книги, календари, килими, столове и рамки от прозорци, смачкано радио и шевна машина, останала без крака. Навсякъде наоколо имаше разпердушинени легла — одеяла, матраци, огънати пружини, раздърпани дюшеци, — досега не се беше замислял каква голяма част от живота си хората прекарват в леглата. Тук и там крави и коне, повечето с петна от дезинфекционна течност, бяха излезли отново на паша. На места виждаше палатки на Червен кръст и до една от тях докторът забеляза Хелън Килрейн, седнала със сивата котка на ръце. Обичайният куп дървен материал, напомнящ къщичка, построена от деца по време на игра и съборена в момент на яд, му каза какво се беше случило.

— Здравей, миличка — поздрави я той със свито сърце. — Писето хареса ли торнадото?

— Не го хареса.

— Какво направи?

— Мяукаше.

— Ооо.

— Искаше да избяга, но аз не го пусках и то ме одраска — ето тук.

Той погледна палатката на Червения кръст.

— Кой се грижи за теб?

— Жената от Червен кръст и мисис Уелс — отвърна тя. — Татко е ранен. Той бе застанал върху мен, за да не падне нещо отгоре ми, а аз легнах върху писето. Той е в болницата в Бърмингам. Когато се върне, сигурно пак ще построи къщата.

Докторът трепна. Той знаеше, че баща й никога вече нямаше да строи къщи, бе починал тази сутрин. Беше останала сама, но не знаеше това. Около нея се простираше тъмната вселена, безлична, несъзнаваща. Хубавото й личице се обърна доверчиво към него, когато той я попита:

— Имаш ли някакви роднини, Хелън?

— Не зная.

— Е, поне си имаш писе, нали?

— Да, но то е най-обикновена котка — призна с равнодушен глас тя, но наранена от собственото си предателство спрямо любимото същество, я прегърна по-силно.

— Сигурно е доста трудно да се грижиш за котка.

— О, не — побърза да каже тя. — Никак не е трудно. Тя не яде почти нищо.

Той бръкна в джоба си, но изведнъж размисли.

— Миличка, по-късно ще дойда пак да те видя. Ще се грижиш добре за писето, нали?

— О, да — отвърна безгрижно тя.

Докторът отново потегли. Спря пред една къща, която не беше засегната. Уолт Къпс, собственикът, си чистеше ловната пушка на предната веранда.

— Какво правиш, Уолт? Да не си намислил да застреляш следващото торнадо?

— Няма да има следващо торнадо.

— Не се знае. Я виж какво е небето. Доста се е смрачило.

Уолт се засмя и потупа пушката си.

— В близките сто години няма да има. Това е за крадците. Навъртат се много наоколо и не са само черни. Ще ми се, като идеш в града, да им кажеш да пратят хора от Националната гвардия.

— Ще им кажа. Ти без нищо ли се отърва?

— Без нищо, слава богу. И шестимата у дома. Отнесе една кокошка и навярно още я влачи нейде.

Докторът продължи към града, обхванат от някакво неприятно чувство, което не можеше да определи.

„От времето е — помисли той. — Същото усещане във въздуха като в събота.“

От един месец насам докторът изпитваше необходимост да се махне завинаги. Някога този край му даваше обещания за покой. Когато желанието, което го беше отделило временно от уморените му и остарели близки, се стопи, той се върна тук да си почине, да гледа как земята ражда плод и да живее в прости и любезни отношения със своите съседи. Покой! Знаеше, че последната семейна кавга никога няма да стихне, нищо никога няма да стихне, никога няма да бъде същото, всичко постоянно ще се влошава. Освен това беше видял как мирната земя се превръща в печален край. Тук няма покой. Махай се!

По пътя настигна Буч Джани, който отиваше в града.

— Идвах при теб — каза той, като се намръщи. — В края на краищата все пак оперира Пинки, нали?

— Качвай се… Да, оперирах го. Откъде разбра?

— Доктор Берър ни каза. — Хвърли бърз поглед към доктора, който не пропусна да забележи подозрителността в него. — Лекарите мислят, че няма да преживее днешния ден.

— Съжалявам заради майка ти.

Буч се изсмя неприятно.

— Да, да, съжаляваш.

— Казах, че съжалявам заради майка ти — повтори остро докторът.

— Чух.

Известно време мълчаха.

— Намери ли си колата?

— Дали съм я намерил? — Буч се засмя тъжно. — Намерих нещо — нямам представа дали би го нарекъл кола. А знаеш ли, можел съм да я застраховам против торнадо за двайсет и пет цента. — Гласът му се разтрепери от възмущение: — Двайсет и пет цента, ама кой да се сети да я застрахова против торнадо?

Притъмняваше, откъм юг се зачу лек пукот от гръмотевица.

— Е, единствената ми надежда е — продължи Буч с присвити очи, — че не си пил, преди да оперираш Пинки.

— Виж какво, Буч — каза бавно докторът, — беше много мръсен номер от моя страна да ви докарам това торнадо.

Не се надяваше сарказмът му да попадне в целта, но очакваше отговор, когато изведнъж съзря лицето на Буч. Беше бяло като вар, устата му бе отворена, очите втренчени и смаяни, а от гърлото му се надигна скимтящ звук. Той вдигна бавно ръка пред себе си и докторът видя.

На по-малко от миля разстояние огромен черен облак с форма на пумпал изпълни небето и се понесе към тях, като се поклащаше и въртеше, а пред него вече се долавяше повалящият свирещ вятър.

— Връща се! — изкрещя докторът.

На петдесет ярда пред тях се намираше старият железен мост над Билби Крийк. Той настъпи яко педала на газта и подкара към него. Полето беше изпълнено с хора, побягнали в същата посока. Когато стигнаха моста, той изскочи навън и дръпна Буч за ръката.

— Излизай, глупако! Излизай!

От колата се изтърси безчувствена маса, в следващия миг заедно с още пет-шест души се намериха под триъгълния свод, който мостът образуваше с брега.

— Насам ли идва?

— Не, завива!

— Оставихме дядо!

— О, спаси ме, спаси ме! Исусе, спаси ме! Помогни ми!

— Исусе, спаси душата ми!

Вятърът бързо премина над тях, а под моста се извиха тънки вихрушки с такава сила, че докторът настръхна. Веднага след това настана вакуум, без никакъв повей, и изведнъж плисна дъжд. Докторът изпълзя до ръба на моста и внимателно подаде глава.

— Отмина — каза той. — Ние усетихме само периферията, центърът премина вдясно от нас.

Виждаше го ясно, в един миг можа да различи някои от предметите, които влачеше — храсти, малки дръвчета, дъски, изкъртени буци пръст. Изпълзя навън, след това извади часовника си и се опита да засече времето, но непрогледната дъждовна завеса размазваше циферблата пред погледа му.

Вир-вода, той се прибра обратно. Буч лежеше разтреперан в най-отдалечения ъгъл и докторът го разтърси.

— Отиде към вашата къща! — извика му той. — Бъди мъж! Кой е там?

— Никой — изпъшка Буч. — Всички са при Пинки.

Дъждът вече се бе обърнал на градушка — първо дребни топчета, след тях по-едри, докато звукът им се превърна в оглушително барабанене върху железния мост.

Пощадените клетници под моста започнаха бавно да се съвземат и в облекчението си някои се разкискаха истерично. След определена граница на напрежение нервната система започва да прави своите преходи без оглед на достойнство или разум. Дори и докторът почувства заразата.

— Това е по-лошо от бедствие — каза той сухо. — Започва да става досадно.

IV

През тази пролет нямаше да има повече случаи на торнадо в Алабама. Второто — всички смятаха, че е първото, което се е върнало, тъй като за хората от окръга Чилтън то беше станало одушевена сила, направо езически бог — отне дузина къщи и нарани трийсетина души. Но този път — може би защото всеки си бе измислил начин да се предпази — нямаше смъртни случаи. Последният му театрален поклон се състоеше в преминаване по главната улица на Бендинг, при което повали телефонните стълбове и изпочупи витрините на три магазина, в това число и на дрогерията на доктор Джани.

За една седмица някои от къщите бяха издигнати отново, стегнати от стари дъски, а преди края на дългото и тучно лято на Алабама всички гробове щяха да обраснат със зелена трева. Но щяха да изминат години, докато хората от този край престанат да отбелязват събитията като станали „преди“ или „след“ торнадото — и за много семейства нищо нямаше да бъде същото.

Доктор Джани реши, че точно сега е най-подходящият момент да напусне. Той продаде онова, което бе останало от дрогерията, опустошена отчасти от неговата благотворителност, отчасти от катастрофата, и остави къщата на брат си, докато той построи отново своята. Щеше да пътува до големия град с влак, тъй като колата му се бе блъснала в някакво дърво и едва ли можеше да стигне по-далече от гарата.

По пътя той спря на няколко места, за да се сбогува — едното беше при Уолтър Къпс.

— Значи накрая те уцели — каза той, като гледаше печалната задна пристройка, която единствена показваше къде е била къщата.

— Доста зле — отвърна Уолтър. — Обаче забележи: и шестимата бяхме вътре или около къщата и нито един не пострада. Щастлив съм и благодаря на бога за това.

— Имал си късмет, Уолт — съгласи се докторът. — Случайно да си чувал дали от Червен кръст са откарали малката Хелън Килрейн в Монтгомъри или в Бърмингам?

— В Монтгомъри. Знаеш ли, аз бях в града, когато тя дойде с котката и търсеше някой да й превърже лапата. Може би беше вървяла цели мили през дъжда и градушката, но единственото нещо, което я интересуваше, беше котето й. Колкото и зле да се чувствах, не можах да не се разсмея, като я видях каква е куражлийка.

Докторът помълча малко.

— Не можеш ли да си спомниш дали има някакви живи близки.

— Не си спомням, сър — отвърна Уолтър, — но ми се струва, че няма.

Последното място, където се отби, беше пред къщата на брат му. Всички бяха налице, даже и най-малките — работеха из развалините. Буч вече беше направил навес, където да приберат оцелялата покъщнина. Освен него, най-цялостно запазеното нещо беше облият бял камък, който трябваше да бъде част от оградата около градината.

Докторът извади от джоба си сто долара в банкноти и ги подаде на Джийн.

— Можеш да ми ги върнеш някой ден, но недей да бързаш — каза му той. — Това е от парите, които получих за дрогерията. — Докторът прекъсна благодарностите на брат си: — Опаковай добре книгите ми, когато пратя някой за тях.

— Смяташ там да практикуваш медицина ли, Форест?

— Може би ще опитам.

Братята си подържаха ръцете една минута, след което двете най-малки деца дойдоха да се сбогуват. Роуз бе застанала отзад, облечена в стара синя рокля — нямаше пари, за да се облече в черно заради най-големия си син.

— Довиждане, Роуз — каза докторът.

— Довиждане — отвърна му тя, а след това добави с глух глас: — Желая ти щастие, Форест.

В един миг му се прииска да каже нещо утешително, но разбра, че няма смисъл. Срещу него се бе изправил майчинският инстинкт — същата сила, която бе накарала малката Хелън да върви с раненото коте през бурята.

На гарата си купи еднопосочен билет за Монтгомъри. Селото му изглеждаше мрачно под небето на закъснялата пролет и той си помисли с почуда, че преди шест месеца същото това място му се беше сторило не по-лошо от другите.

Беше сам в отделението за бели на пътническия влак, след малко опипа джоба си за бутилката и я извади.

„В края на краищата на един четирийсет и пет годишен мъж му се полага повече изкуствен кураж, когато започва отначало.“ Замисли се за Хелън. „Тя няма никакви роднини. Сега тя е моето малко момиченце.“

Потупа бутилката, после я изгледа като че ли учудено.

„Е, ще трябва за известно време да те изоставим, друже. Всяка котка, която е заслужила толкова тревоги и грижи, ще има нужда от обезмаслено мляко в големи количества.“

Той се настани на седалката и се загледа през прозореца. В спомените му за ужасната седмица край него все още се носеха ветровете, връхлитаха като въздушни течения по коридора на вагона — ветровете на този свят: циклони, урагани, торнадо; сиви и черни, очаквани или непредвидени, някои идещи от небето, други — от пещерите на ада.

Но той нямаше да им позволи да докоснат повече Хелън — стига да можеше.

Задряма за момент, но го събуди един натрапчив сън: „Татко стоеше над мен, а аз стоях над писето.“

— Добре, Хелън — каза на глас той, тъй като често си говореше сам, — мисля, че старата черупка ще издържи в морето още малко — при всякакъв вятър.