Франсис Скот Фицджералд
Базил — най-големият хлапак

I

Това се случи посред нощ в един таен ресторант на Бродуей, изпълнен с бляскави и мистериозни групички от висшето общество, дипломатическите кръгове и престъпните среди. Само преди няколко минути се беше ляло искрящо вино и върху една от масите бе танцувало весело някакво момиче, но сега всички присъстващи бяха притаили безмълвно дъх. Погледите им бяха насочени към маскирания, но независимо от това елегантен мъж в официален костюм и цилиндър, който стоеше спокойно на вратата.

— Моля, никой да не мърда — каза той с възпитан и непринуден глас, в който въпреки всичко се долавяха стоманени нотки. — Тоза нещо в ръката ми може да… гръмне.

Погледът му тръгна от маса на маса — спря се на злобния мъж с навъсено лице малко по-навътре, на Хедърли, мазния таен агент на някаква чужда страна, след което се задържа малко по-дълго и може би по-нежно върху масата, където седеше само момичето с черни коси и тъмни трагични очи.

— Сега, след като постигнах целта си, може би ще ви бъде интересно да узнаете кой съм. — В очите на всички проблесна любопитство. Гърдите на тъмноокото момиче се надигнаха леко и из въздуха се разнесе слабо ухание на фин френски парфюм. — Не съм никой друг, а самият неуловим джентълмен на име Базил Лий, известен най-вече като „Сянката“.

Той свали елегантния си цилиндър и се поклони иронично от кръста нагоре. След това моментално се обърна и изчезна в нощта.

— В Ню Йорк можеш да ходиш само веднъж месечно — каза Луис Кръм, — при това трябва да си с някой от учителите.

Блесналите очи на Базил Лий се откъснаха бавно от оборите и дъските за обяви, които предлагаше пейзажът на щата Индиана, и се обърнаха към интериора на експреса „Бродуей Лимитед“. Хипнозата от сменящите се телеграфни стълбове се разсея и върху бялата покривка на отсрещната облегалка се открои тъпата физиономия на Луис Кръм.

— Когато пристигна в Ню Йорк, просто ще офейкам от даскала.

— Да, да, ще офейкаш!

— Бас държа.

— Опитай и ще видиш.

— Какво искаш да кажеш с твоето непрекъснато „ще видиш“, Луис? Какво ще видя?

Изключително ясните му тъмносини очи гледаха в момента неговия спътник с досада и раздразнение. Двамата нямаха нищо общо освен възрастта, която беше петнайсетгодишна, и дългото приятелство на бащите им, но за тях последното бе почти нищо. Освен това те пътуваха от един и същи град на Средния запад за първата година на Базил и втората на Луис в едно и също училище на Изток.

Обратно на всички традиции обаче, ветеранът Луис бе нещастен, а новакът Базил — щастлив. Луис мразеше училището. Той бе израснал изцяло под влиянието на своята енергична и жизнена майка и колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече потъваше в тъга и носталгия. Базил, от друга страна, бе живял до такава степен с разказите за живота в училищата с пансиони, че не само не изпитваше носталгия, но бе изпълнен и с радостното чувство за нещо близко и познато. И именно с мисълта, че върши точно каквото трябва, с традиционното сборичкване, миналата нощ на гара Милуоки той бе изхвърлил от влака гребена на Луис без каквато и да било причина.

Невежият ентусиазъм на Базил отвращаваше Луис и инстинктивните му опити да го охлади бяха довели до взаимна раздразнителност.

— Ще ти кажа какво ще видиш — каза той заплашително. — Ще те хванат да пушиш и няма да ти разрешат да напускаш района на училището.

— Няма, защото няма да пуша. Ще започна да тренирам футбол.

— Футбол! Да, да! Футбол!

— Честно казано, Луис, на тебе май нищо не ти харесва, а?

— Футболът определено не ми харесва. Противно е да излезеш на игрището и да те фраснат по окото.

Луис го каза с агресивен тон, тъй като майка му бе определила всичките му прояви на плахост за признак на здрав разум. Отговорът на Базил, изречен с добро чувство, бе от онези забележки, които създават врагове за цял живот.

— Може би, ако играеш футбол, ще бъдеш много по-популярен в училище — подсказа му той наставнически.

Луис не се смяташе за непопулярен. Той изобщо не виждаше нещата по този начин. Това го изуми.

— Почакай само! — извика той вбесен. — Те ще ти избият тези хлапащини от главата.

— Затваряй си устата — отвърна Базил и оправи спокойно ръбовете на първите си дълги панталони. — Само си затваряй устата.

— Бас държа, всички знаят, че по-голямо бебе от теб нямаше на Националния празник!

— Затваряй си устата — повтори Базил с понамаляла самоувереност. — Затваряй си устата, ако обичаш.

— Зная какво писаха за теб в училищния вестник…

Спокойствието на Базил се изпари.

— Ако не си затваряш устата — каза той заплашително, — ще изхвърля и четките ти за коса.

Сериозността на заплахата оказа въздействие. Луис се облегна назад, като сумтеше и мърмореше, но вече по-кротко. Беше напомнил за един от най-срамните периоди в живота на своя спътник. Във вестника, издаван от момчетата в предишното му училище под заглавието „Лични обяви“ бе написано:

Ако някой бъде така добър да отрови малкия Базил или пък намери някакъв друг начин да му затвори устата, цялото училище и аз самият ще му бъдем много задължени.

Момчетата седяха наежени един срещу друг, без да продумват. След това Базил реши твърдо да закопае отново този неприятен спомен от миналото. Сега вече всичко бе зад гърба му. Може и да е бил донейде хлапак, но сега започваше отначало. След малко споменът избледня, а заедно с него и влакът, и мрачното присъствие на Луис — дъхът на Изтока отново го обля с безкраен копнеж. Чу глас, който го извика от приказния свят — до него стоеше един мъж и през грубия пуловер, с който бе облечен, той усети ръката му върху рамото си.

— Лий!

— Да, сър.

— Сега всичко зависи от теб. Ясно?

— Да, сър.

— Добре — каза треньорът, — влез и победи.

Базил свали пуловера, облечен над раираната му фланелка, и се втурна на игрището. Оставаха само две минути до края на играта и резултатът бе три на нула за противника, но при вида на малкия Лий, който не бе пускан в игра в продължение на цяла година поради злобните планове на Дан Хаскинс, училищния грубиян, и Уизъл Уимс, неговия подлизурко, по пейките с представители на училище „Сейнт Реджис“ премина вълна от надежда.

— 33 — 12 — 16 — 22! — изкрещя Миджет Браун, дребният преден защитник.

Това беше неговият сигнал…

— О, по дяволите! — каза Базил на глас, забравил за предишната си неприятност. — Иска ми се да пристигнем там още днес.

II

Училище „Сейнт Реджис“, Исчестър

18 ноември 19 —

 

Мила мамо,

В момента нямам кой знае какви новини, но реших да ти пиша за парите, които ми пращаш. Всички момчета получават повече пари от мен, а ми се налага да си купувам разни дреболии като връзки ай обувки и др. Училището продължава да ми харесва и аз се чувствам добре, но футболният сезон приключи и не съм, много зает. В края на тази седмица ще ходя в Ню Йорк, за да гледам театрално представление. Все още не знам какво ще бъде, но може би „Квакерката“ или „Малкото момче Влу“, тъй като и двете са много хубави. Доктор Бейкън е много мил и в градчето има добър аптекар. Повече няма да пиша засега, защото трябва да уча по алгебра.

Твой любещ син

Базил Д. Лий

В мига, в който сложи писмото в плика, в безлюдната занималня влезе едно съсухрено дребно момче, седна и впери поглед в него.

— Здравей — каза Базил и се намръщи.

— Търсих те — каза дребосъкът бавно и равнодушно. — Ходих навсякъде — горе в стаята ти, после в гимнастическия салон и ми казаха, че може да си се заврял тук.

— Какво искаш?

— Трай малко, Перко.

Базил скочи на крака. Дребосъкът отстъпи една крачка назад.

— Хайде, удари ме де! — изписука нервно той. — Хайде, удари ме, защото съм наполовина на твоя ръст… Перко.

Базил трепна.

— Само да ме наречеш още веднъж така, и ще те напердаша.

— Не, няма да ме напердашиш. Брик Уейлс каза, че само ако пипнеш някой от нас…

— Но аз не съм ви и докосвал дори.

— Не беше ли подгонил няколко от нас един ден и Брик Уейлс…

— Ооо, какво искаш? — извика Базил отчаяно.

— Доктор Бейкън те вика. Пратиха ме да те намеря и някой каза, че може да си се заврял тук.

Базил сложи писмото в джоба си и излезе, а дребосъкът заедно с чувството за обида го последва. Мина по един дълъг коридор, пропит с онази миризма, описвана най-точно като мирис на развалени карамели и така характерна за всички момчешки училища, слезе по стълбите и почука на една обикновена, но внушителна врата.

Доктор Бейкън седеше зад бюрото си. Той беше хубав, червенокос епископален духовник на петдесетина години, чиято първоначална истинска заинтересованост към момчетата бе поохладена от объркания му цинизъм — неизменна съдба на всички училищни директори, която ги покрива като плесен. Преди Базил да бъде поканен да седне, трябваше да се премине през предварително установени церемонии — да се издърпат отнякъде очилата с позлатени рамки за черното им шнурче, след което да се насочат към Базил, за да се провери да не би да е някой неканен, и да се прехвърлят огромни маси от листа върху бюрото, не в търсене на нещо, а както някой би разбърквал нервно колода карти.

— Днес сутринта получих писмо от майка ти, ъъ… Базил. — Употребата на малкото му име изведнъж го стресна. Никой в училище не го бе наричал по друг начин освен Перко или Лий. — Пише, че бележките ти са слаби. Доколкото ми е известно, ти си изпратен тук срещу известни ъъ… жертви и тя очаква…

Вътре в себе си Базил се сгърчи от срам не заради лошите си оценки, а защото финансовата му неадекватност бе спомената така направо. Той съзнаваше, че е едно от най-бедните момчета в училище за богати.

Може би доктор Бейкън усети неудобството му с някакво заспало чувство в себе си; той прошумя с листата още веднъж и смени темата.

— Както и да е, това не е причината, поради която те извиках тук сега. Миналата седмица си помолил за разрешение да отидеш в събота на дневно представление в Ню Йорк. Мистър Дейвис ми каза, че може би за първи път от началото на учебната година утре ще ти бъде разрешено да напуснеш района на училището.

— Да, сър.

— Това не говори добре. Както и да е, ще ти позволя да отидеш в Ню Йорк, ако се уреди. За жалост тази събота няма свободни учители.

Устата на Базил остана отворена.

— Но аз… но, доктор Бейкън, аз знам за две групи, които ще ходят. Не може ли да отида с някоя от тях?

Доктор Бейкън разлисти бързо страниците.

— За съжаление едната се състои от малко по-големи момчета, а другата е уредила всичко още преди няколко седмици.

— А групата, която ще ходи на „Квакерката“ с мистър Дън?

— За нея говоря. Смятам, че вече всичко е уредено, и са си купили билети заедно.

Изведнъж Базил разбра. Когато срещна погледа му, доктор Бейкън бързо продължи:

— Струва ми се, че бих могъл да направя нещо. Разбира се, в групата трябва да има няколко момчета, за да си поделят разходите на учителя помежду си. Ако намериш още двама, които да дойдат с теб, и до пет часа ми съобщиш имената им, ще изпратя с вас мистър Руни.

— Благодаря ви — каза Базил.

Доктор Бейкън се поколеба. Под дългогодишно натрупвания му цинизъм се събуди някакво инстинктивно желание да разгледа необикновения случай на това момче и да разбере кое го правеше най-омразното в училище. И ученици, и учители изпитваха някаква изключителна враждебност към него и въпреки, че доктор Бейкън бе имал случаи на най-различни момчешки провинения, нито сам, нито с помощта на доверени ученици от шести курс бе успял да стигне до причината за тази омраза. По всяка вероятност не беше само едно отделно нещо, а някакво съчетание; може би въпросът опираше до недоловимите проблеми на личността. Въпреки всичко той си спомни, че при първата си среща с Базил той му се бе сторил изключително симпатичен.

Директорът въздъхна. Понякога тези неща се оправяха от само себе си. Той не бе от хората, които се намесват грубо.

— Хайде следващия месец да изпратим по-добри бележки вкъщи, Базил.

— Да, сър.

Базил бързо изтича в стаята за почивка на долния етаж. Беше сряда и повечето момчета бяха отишли в градчето Истчестър, но на Базил, който все още нямаше право да напуска района, му беше забранено да ходи с тях. Когато огледа онези, които все още стърчаха около масите с игрите и пианото, той разбра, че никак няма да му бъде лесно да намери някой, който да дойде с него. Защото Базил твърде добре съзнаваше, че е най-непопулярният сред своите съученици.

Всичко бе започнало почти изведнъж. Един ден, по-малко от две седмици след пристигането му, няколко по-дребнички момчета, може би подучени от някого, неочаквано го наобиколиха и започнаха да му викат „Перко“. През следващата седмица се сби на два пъти и в двата случая тълпата, с бурни крясъци и насърчения, бе на страната на противника му. Наскоро след това, както просто се блъскаше незабележимо заедно с всички останали, за да влезе в столовата, Карвър, капитанът на футболния отбор, се изви, хвана го отзад за врата, задържа го и го удари силно. Приближи се тихичко до една от групите край пианото и чу: „Изчезвай. Не си ни притрябвал.“

Един месец по-късно Базил започна да осъзнава до каква степен бе непопулярен. Това го ужаси. Един ден, след някакво особено горчиво унижение, той се качи в стаята си и се разплака. Опита се да стои настрана известно време, но и това не помогна. Обвиняваха го, че се промъква ту тук, ту там с лоши намерения. Объркан и нещастен, той разглеждаше лицето си в огледалото и се опитваше да открие в него тайната за омразата на другите — в изражението на очите си, в усмивката.

Сега разбра, че в някои неща бе сгрешил още в самото начало — беше се хвалил, беше се оказало, че не го бива във футбола, бе посочвал на другите собствените им грешки, в клас се беше перчил с необикновения си запас от знания по обща култура. Но той бе опитал да се поправи и сега не разбираше защо не може да изкупи грешката си. Сигурно бе прекалено късно. Бе заклеймен завинаги.

Базил наистина бе станал изкупителна жертва, набеденият злодей, един вид сюнгер, който попива цялата злоба и избухливост наоколо; както най-уплашеният от няколко души някак си събира страха на останалите и ни се струва, че се страхува заради всички. Положението му не се облекчаваше от очевидния за всички факт, че неповторимото му самочувствие, с което бе дошъл в „Сейнт Реджис“ през септември, бе напълно смазано. Момчетата, които преди няколко месеца не смееха да му повишат тон, сега го дразнеха безнаказано.

Отиването в Ню Йорк бе започнало да означава всичко за него — откъсване от ежедневните му мъки и поглед към дълго лелеяния романтичен рай. Отлагането от седмица на седмица в резултат на неговите прегрешения — например непрекъснато го хващаха да чете след времето за изгасване на лампите, тъй като в своето нещастие той се опитваше да избяга от реалността, като се наслаждаваше на чуждото щастие — бе разпалило копнежа му толкова, че той се бе превърнал в изгарящ глад. Ако не отидеше, Базил нямаше да може да го понесе и той си прехвърли наум неколцината, които би могъл да уговори да дойдат с него. Това бяха Фет Гаспър, Тредуей и Бъгс Браун. След като обходи набързо стаите им, той разбра, че се бяха възползвали от правото си да ходят в сряда следобед в Истчестър.

Базил не се колеба. Разполагаше само с времето до пет часа и единственият му шанс бе да ги последва. Нямаше да му бъде за първи път да излезе извън района без разрешение, макар че последният му опит бе завършил злополучно с продължаване на принудителния му престой в училището. Отиде в стаята си и си облече дебел пуловер — палтото можеше да издаде намеренията му, — сложи върху него куртката и напъха шапката си в задния джоб. След това слезе долу и се запъти през моравата към гимнастическия салон, като си свиркаше безгрижно с уста. Когато приближи, спря за малко, сякаш надничаше през прозорците — първо от единия край на пътеката, после от другия, който бе близо до ъгъла на сградата. Оттам продължи бързо, но не прекалено бързо, през люляковите храсти. След това се стрелна край ъгъла, прекоси дългото затворено пространство, което не се виждаше от прозорците, и като раздалечи тела на оградата, пропълзя през нея и стъпи на чужда земя в съседното имение. Засега бе свободен. Сложи шапката на главата си, за да се предпази от студения ноемврийски вятър, и пое по пътя към градчето, което се намираше на половин миля.

Истчестър представляваше малко земеделско селище с дребна обувна фабрика. Заведенията, които обслужваха нейните работници, бяха и любимите места на момчетата — едно кино, ресторант на крак, намиращ се във фургон на колела, който се наричаше „Кучето“, и „Бостънската сладкарница“. Базил реши да опита първо в „Кучето“ и веднага попадна на една от възможностите.

Това бе Бъгс Браун, едно истерично момче, което често получаваше припадъци и бе упорито отбягвано от останалите. След години той стана отличен адвокат, но по това време момчетата в „Сейнт Реджис“ го смятаха за типичен лунатик поради особените звуци, които непрекъснато издаваше, за да уталожва нервността си.

Той се движеше с по-малки от него момчета, които нямаха предразсъдъците на по-големите, и сега Базил го завари в компанията на няколко от тях.

— У-и-и-и! — извика той. — И-и-и! — После запуши устата си с длан и започна бързо да я потупва, като издаваше индиански звуци. — Това е Перко Лий! Това е Перко Лий! Перко, Перко, Перко, Перко, Перко Лий!

— Чакай малко, Бъгс — каза разтревожено Базил, почти изплашен, че Бъгс може съвсем да откачи, преди да го е убедил да дойде с него. — Виж какво, Бъгс, изслушай ме. Недей, Бъгс, почакай малко. Можеш ли да дойдеш в събота следобед в Ню Йорк?

— И-и-и! — крещеше Бъгс за ужас на Базил. — И-и-и!

— Честно, Бъгс, кажи ми — можеш ли? Ще отидем заедно, ако дойдеш.

— Трябва да ходя на доктор — отвърна Бъгс, изведнъж успокоен. — Иска да ме види колко съм откачен.

— Не можеш ли да го накараш да те прегледа някой друг ден? — попита го Базил съвсем сериозно.

— У-и-и-и! — закрещя Бъгс.

— Добре тогава — каза бързо Базил. — Виждал ли си Фет Гаспър в градчето?

Бъгс продължи да крещи неистово, но все пак се разбра, че някой е виждал Фет; Базил бе упътен към „Бостонската сладкарница“.

Тя представляваше пъстроцветен рай от евтини сладкарски произведения. Миризмата вътре, тежка и противна, специално измислена да предизвиква появата на лепкава пот по дланите на възрастните, изпълваше до задушаване цялото заведение и посрещаше посетителите на входа като строго морално разубеждение. Вътре, под мрежа от мухи, също като черна брюкселска дантела, седяха цяла редица момчета и се гощаваха с тежки обеди от банани със сладоледов пълнеж, сладкиши с кленов сироп и шоколадови сладоледи с плодове и ядки. Базил завари Фет Гаспър на една от страничните маси.

За Базил той представляваше едновременно най-неподходящият и най-надеждният обект. Фет Гаспър минаваше за приятно момче — всъщност бе толкова мил, че даже се бе държал добре с Базил и бе разговарял учтиво с него през цялата есен. Беше му ясно, че той се държи така с всички, но все пак се надяваше, че Фет го харесва, както го бяха харесвали преди, затова изпитваше отчайващото желание да опита. Но Базил явно се заблуждаваше, защото когато приближи масата и видя ледените физиономии, с които го изгледаха другите момчета, надеждите му се стопиха.

— Виж какво, Фет — подхвана той, но се поколеба. После каза изведнъж: — Нямам право да напускам района, но избягах, защото трябваше да поговоря с теб. Доктор Бейкън ми каза, че ще мога да отида в събота в Ню Йорк, ако намеря две момчета, които да дойдат с мен. Попитах Бъгс Браун, но той не може, затова реших да попитам теб.

Той млъкна ужасно смутен и зачака. Изведнъж двете момчета, които бяха с Фет, избухнаха в неудържим смях.

— Бъгс не бил чак толкова откачен!

Фет Гаспър се колебаеше. Не можеше да отиде в събота в Ню Йорк и ако случаят бе обикновен, щеше да откаже, без да обиди някого. Сам той нямаше нищо против Базил, нито пък против когото и да било, но момчетата могат само донякъде да се противопоставят на общественото мнение, а презрителният смях на другите му бе подействал.

— Не ми се ходи — каза с безразличие той. — Защо питаш точно мен?

След което, почти засрамен, той се изсмя кратко и подигравателно и се наведе над сладоледа си.

— Просто реших да те помоля — каза Базил.

След това си тръгна бързо и отиде на касата, където с глух и несвой глас си поръча ягодов сладолед. Изяде го механично, като от време на време дочуваше откъм масата зад гърба си шепот или кикот. Все така зашеметен, Базил тръгна да излиза, без да си е платил сметката, но касиерката му извика и той отново чу презрителен смях.

В първия миг се поколеба дали да не се върне на масата и да удари един шамар на някое от момчетата, но разбра, че с това не ще спечели нищо. Щяха да кажат истината — че го е направил, защото не е могъл да накара никой да дойде с него в Ню Йорк. Той стисна юмруци от безсилен гняв и излезе от заведението.

Веднага срещна третото момче, на което се надяваше — Тредуей. Той бе постъпил в „Сейнт Реджис“ доста след началото на учебната година и от една седмица го бяха настанили в стаята на Базил. Самият факт, че Тредуей не бе видял униженията, на които бе подложен през есента, насърчаваше Базил да се държи с него естествено и отношенията им бяха ако не близки, то поне спокойни.

— Хей, Тредуей — извика му той, все още развълнуван от случилото се в сладкарницата, — можеш ли да дойдеш в събота с мен на театър в Ню Йорк?

Базил млъкна изведнъж, защото видя, че Тредуей е с Брик Уейлс, с когото се беше бил и който бе станал един от най-заклетите му врагове. Като погледна единия, а после другия, той долови някаква досада, изписана на лицето на Тредуей, докато изражението на Брик Уейлс беше разсеяно — Базил разбра какво е станало. Тредуей, който си проправяше път в живота на училището, току-що бе осветен по въпроса за своя съквартирант. И той като Фет Гаспър предпочете да скъса направо приятелските си отношения с Базил, отколкото да се признае достоен за подобна молба.

— За нищо на света — отвърна накратко той. — Довиждане.

Двамата го отминаха и влязоха в сладкарницата.

Ако тези обиди, още по-горчиви поради липсата на чувство в тях, му бяха нанесени през септември, той нямаше да може да ги понесе. Но оттогава бе придобил някаква твърда черупка, която макар и да не го правеше по-малко омразен, поне го предпазваше от някои по-специални мъчения. Както бе нещастен и изпълнен с отчаяние и самосъжаление, той мина на отсрещния тротоар и повървя малко, докато овладее ужасните гримаси на лицето си. След това тръгна по заобиколен път обратно към училището.

Стигна до съседното имение с намерението да се прибере по стария начин. Тъкмо бе влязъл в живия плет, когато чу приближаващи стъпки по тротоара; той замръзна на мястото си, изплашен да не би това да са учители. Гласовете им ставаха все по-близки и по-ясни — преди още да го осъзнае, чу ужасен и замаян:

— … и тъй, след като питал Бъгс Браун, горкият глупак помолил Фет Гаспър да дойде с него, но Фет му рекъл: „Какво искаш от мен?“ Така му се пада, щом не е могъл да намери никой, който да иде с него.

Това беше мрачният, но ликуващ глас на Луис Кръм.

III

Когато се качи в стаята си, Базил намери върху леглото един пакет. Той знаеше какво има в него и го бе очаквал с нетърпение от доста дълго време, но в момента бе толкова потиснат, че го отвори без всякакъв интерес. Това бяха серия от осем цветни репродукции на момичета от „Харисън Фишър“ „върху лъскава хартия, без текстове или реклами и подходящи за поставяне в рамки“.

Картините бяха озаглавени „Дора“, „Маргьорит“, „Бабет“, „Люсил“, „Гретхен“, „Роуз“, „Катрин“ и „Мина“. Базил взе две от тях — Маргьорит и Роуз, — скъса ги бавно и ги изхвърли в кошчето, както човек изхвърля по-хилавите кутрета от някое котило. Останалите шест закачи една до друга по стените на разстояние. После се отпусна на леглото си и ги заразглежда.

Дора, Люсил и Катрин бяха блондинки, а Бабет и Мина брюнетки. След няколко минути забеляза, че гледа най-много Дора и Бабет и от време на време към Гретхен, макар че холандската шапчица на последната изглеждаше неромантична и изключваше момента мистериозност. Бабет, малката красавица с виолетови очи и плътно прилепваща шапчица, го привличаше най-много; накрая погледът му се спря върху нея.

— Бабет — прошепна на себе си той, — красива Бабет.

Начинът, по който му прозвуча това име — така печално и изпълнено с толкова мечти, както „Вилия“ или „Щастлив съм в Максим“ на грамофона, — го размекна; той захлупи лице върху възглавницата и се разхълца. Хвана се за пречките на леглото над главата си и като хлипаше и се напъваше, започна да си говори на пресекулки — как ги мразеше и кои точно мразеше — той изброи една дузина — и какво ще им направи, когато стане велик и се сдобие с власт. В предишните моменти, подобни на този, винаги награждаваше Фет Гаспър за доброто му отношение, но сега и той беше като останалите. Базил се нахвърляше върху него, биеше го безмилостно с юмруци или се изсмиваше презрително, като го видеше да проси сляп на улицата.

Когато чу, че Тредуей влиза, той се овладя, но не се помръдна и не продума. Слушаше как съквартирантът му се движи из стаята и след малко осъзна, че се отварят прекалено много шкафове и чекмеджета. Базил се обърна, като закри с ръка обляното си в сълзи лице. Тредуей държеше куп ризи.

— Какво правиш? — попита го Базил.

Съквартирантът му го изгледа хладно и каза:

— Премествам се при Уейлс.

— А-ха!

Тредуей продължи да си събира багажа. Изнесе един пълен куфар, после още един, свали няколко флагчета от стената и извлече огромния си пътнически сандък в коридора. Базил го гледаше как си събра тоалетните принадлежности в една кърпа и хвърли последен поглед в оголялата стая, за да види дали не е забравил нещо.

— Довиждане — каза Тредуей с абсолютно безизразно лице.

— Довиждане.

Тредуей излезе. Базил отново се захлупи и захлипа във възглавницата.

— О, горката Бабет! — плачеше дрезгаво той. — Горката малка Бабет! Горката малка Бабет!

Бабет, стройна и пикантна, го гледаше кокетно от стената.

IV

Доктор Бейкън, усетил затруднението на Базил, а може би и огромното му нещастие, уреди все пак той да отиде в Ню Йорк. Щеше да пътува с мистър Руни, футболен треньор и учител по история. На двайсетгодишна възраст мистър Руни се бе колебал известно време дали да отиде на работа в полицията, или да се възползва от това, че му плащаха да завърши един малък колеж в Нова Англия; всъщност той беше тежък случай и доктор Бейкън възнамеряваше по Коледа да се отърве от него. Омразата на мистър Руни към Базил се основаваше на това, че през целия минал сезон поведението му на футболното игрище бе двусмислено и неубедително — беше се съгласил да го заведе в Ню Йорк по свои лични причини.

Базил седеше кротко във влака до него и поглеждаше през масивното му тяло към тесния пролив в голите поля на окръг Уестчестър. Мистър Руни прочете вестника си, сгъна го и потъна в мрачно мълчание. Беше закусил стабилно, но наложителността на случая не му бе дала възможност да си изразходи енергията в упражнения. Той си спомни, че Базил бе новак и че беше крайно време да направи нещо детинско, за да може да му се скара. Безукорното му мълчание го дразнеше.

— Лий — каза неочаквано той с тънко пресметната приятелска загриженост, — защо не вземеш да поумнееш най-сетне?

— Какво, сър? — Базил сепнато излезе от състоянието на развълнуван унес, в което се намираше от сутринта.

— Казах: защо не вземеш да поумнееш най-сетне? — повтори мистър Руни някак раздразнено. — Да не искаш все ти да си на мушката, докато завършиш училището?

— Не, не искам. — Базил изтръпна. Не можеше ли да се откъсне от тези неща поне за един ден?

— Не би трябвало да се държиш непрекъснато като хлапак. На няколко пъти в часовете по история ми идеше да ти счупя главата. — Базил не можеше да намери подходящ отговор. — Или когато играеш футбол — ти изобщо не можеш да се владееш — продължи мистър Руни, — изобщо не можеш да се владееш. Когато искаш, можеш да играеш по-добре от всеки друг, като онзи път срещу втория отбор на училище „Помфрит“, но и тогава загуби контрол над себе си.

— Не биваше да се опитвам да вляза във втория отбор — каза Базил. — Прекалено слаб съм. Трябваше да си стоя в третия.

— Ти си безхарактерен, в това е цялата работа. Трябва да поумнееш. Когато си в час, винаги мислиш за нещо друго. Ако не учиш, никога няма да можеш да влезеш в колеж.

— Аз съм най-малкият в пета паралелка — каза отчаяно Базил.

— Мислиш се за много умен, нали?

Мистър Руни го изгледа вбесен. После като че ли се сети за нещо, което промени отношението му и двамата продължиха пътуването си в мълчание. Когато влакът навлезе в гъсто застроените квартали край Ню Йорк, той заговори отново, но с по-мек тон и с вид на човек, който е обмислял дълго време:

— Лий, възнамерявам да ти гласувам доверие.

— Да, сър.

— Иди се наобядвай, а след това отиди на представлението. Аз имам една лична работа, която трябва да уредя, и като я свърша, ще се опитам да дойда за представлението. Ако не успея, при всички случаи ще те чакам пред театъра.

Сърцето на Базил подскочи.

— Да, сър.

— Не искам да споменаваш за това в училище — имам предвид, дето трябва да свърша една лична работа.

— Няма, сър.

— Ще видим дали ще можеш да си задържиш устата затворена поне веднъж — каза мистър Руни, като се постара да прозвучи шеговито. После добави с поучителна строгост: — И никакъв алкохол, ясно?

— О, не, сър! — Мисълта за това го ужаси. Той никога не бе лизвал алкохол, дори не беше се замислял за подобна възможност, ако не се смяташе въображаемото безалкохолно шампанско от мечтите му за ресторантите.

Воден от съвета на мистър Руни, Базил отиде да обядва в хотел „Манхатън“, недалеч от гарата, където си поръча двоен сандвич, пържени картофи и шоколадово парфе. С крайчеца на окото си той наблюдаваше безгрижните, непринудени и преситени нюйоркчани по съседните маси, като ги даряваше с романтика, от която тези, по всяка вероятност негови съграждани от Средния запад, не губеха нищо. Училището се бе свлякло като бреме от плещите му; в момента то не бе за него нищо повече от някаква врява, слаба и далечна, на която не обръщаше внимание. Базил дори отложи отварянето на писмото от сутрешната поща, което сега намери в джоба си, защото бе адресирано до него в училище.

Искаше му се още едно шоколадово парфе, но тъй като не желаеше да безпокои повече и без това заетия келнер, отвори плика и разгъна писмото пред себе си. Беше от майка му:

Скъпи Базил,

Пиша ти ужасно набързо, тъй като не исках да те плаша с телеграма. Дядо ти заминава за чужбина на минерални бани и иска и ние с теб да отидем с него. Смятаме, че би могъл да ходиш на училище в Гренобъл или Монтрьо до края на годината, където ще учиш френски, а ние ще сме наблизо. Тоест ако ти желаеш. Знам колко ти харесва в „Сейнт Реджис“ и колко обичаш да играеш футбол и бейзбол и, разбира се, там всичко това ще ти липсва, но от друга страна, промяната би била приятна независимо от факта, че може да отложи влизането ти в Йейлския университет с една година. Така че, както обикновено, искам да постъпиш както желаеш. Ние ще тръгнем почти веднага щом получиш писмото и в Ню Йорк ще отседнем в хотел „Уолдорф“, където можеш да дойдеш и да останеш с нас няколко дни дори ако решиш да не напускаш училището. Помисли си хубаво, скъпи.

С обич към милото ми момче

Мама

Базил стана от стола си с неясното желание да отиде в хотел „Уолдорф“ и да се заключи на спокойствие в него до пристигането на майка си. След което, подтикван да направи нещо, повиши глас и с един от първите си басови тонове гръмогласно и без задръжки извика келнера. Няма повече „Сейнт Реджис“! Няма повече „Сейнт Реджис“! Почти се задъхваше от щастие.

„О, боже! — възкликна наум той. — О, божичко! О, боже мой! О, боже!“ Няма повече доктор Бейкън, нито мистър Руни, нито Брик Уейлс, нито Фет Гаспър. Няма повече Бъгс Браун, няма повече да му забраняват да напуска района, нито да го наричат Перко. Нямаше защо повече да ги мрази, тъй като всички те вече бяха безсилни сенки в неподвижния свят, от който се откъсваше; минаваше бавно край тях, като им махаше с ръка. „Сбогом!“ — съжаляваше ги той. „Сбогом!“

Трябваше да чуе шума на Четирийсет и втора улица, за да се събуди от сълзливата си радост. Сложил ръка върху портфейла си, за да се предпазва от вездесъщия джебчия, той тръгна бавно към Бродуей. Какъв ден! Ще каже на мистър Руни… Но той дори можеше никога да не се връща повече! Или може би щеше да бъде по-добре да се върне и да им разкаже какво ще прави, докато те продължават да се влачат в отвратителното мрачно училищно ежедневие.

Намери театъра и влезе във фоайето, изпълнено с женствения аромат на пудра, характерен за дневните представления. В мига, в който си извади билета, погледът му се спря и бе задържан от един изваян профил на няколко фута от него. Той принадлежеше на един добре сложен рус младеж на около двайсет години, с волева брадичка и прям сив поглед. В първия миг умът на Базил се завъртя лудо, след което се спря върху едно име — нещо повече от име — легенда, небесен знак. Какъв ден! Досега не беше виждал младия мъж, но от хилядите снимки той разбра без всякакво съмнение, че това беше Тел Фей, капитанът на футболния отбор на Йейлския университет, който почти без всякакво усилие бе победил отборите на Харвард и Принстън тази есен. Базил почувства някаква остра болка. Профилът се обърна; тълпата се завъртя; героят изчезна. Но през следващите часове Базил щеше да знае, че Тед Фей бе също тук.

В шумолящия, шепнещ, уханен мрак на салона той зачете програмата. Пиесата беше точно тази, която най-много бе искал да гледа, и до вдигането на завесата дори програмата представляваше за него нещо свято — прототип на самото представление. Когато обаче завесата се вдигна, тя се превърна в ненужна хартийка, която човек изпуска небрежно на пода.

 

Беше прекалено ярко осветено, за да възприеме всичко отведнъж, и действието вървеше толкова бързо, че от самото начало Базил усети, че изпуска някои неща; реши да накара майка си да го заведе отново на представлението, когато дойде… другата седмица… утре.

Измина един час. В този момент беше много тъжно — бе някаква радостна тъга, но беше тъжно. Момичето — мъжът. Какво ги разделяше дори сега? О, тези трагични грешки и недоразумения. Толкова тъжно. Не можеха ли да се погледнат в очите и да разберат?

Във вихър от светлини и звуци действието завърши с решение, предчувствие и грозяща опасност.

Базил излезе. Огледа се за Тед Фей и му се стори, че го видя облегнат доста тъжно върху облечената с плюш стена в задната част на театъра, но не беше съвсем сигурен. Купи си цигари и запали една, но при първото дръпване му се стори, че чува музика, и бързо се втурна обратно.

 

Да, тя наистина беше като песен — Красивата роза на нощта. Валсът я възвиси, направи я болезнено красива, след което с последните си тонове я остави да се спусне отново към живота, както отронен лист се спуска във въздуха към земята. Бурният живот в Ню Йорк! Кой би могъл да я обвини, ако се беше поддала на този блясък, ако изчезнеше в утринната светлина зад кехлибарените прозорци или сред далечната и вълнуваща музика с отварянето и затварянето на някаква врата, водеща към балната зала? Красавицата на бляскавия град!

Мина половин час. Истинският й възлюбен й донесе рози, красиви като нея, и тя ги захвърли презрително в нозете му. Изсмя се и се обърна към другия, започна да танцува — лудо, диво. Ето! Тези нежни звуци на малките духови инструменти и ниските извиващи се тонове на големите цигулки. Ето пак — силно и пронизващо, като огромна вълна от чувства, която залива сцената и я понася отново като безпомощен лист сред вятъра.

Роза, роза на нощта,

През пролетта, на лунна светлина тъй нежна…

Няколко минути по-късно, необичайно затрогнат и развълнуван, Базил излезе навън заедно с тълпата. Първото нещо, върху което попадна погледът му, бе почти забравеният и странно преобразен призрак на мистър Руни.

Мистър Руни всъщност едва се държеше на краката си. Първо, шапката на главата му бе различна и по-малка от онази, с която беше, преди да се разделят на обяд с Базил. Второ, лицето му бе поизгубило грубия си вид и бе придобило бледа, дори нежна прозрачност, а вратовръзката му и дори части от нагръдника на ризата стърчаха извън палтото му, което по неизвестни причини бе вир-вода. Как, в краткия интервал от четири часа, бе успял да се докара до този си вид можеше да се обясни само с натиска, който оказваха върху един пламенен и волен дух ограниченията на училището за момчета. Мистър Руни бе роден за труд под открито небе и може би полусъзнателно бе поел към неизбежната си съдба.

— Лий — каза неясно той, — трябва да поумнееш. Смятам да те накарам да поумнееш.

За да избегне грозящата го опасност да бъде накаран да поумнее във фоайето, Базил смутено промени темата.

— Няма ли да дойдете да гледате представлението? — С предположението си, че човек изобщо би могъл да влезе в театъра в този вид, той ласкаеше мистър Руни. — Пиесата е чудесна.

Мистър Руни свали шапката си, под която косата му бе мокра и сплъстена. Мигом в съзнанието му започна да се оформя някаква реална картина.

— Трябва да се връщаме в училище — каза той мрачно и неуверено.

— Но има още едно действие — възпротиви се Базил ужасен. — Трябва да остана за последното действие.

Мистър Руни се олюля и го изгледа, като осъзна смътно, че се намира в ръцете на това малко момче.

— Добре — съгласи се той. — Ще ида да хапна нещо. Ще те чакам в съседното заведение.

След това се обърна рязко, измина десетина крачки, като се олюляваше, и се шмугна в бара до театъра. Доста потресен, Базил влезе в салона.

 

Измина още половин час. В края на краищата всичко щеше да се уреди. Сега комедиантът бе в стихията си, с радостен и навременен смях след сълзите, а светлото тропическо небе обещаваше щастие. Един прекрасен жален дует и внезапно дългият миг на несравнима красота свърши.

Базил отиде във фоайето и постоя замислен, докато навалицата излизаше. Писмото от майка му и представлението бяха изчистили душата му от горчивината и желанието за отмъщение — той отново бе станал предишното момче, което иска да постъпва правилно. Почуди се дали трябва да заведе мистър Руни обратно в училище. Той тръгна към бара и когато го наближи, намали крачка, открехна летящата врата предпазливо и хвърли бърз поглед вътре. Видя само, че мистър Руни не беше сред онези, които пиеха на бара. Продължи малко по-надолу по улицата, след което се върна и отново надникна — имаше чувството, че вратите са някакви челюсти, които могат да го захапят, тъй като и той като всички момчета от Средния запад изпитваше ужас от кръчмите. Третият му опит беше успешен. Мистър Руни бе заспал дълбоко на една маса в дъното на заведението.

Базил излезе отново и тръгна напред-назад, като размисляше. Ще даде на мистър Руни половин час. Ако дотогава не излезе, ще се върне сам в училище. В края на краищата мистър Руни го тормозеше от началото на футболния сезон — Базил просто щеше да си измие ръцете от цялата тази история, както и от училището след ден-два.

На няколко пъти бе минал нагоре-надолу, когато вдигна поглед към една пресечка до театъра и вниманието му бе привлечено от надпис: „Вход за сцената“. Можеше да гледа как излизат артистите.

Зачака. Край него минаха няколко жени, но тъй като това ставаше преди времето на митовете и те не бяха облечени със скъпи дрехи, той ги взе за гардеробиерки или нещо подобно. Неочаквано след това излезе едно момиче и заедно с него мъж, при което Базил се обърна и изтича няколко крачки по улицата, като че ли се уплаши да не го познаят; после се върна, като дишаше така, сякаш бе получил сърдечен удар — защото момичето, тази бляскава деветнайсетгодишна красавица беше Тя, а младият мъж до кея беше Тед Фей.

Те минаха край него, хванати под ръка, и Базил не можа да се сдържи да не ги последва. Както вървяха, тя се облегна на Тед Фей по начин, който им придаваше очарователна близост. Двамата прекосиха Бродуей и влязоха в хотел „Никърбокър“, а на двайсет фута зад тях ги следваше Базил, достатъчно близо, за да види, че се запътиха към едно дълго помещение, подредено за следобеден чай. Седнаха на маса за двама, казаха вяло нещо на келнера, след което, останали най-после сами, се наклониха нетърпеливо един към друг. Базил забеляза, че Тед Фей държеше облечената и в ръкавица ръка.

Само един импровизиран жив плет от борчета в саксии отделяше чайната от главния коридор. Базил тръгна по него и седна на едно канапе, поставено с гръб почти непосредствено до тяхната маса.

Нейният глас беше тих и пресеклив — не така уверен, както по време на представлението, и много тъжен:

— Разбира се, Тед. — В продължение на доста дълго време, докато разговаряха, тя повтаряше: „Разбира се“ или „Но, разбира се, Тед“.

Тед Фей произнасяше думите прекалено тихо и Базил не го чуваше.

— … каза следващия месец и не иска да отлага повече… Разбира се, Тед, в определен смисъл. Трудно ми е да ти обясня, но той направи всичко за майка и за мен… Няма смисъл да се лъжа. Ролята е такава, че на което и момиче да я беше дал, то веднага щеше да стане звезда… Той беше толкова внимателен. Направи всичко за мен.

От силата на чувствата, които го вълнуваха, слухът на Базил се бе изострил и сега вече можеше да долови и гласа на Тед Фей:

— А казваш, че ме обичаш.

— Нима не разбираш, че съм обещала да се омъжа за него преди повече от една година.

— Кажи му истината — че обичаш мен. Помоли го да те освободи.

— Това не е музикална комедия, Тед.

— Нашата е доста жестока — каза горчиво той.

— Съжалявам, скъпи. Тед, мили мой, ще полудея, ако продължаваш по този начин. Караш ме да се чувствам толкова нещастна.

— При всички случаи ще напусна Ню Хейвън.

— Не, няма да го напуснеш. Ще останеш и напролет ще играеш бейзбол. Ти си идеалът на всички тези момчета. Та нали ако…

Той се изсмя късо:

— Бива си те да говориш за идеали.

— Защо не? Аз изпълнявам обещанието си към Белцман; трябва и ти да разбереш като мен — че ние не можем да бъдем заедно.

— Джери! Помисли какво правиш! През целия си живот, когато чуя този валс…

Базил скочи на крака; тръгна бързо по коридора, мина през фоайето и излезе от хотела. Беше изпаднал в състояние на пълно емоционално объркване. Не всичко, което чу, му беше ясно, но след тайното надникване в личните отношения на тези двама, макар с краткия си жизнен опит да си представяше, че целият свят лежи в краката им, Базил разбра, че животът на всички е борба; понякога отдалеч тя може и да изглежда величествена, но винаги е трудна, учудващо проста и малко тъжна.

Двамата щяха да продължат по своя път. Тед Фей щеше да се върне в Йейл, да сложи снимката й в чекмеджето на бюрото си, а напролет да бие местните бейзболни отбори по всички точки; в осем и половина завесата щеше да се вдигне и Тя щеше да усети липсата на нещо топло и младо, което бе изчезнало от живота й — нещо, което този следобед е било нейно.

Навън се беше стъмнило и за Базил Бродуей беше като ослепителен горски пожар, докато крачеше бавно към най-ярката му точка. Вдигна поглед към огромните светещи реклами със смътното чувство на одобрение и притежание. Сега вече щеше да ги вижда често; щеше да полага неспокойното си сърце върху това още по-силно неспокойствие на цялата нация — щеше да идва винаги когато се измъкнеше от училище.

Но всичко се бе променило — той заминаваше за Европа. Изведнъж Базил осъзна, че няма да замине. Той не можеше да се откаже от съдбата си само за да се избави от няколко месеца, изпълнени с болка. Превземането на цяла поредица светове: на училището, на колежа и после на Ню Йорк — да, това беше истинската му мечта, с която бе преминал от детството в юношеството, и заради подигравките на няколко момчета за малко щеше да я изостави и да побегне срамно в първата задна уличка! Той се разтрепери силно — като куче, което е излязло от водата — и в същото време се сети за мистър Руни.

След няколко минути влезе в бара, отмина насмешливия поглед на бармана и отиде до масата, на която, все така заспал, седеше мистър Руни. Базил го разтърси лекичко, после силно. Той се размърда и го позна.

— Що не поумнейш — промърмори сънливо той, — що не поумнейш и не ме оставиш на мира.

— Аз съм достатъчно умен — каза Базил. — Наистина, мистър Руни, достатъчно умен съм. Трябва да дойдете с мен в тоалетната и да се измиете, а после във влака ще можете отново да спите, мистър Руни. Хайде, мистър Руни, моля ви…

V

Това беше дълъг и тежък период. През декември Базил отново го наказаха да не напуска района, което бе отменено едва през март. Майка му го беше поразглезила и не бе създала никакви трудови навици у него; от това едва ли нещо би могло да го излекува, освен самият живот, но той правеше безброй нови опити — не успяваше и опитваше отново.

След Коледа се сприятели с едно ново момче на име Мейпълуд, но се скараха за някаква дреболия и през цялата зима, когато всяко училище за момчета се затваря в себе си и естествените му дивашки страсти се утоляват само отчасти от спортовете на закрито, Базил бе доста отбягван и обиждан заради истинските си грешки и заради тези, които му приписваха, и през повечето време бе много самотен. Но от друга страна, с него бяха Тед Фей и „Розата на нощта“ от грамофона — „През целия си живот, когато чуя този валс…“ — и споменът за светлините на Ню Йорк, и мисълта за това как ще играе футбол наесен, и бляскавите му мечти за Йейл, и надеждата за пролет, която кръжеше над него.

Фет Гаспър и още няколко момчета вече се отнасяха добре с него. Веднъж, когато случайно се връщаха от града заедно с Фет Гаспър, разговаряха дълго за актриси и Базил бе достатъчно разумен, за да не злоупотребява с този разговор впоследствие. По-малките момчета изведнъж решиха, че не е лош, а един от учителите, който доскоро не го харесваше, на път за клас сложи ръката си върху рамото му. Постепенно всички щяха да забравят — може би през лятото. През септември щяха да дойдат нови първокурсници и догодина Базил щеше да започне всичко отначало.

Един февруарски следобед по време на едно състезание по баскетбол се случи нещо голямо. Заедно с Брик Уейлс бяха нападатели във втория отбор и по време на шумното боричкане гимнастическият салон отекваше от пляскания с ръце и силни викове.

— Подай!

— Бил! Бил!

Базил беше докарал с дрибъл топката до другия край на игрището и Брик Уейлс, който беше свободен, викаше да му я подаде:

— Подай! Лий! Хей! Лией! Лией!

Базил се изчерви и направи лош пас. Бяха го нарекли на галено. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от студеното безразличие, когато го наричаха по фамилия, или от някое обидно име. Брик Уейлс продължи да играе, без да съзнава, че е направил нещо особено, нито че е спомогнал за спасяването на още едно момче от армията на огорчените, егоистите, неврастениците и нещастните. На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души, и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем. И най-ефикасните медикаменти не биха могли да ги излекуват, нито най-острите ни думи ще могат да ги убият.

Лией! При изговаряне разликата почти не се усещаше. Но същата нощ Базил си легна с галеното име и както го беше прегърнал здраво в мислите си, заспа спокоен сън.