Франсис Скот Фицджералд
Детското гости

Когато Джон Андрос се почувства стар, започна да намира утеха в мисълта, че животът му продължава чрез неговото дете. Страшните тръби на забравата не звучаха толкова силно, когато чуваше как шляпкат крачетата й или когато гласът й му бърбореше възторжено и непонятно по телефона. Последното се случваше всеки следобед в три часа, когато жена му се обаждаше от предградието в службата, и той започна да го очаква с нетърпение като един от най-приятните мигове в работния си ден.

Физически не беше стар, но животът му представляваше серия от трудни изкачвания на стръмни върхове, така че на трийсет и осем години, след като бе спечелил битките с болестите и бедността, му бяха останали по-малко от обичайния брой илюзии. Дори и чувството към дъщеричката му беше специфично. Тя бе прекъснала доста бурната любовна връзка с жена му и беше причина да живеят в предградие, където за чистия въздух плащаха с безкрайните тревоги около прислугата и с изтощителната въртележка на метрото.

Малката Ид го интересуваше главно като олицетворение на определен момент от детството. Обичаше да я слага в скута си, да разглежда подробно уханната й пухкава главица и очите й, чиито ириси имаха цвят на утринна синева. След като отдаваше почитта си по този начин, Джон беше доволен, когато бавачката я вземаше от него. След десет минута започваше да се дразни от самата жизненост на детето; често, когато се счупеше нещо, избухваше, а един неделен следобед, когато дъщеря му провали играта на бридж, като криеше непрекъснато асото пика, той вдигна такъв скандал, че накара жена си да се разплаче.

Това беше нелепо и Джон се срамуваше от себе си. Подобни случки бяха неизбежни, а и не беше възможно малката Ид да прекарва цялото време, когато се намираше в къщи, в детската стая на втория етаж, където, както казваше майка й, с всеки изминал ден тя все повече „заприличваше на човек“.

Беше на две годинки и половина и днес следобед например щеше да ходи на детско гости. Голямата Идит, майка й, му съобщи това по телефона в службата, а малката Ид потвърди факта, като изкрещя в нищо неподозиращото му ляво ухо: „Аш ще ходя на гошти!“

— Нали ще се отбиеш у Марки на път за в къщи, скъпи? — продължи майката. — Ще бъде забавно. Ид ще бъде пременена с новата розова рокля…

Разговорът бе прекъснат от внезапен трясък, което означаваше, че телефонът е бил съборен на пода. Джон се засмя и реши да си тръгне по-рано — идеята за детско гости в нечий дом му допадаше.

„Каква сладка олелия! — весело си помисли той. — Цяла дузина майки и всяка една не поглежда нищо друго освен собствената си рожба. Малчуганите чупят разни вещи и посягат с ръце към тортата, а всяка майка си тръгва към къщи, убедена в изтънченото превъзходство на собственото си дете пред останалите присъстващи.“

Днес той беше в добро настроение — нещата в живота му вървяха по-добре от всеки друг път. Слезе от влака на спирката, поклати отрицателно глава към един нахален таксиметров шофьор и закрачи нагоре през мразовития декемврийски сумрак по дългия склон към своя дом. Бе едва шест часът, но луната беше изплувала и озаряваше с горда светлина тънката захарно снежна покривка над тревните площи.

Докато вървеше и вдишваше дълбоко студения въздух, той се почувства още по-щастлив, а идеята за детското гости му харесваше все повече. Започна да се чуди как ли изглежда Ид в сравнение с останалите деца на нейната възраст и дали розовата рокля, с която щеше да бъде облечена, й придава съвсем нов и зрял вид. Като ускори крачка, той наближи собствения си дом, където светлините от повехналото коледно дърво продължаваха да греят в прозореца, но отмина по тротоара. Гостито беше у семейство Марки, в съседната къща.

Като се качи на тухленото стъпало и натисна звънеца, той дочу гласове и се зарадва, че не е закъснял много. После вдигна глава и се ослуша — гласовете не бяха детски, но бяха силни и доста сърдити; бяха най-малко три и в единия от тях, който премина в истерично хълцане, той разпозна гласа на жена си.

„Станала е някаква беля“ — мина му набързо през ума.

Натисна бравата — оказа се, че вратата не е заключена и той я отвори.

 

 

Детското гости започваше в четири и половина, но Идит Андрос, след като пресметна хитро, че новата рокличка ще се откроява още по-ярко на фона на вече поизмачканите детски дрешки, реши да пристигнат с малката Ид в пет. Когато се появиха, гостито беше вече в разгара си. Четири момиченца и девет момченца, всяко едно с причесани букли, измито и пременено с всички грижи на гордото и ревниво майчино сърце, танцуваха под музиката на грамофон. В един и същи момент не танцуваха повече от две или три, но това беше общото впечатление, тъй като всички бяха непрекъснато в движение, защото тичаха до майките си, за да получат насърчение, и се връщаха обратно.

Когато Идит и дъщеря й влязоха, музиката беше временно заглушена от продължителен хор, който повтаряше главно думата „сладурче“, отнасяща се за малката Ид, която стоеше и плахо се оглеждаше, като мачкаше подгъва на розовата си рокля. Не я целуваха — това беше санитарната възраст, — но тя премина край редиците от майки, всяка от които й каза „Сладууурче!“ и подържа за миг розовата й ръчица, преди да я предаде на следващата по ред. След известни насърчения и няколко леки побутвания тя се сля с танцуващите и стана активен участник във веселбата.

Идит стоеше близо до вратата и разговаряше с мисис Марки, без да изпуска от очи фигурката в розовата рокличка. Тя не харесваше мисис Марки, смяташе я за надменна и проста, но Джон и Джо Марки бяха близки и пътуваха заедно в метрото за работа, затова двете жени поддържаха престорено любезни отношения. Вечно се укоряваха една друга със „Защо не дойдеш да се видим?“ и винаги замисляха гостувания от онези, които започват с „Трябва тези дни да дойдете на вечеря у нас, а след това ще идем на театър“, но никога не достигат по-нататъшно развитие.

— Малката Ид е абсолютна сладурана — каза мисис Марки, като се усмихна и облиза устни по начин, който според Идит бе направо отвратителен. — Толкова е пораснала — просто не мога да повярвам!

Идит се замисли дали „малката Ид“ имаше нещо общо с факта, че Били Марки, макар и по-малък с няколко месеца, тежеше почти с три-четири килограма повече. Тя прие чаша чай и седна на канапето при две други жени, като се отдаде на истинската същност на следобеда, която, разбира се, се заключаваше в разказване на последните заучени неща или пакости на рожбата й.

Измина един час. Танците омръзнаха и децата се втурнаха в по-бурни забавления. Те хукнаха към трапезарията и се опитаха да нахлуят през кухненската врата, но бяха спасени от един експедиционен корпус майки. След като бяха подкарани обратно, те веднага се изплъзнаха и хукнаха към кухнята, като отново се опитаха да влязат през познатата им двукрила, врата. Започна да се чува думата „запотени“ и да се трият малките бели челца с бели носни кърпички. Настъпи всеобщ стремеж децата да бъдат накарани да седнат, но те се смъкваха от скутовете на майките с викове „Долу! Долу!“ и тичането към притегателната трапезария започна наново.

Този етап от гостито приключи с поднасянето на почерпките — огромна торта с две свещички и купички с ванилов сладолед. Били Марки, набито и засмяно момченце с рижа коса и леко криви крачета, духна свещите и натисна пробно с палец бялата глазура. Разпределиха сладкишите и децата започнаха да ядат лакомо, но без да се смущават — бяха се държали забележително добре през целия следобед. Това бяха съвременни деца, които ядяха и спяха под час, и затова бяха в добро настроение и със здрави румени личица — преди трийсет години подобно мирно увеселение не би било възможно.

След почерпката започна всеобщо оттегляне. Идит погледна тревожно часовника си — беше почти шест, а Джон го нямаше. Тя искаше той да види Ид заедно с другите деца — да я види колко е важна, възпитана и умна и как единственото петно от сладолед върху роклята й капна от брадичката й само защото някой я бутна отзад.

— Ти си сладурана — прошепна й тя, като внезапно я притисна до коляното си. — Знаеш ли каква си сладурана? Знаеш ли каква си сладурана?

Ид се засмя и неочаквано изрече:

— Бау-бау.

— Бау-бау? — Идит се огледа. Тук няма бау-бау.

— Бау-бау — повтори Ид. — Искам бау-бау.

Идит проследи с поглед малкия показалец.

— Това не е бау-бау, мило, това е мечо.

— Мечо?

— Да, това е мечо и е на Били Марки. Не искаш мечото на Били Марки, нали?

Обаче Ид го искаше.

Тя се отскубна от майка си и отиде при Били Марки, който здраво стискаше играчката в ръце. Ид стоеше и го гледаше с неразгадаем поглед, при което Били се засмя.

Голямата Идит отново погледна часовника си, този път с нетърпение.

Гостите се бяха разотишли и освен Ид и Били бяха останали само още две деца, и то само защото едното от тях се беше скрило под масата в трапезарията. Това, че не идваше, беше егоистично от страна на Джон. Показваше, че не се гордее много с детето си. Другите бащи, петима или шестима, дойдоха да вземат жените си, постояха малко и погледаха.

Неочаквано се чу рев. Ид беше докопала мечето на Били, издърпвайки го насила от ръцете му, а когато той се опита да си го вземе обратно, тя го блъсна най-безцеремонно на пода.

— О, Ид! — извика майка й, като потискаше желанието си да се разсмее.

Джо Марки, хубав, широкоплещест трийсет и пет годишен мъж, вдигна сина си и го изправи отново на крака.

— Ама и ти си един мъж — весело каза той. — Да се дадеш на едно момиче да те повали. Голям мъж, няма що.

— Удари ли си главата? — пристигна разтревожената мисис Марки, след като изпрати предпоследната майка до вратата.

— Неее — отвърна Марки. — Удари си нещо друго, нали, Били? Удари си нещо друго.

До този момент Били беше забравил удара и вече правеше опити да си възвърне собствеността. Сграбчи един от краката на мечето, който стърчеше извън обятията на Ид, и го задърпа, но безуспешно.

— Не — категорично отказа Ид.

Неочаквано, окуражена от успеха на предишната си полуслучайна маневра, Ид пусна мечето, хвана Били за раменете и го повали назад.

Този път той се приземи по не чак толкова безопасен начин — главата му се удари о пода с тъп звук точно там, където свършваше килимът, при което той пое дъх и нададе неистов писък.

Изведнъж в стаята настана бъркотия. Марки ахна и се втурна към сина си, но жена му стигна първа до пострадалото дете и го взе на ръце.

— О, Били — извика тя, — как се удари само! Заслужава да я напляскат.

Идит, която веднага беше изтичала при дъщеря си, чу тези думи и сви сърдито устни.

— О, Ид — прошепна формално тя. — Лошо момиче!

Неочаквано Ид отметна главица назад и се разсмя. Това беше силен смях, възторжен смях, изпълнен с победа, предизвикателство и презрение. За нещастие беше и заразителен. Преди да осъзнае деликатността на положението, майка й също се разсмя — смехът й бе силен, звънък, същият като на дъщеря й и със същите оттенъци.

След това, пак така внезапно, тя млъкна.

Лицето на мисис Марки беше почервеняло от яд, а Марки, който опипваше с един пръст задната част на главата на детето, я изгледа намръщено.

— Вече има цицина — каза с укор той. — Ще донеса мехлема.

Мисис Марки обаче избухна:

— Не виждам нищо смешно в това, че детето се удари — каза тя с разтреперан глас.

Междувременно малката Ид гледаше майка си с любопитство. Тя забеляза, че нейният смях беше накарал и майка й да се разсмее, и се почуди дали една и съща причина ще предизвиква винаги едно и също последствие. И така, тя избра точно този момент, за да отметне назад главица и отново да се разсмее.

Този неин смях беше последната капка, която накара майка й да изпадне в истинска истерия. Тя затисна уста с носната си кърпичка и се разкиска неудържимо. Това беше нещо повече от нервност — чувстваше, че по свой специфичен начин тя се смее с детето си, смееха се заедно.

Беше един вид предизвикателство — те двете срещу целия свят.

Докато Марки изтича до банята на горния етаж, за да вземе мехлема, жена му се разхождаше нагоре-надолу из стаята, като люлееше в ръце пищящото дете.

— Моля те да си вървиш — изведнъж избухна тя. — Детето се удари лошо и ако ти не можеш да се държиш прилично и да си мълчиш, по-добре си върви.

— Чудесно — отвърна Идит, която почувства, че избухва. — Никога не съм виждала хора, които да правят слон от такава…

— Вън! — извика вбесена мисис Марки. — Ето ти вратата, вън! Не искам да те виждам повече в къщата си. Нито теб, нито твоята пикла.

Идит беше хванала дъщеря си за ръка и вървеше бързо към вратата, но при тези думи спря и се обърна кръгом с изкривено от възмущение лице.

— Да не си посмяла да я наричаш така!

Мисис Марки не отвърна, но продължи да крачи нагоре-надолу, като мърмореше нещо неразбрано на себе си и на Били. Идит се разплака.

— Ще си ида! — изхълца тя. — Никога не съм виждала такива груби и п-прости хора в живота си. Радвам се, че детето ти падна — той не е нищо друго освен един малък дебел глупак.

Джо Марки стигна долното стъпало точно навреме, за да чуе тези думи.

— Но, мисис Андрос — каза остро той, — не виждате ли, че детето се удари? Би трябвало да се владеете.

— Да се в-владея! — извика на пресекулки Идит. — По-добре накарай нея да се в-владее. Никога през живота си не съм виждала такава простачка.

— Тя ме обижда! — Мисис Марки беше вече пребледняла от ярост. — Чу ли я какво каза, Джо? Изхвърли я. Ако не иска да излезе, направо я хвани за раменете и я изхвърли.

— Да не сте посмели да ме докоснете! — извика Идит. — Ще си отида веднага, щом си намеря палтото.

С невиждащи от сълзи очи тя тръгна към антрето. Точно в този момент вратата се отвори и Джон Андрос влезе разтревожен.

— Джон! — извика Идит и се хвърли към него като луда.

— Какво става? Но какво става?

— Те… те ме изхвърлят! — изплака тя и се свлече в ръцете му. — Той току-що се канеше да ме хване за раменете и да ме изхвърли. Искам си палтото.

— Не е вярно — бързо отрече Марки. — Никой не иска да те изхвърля. — Той се обърна към Джон: — Никой не иска да я изхвърля. Тя…

— Какво искаш да кажеш с това „да я изхвърля“? — попита рязко Джон. — За какво изобщо става дума?

— О, хайде да си тръгваме! — извика Идит. — Те са толкова прости, Джон!

— Виж какво! — Лицето на Марки потъмня. — Стига си повтаряла това. Държиш се като смахната.

— Нарекоха Ид „пикла“!

За втори път през този следобед малката Ид изрази чувствата си в неподходящ момент. Смутена и уплашена от виковете, тя се разплака и сълзите й бяха един вид доказателство, че е взела обидата присърце.

— Какво искате да кажете с това? — избухна Джон. — Да не би да обиждате гостите в собствения си дом?

— Струва ми се, че жена ти беше тази, която ни обиди! — отвърна рязко Марки. — Всъщност неприятностите започнаха заради вашето дете.

Джон изсумтя презрително:

— Наричаш с обидни думи едно невръстно дете? — попита той. — Поведение на истински мъж, няма що.

— Не му говори, Джон — настояваше Идит. — Намери ми палтото!

— Трябва да си съвсем зле — продължи сърдито Джон, — щом си изкарваш яда върху едно безпомощно невръстно дете.

— Никога през живота си не съм виждал такова изопачаване на нещата — извика Марки. — Ако жена ти си затвори устата поне за малко…

— Я чакай! Сега нямаш насреща си жена и дете…

Последва кратко прекъсване. До този момент Идит ровеше върху един стол и си търсеше палтото, а мисис Марки я следеше с разпален и разярен поглед. Изведнъж остави Били на канапето, при което той веднага спря да плаче и се изправи, а тя отиде в антрето, намери бързо палтото на Идит и й го подаде, без да каже нито дума. След това се върна при канапето, взе Били и като го люлееше на ръце, отново загледа Идит с пламнал и разярен поглед. Прекъсването трая по-малко от половин минута.

— Жена ти идва тук и започва да крещи колко сме били прости! — избухна разярен Марки. — Е, щом сме толкова прости, дявол да го вземе, по-добре стойте настрана от нас. А освен това най-добре е да се махате веднага оттук!

Джон отново се изсмя кратко и презрително.

— Ти си не само прост — отвърна той, — ти си явно ужасен грубиян, когато имаш насреща си беззащитни жени и деца. — Той потърси бравата и отвори широко вратата. — Хайде, Идит.

Като взе дъщеря си на ръце, жена му излезе, а Джон, който продължи да гледа презрително Марки, понечи да тръгне след нея.

— Чакай малко! — Марки направи крачка напред; той леко трепереше, а на слепоочията му две огромни вени се напълниха бързо с кръв. — Не си въобразяваш, че това може да ти се размине, нали? И то с мен!

Без да каже нито дума, Джон излезе навън, като остави вратата широко отворена.

Идит, все още ридаеща, беше тръгнала към къщи. След като я проследи с поглед до тяхната пътека, Джон се обърна към осветения вход, където Марки слизаше бавно по хлъзгащите се стъпала. Свали палтото и шапката си и ги хвърли в снега встрани от пътеката. След това, като залитна леко по заледената настилка, направи крачка напред.

При първия удар и двамата се подхлъзнаха и се строполиха на тротоара, надигнаха се и отново се повалиха на земята. Забелязаха, че върху тънкия сняг встрани устойчивостта е по-добра, и се вкопчиха един в друг там, където се въртяха разярени, а снегът под краката им се превърна в рядка кал.

Улицата беше пуста и ако не се смятаха късите им морни пъхтения и плясъкът, когато някой се свлечеше в калния сняг, двамата се бореха тихомълком, ярко осветени от луната и от кехлибарената светлина, която идеше от отворената врата. На няколко пъти паднаха едновременно и тогава схватката продължаваше яростно върху моравата.

В продължение на петнайсет-двайсет минути те се бориха като обезумели на лунната светлина. В един мълчаливо уговорен интервал и двамата бяха съблекли саката и жилетките си и сега ризите на гърбовете им висяха на мокри мръсни парцали. И двамата бяха окъсани, окървавени и толкова изтощени, че можеха да стоят изправени само ако се подпират един на друг — докосване или и най-малко блъсване караше и двамата да се свличат на четири крака.

Но не умората сложи край на схватката им, пък и самата й безсмисленост бе причина тя да не бъде прекратена. Спряха, защото по някое време, както се протягаха един към друг на земята, доловиха мъжки стъпки, които се приближаваха по тротоара. Двамата някак си се бяха търколили в сянката и когато чуха шума, престанаха да се бият, замряха, спряха да дишат и лежаха вкопчени като момченца, които си играят на индианци, докато стъпките отминаха. След това се вдигнаха на крака, олюлявайки се, и се изгледаха като пияни.

— Да ме вземат дяволите, ако продължа повече — извика задавено Марки.

— И аз няма да продължа — каза Джон Андрос. — Дойде ми до гуша.

Двамата отново се изгледаха, този път намръщено, като че ли всеки подозираше, че другият го подтиква да подновят боя. Марки изплю кръвта, която течеше от сцепената му устна, след което изпсува тихо, вдигна от земята сакото и жилетката си и учудено изтръска снега от тях, сякаш това, че бяха почти мокри, беше единствената му грижа на този свят.

— Ще влезеш ли в къщи да се измиеш? — неочаквано попита той.

— Не, благодаря — отвърна Джон. — Трябва да се прибирам, жена ми ще се тревожи.

Той също вдигна сакото и жилетката си от земята, а след това палтото и шапката си. Както беше вир-вода и плувнал в пот, изглеждаше му невероятно, че преди половин час е бил облечен с всичките тези дрехи.

— Ами… лека нощ — каза той, като се колебаеше.

Неочаквано пристъпиха един към друг и си стиснаха ръцете. Това не беше формален жест — ръката на Джон Андрос обгърна рамото на Марки, а той го потупа нежно по гърба.

— Нищо ми няма — продължи на пресекулки той.

— Не си ли?…

— Не, нищо ми няма.

— Ами — каза след малко Джон Андрос, — тогава ще ти кажа „лека нощ“.

Преметнал дрехите си на ръка и накуцвайки леко, той си тръгна. Луната продължаваше да свети ярко, когато се отдалечи от тъмното петно на отъпканата земя и стъпи на моравата. Откъм спирката, на половин миля разстояние, Джон Андрос долови грохота на влака в седем часа.

 

— Но ти сигурно си се побъркал — извика на пресекулки Идит. — Аз си мислех, че ще загладиш нещата и ще си подадете ръце. Затова си и тръгнах.

— Ти искаше ли да загладим нещата?

— Разбира се, че не. Не искам да ги виждам повече. Но си мислех, че ще направите точно това. — Тя мажеше раните по врата и гърба му с йод, а той седеше спокойно в горещата вана. — Ще извикам лекар — решително каза Идит. — Може да имаш вътрешни наранявания.

Той поклати глава.

— В никакъв случай. Не искам да се разчуе из целия град.

— Все пак не мога да разбера как стана това.

— И аз. — Той се усмихна тъжно. — Струва ми се, че тези детски гостувания са доста неприятни преживявания.

— Е, поне — подхвана с надежда Идит — със сигурност съм доволна, че имаме говеждо за утрешната вечеря.

— Защо?

— За да наложа окото ти, разбира се. Знаеш ли, за малко щях да поръчам телешко? Не е ли голям късмет?

Половин час по-късно, съвсем облечен, освен че нито една яка не можеше да се закопчее на врата му, Джон протегна крайници пред огледалото.

— Струва ми се, че трябва да се постегна — замислено каза той. — Сигурно остарявам.

— Искаш да кажеш, че следващия път ще го надвиеш?

— Аз го надвих — съобщи той. — Или поне го набих толкова, колкото и той мен. И няма да има следващ път. Престани вече да наричаш хората прости. Ако се забъркаш в някоя история, просто си вземи палтото и се прибери вкъщи. Ясно?

— Да, скъпи — каза кротко тя. — Постъпих много глупаво и сега разбирам.

Той излезе в коридора и внезапно спря пред вратата на детската стая.

— Заспа ли?

— Дълбоко. Но можеш да влезеш и да надникнеш, просто да й кажеш „лека нощ“.

Двамата влязоха на пръсти и се надвесиха над креватчето. Малката Ид, със зачервени от здраве страни и притиснала розови ръчички, спеше дълбоко в прохладната тъмна стая. Джон протегна ръка през оградата на креватчето и нежно поглади копринената косица.

— Заспала е — промълви учудено той.

— Естествено, след такъв следобед.

— Мис Андрос — откъм коридора се понесе силният шепот на чернокожата прислужница. — Мистър и мис Марки съ долу и искат да ви видят. Мистър Марки е цял в рани, мадам. Лицето му прилича на бифтек. А пък мис Марки изглежда направо бясна.

— Ама че нахалство! — извика Идит. — Кажи им, че не сме вкъщи. За нищо на света няма да сляза.

— Ще слезеш, и още как. — Гласът на Джон беше твърд и решителен.

— Какво?

— Не само, че ще слезеш веднага, но и каквото и да прави онази жена, ще се извиниш за всичко, което си казала днес следобед. След това не е необходимо повече да се срещаш с нея.

— Ама… Джон, не мога да го направя.

— Трябва да го направиш. И не забравяй, че сигурно на нея й е било два пъти по-неприятно да дойде у нас, отколкото на теб да слезеш долу.

— Няма ли да дойдеш и ти? Трябва ли да сляза сама?

— Ще сляза… след малко.

Джон Андрос я изчака, докато затвори вратата зад себе си, след това се наведе над креватчето, взе дъщеря си както си беше със завивките и седна в люлеещия се стол, като я притисна здраво в прегръдките си. Детето се размърда леко и той притаи дъх, но то беше заспало дълбоко и в следващия миг се отпусна в извивката на лакътя му. Той наведе бавно глава, докато докосна с бузата си светлата му косица.

— Милото ми момиченце — прошепна той. — Милото ми момиченце, милото ми момиченце.

Най-после Джон Андрос разбра за какво се беше бил толкова разярено тази вечер. Сега той го имаше, притежаваше го завинаги и известно време остана да седи в стаята, като се люлееше напред-назад в тъмнината.