Франсис Скот Фицджералд
Зимни мечти

I

Някои от момчетата — прислужници в голфа, бяха ужасно бедни и живееха в къщурки с една-единствена стая и неврастенична крава в предния двор, но бащата на Декстър Грийн бе собственик на втория по големина колониал в Блак Беър — в най-големия, „Хъб“, пазаруваха богаташите от Шери Айланд, — така че Декстър носеше стиковете и топките само за да си докарва джобни пари.

Есенно време, когато дните ставаха хладовити и сиви и дългата зима на Минесота се спускаше като бял капак върху кутия, ските на Декстър се плъзгаха по снега, който скриваше очертанията на игрището за голф. През тези месеци природата го изпълваше с дълбока меланхолия — беше му криво, че игрището е принудено да бездейства, обезпокоявано само от опърпани врабчета през целия дълъг сезон. Беше тъжно и поради факта, че по площадките, които през лятото бяха изпъстрени с разноцветни знаменца, се виждаха само изоставени сандъчета с пясък, наполовина затънали в заледения сняг. Когато пресичаше хълмовете, вятърът духаше отчайващо студен, а ако имаше и слънце, Декстър вървеше, присвил очи срещу силния и неизмерим блясък.

През април зимата свършваше изведнъж. Снегът се спускаше в езерото Блак Беър, без да дочака първите играчи да прогонят зимата с червени и черни топки. Без въодушевление, без преход от дъждовно надмощие, студовете вече ги нямаше.

На Декстър му бе известно, че в този тип северна зима има нещо мрачно, както знаеше, че в есента има нещо величествено. Есента го караше да стиска юмруци, да потръпва и да си повтаря идиотски изречения, да прави бързи и резки движения, сякаш командва въображаема аудитория или армия. Октомври го изпълваше с надежди, които ноември издигаше в някакъв възторжен екстаз, и в това настроение мимолетните бляскави спомени от лятото на Шери Айланд идваха като готов материал в неговата мелница. Той ставаше шампион по голф и побеждаваше мистър Т. А. Хедрик в един възхитителен мач, който изиграваше стотици пъти на игрището на своето въображение, мач, всяка подробност от който бе неуморно променяна — понякога побеждаваше с почти смешна лекота, друг път излизаше най-ненадейно напред с великолепна игра. Освен това слизаше от автомобил марка „Пиърс Ароу“ и също като мистър Мортимър Джоунс влизаше високомерно във фоайето на голф клуба или пък, заобиколен от възхитена тълпа, правеше шоу, като изпълняваше фантастични скокове от трамплина на кулата пред клуба… Сред онези, които го гледаха отворили уста в почуда, бе и мистър Мортимър Джоунс.

Докато един ден стана тъй, че същият този мистър Джоунс — той, а не неговият призрак — дойде при Декстър е насълзени очи и му каза, че бил… най-добрият прислужник в целия клуб, и го попита дали не би се отказал от намерението си да напуска, ако мистър Джоунс му даде повече пари, тъй като всички останали… прислужници му губели по една топка на всяка дупка… най-редовно…

— Не, сър — отвърна решително Декстър, — не желая да работя повече като прислужник. — Помълча малко и додаде: — Вече съм прекалено голям.

— Не си на повече от четиринайсет. Защо, по дяволите, реши точно тази сутрин, че искаш да напускаш? Беше обещал, че следващата седмица ще дойдеш с мен на щатския турнир.

— Реших, че съм прекалено голям.

Декстър върна значката си на прислужник „Първи клас“, взе си полагащите му се пари от отговорника на прислужниците и се върна пеш в Блак Беър.

— Най-добрият… прислужник, който съм виждал — извика мистър Мортимър Джоунс, докато си пиеше питието същия следобед. — Никога не е губил топка! С желание! Интелигентен! Кротък! Честен! Благодарен!

Момичето, което бе причинило това, беше единайсетгодишно — красиво — грозно като всички малки момичета, на които им е съдено след няколко години да станат неописуемо красиви и да донесат неизброими нещастия на много мъже. Искрата обаче се забелязваше отсега. Имаше нещо безбожно в начина, по който извиваше краищата на устните си надолу, когато се усмихваше и в — Боже, опази! — почти страстните й очи. У такива жени жизнеността се пробужда рано. В момента тя личеше съвсем ясно, светеше като сияние през тънката й фигурка.

Беше дошла нетърпеливо на игрището за голф в девет часа заедно с гувернантката си, облечена в бял лен и с пет нови стика за голф, които придружителката й носеше в торба от бял брезент. Когато Декстър я съзря за първи път, тя стоеше до къщичката на прислужниците; чувстваше се доста неловко, но се опитваше да го прикрие, като водеше явно необичаен разговор с гувернантката си, украсяван с изумителни и неуместни гримаси.

— Какъв хубав ден, Хилда — чу я той да казва.

Тя отпусна краищата на устните си, усмихна се и се огледа крадешком, при което очите й се спряха мимоходом ма него. След това отново се обърна към гувернантката:

— Струва ми се, че тази сутрин няма много хора, а?

Отново същата усмивка — лъчезарна, явно изкуствена, убеждаваща.

— Не ми е ясно сега какво трябва да правим — каза гувернантката, като гледаше неопределено в пространството.

— А, няма нищо. Аз ще се оправя.

Декстър стоеше неподвижен с леко отворена уста. Знаеше, че ако направи една крачка напред, втренчения му поглед ще срещне нейния, ще попадне в полезрението й, а ако отстъпи назад, няма да може да вижда добре лицето й. За един миг сякаш забрави колко е малка. После си спомни, че миналата година я беше виждал няколко пъти — тогава гащичките й се подаваха изпод роклята.

Неочаквано, без да иска, той се разсмя — кратък и рязък смях, след което, стреснат от самия себе си се обърна и закрачи бързо обратно.

— Ей, момче!

Декстър спря.

— Момче…

Нямаше съмнение, че викаше него. Не стига това, ами и го дари с онази абсурдна и невероятна усмивка, която най-малко една дузина мъже щяха да запазят в спомените си чак до средна възраст.

— Момче, знаеш ли къде е учителят по голф?

— Има урок.

— А знаеш ли къде е отговорникът на прислужниците?

— Още не е дошъл.

— Ааа. — В първия момент това я обърка. Тя пристъпи от десния на левия си крак.

— Искаме да вземем прислужник — каза гувернантката. — Мисис Мортимър Джоунс ни прати да играем голф, но не знаем как ще играем, ако не си вземем прислужник.

Тук тя бе възпряна от заплашителния поглед на мис Джоунс, последван незабавно от усмивка.

— Наблизо няма други прислужници освен мен — каза Декстър, — но аз трябва да стоя тук, докато дойде отговорникът.

— Ааа.

Мис Джоунс се оттегли заедно със свитата си и когато се отдалечиха на почетно разстояние от Декстър, подхванаха разгорещен разговор, който завърши с това, че мис Джоунс извади един от стиковете и го удари ядосано в земята. И за по-убедително го вдигна отново и щеше да го стовари яко върху гърдите на гувернантката, ако последната не го беше хванала и изтръгнала от ръката й.

— Гадна стара вещица! — изкрещя бясно мис Джоунс.

Последва нов спор. Понеже си помисли, че в сцената има комични елементи, Декстър го досмеша на няколко пъти, но се сдържаше, за да не го чуят. Не можеше да не се подаде на чудовищното убеждение, че момиченцето има право да бие гувернантката си.

Положението бе разрешено от случайната поява на отговорника, на когото гувернантката веднага се изжалва:

— Мис Джоунс трябва да получи едно момче прислужник, а това не иска.

— Мистър Маккена каза да чакам тук, докато дойдете — каза бързо Декстър.

— Е, той вече е тук. — Мис Джоунс се усмихна лъчезарно на отговорника. След това пусна торбата и заситни палаво към първата пясъчна площадка.

— Е? — обърна се отговорникът към Декстър. — Какво стоиш като препариран? Вземи стиковете на младата дама.

— Смятам днес да не работя — каза Декстър.

— Ти няма…

— Смятам да напусна.

Сериозността на решението му го изплаши. Беше най-предпочитаният прислужник и от никое друго място край езерото не би могъл да спечели тези трийсет долара, които взимаше тук всеки месец през лятото. Но бе получил силен емоционален шок и вълнението му изискваше дързък и незабавен отдушник.

Но не беше и чак толкова просто. Както много често щеше да се случва в бъдеще, Декстър несъзнателно бе воден от своите зимни мечти.

II

Е, разбира се, качеството и навременността на зимните му мечти не бяха едни и същи, но есенцията им оставаше. Няколко години по-късно те накараха Декстър да се откаже да следва търговия в щатския университет — баща му, който преуспяваше в този момент, щеше да му плаща скромна издръжка — заради несигурната авантюра да учи в по-стар и по-известен университет на Изток, където се притесняваше от ограничените си средства. Не си мислете обаче, че след като в началото зимните му мечти включваха размисли за богатите, у момчето имаше нещо чисто снобско. Декстър не търсеше близост с лъскавите вещи и бляскавите хора, а искаше да притежава самите лъскави вещи. Той често посягаше към най-хубавото, без да съзнава защо го желае — и понякога се сблъскваше с тайнствените откази и забрани, които си позволява животът. Именно с един от тези откази, а не с кариерата му като цяло, е свързан настоящият разказ.

Той забогатя. По много удивителен начин. Като завърши колежа, отиде в града, откъдето идваха богатите клиенти на езерото Блак Беър. Едва бе навършил двайсет и три, още не бяха изминали и две години от пристигането му в града, а вече се намираха хора, които обичаха да заявяват: „Това се казва момче…“ Около него богаташките синове търгуваха смело с облигации, влагаха дръзко наследствата си или си тъпчеха главите с двайсет и четирите тома на курса по търговия на Джордж Вашингтон, докато Декстър взе хиляда долара на заем срещу дипломата си от колежа и надеждните си обещания и купи един дял в някаква обществена пералня.

Когато влезе в съдружието, пералнята бе малка, но Декстър се специализира, като изучи начините, по които англичаните перяха вълнените си чорапи за голф така, че да не се свиват, и още същата година вече обслужваше всички клиенти, които носеха голфове. Мъжете държаха вълнените им панталони и пуловери да се дават в неговата пералня така, както бяха държали да имат прислужник, който да им намира топките. Малко по-късно започна да приема и бельото на съпругите им и вече поддържаше пет клона в различни части на града. Преди да бе навършил двайсет и седем години, Декстър притежаваше най-голямата мрежа от перални в тази част на страната. И точно в този момент продаде всичко и замина за Ню Йорк. Но периодът от живота му, който ни интересува, ни връща към дните, когато направи първия си голям удар.

Когато навърши двайсет и три години, мистър Харт — един от побелелите мъже, които обичаха да казват „Това се казва момче“ — му даде покана да гостува в голф клуба на Шери Айланд една събота и неделя. И тъй, един ден той се разписа в регистъра на клуба и още същия следобед игра в четворка с мистър Харт, мистър Сандуд и мистър Т. А. Хедрик. Не счете за необходимо да споменава, че някога е носил торбата със стиковете на мистър Харт на същото това игрище и че със завързани очи може да намери всяка трапчинка или улейче по него, но се улови, че наблюдава четиримата прислужници, които ги следваха, като се опитваше да забележи някакъв поглед или жест, които да му напомнят за него самия и да намалят пропастта, лежаща между настоящето и миналото.

Денят бе странен за него, накъсан рязко от мимолетни, познати впечатления. В един миг се чувстваше като нарушител, а в следващия биваше поразен от огромното превъзходство, което изпитваше спрямо мистър Т. А. Хедрик; последният се оказа досаден и даже вече не беше добър играч.

След това, заради мистър Харт, който си изгуби една топка някъде около петнайсетия чим, се случи нещо много важно. Докато претърсваха твърдата трева в неравната част на игрището, зад едно хълмче откъм гърба им се чу ясно провикване: „Хвърлям!“ И в мига, в който и четиримата се обърнаха рязко кръгом, една нова-новеничка топка профуча над хълмчето и удари мистър Т. А. Хедрик в корема.

— По дяволите! — извика той. — Някои от тези шантави жени не трябва да ги пускат на игрището. Започва да става непоносимо.

Над хълма се показа една глава и едновременно с това се чу глас:

— Имате ли нещо против да минем през игрището?

— Вие ме ударихте в корема! — заяви мистър Хедрик разярен.

— Така ли? — Момичето се приближи до групата мъже. — Съжалявам. Аз извиках „Хвърлям!“

Тя обходи небрежно с поглед всеки един от тях, след което заоглежда игрището за топката си.

— На някоя издатина ли налетях?

Невъзможно бе да се определи дали въпросът й е остроумен или злобен. Само след миг обаче тя разсея всички съмнения, защото, когато партньорката й се зададе иззад хълма, тя й извика весело:

— Ето ме! Щях да изляза на игрището, само че улучих нещо.

Когато зае стойка за лек удар със стика, Декстър се вгледа по-внимателно в нея. Беше облечена в синя памучна рокля, обшита с бяло около шията и раменете, което подчертаваше тена й. Онова впечатление за прекаленост, за слабост, което на единайсетгодишна възраст правеше страстните й очи и извитата надолу уста някак абсурдни, вече го нямаше. Тя беше поразително красива. Розовината по страните й бе концентрирана като на картина — не беше „руменина“, а по-скоро някаква променяща се трескава топлина, така завоалирана, сякаш всеки миг можеше да се стопи и да изчезне. Тази нейна розовина и подвижната й уста непрекъснато създаваха впечатление за движение, за бурен живот, за страстна жизненост, което само донякъде се уравновесяваше от тъжното великолепие на очите й.

Тя замахна нетърпеливо и вяло със стика и запрати топката в една пясъчна ямка в другия край на игрището. После се усмихна бързо и неискрено, каза едно небрежно „благодаря“ и се запъти след нея.

— Ах, тази Джуди Джоунс! — обади се мистър Хедрик при следващия чим, докато я чакаха няколко секунди — да хвърли за пореден път топката си. — Трябва да я хванат и да я пердашат като малко момиченце в продължение на шест месеца, а после да я омъжат за някой старомоден кавалерийски капитан.

— Боже мой, толкова е хубава! — каза мистър Сандуд, който неотдавна бе навършил трийсет.

— Хубава! — извика презрително мистър Хедрик, — винаги има такъв вид, сякаш иска да я целунат! Оглежда всички телета в града с тоя свой кравешки поглед!

Мистър Хедрик едва ли имаше предвид майчинския инстинкт.

— Би могла да играе доста добре, стига да иска — каза мистър Сандуд.

— Няма форма — сериозно отбеляза мистър Хедрик.

— Но има хубава фигура — отвърна му мистър Сандуд.

— Ти по-добре благодари на бога, че няма по-силен удар — додаде мистър Харт, като смигна на Декстър.

По-късно следобед слънцето се скри в пъстроцветен водовъртеж от сини и алени цветове и остави характерната за Запада суха шумоляща нощ. Декстър стоеше на верандата на голф клуба и съзерцаваше спокойното плискане на водата от слабия ветрец, като сребърна меласа под пълната луна. После луната сложи пръст на устните си и езерото се превърна в гладък басейн, светъл и тих. Декстър си сложи банския костюм и заплува към най-отдалечения сал, където се излегна мокър върху брезента на трамплина.

Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. От другата страна, откъм някакво тъмно полуостровче, се чуваше пиано; свиреше песните от миналото лято и от предишните лета — песни от „Чин-чин“, „Граф Люксембургски“ и „Шоколаденият войник“ — и тъй като звукът от пиано, носещ се над водно пространство, винаги изглеждаше прекрасен за Декстър, той лежеше съвсем неподвижен и слушаше.

Веселата мелодия, която се чуваше в момента, бе от времето, когато Декстър учеше във втори курс на колежа. Бяха я свирили на един от университетските балове, когато не можеше да си позволи лукса да ги посещава и тогава бе стоял отвън до гимнастическия салон и бе слушал. Мелодията предизвика у него някакво възторжено чувство и изпълнен с това чувство, той се замисли върху нещата, които ставаха с него сега. Намираше се в състояние на истинско доволство; усещаше, че най-сетне и той е влязъл във великолепно съзвучие с живота и че всичко около него излъчва светлина и очарование, които може би никога повече няма да изпита.

Неочаквано един плосък и светъл продълговат предмет се откъсна от мрака на острова, като издаваше вибриращия звук на препускаща моторница.

От разрязаната водна повърхност зад нея се извиха две бели вълни и в почти същия миг лодката вече бе при него, удавяйки горещите звуци на пианото в шума от плискаща се вода. Декстър се надигна на лакти и забеляза някаква фигура на кормилото и две тъмни очи, които го гледаха през увеличаващото се водно пространство — след това лодката отмина и започна да се върти безцелно в огромен кръг, очертан от водна пяна в средата на езерото. Един от ексцентричните кръгове се отклони и се насочи обратно към сала.

— Кой сте вие? — извика тя и загаси мотора. В момента се намираше толкова близо до него, че той забеляза банския й костюм, който определено наподобяваше розово детско гащеризонче.

Носът на лодката се удари в сала и тъй като той се килна на една страна, Декстър се търкулна към нея. Разпознаха се с различна степен на интерес.

— Не сте ли един от мъжете, в чието игрище влязохме днес следобед? — попита го тя.

Да, беше един от тях.

— Ами можете ли да карате моторна лодка? Защото, ако можете, ще ви помоля да покарате тази, а аз да се повозя на сърфа зад нея. Казвам се Джуди Джоунс — тя го удостои с едно абсурдно ухилване или по-скоро опит за ухилване, тъй като колкото и да си кривеше устата, това, което се получаваше, не бе гротескно, а направо красиво — и живея в къщата ей там, на острова; там ме чака един мъж. Когато спря колата си пред нашата врата, аз тръгнах с лодката от пристана, защото той казва, че съм била неговият идеал.

Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. Декстър седна до Джуди Джоунс, докато му обясняваше как се управлява лодката й. После тя скочи във водата и заплува с мощен кроул към сърфа. Човек можеше да я гледа без напрежение, както се гледа вейка, която се люлее на вятъра, или летяща чайка. Ръцете й, загорели като шоколад, загребваха мощно вълните — с цвят на матова платина — първо се появяваха лактите, след което изхвърляше горната им част заедно с ритмична водна струя, после изпъваше тяло напред и се гмуркаше, като прокарваше пътека пред себе си.

— Карайте бързо — извика тя, — колкото се може по-бързо.

Той придвижи послушно лоста напред и носът се обля в бяла пяна. Когато се обърна отново назад, момичето стоеше изправено върху сърфа с широко разперени ръце и вдигнато към луната лице.

— Ужасно студено е — извика тя. — Как ви е името?

Каза й.

— Защо не дойдете утре на вечеря?

Сърцето му се преобърна като маховика на лодката и за втори път нейната случайна прищявка промени посоката на живота му.

III

На следващата вечер, докато я чакаше да слезе по стълбите, Декстър изпълни във въображението си уютната и прохладна лятна гостна и остъклената веранда пред нея с мъжете, които бяха обичали Джуди Джоунс в миналото. Той знаеше какъв тип хора са били — като младежите, които по времето, когато постъпи в колежа, идваха от прочутите първоначални училища с елегантни дрехи и силно загорели след летата, прекарани в почивка и спорт. Беше разбрал, че в известна степен е по-добър от тях. Бе по-нов и по-силен. Въпреки всичко, признавайки си, че иска децата му да бъдат като тях, Декстър се съгласяваше, че самият той не е нищо друго, а грубият и здрав материал, от който винаги са излизали такива хора.

Когато и за него настъпи моментът да носи хубави дрехи, той знаеше кои са най-добрите моделиери в Америка и именно те бяха ушили костюма, който бе облякъл тази вечер. Беше усвоил сдържаността в облеклото, характерна за неговия университет, която го отличаваше от останалите. Декстър съзнаваше какво значение има за него тази маниерност и я бе възприел; беше разбрал, че за да бъдеш небрежен в облеклото и маниерите, е необходима много повече самоувереност, отколкото, ако искаш да бъдеш стриктен. Небрежността беше за децата му. Моминското име на майка му беше Кримслих. Тя бе селско чедо от Бохемия и до края на живота си бе говорила завален английски. Синът й трябваше да се придържа към общоприетите норми.

Малко след седем часа Джуди Джоунс слезе по стълбите. Беше със следобедна рокля от синя коприна и в началото той се разочарова, че не бе облякла нещо по-официално. Разочарованието му се засили, когато след кратък поздрав тя отиде до една от вратите към кухнята и като я отвори, извика:

— Можеш да сервираш вечерята, Марта.

Беше очаквал, че вечерята ще обяви икономът и че преди това ще има коктейл. После, когато двамата седнаха на едно канапе и се обърнаха с лице един към друг, той остави тези свои мисли на заден план.

— Баща ми и майка ми ги няма — каза замислено тя.

Той си спомни последния път, когато бе видял баща й, и се зарадва, че родителите й ги нямаше тази вечер — можеше да се чудят кой е. Бе роден в Кийбъл, село в щата Минесота, което се намираше петдесет мили на север, и винаги казваше, че е оттам, а не от Блак Беър. Нямаше нищо лошо да произхождаш от някое провинциално градче, стига да не бе така неудобно близко и да не го засенчваха модерните езерни курорти.

Говориха за неговия университет, който тя бе посещавала често през последните две години, и за близкия голям град, от който идваха постоянните гости на Шери Айланд и където на следващия ден Декстър щеше да се завърне при своите преуспяващи перални.

По време на вечерята тя изпадна в меланхолична депресия, което го накара да се почувства неловко. Какъвто и укор да произнесеше с гърления си глас, той се тревожеше. На каквото и да се усмихнеше — на него, на някое пилешко дробче, на нищо, — той се страхуваше, че усмивката й не идва от радост, нито дори от забавление. Когато алените ъгълчета на устните й се извиваха надолу, това бе по-скоро покана за целувка, отколкото усмивка.

После, след вечерята, тя го изведе на тъмната веранда и умишлено промени настроението.

— Ще имате ли нещо против, ако си поплача малко? — попита го тя.

— Боя се, че ви отегчавам — отвърна бързо той.

— Не, вие ми харесвате. Но днес имах ужасен ден. Обичах един човек, а днес следобед — като гръм от ясно небе — той ми каза, че бил беден като църковна мишка. Преди не беше и намеквал дори за подобно нещо. Ужасно материалистично ли ви звучи?

— Може би се е страхувал да ви го каже.

— Да предположим, че е така — отвърна тя. — Но просто не е започнал както трябва. Разбирате ли, ако го мислех за беден… ами че аз съм била влюбена в много бедни мъже и съм имала твърдото намерение да се омъжа за тях. Но в случая не мислех по този начин за него и интересът ми към него не беше достатъчно силен, за да преживея шока. Все едно някое момиче да съобщи спокойно на годеника си, че е вдовица. Той може и да няма нищо против вдовиците, но… Хайде да започнем както трябва — прекъсна изведнъж речта си тя. — Кой сте вие всъщност?

В първия момент Декстър се поколеба. След това съобщи:

— Никой. Кариерата ми е изцяло въпрос на бъдеще.

— Беден ли сте?

— Не — отвърна откровено той. — Печеля може би повече от всеки друг на моята възраст в Северозападните щати. Знам, че това, което казвам, е противно, но вие ме помолихте да започна както трябва.

Настъпи мълчание. После тя се усмихна, при което ъгълчетата на устните й се извиха надолу и едно почти незабележимо олюляване я приближи до него, вдигнала поглед към очите му. В гърлото на Декстър заседна буца и той зачака със затаен дъх експеримента, застанал лице срещу лице с неизвестното съединение, което щеше да се получи по най-загадъчен начин от елементите на техните устни. После разбра — тя му предаде своята възбуда бурно, дълбоко, с целувки, които не бяха обещание, а самото му изпълнение. Те не събуждаха в него глад за повторението им, а удовлетворение, търсещо ново удовлетворение — целувки, които бяха като милосърдие, предизвикващо желание с всеотдайността си.

Не му бяха нужни много часове, за да реши, че е искал Джуди Джоунс още от времето, когато е бил гордо и изпълнено с желания малко момче.

IV

Всичко започна така — и продължи с различна сила до самата развръзка. Декстър отдаде част от себе си на най-безцеремонното и безпринципно същество, което бе срещал някога. Каквото и да поискаше, Джуди го постигаше с цялата настойчивост на своето очарование. При нея липсваше разнообразие в методите, опити да заеме изгодно положение или предварително обмисляне на последиците — във всичките й любовни игри мисловната част беше много малка. Тя просто заставяше мъжете да почувстват възможно най-силно нейната физическа красота. Декстър нямаше желание да я променя. Недостатъците й се преплитаха със страстната й жизненост, която ги надвишаваше и оправдаваше.

Когато в тази първа нощ му прошепна, както бе положила глава върху рамото му: „Не зная какво става с мен. Снощи мислех, че съм влюбена в друг, а тази вечер ми се струва, че съм влюбена в теб…“, думите й му се сториха красиви и романтични. Причината беше в безпределната му възбудимост, породена от факта, че в момента владее и притежава. Една седмица по-късно обаче бе принуден да види същото качество в различна светлина. Тя го закара със спортната си кола на една вечеря сред природата и след вечерята изчезна, пак със спортната си кола, с друг мъж. Декстър ужасно се ядоса и едва успя да се държи що-годе прилично с останалите присъстващи. Когато го убеждаваше, че не се е целувала с другия, той знаеше, че го лъже, но въпреки това беше благодарен, дето си бе направила труда да го излъже.

Както забеляза още преди да е свършило лятото, той беше един от подновяващата се дузина мъже, които кръжаха около нея. Всеки от тях в определен момент бе поставян над останалите — около половината все още се утешаваха с откъслечни сантиментални изблици от нейна страна. Щом някой от тях покажеше, че възнамерява да се откаже поради продължително незачитане, тя го даряваше с кратък меден час, което го вдъхновяваше да се влачи след нея още около година. Тези свои набези върху безпомощните и покорените Джуди правеше без зла умисъл — всъщност тя едва ли съзнаваше, че в това, което върши, има нещо лошо.

Когато в града се появеше нов мъж, всички останали биваха изоставяни — насрочените срещи отпадаха автоматически.

Най-отчайващото в опитите да се направи нещо беше, че тя вършеше всичко сама. Джуди не беше момиче, което можеше да се „покори“ в кинетичния смисъл на думата — тя бе неуязвима, устояваше и на ум, и на очарование; ако някой с тези качества започнеше да я преследва прекалено напористо, тя незабавно поставяше нещата на физическа основа и под магията на външната й прелест както силните, така и умните започваха да играят по нейната свирка. Изпитваше удовлетворение единствено от постигането на желанията си и от прякото въздействие на личното си очарование. Може би вследствие на толкова много юношеска любов и толкова много млади ухажори тя бе започнала, като един вид самозащита, да се задоволява със собствените си емоции.

Първоначалната възторженост на Декстър бе последвана от раздразнение и неудовлетвореност. Безпомощният екстаз от това, че се намираше в нейна власт, му действаше по-скоро като опиат, отколкото като тоник. През зимата бе по-добре за работата му, че тези моменти на екстаз не се появяваха често. Известно време в началото на познанството им изглеждаше, че между тях съществува силно и спонтанно привличане — в този първи техен август например, трите дни с дълги вечери на мрачната веранда, със странните изнурени целувки в късните следобеди в сенчести сводове или под прикритието на увивните растения около градинските беседки, и сутрините, в които тя беше свежа като сън и почти свенлива, когато се видеха на светлината на новия ден. В отношенията им се долавяше целият екстаз, присъщ на един годеж, и той бе още по-силен поради факта, че годеж нямаше. Именно през тези дни той за пръв път я помоли да се омъжи за него. Тя му отвърна: „Може би някой ден“, каза му: „Бих искала да се омъжа за теб“, подхвърли: „Обичам те“…, накрая не му отговори нищо.

Трите дни бяха прекъснати от пристигането на един нюйоркчанин, който гостува на тяхното семейство цялата половина на септември. За огромна мъка на Декстър, се разнесе слух, че са се сгодили. Мъжът беше син на президента на някаква голяма компания. В края на месеца обаче се чу, че Джуди вече се е отегчила. По време на един бал тя седя цялата вечер в някаква моторна лодка заедно с един от местните си ухажори, а през това време нюйоркчанинът обърна клуба с краката нагоре да я търси. Беше казала на местния, че гостът й я отегчава, и след два дни нюйоркчанинът си тръгна. Бяха я видели с него на гарата и се говореше, че той изглеждал наистина много нещастен.

Лятото свърши в този дух. Декстър беше на двайсет и четири години и все повече се убеждаваше, че може да прави каквото си пожелае. Стана член на два клуба в града и живееше в единия от тях. Макар да не присъстваше неизменно в редиците на мъжете по време на увеселенията в клубовете, той съумяваше да ходи по баловете, където можеше да се появи Джуди Джоунс. Имаше възможност да излиза в обществото колкото си иска — сега, като подходящ за брак млад мъж, бе много популярен сред бащите от търговската част на града. Всеизвестното му увлечение по Джуди Джоунс бе затвърдило неговото положение. Но му липсваха социални аспирации, пък и се отвращаваше от танцуващите мъже, които не пропускаха баловете в четвъртък и събота и ходеха по разните вечери, давани от младоженци. Той вече се замисляше над идеята да замине на Изток, в Ню Йорк. Искаше да вземе Джуди Джоунс със себе си. Никакви разочарования от света, в който бе израснала, не можеха да го излекуват от убеждението му в нейната привлекателност.

Запомнете това, тъй като единствено в тази светлина бихте могли да разберете нещата, които Декстър извърши заради нея.

Осемнайсет месеца след запознаването му с Джуди Джоунс той се сгоди за друго момиче. Казваше се Айрийн Шиърър и баща й бе от хората, които винаги бяха вярвали в него. Айрийн беше русокоса, миловидна и благородна — и малко пълничка — и имаше двама кандидати, от които мило се освободи, щом Декстър поиска официално ръката й.

Лято, есен, зима, пролет, отново лято, още една есен — толкова бе отдал той от активния си живот на непоправимите устни на Джуди Джоунс. Към него тя се бе отнасяла с интерес, с насърчение, с безразличие, с омраза. Беше му причинила всички възможни и неизброими малки обиди като един вид отмъщение за това, че изобщо бе проявила интерес към него. Беше му кимала насърчително, бе се прозявала и отново му бе кимала и често той бе отвръщал с горчивина, присвил очи. Беше му доставяла върховно щастие и непоносими душевни страдания. Бе му причинявала нечувани неудобства и немалко неприятности. Беше го обиждала, бе го стъпквала в калта и го беше заставяла да поставя интереса си към нея срещу интересите си в работата — просто за удоволствие. Бе се отнасяла по всякакъв начин към него, само не беше го критикувала — вероятно защото единствено по този начин би могла да накърни абсолютното безразличие, което показваше и искрено питаеше спрямо него.

Есента настъпи отново, замина си и той най-после разбра, че не може да има Джуди Джоунс. Трябваше да си го набие в главата и най-сетне се убеди. Една нощ лежа буден и премисля. Припомни си тревогите и мъките, които му бе причинила, и изброи очевидните й недостатъци като съпруга. После си каза, че я обича, и малко след това заспа. В продължение на една седмица, за да не може да си представя дрезгавия й глас по телефона или очите й насреща си по време на обяд, той работи усилено и до късно, а нощно време отиваше в кантората си и кроеше планове за бъдещето.

В края на седмицата отиде на едно увеселение и танцува веднъж с нея. Може би за първи път, откакто се бяха запознали, не я покани да поседят заедно, нито й каза, че е красива. Стана му болно, че тя не обърна внимание — това бе всичко. Не изпита ревност, като забеляза, че тази вечер бе с нов мъж. Отдавна беше загубил способността да я ревнува.

Декстър остана до късно на увеселението. В продължение на един час седя с Айрийн Шиърър и разговаря с нея за книги и музика. И в двете области знаеше много малко. Но сега започваше да разполага повече с времето си и самодоволно бе решил, че той, младият и вече пословично преуспяващ Декстър Грийн, трябва да знае повече за тези неща.

Това стана през октомври, когато беше на двайсет и пет години. През януари Декстър и Айрийн се сгодиха. Годежът им трябваше да бъде обявен през юни и три месеца след това двамата щяха да се оженят.

Зимата в Минесота се проточи безкрайно и беше вече почти май, когато ветровете се смекчиха и снегът най-сетне се свлече в езерото Блак Беър. За първи път след повече от година Декстър се радваше на известно вътрешно спокойствие. Джуди Джоунс беше ходила във Флорида, след това в Хот Спрингс, някъде се беше сгодила, а другаде бе развалила годежа. В началото, след като Декстър окончателно се отказа от нея, му ставаше криво, че другите все още ги свързваха и го питаха за нея, но когато на вечерите започнаха да го поставят до Айрийн Шиърър, престанаха да го разпитват, а му разказваха за нея. Вече не беше сведущ по въпроса за Джуди Джоунс.

Най-после настъпи май. Нощем, когато тъмнината бе влажна като след дъжд, Декстър се разхождаше по улиците и се дивеше, че така бързо и с тъй малко усилия от него си бе отишъл толкова много възторг. Миналогодишният месец май бе белязан с мъчителната и непростима, но въпреки всичко прощавана буйност на Джуди Джоунс — това бе един от онези редки периоди, когато си въобразяваше, че е започнала да го обича. Срещу тази своя трошица щастие бе получил планини от омраза. Той знаеше, че Айрийн няма да представлява нещо повече от завеса, дръпната зад гърба му, от ръка, която се движи сред блестящи чаени чаши, от глас, който вика децата му… Огънят и красотата си бяха отишли, вълшебството на нощите и чудото от сменящите се часове и сезони… нежни устни, които се извиват надолу, свеждат се над неговите и го извисяват в небеса от очи… Онова бе все още дълбоко в него. Беше прекалено силен и жизнен, за да може то да умре просто така.

Една вечер в средата на май, когато в продължение на няколко дни времето балансираше на онзи фин мост, който води към истинското лято, той се отби в къщата на Айрийн. До обявяването на годежа им оставаше само една седмица — той нямаше да учуди никого. А тази вечер щяха да седят един до друг на канапето в университетския клуб и да гледат танцуващите в продължение на един час. Когато излизаше с нея, изпитваше някаква солидност — тя беше така непоклатимо популярна, до такава степен „чудесна“.

Декстър изкачи стълбите на дома от кафяв камък и влезе.

— Айрийн — извика той.

От дневната излезе да го посрещне мисис Шиърър.

— Декстър — каза тя, — Айрийн е горе в спалнята си с ужасно главоболие. Искаше да дойде с теб, но аз я накарах да си легне.

— Надявам се, че не е нещо сериозно…

— О, не. Утре сутринта ще дойде да играете голф. Можеш да я извиниш за една вечер, нали, Декстър?

Усмивката й беше мила. С Декстър хранеха симпатии един към друг. Той размени няколко думи с нея в дневната, преди да й пожелае „лека нощ“.

Върна се в университетския клуб, където разполагаше с апартамент, и постоя малко на вратата да погледа танцуващите. Облегна се на входа, кимна на един-двама, прозина се…

— Здравей, скъпи.

Познатият глас до рамото му го сепна. Джуди Джоунс беше оставила кавалера си и прекосила салона, за да дойде при него — Джуди Джоунс, нежна полирана кукла, облечена в злато: злато в лентата на главата й, злато в двете връхчета на пантофките й, които се подаваха изпод ръба на роклята. Познатият нежен огън сякаш обля лицето й, когато му се усмихна. През салона премина топъл и светъл полъх. Декстър стисна инстинктивно юмруци в джобовете на смокинга си. Обзе го внезапно вълнение.

— Кога се върна? — попита я нехайно.

— Ела и ще ти разкажа.

Тя се обърна и Декстър я последва. Беше отсъствала — той би могъл да се разплаче от чудото на нейното завръщане. Беше минавала по вълшебни улици и бе вършила неща, които са били като провокираща музика; всички тайнствени случки, всички нови и живителни надежди си бяха отишли с нея, а сега се бяха върнали.

На входа тя се обърна.

— С кола ли си? Ако не си, аз съм с кола.

— С кола съм, двуместна.

Влезе, прошумолявайки със златната си рокля. Той затвори вратата. Бе влизала в толкова много коли — така… или по друг начин… опряла гръб на кожената облегалка, ето тъй — с лакът на вратата… чакаща. Би трябвало отдавна вече да бе омърсена, ако изобщо имаше нещо, което би могло да я омърси — освен тя самата себе си, — но това бяха изблици на собствената й същност.

Декстър с усилие се принуди да запали колата и да върне на заден в улицата. Това не беше нищо, не биваше да забравя. Беше го правила и преди, но той й бе обърнал гръб, сякаш бе задраскал погрешна сметка в книжата си.

Подкара бавно към центъра на града и като се преструваше на разсеян, мина по безлюдните улици на търговската част, оживени само на отделни места, където от кината излизаха тълпи от зрители, или около игралните домове, пред които висяха туберкулозни на вид или яки като боксьори момчета и младежи. Откъм нощните заведения — обители с лъскави стъкла, изпълнени с мръсна жълта светлина — се чуваше звън от чаши и удари с юмруци по баровете.

Тя го гледаше съсредоточено и мълчанието бе смущаващо, но в този решителен момент той не можеше да намери нехайни думи, с които да оскверни настъпилия час. На едно удобно място зави и тръгна по обратния път към университетския клуб.

— Липсвах ли ти? — попита тя изведнъж.

— На всички липсваше.

Почуди се дали бе разбрала за Айрийн Шиърър. Беше се върнала само преди един ден — отсъствието й почти съвпадаше с неговия годеж.

— Ама че го каза! — Джуди се засмя тъжно, но без тъга. Погледна го проницателно. Той впери очи в арматурното табло.

— Разхубавил си се — додаде замислено тя. — Декстър, ти имаш най-незабравимите очи.

Той би трябвало да се изсмее на това, но не го направи. Подобни неща се казваха на колежанчета. И все пак усети, като че ли го прободоха с нож.

— Всичко ужасно ми омръзна, скъпи. — Наричаше всички „скъпи“, като ги даряваше с това ласкаво обръщение някак небрежно и сякаш с индивидуално другарско чувство. — Бих искала да се ожениш за мен.

Прямотата на думите й го смути. Сега трябваше да й каже, че ще се жени за друго момиче, но не можеше да го направи. Със същия успех би могъл да се закълне, че никога не я е обичал.

— Мисля, че ще се разбираме — продължи тя на същата тема, — освен ако си ме забравил и си се влюбил в друга.

Явно беше ужасно самоуверена. Всъщност искаше да каже, че не би могла да повярва на такова нещо и че ако е истина, той просто е извършил една по детински необмислена постъпка — вероятно с цел да се изперчи. Щеше да му прости, тъй като не ставаше въпрос за нещо важно, а за инцидент, който може да се отмине с лека ръка.

— Ти, разбира се, не можеш да обичаш никоя друга — продължи тя. — Харесвам начина, по който ме обичаш. О, Декстър, забрави ли миналата година?

— Не, не съм забравил.

— И аз.

Беше ли искрено развълнувана, или се бе запалила от актьорската си игра?

— Да можехме пак да бъдем както преди — каза тя, а той с усилие й отвърна:

— Мисля, че е невъзможно.

— Сигурно е така… Разбрах, че си си загубил ума по Айрийн Шиърър.

В начина, по който произнесе името й, нямаше никакъв намек, но Декстър изведнъж се засрами.

— О, закарай ме у дома — извика неочаквано Джуди, — не искам да се връщам на това идиотско увеселение — с тези хлапаци.

После, когато в края на улицата зави към жилищния район, Джуди започна да плаче тихо. Преди никога не я беше виждал да плаче.

Тъмната улица се обля в светлина — около тях се издигаха жилищата на богатите; той спря автомобила пред огромната бяла маса, която представляваше домът на семейство Мортимър Джоунс, спящ, величествен, окъпан в блясъка на влажната лунна светлина. Неговата солидност го стресна. Яките стени, стоманените греди, размахът, мащабът и пищността му още повече контрастираха с нежната красавица в колата до него. Домът бе масивен и с това подчертаваше нейната крехкост, сякаш за да покаже какъв вятър би могъл да се образува от крилото на една пеперуда.

Той седеше абсолютно неподвижен с изпънати до скъсване нерви и се страхуваше, че само ако помръдне, ще я намери в обятията си, на което не би могъл да устои. По мокрото й лице се бяха стекли две сълзи и потрепваха на горната й устна.

— Аз съм най-красивата от всички — каза тя на пресекулки, — защо не мога да бъда щастлива? — Мокрите й очи го извадиха от равновесие, устните й се извиха бавно надолу с изящна тъга. — Бих искала да се омъжа за теб, Декстър, ако ме вземеш. Сигурно си мислиш, че не си струва, но, Декстър, аз ще бъда толкова красива само за теб.

На устните му се бореха един милион думи на гняв, гордост, страст, омраза и нежност. После го обля всепоглъщаща вълна от любов и отнесе със себе си утайките от мъдрост, традиции, съмнения, чест. Това бе неговото момиче, което говореше — единствено негово, неговата красавица, неговата гордост.

— Няма ли да влезеш? — Той чу как тя пое рязко дъх.

Чакаше.

— Добре. — Гласът му трепереше. — Ще вляза.

V

Странно, че нито когато всичко свърши, нито много след него той не съжаляваше за тази нощ. Като си спомнеше за това след десет години време, фактът, че любовта на Джуди към него бе издържала само един месец, му изглеждаше без значение. Нито пък имаше значение, че с отстъплението си накрая, се бе подложил на още по-големи страдания и бе нанесъл страшна обида на Айрийн Шиърър и на родителите й, които му бяха приятели. В мъката на Айрийн нямаше нищо впечатляващо, което да се запечата в съзнанието му.

Дълбоко в себе си Декстър бе коравосърдечен. Онова, което се говореше из града за постъпката му, не го интересуваше не защото смяташе да го напуска, а защото всяко странично виждане му изглеждаше повърхностно. Към общественото мнение беше напълно безразличен. Нито пък изпита лошо чувство към Джуди Джоунс, когато разбра, че е безполезно и че не притежава сила, с която би могъл да я разтърси из основи или да я задържи. Той я обичаше и това щеше да продължи дотогава, докато остарееше толкова, че да не може да изпитва обич — но не можеше да я има. И тъй, Декстър вкуси от върховното страдание, което е отредено само за силните, точно тъй, както бе вкусил и от върховното щастие.

Даже и безочливата лъжа за причината, поради която Джуди бе прекратила връзката им: че не искала да го „отнема“ от Айрийн — Джуди, която не бе искала нищо друго, — не го отврати. Той бе претръпнал към всичко отблъскващо и всичко приятно.

През февруари замина на Изток с намерение да продаде пералните и да се установи в Ню Йорк, но през март Америка се включи във войната и това промени плановете му. Той се завърна на Запад, предаде ръководството на работата на съдружника си и в края на април постъпи в първия лагер за военно обучение. Декстър бе един от хилядите младежи, които посрещнаха войната с известно облекчение и се радваха на освобождението си от мрежите на обърканите чувства.

VI

Не забравяйте, че настоящият разказ не представлява негова биография, макар че тук се промъкват моменти, които нямат нищо общо с младежките му мечти. За тях вече казахме почти всичко, за него — също. Остана само още едно нещо, което се случи седем години по-късно.

Това стана в Ню Йорк, където той се бе справил толкова добре, че за него не съществуваха непреодолими бариери. Беше на трийсет и две години и ако не се смяташе едно пътуване със самолет веднага след войната, не се беше връщал на Запад цели седем години. Един мъж от Детройт на име Девлин дойде в кантората му по работа и точно тогава се случи онова, с което завърши, така да се каже, този етап от живота му.

— Значи сте от Средния запад — каза му Девлин с небрежно любопитство. — Странно, мислех, че хората като вас се раждат и израстват на Уол Стрийт. Знаете ли, съпругата на един от най-близките ми приятели в Детройт е от вашия град. Аз им бях шафер на сватбата.

Декстър слушаше, без да предусеща онова, което щеше да чуе.

— Джуди Симс — продължи Девлин без особен интерес. — Преди се е казвала Джуди Джоунс.

— Да, познавам я. — Обзе го неясна тревога. Беше чул, разбира се, че се е омъжила — може би нарочно не бе пожелал да научи нещо повече.

— Много добро момиче — размишляваше Девлин просто така. — Някак си ми е мъчно за нея.

— Защо? — Изведнъж нещо в Декстър се събуди и веднага откликна на думите.

— Ами Лъд Симс един вид пропадна. Не искам да кажа, че се държи лошо с нея, обаче пие и скита…

— Тя не скита ли?

— Не. Стои си вкъщи с децата.

— А-ха.

— Малко е старичка за него — каза Девлин.

— Старичка! — извика Декстър. — Но, боже мой, тя е едва на двайсет и седем.

Обхвана го лудо желание да хукне навън и да вземе влака за Детройт. Конвулсивно скочи на крака.

— Сигурно сте зает — заизвинява се бързо Девлин. — Не мислех, че…

— Не, не съм зает — отвърна Декстър с по-спокоен глас. — Ни най-малко не съм зает. Ни най-малко. Вие ли казахте, че е на двайсет и седем? Не, аз го казах.

— Да, вие го казахте — съгласи се сухо Девлин.

— Продължавайте тогава. Продължавайте.

— Какво имате предвид?

— За Джуди Джоунс.

Девлин го погледна безпомощно.

— Ами това е… вече ви казах всичко. Отнася се с нея ужасно. Но няма да се разведат или нещо подобно. Тя му прощава даже когато се държи най-възмутително. Всъщност струва ми се, че го обича. Когато пристигна за първи път в Детройт, беше хубаво момиче.

Хубаво момиче! Думите прозвучаха абсурдно.

— Вече не е ли… хубаво момиче?

— А, не е лоша.

— Вижте какво — каза Декстър, като седна изведнъж. — Не мога да ви разбера. Казвате, че била „хубаво момиче“, а после, че „не е лоша“. Не ми е ясно какво имате предвид — Джуди Джоунс изобщо не беше хубаво момиче. Тя беше голяма красавица. Ами че аз я познавах, познавах я… Тя беше…

Девлин мило се разсмя.

— Нямам намерение да се карам с вас — каза му той. — Смятам, че Джуди е мило момиче, и я харесвам. Не разбирам как мъж като Лъд Симс е могъл да се влюби лудо в нея, но се е влюбил. — После добави: — Повечето жени я харесват.

Декстър се вгледа внимателно в Девлин и трескаво се замисли, сигурно имаше нещо — или този мъж беше безчувствен, или таеше някаква лична омраза.

— Повечето жени повяхват точно по този начин. — Девлин щракна с пръсти. — Сигурно и вие сте го забелязали. Може би съм забравил колко хубава е била на сватбата си. Разбирате ли, след това съм я виждал толкова много пъти. Очите й са хубави.

Декстър бе обзет от някакво тъпо чувство. За пръв път в живота му се прииска да се напие здраво. Разбираше, че се смее високо на нещо, което беше казал Девлин, но не знаеше какво бе то и защо му е смешно. Когато след няколко минути Девлин си тръгна, той се излегна на канапето и се загледа през прозореца към нюйоркския хоризонт, зад който слънцето залязваше в убити златно розови цветове.

Беше му се струвало, че след като няма какво повече да губи, най-сетне е станал неуязвим, но сега разбра, че току-що е загубил още нещо, както ако се беше оженил за Джуди Джоунс и със собствените си очи я бе видял да повяхва.

Сънят беше изчезнал. Нещо му бе отнето. Обзет от някаква паника, той притисна очите си с длани и се опита да си представи картината с водите, които се плискаха на брега на Шери Айланд, и обляната от лунна светлина веранда, памучните й рокли на игрището за голф и златистия цвят на нежния мъх по врата й. Устните й — влажни, когато я целуваше, и очите й — умоляващи и тъжни, и нейната свежест — като чисто ново фино бельо сутрин. Боже мой, тези неща повече не съществуваха на света. Беше ги имало, но сега вече ги нямаше.

За първи път от много години лицето му се обля в сълзи. Но сега те бяха за него самия. Не го интересуваха устни, очи и движения на ръце. Искаше да го интересуват, но не го интересуваха. Защото той си беше отишъл и никога нямаше да може да се върне. Вратите се бяха затворили, слънцето бе залязло и не бе останала друга красота освен тази на стоманата, която надживява времето. Дори и тъгата, която трябваше да изпитва, оставаше в онзи край на илюзиите, на младостта, на богатствата на живота, където бяха разцъфнали зимните му мечти.

— Отдавна — промълви той, — много отдавна имах нещо, но вече го нямам. Вече го нямам, нямам го. Не мога да плача. Не се вълнувам. Това никога няма да се върне.