Цветан Диковски
Лепило

Беше около три и половина след обяд, когато черният, бакелитов телефон върху бюрото иззвъня. Началникът на отдела — инженер Михайлов пусна вестника свободно да падне върху плота и вдигна слушалката:

— Ало! — Обаждаха му се от лабораторията. Някакъв млад инженер, наскоро постъпил на работа в смените, бил синтезирал много ефикасно лепило. Искал да го предложи за внедряване вместо използваното до сега, което внасяха от Полша. Михайлов погледна часовника на ръката си: „Дали си заслужава въобще да си губя времето? Тия комсомолци вчера станали от студентската скамейка, че вече и за изобретения претендират.“ До края на работния ден оставаше повече от час, а засега спешни ангажименти нямаше.

— Изпратете го при мене! — нареди той и остави слушалката върху вилката. Махна вестника от бюрото, приглади прошарената си коса, намести вратовръзката, придаде на изпитото си лице строго изражение и зачака.

На вратата се почука:

— Влез! — подкани посетителя началникът. В кабинета влезе млад, към трийсет годишен мъж на среден ръст в синя престилка синеок, с къдрава черна коса.

— За Вас ли ми се обадиха от лабораторията?

— Да, другарю Михайлов. Вече два месеца работя върху продукта в извънработно време. Оставам след смяната, или идвам по-рано.

— И какво измъдрихте за тези два месеца?

Върбан Пенков, така се казваше младият инженер, пристъпи и остави на бюрото малка колба запечатана с каучукова тапа.

— Това е продуктът. Всички проведени до сега изпитания, при които го сравнявах с полското лепило, излязоха успешни. Предимството е, че ще ни струва поне два пъти по-евтино, а със суровини разполагаме в изобилие. В него могат да се вложат и някои от отпадъчните продукти.

— И какво очаквате от мен? — продължаваше да си придава важен вид началникът, като въртеше колбата на дланта си и гледаше как гъстата течност се разлива по стените.

— Ами, не съм много наясно с процедурата, другарю началинк. Говорете с директора! Ако можем да си произвеждаме сами, защо да внасяме?!

— Вижте какво, Пенков! — Началникът смени изражението на лицето си с привидна бащинска загриженост. — Тия работи, моето момче, така лесно не стават. Държавата не може току тъй да хвърли пари, да произвежда някакво лепило без да са му доказани качествата. То си има стандарти, има си ред. Първо трябва да го изследваме, да видим дали е ефективно…

— Ще направя каквото трябва. Просто искам да помогна на предприятието.

— Да отидем в лабораторията! — предложи началникът.

Михайлов прегледа набързо папката с формулите на новото лепило и остана поразен: „Не, това хлапе е свършило добра работа! Бива го, има качества. Но ако сега му подам ръка, дали утре няма да седне на моето бюро?“ Инстинктът му долавяше, че момчето е опасно. Той затвори папката и му я подаде:

— Добра работа, момче! Я да видим как лепи това лепило!

Започнаха лабораторните изпитания. Време за втвърдяване, киселинна устойчивост, издръжливост на нагряване и студ. Михайлов дори не беше забелязал, че работното му време е свършило.

— Браво, момче! Лепилото е чудо! Цепи, лепи, вулканизира! — хвалеше началникът младия инженер. — Лично ще се заема да го прокарам за внедряване в производството, но при едно условие…

— Кажете, другарю Михайлов!

— Да ме пишеш съавтор на проекта.

Началникът го загледа с очакване. Не можеше просто така да открадне папката с формулите и да се провъзгласи за герой. Тоя комсомолец беше работил дни наред в лабораторията и хората от персонала бяха живи свидетели. И все пак трябваше да извлече изгода от цялата тази работа. Можеше да си изкара хубава премия, а защо не и повишение.

— Добре, другарю началник. Съгласен съм. Щом вие лично се заемате, нямам нищо против. Просто искам да го внедрим в производството, пък с парите, които ще спестим, може толкова неща да се направят.

— Ама продукта ти си го бива, момче! Цепи, лепи, вулканизира! Какво бъдеще ни очаква нас със тебе. Велики дела ще извършим! — Той приятелски потупваше младия инженер по рамото и предвкусваше облагите, които щяха да последват.

След два дни инженер Пенков бе повикан в кабинета на заместник директора по техническата част.

— Добър ден! — посрещна го зам.-директорът Ваклушев. — Моите поздравления, юнак!

Пенков прие протегнатата десница и с очакване загледа едрия мъж с подрязани мустачки и оплешивяло теме.

— Значи, много добро лепило! Както се шегува инженер Михайлов: „цепи, лепи, вулканизира“. Ще излезе по-евтино от вносното. И аз лично ще се заема да го внедря в производството, но ще ми трябва подписът ти за една работа.

— Каква работа, другарю Ваклушев? — леко обезпокоен запита Пенков.

— Ами, в екипа, който е разработил лепилото, трябва да бъде включен и ръководителят на лабораторията. Щото то трябва да мине през стандартизация. А за да стане това, трябва да докажем, че тука сме го разработвали колективно. Ако пишем, че върху проекта са работили един или двама инженери, няма да има тежест и може да го отхвърлят. Освен това, ти си млад и никой не те познава. Пък друго е в екипа да участват и началникът на отдела и шефа на лабораторията. Ако в началото на списъка стои моето име, комисията ще го приеме за един два месеца и ще можем да го вкараме в производството.

— Ами, щом такъв е редът, другарю Ваклушев… — Пенков усещаше, че му прималява, че краката му омекват. Гласът на заместник директора сякаш идваше някъде от стотици метри разстояние. В главата му през цялото време отекваха думите на началник-отдела Михайлов: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Младият инженер направи кръгом и затвори вратата на кабинета зад гърба си.

Каква стана тя? Какво си мислеше, какво излезе? Обзет от лошо предчувствие инженер Пенков заслиза по стъпалата на администрацията и се отправи към стъклената кабинка в производствения цех, където беше работното му място. Работниците, които не обичаха да им висят над главите, я наричаха с известна неприязън „аквариума“.

След смяната тръгна като пребит към ведомственото си жилище. Включи телевизора, за да гледа новините, но умът му витаеше из канцелариите на комбината. През нощта спа лошо. Сънуваше че се катери по комина на завода, а от него вместо дим излиза лепило. Той се хваща за железните скоби на стълбата и се опитва да стигне до върха. Ръцете му лепнат, в ушите му непрестанно отекват като ехо думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Събуди се облян в студена пот. Чувстваше се като пребито куче. Ирина — съпругата му също се бе събудила.

— Какво ти е? Да не си болен? — загрижено го запита тя.

— Нищо ми няма. Сънувах кошмари.

Отпусна се върху възглавницата и затвори очи. В тъмнината пред него изплува лицето на началник-отдела и в ушите му отново отекна: „Цепи, лепи, вулканизира! Велики дела ще извършим ние с тебе, Пенков!“

След два дни му съобщиха, че всички документи вече са оформени. Когато получи папката в кабинета на заместник директора, Пенков видя, че основният проект си е същият, който той бе написал. Никой не го беше преписвал, само бяха добавили заповед на директора за назначаване на изследователски колектив от осем човека, констативен протокол от изпитанията и снимки на образците. От него се искаха само няколко подписа. Подпис под заповедта, която го включваше в изследователския колектив, под инструктажа за безопасност на труда, под протокола от проведените изпитания… Изпитания?! Та той дори не бе участвал в изпитанията. Внезапно нещо му хрумна:

— Може ли да прегледам пак документите, другарю Ваклушев?

— Разбира се, мойто момче.

Младият инженер излезе и забързано тръгна по коридора. Профуча през шумната зала и сякаш машините подвикваха в ушите му: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Седна на бюрото и разгърна още веднъж папката. Всичко беше изрядно подредено, написано на машина, подписано от директора и подпечатано. Само неговите формули бяха писани на ръка. В заповедта за назначение бяха включени общо осем човека, от които той беше последния. Прехвърли още веднъж всички страници. В главата му не спираха да отекват заедно с шума на машините думите на началник отдела Михайлов. Хвана го яд на всички тия „съавтори“, на цялата задръстена бюрократична система: „Аз що ли не ви тегля една майна на всичките…“ С отривисто движение измъкна листовете от папката и започна да ги къса на малки парченца. Накрая скъса и папката, събра купчината хартия и я натъпка в кошчето.

Изведнъж изпита невероятно облекчение. Сякаш планина се стовари от плещите му. Даде си дума, че каквото и да става, той ще си гледа работата и повече с нововъведения няма да се занимава.

След като му свърши смяната отиде в лабораторията и унищожи всички образци. Прибра се в къщи видимо успокоен, по пътя купи букет на съпругата си. Още от вратата я прегърна силно, притисна слабото й тяло до себе си и я погали по косите. Ирина усети промяната у него и полюбопитства:

— Върбане, какво се е случило? Да не са те повишили?

— Не са, Иринке. Не са. То това повишенията са за по-специални хора. Просто ми се отвориха очите и прогледнах.

След това седна и разказа всичко от самото начало.

— И сега какво ще правиш? — запита видимо притеснена младата жена.

— Какво ли?! Нищо. Ще си гледам работата, ще обръщам повече внимание на теб. И няма да си губя времето за глупости.

— Ами, ако те уволнят дисциплинарно?

— Не виждам, на какво основание ще го направят. Пък и сега имат голяма нужда от млади специалисти.

Когато на другия ден началниците го запитаха за проекта, Пенков каза, че е открил грешка във формулата и се налага да я преработи. Обясни, че това ще му отнеме още поне месец. Всички веднага се отдръпнаха от него. Никой от „съавторите“ не изяви желание да се включи. Скоро историята беше забравена покрай напрежението за изпълнението на плана. Освен че си извлече поука от нея, младият специалист не я забрави. Дори след години, когато си спомнеше, в главата му отново отекваха думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“