Ярослав Вайс
Приказка

I. Имало едно време…

Това лято завършиха образованието си доста многообещаващи млади специалисти и малко повече старателни и надеждни абсолвентки, така че, за да си намериш добра работа, трябваше да имаш поне девет протекции. Ян Хорак ги имаше. Той сложи на сигурно място в дома си тъмносиния кръгъл калъф с доказателството, че е дипломиран биолог, и безгрижно замина за две седмици на море, защото една от преградките до контролния часовник във филиала на голям изследователски институт вече носеше неговото име.

Филиалът се намираше в малко градче, което вехнеше от спокойствие и явно беше затънало в дребнобуржоазна скука, затова пък трудовият договор гарантираше през първата година заплата от 2000 крони бруто и право на легло в местното бекярско общежитие, което като начало съвсем не беше малко.

Скоро обаче новият асистент проплака: оказа се, че всичките девет протекции са само измама. Каква беше ползата от дипломата му за висше образование, щом най-отговорната работа, която му възлагаха, бе да се грижи за лабораторните стъкленици и най-простите апарати. По-високото стъпало по пътя на науката тепърва трябва да се заслужи, не пропускаха да подчертаят колегите му, като разказваха преди колко години те самите са били домъкнати или примамени във филиала. Същото правило важеше и за общежитието, макар че там имаше и едно общоизвестно изключение: Ян Хорак можеше да се отърве от леглото си в стаята, дето съжителствуваше с още трима колеги, ако встъпеше в брак с някоя от работничките в местната чорапна фабрика; младоженецът незабавно биваше включен в списъка на чакащите двустаен ведомствен апартамент.

Така че можеше ли някой да се учуди, задето Ян, преди това почти въздържател, скоро се поддаде на увещанията на колегите си от лабораторията и с въодушевление, не по-малко от тяхното, се хвърли във водовъртежа от чествувания на именни и рождени дни, годишнини от дипломирания и сватби и изобщо на най-различни Дни, използувайки всяка възможност да избяга от самия себе си и от горчивите мисли за злочестата си съдба. И той като другите седеше на твърдите лабораторни столчета, пиеше ловджийска ракия и евтино червено вино, известно под простонародното название „мъто̀к“, и понеже се наливаше от мъка, често биваше повече от весел.

Само че подир такива Дни утрините в общежитието му се струваха навъсени, удавени в тъпа болка в главата и шията. Вмирисани от лошия дъх в устата му. Те го обгръщаха с романтичния мъглив копнеж за бягство и го разяждаха с ръждата на безнадеждността. След всяка такава утрин може би едно-единствено нещо се очертаваше все по-ясно: че е само на няколко крачки от пропастта на брака с млада плетачка на чорапи, пропаст, на чието дъно се намираше нежеланото, но сигурно убежище в нов панелен блок.

II.

В изследователския институт отново имаше чествуване! Понеже Ян беше най-младият, колегите му възложиха да пренесе покрай портиерната няколко бутилки червено вино и ловджийска ракия. Ян с готовност изпълни задачата — и да го хванеха, нямаше да загуби нищо, нито крона от премиалните, защото изобщо не получаваше премиални, — така че сега безгрижно пиеше с колегите си. За какво — не знаеше, пък и не го интересуваше.

Малко му трябва, докато алкохолът се качи в главата му и стомахът го последва. Тогава ще се учуди ли някой, че прозорците на лабораторията все още светят в здрача над градчето като кулиси, зад които кипи трудово напрежение, а нашият герой се измъква на чист въздух и поема към къщи. За по-пряко хваща през гората, покрай рибарника, където свежият ветрец ще му помогне да сложи в ред вътрешностите си или обратното — да повърне алкохолната отрова; във всеки случай такава разходка ще му бъде само от полза.

Вижте го само: върви или по-скоро се клатушка и изобщо не забелязва, че над главата му свети луна, че наоколо шумят борове и откъм рибарника се носи жабешка песен. Олюлява се сред тази красота, опира се тежко на стволовете на горските исполини и може би само инстинктът, придобит от многократното изминаване на същия маршрут, му пречи да се свлече някъде в храсталака, да потъне в дълбок сън и да се пробуди едва на разсъмване, прогизнал от утринна роса. И това му се е случвало вече!

Изведнъж между два бора проблясва лунен, лъч. В неговото сребристо сияние короната върху главата на една голяма, светлозелена жаба искри като златна. Ян внимателно пристъпва напред, за да види по-добре жабата. И може да се закълне, че сред шумоленето на дърветата и отдалечаващото се тракане на колелата на местния влак дочува слабо, нежно гласче: „Яничек, целуни ме!“

Ян прави още една несигурна крачка. Не е изненадан — нали сместа от мъто̀к и ловджийска ракия е замаяла главата му, а в такова състояние (впрочем на някои от вас то е познато) човек чува какви ли не странни неща. Гласът все така звучи в ушите му като глас на вълшебна флейта: „Целуни ме, Яничек!“

Известно време той се мъчи да запази равновесие, прави нова крачка, още една и попада в ивицата лунен седеф, а жабата с коронка на главата е вече на дланта му. Само да не падне! Така… а сега да я целуне!

Сигурно всички се досещате какво става в същия миг! Жабата се превръща в прекрасна девойка.

Невиждана картина в спокойната гора! На земята лежи млад мъж с прилична външност и а-а да заспи. А до него красавица, каквато градчето не познава, си разтрива навехнатия глезен.

Още много усилия са нужни на момичето, за да вдигне Яничек, да го потупа по бузите, да прехвърли ръката му през раменете си и надарено със сила, каквато трябва да проявяват и много обикновени момичета, когато кавалерите им прекалят с пиенето, да го замъкне през гората до сивата разнебитена сграда на общежитието.

Нека не се мъчим да разберем как я е намерила и как двамата са успели да влязат. Може би Луната е бдяла над тях. Само за най-придирчивите от вас, дето трябва да научат всичко, което става, и не мирясват, докато не си обяснят и най-малката подробност, ще кажем: това беше храбра постъпка. И ще бъдем прави. Защото преобразеното от жаба момиче беше съвсем, съвсем голо.

III.

И отново е утро, едно от навъсените, с тъпа болка… но това вече сте го чували. Само че тази сутрин животът на Ян Хорак се промени сякаш с магическа пръчка.

Най-напред управителката на общежитието го завари в леглото с лице от другия пол и незабавно съобщи за прегрешението му на по-висшите инстанции. (Интересно е, че никой от съквартирантите на Хорак не стори същото, макар че влязоха в стаята преди управителката. И тримата, щом забелязаха кичура златни коси на възглавницата му, разбраха каква е работата и прекараха нощта по разному и не съвсем удобно.)

По-висшите инстанции незабавно лишиха асистента от филиала на изследователския институт Ян Хорак от правото да живее в общежитието. Основание: системно нарушаване на дисциплината, неспазване на правилника за вътрешния ред. В решението се съдържаше и следното съображение: онази особа явно е някоя от плетачките на чорапи, с която провинилият се така или иначе ще встъпи в брак и следователно ще бъде включен в списъка на чакащите двустаен апартамент. Засега той ще трябва да прекарва нощите при нея — нещо, пред което благосклонно ще си затворят очите, а после… после ще стане постоянен, а не временен жител на градчето, в което не е лесно да примамиш хора от вътрешността. И край!

По-висшите инстанции обаче нямаха и понятие какво се беше случило предната нощ. Откровено казано, и самият Ян Хорак знаеше съвсем малко.

Безцеремонните крясъци на управителката го накараха да изхвръкне от леглото, сякаш беше избухнал пожар, а девойката, която конвулсивно придържаше пред тялото си ведомственото одеяло, трябваше да положи много усилия, докато го убеди, че наистина е негова, а не на някого от тримата му съквартиранти. Естествено, той не й вярваше, но щом се успокои, видя колко е красива и реши да действува тактично.

Сега, когато присъдата му беше съобщена и той си бе взел един ден компенсация, Ян Хорак се запъти към единственото градско кафене, където трябваше да го чака Моника — така се беше назовала красавицата. Протритите джинси и памучната фланелка, с които й беше услужил (ето как днешното време и днешната мода дават възможност да се реши проблем, който само допреди четвърт век е бил доста труден), наистина й отиваха. Тя привличаше всеобщото внимание и малко оставаше пред прозореца, през който от площада можеше да се надникне в кафенето, да се събере тълпа от ценители. На Ян не му беше неприятно да седи тук с нея, да пие долнокачествено кафе и да слуша свежия й, мелодичен глас.

— Яничек — говореше Моника и се взираше в лицето му със зелените си очи, които само с цвета си можеха да потвърдят жабешката история, — аз съм единствената дъщеря на академик Франтишек Хрушка, лауреат на държавна награда, прочут биолог. Жестока участ ме сполетя: най-големият враг на баща ми, професор Хаубл, шеф на катедрата по биология в университета в О., ме превърна в жаба. Спорът между баща ми и професор Хаубл е отдавнашен и ти сигурно си чувал за него. Но не знаеш, че на младини двамата са били големи приятели и едва в зряла възраст пътищата им се разделиха. Баща ми не одобряваше някои прекалено безотговорни експерименти на професор Хаубл и открито го заявяваше, а професор Хаубл пък се съмняваше в определени теоретически изводи на баща ми. Кой можеше да допусне, че своеволният и объркан мозък на професора ще измисли такъв невероятно смел и циничен експеримент, с който да докаже правотата на изводите си, да обоснове трансмутацията, тоест — промяната на един жив организъм в друг. На пчелата в кон, на човека в жаба.

Един ден той коварно ме примами в своята лаборатория, завърза ме и със сатанински смях ми каза: „Ха-ха, прекрасна Моника, вярно е, че те познавам от малка, но какво да се прави, не бива да се прегражда пътят на науката. Щом баща ти не е съгласен да приеме с добро моите аргументи, ще трябва да действувам с хитрост.

Сега ще те трансмутирам в жаба, която ще квака със своите дружки в рибарника и горчиво ще изкупва греховете на баща си. Докато той не признае изводите, потвърдени чрез моите експерименти, ти ще живееш като земноводно далеч от цивилизацията. Едва когато баща ти дойде при мен и ми се примоли, ще те хвана отново и ще ти върна истинския облик.

Само голяма случайност би могла да те спаси, само голяма случайност. Ще ти кажа каква: трябва да те целуне някой, дето е пил през този ден червено вино и ловджийска ракия в съотношение, което няма да ти издам. Ала не се надявай на такава случайност — смееше се той, — кой пияница ще вземе да целува жаба!“

Е, кажете, можете ли да повярвате, че професор Хаубл е бил такъв капацитет? Та нали академик Хрушка твърди, че изобщо не е прав!

Но Ян Хорак нямаше да бъде герой на нашата приказка, ако на лицето му се бе появила и най-малката сянка на съмнение в това, което прекрасната Моника (може би Хрушкова) разказваше, седнала на стола срещу него. След малко две чашки със сладък вермут замениха турските кафета.

Още същата вечер в двете млади тела се разгоря неудържима страст и в сърцата им пламна взаимна любов.

IV.

Каква радост настана в дома на академик Хрушка!

— Млади човече — каза той на Ян в своя стилно обзаведен кабинет, — вие не знаете какво щастие донесохте на мен и жена ми. Вече не се надявахме, че дъщеричката ни ще се върне някога при нас. Страхувахме се, че е тръгнала с група скитащи хипита или че по някакъв друг начин е поискала да се разграничи от нашите възгледи, но даже и насън не можеше да ни хрумне, че междувременно това безотговорно чудовище Хаубл я е превърнал в жаба. Въпреки че, откровено казано, все още не мога да повярвам, че Хаубл е отишъл толкова далеч в практическите си изследвания.

Ян седеше и дума не обелваше. Можеше ли изобщо да предположи, че толкова скоро ще се озове в домашния кабинет на самия академик Хрушка, ще разговаря с него като равен с равен за съвсем обикновени неща, които сближават хората много повече от сухите научни проблеми. Ах, колко е меко това кресло, като котешко кожухче е!

— Бях се заклел, че ще дам половината от своя институт и ръката на дъщеря си на онзи, който ми я доведе — продължи академикът. — Щастливата съдба направи така, че човекът, който ми я върна, има дори моята специалност. Ще направя за вас каквото пожелаете, колега Хорак. Няма никакви пречки още утре да постъпите на работа като мой асистент и същевременно да се заловите с аспирантура, чието ръководство ще поема лично аз. Искате ли?

— Да — промълви щастливо Ян.

Не мина много време и той вече се движеше из разкошната лаборатория на академика, сякаш открай време бе работил там. Всеки ден в чиста бяла престилка, глезен от вниманието на академика и люлян от завистта на тия, които беше задминал по пътя нагоре, той започна да работи над аспирантската си тема, избрана от самия шеф. Във възможно най-краткия законен срок той написа пред името си академична титла, а няколко седмици по-късно прибави след него и важното допълнение кандидат на науките…

Веднага след това помоли за ръката на госпожица Моника Хрушкова. Молбата му беше удовлетворена — и който се опитва да твърди, че стана така само защото коремчето на Моника вече бе доста закръглено, е лъжец!

V.

Всяка истинска приказка би трябвало да свърши дотук. Но не и нашата, която е прекалено много свързана с действителния живот, за да може да завърши с най-обикновен happy end, тоест с щастлив край.

Когато настъпи часът за раждане, доктор Ян Хорак, к.н., откара Моника в родилния дом с колата — сватбен подарък от академик Хрушка. „Дано да е момче — шепнеше Моника по пътя. — Ще го кръстим на твое име, Яничек.“ „А ако бъде момиче — на твое, Моника.“ Доктор Хорак нито за миг не откъсваше поглед от пътя, но усещаше как жена му плаче от умиление.

После той най-дисциплинирано зачака у дома да му позвънят от родилния дом — бяха му обещали незабавно да му се обадят, след като разбраха кой е дядото, — ала все пак не издържа и сам набра номера. Дълго време на отсрещната страна беше тихо, докато най-сетне дежурният лекар го помоли да отиде в отделението. „Появиха се известни усложнения“ — каза той смутен.

Едва когато Хорак застана пред него, лекарят се осмели да му открие неочакваната истина: д-р Хорак бе станал баща на 8765 прекрасни прозрачни попови лъжички. По време на разговора все още не беше установено колко от тях са момченца и колко момиченца.

VI.

Скоро у дома настана суматоха: Моника се връщаше от родилния дом. В детската стая инсталираха голям четиридесетлитров аквариум и доктор Ян Хорак се замисли как да се държи при тази необичайна ситуация. Като биолог той разбираше, че се е осъществила вторична трансмутация на един организъм в друг — такава възможност се допускаше, но досега тя не бе доказана на практика и привържениците на школата на академик Хрушка я отхвърляха. Какъв парадокс! Раждането на собствените му… деца се превърна в аргумент, който отричаше цялата досегашна научна дейност на Ян Хорак и нещо повече — в значителна степен подлагаше на съмнение и целокупното дело на академик Хрушка.

Академикът също не очакваше подобно нещо от своите… внуци. За негова чест обаче трябва да подчертаем, че не го обзе нито отчаяние, нито гняв и той не продължи да държи упорито на своето мнение, както биха сторили мнозина негови връстници, а направо призна:

— Е, може би този… — тук от устата му изхвръкна дума, заради която можеше да се срамува — Хаубл е прав. Поне това — и той почука по стъклото на аквариума — го потвърждава. А знаеш ли, Ян, че аз до последния момент не вярвах напълно на онази жабешка история? Сега виждам, че вие с Моника наистина не сте лъгали.

Моника започна да линее. Свежите й като праскови бузи сивееха, живият й поглед помръкваше. Косата й се сплъстяваше, а фигурата й вехнеше. Ян все още я харесваше, но като я гледаше как сипва храна в аквариума, си казваше: „Беше по-красива.“

Трябваше час по-скоро да се намери изход от положението, при което вместо майчина кърма използуваха сушени дафни. Крайно време беше да се признае, че единственият, който може да разреши този проблем, е професор Хаубл. А кой можеше да отиде при него, за да изтръгне с хитрост тайната на трансмутацията? Моника? Академик Хрушка? Неговата жена? Полицията? Не! Само доктор Ян Хорак.

— Ян, давам ти своята благословия — рече му академикът на раздяла. — Вмъкни се под някакъв предлог в лабораторията на Хаубл и не ме щади — важното е да спечелиш неговото доверие. Наблюдавай внимателно всичко, нали докато работеше в моя институт, си научил нещо.

— Върни се бързо, Яничек! — целуна го измъчената Моника. — Върни се, преди децата ни да са се променили в жабчета.

Ян си облече костюма, който майка му беше ушила за промоцията, и се качи на влака за О.

VII.

Ако астрологията беше наука, можехме да напишем, че нашият герой се е родил под щастлива звезда. Вярно е, че тъмни планети пресичаха пътя й, ала сиянието на неговата добра поличба бе по-силно от злите сили.

Тази година завършваха образованието си повече многообещаващи млади мъже и надеждни и старателни абсолвентки, отколкото по времето, когато се дипломира Ян Хорак. Той беше назначен за мияч на лабораторната стъклария при професор Хаубл само благодарение на това, че поначерни лицето си, разроши косата си и скри, че има висше образование. Приеха го на единственото място, освободило се през тази година в специалността биология в университета в О., защото само той от кандидатите нямаше прекалено висока квалификация.

А службата при професор Хаубл не беше никак приятна! Старецът бе сприхав и гневлив и често замерваше Ян с някоя пипета или реторта, от които той едва успяваше да се спаси.

— На то-ва ли му каз-ва-те чис-то ла-бо-ра-тор-но стък-ло? — произнасяше на срички професорът и гледаше новия мияч с кървясали очи. — Пра-се та-ко-ва!

Но Ян търпеливо понасяше обидите и грижливо миеше епруветки и тръбички, дезинфекцираше дайджестъри, стерилизираше панички, смазваше с вазелин кранчетата на Бунзеновите горелки, лъскаше пода и бършеше праха от пулта на компютъра. Скоро в университета нямаше по-чиста лаборатория от Хаубловата. Професорът сияеше, а профкомитетът предложи Ян да бъде награден — нали всеки труд е достоен за награда?

Дните минаваха, а Ян още не беше се добрал до тайната на трансмутацията. Професорът си оставаше все така необщителен с него.

Може би защото Ян не се решаваше да петни доброто име на своя тъст? Той погази и наруши и този свой принцип. Заяви, че лабораторията на академик Хрушка е една от най-мръсните, че не е почиствана години наред. Твърдеше дори, че именно заради прекалената му любов към реда и чистотата е бил уволнен от института на академика.

Това беше вода в ненавистно тракащата мелница на професора. Възможност за пълна изява на неговото самохвалство, втори глас, на чийто фон можеха да зазвучат по-звънко трелите, възхваляващи собствените му способности и съвършенство!

— Хорак, ако не бяхте толкова тъп, щях да ви обясня колко погрешни са теориите на академик Слива^[1] — професорът с удоволствие, злорадо преиначаваше имената на своите колеги и конкуренти. — Но пък от друга страна — слава богу, че сте тъп. Така няма нищо да изнесете от лабораторията.

Ако надутият старец знаеше!…

Ако знаеше, че във всеки удобен момент Ян изваждаше от задния джоб на работния си комбинезон малка тетрадчица и с тънко моливче записваше със ситни букви всичко, което му се струваше интересно. Откакто работеше в лабораторията, бе изписал вече пет такива тетрадчици.

Едва след като одума професионалните способности на своя бивш приятел, професор Хаубл даде воля на отвращението си към неговото семейство. Най-сетне Ян чу очакваните думи:

— А знаете ли, че аз трансмутирах неговата дъщеря в жаба?

Сърцето му трепна, но той не се издаде, само още повече наостри слух, за да запомни всяка дума.

— Вече мислех, че ще се унизи и ще дойде да ми се моли, но по някаква необяснима случайност се намерил един млад къркач, който се съгласил да целуне жабата — при това вече се бил налял с червено вино и ловджийска ракия в необходимото съотношение.

Кръвта на нашия герой кипеше, но той нямаше да бъде той, ако не умееше да се владее.

— Добре ли съм измил тази епруветка? — попита той, сякаш това, което професорът разказваше, ни най-малко не го интересуваше.

— Вървете по дяволите с вашата епруветка, Хорак! — викна професорът. — Този къркач станал причина жабата отново да се превърне в момиче.

— Чух, че младата щерка на академика родила нещо странно — подхвърли неусетно Ян.

— Ха-ха! — е, номерът излезе сполучлив! Разбира се, тя роди попови лъжички, като всяка жаба. Вярно е, че вече се беше трансмутирала отново в момиче, но яйцеклетките, изхвърлени от нейните яйчници, са представлявали самостоятелни организми. Ако не се беше пъхнала толкова бързо в леглото на своя къркач, сега можеше да има нормално дете, а не попови лъжички.

— Пада й се, щом е дъщеря на Хрушка — ковеше Ян желязото, докато е горещо. — Пада му се и на оня дръвник, дето се е оженил за нея.

Кажете, не е ли коварно от негова страна? Коварно е!

— Ако знаеха, че за да протече обратна трансмутация и поповите лъжички да се превърнат в хора, е достатъчно само да смесят в определено съотношение блудкавото сладникаво червено вино и ловджийска ракия и да прибавят съответното количество ензими, които се намират в човешката уста? Ха-ха!

Злобният старец се превиваше от смях. Точно този момент използува незабележимият мияч на лабораторната стъклария: той измъкна своята тетрадчица и записа съотношението и състава на всички вещества. Беше спечелил!

Ала душата на бесния учен не беше съвсем черна.

— Ще ги оставя още малко да се пържат в собственото си масло и после ще предложа на Хрушка публично да признае своите грешки. Едва тогава ще им помогна.

Той не знаеше, че вече няма защо академикът да се унижава пред него. Не знаеше, че още на следващия ден неговият мияч на лабораторната стъклария ще си подаде оставката, ще поиска да му платят неизползуваната отпуска и ще замине за столицата.

VIII.

У дома го очакваха като месия. Отдавна вече четиридесетлитровият аквариум беше станал малък, 8765-те попови лъжички растяха много бързо и вече не се побираха и в басейна с размери 5 на 5 метра в градината на вилата. Консумираха повече дафни, отколкото аквариумните рибки в целия град.

Най-напред доктор Ян Хорак изтича до огнеупорната каса в института и заключи в нея всичките тетрадчици с изкопчените от професора тайни. После целуна жена си, стисна крепко ръката на тъста си, целуна и тъщата и се залови за работа.

Изкупи бързо всичката ловджийска ракия в града и околностите му, смеси я с няколко бъчви червено вино. Обогати сместа с ензими в подходящо съотношение и я изля в басейна.

Какво да разказвам по-нататък: сигурно сами можете да си представите каква тълпа са 8765 деца. Но можете ли да си представите и щастието на Моника? Тя отново разцъфтя, дори стана още по-красива, отколкото бе по времето, когато нашият герой я бе срещнал. Тъстът му с признателност го потупа по рамото:

— Ти успя да се справиш, момче!

Естествено, градът, та дори целият свят се вълнуваше. Електронните изчислителни машини бързо пресметнаха какви семейни надбавки ще получава д-р Ян Хорак, к.н., а сметачните машини — колко пелени, детски автомобилчета, бебешки колички, найлонови гащички — с копчета и еластични, креватчета, плюшени мечета, тонове „Сунар“^[2], накратко казано, всичко, нужно за 8765 здрави деца, ще бъде предоставено на семейството. За да им осигури жилище, правителството освободи за Хоракови един околийски град, който бе тържествено преименуван на Горен Хораков.

Ян сподели със своя тъст всички тайни, които бе научил в лабораторията на професор Хаубл. Академик Хрушка дълго мисли, а после разви до съвършенство по-перспективните. И нещо повече — той призна публично някои от предишните си грешки и изтъкна необикновения принос на професор Хаубл в областта на биологията. Накрая двамата стари познати се помириха и тяхното приятелство бе увенчано и с Нобеловата награда, която получиха след година.

А какво стана с нашия герой и съпругата му Моника? Те старееха и все още стареят. Ян ръководи голяма лаборатория, неотдавна защити титлата доктор на науките и както върви, един ден непременно ще стане академик.

Моника си е вкъщи и пише книга върху проблемите на общуването между големите неформални трупи. Децата… децата порастват и започват свой собствен живот. Някои се преселват другаде, някои остават в града, но и едните, и другите повече от всичко обичат своите родители.

Тази година Моника и Ян чествуваха сребърната си сватба. Беше голямо събитие, предаваха го по телевизията. Двамата юбиляри седяха трогнати начело на трапезата, благодаряха на всички за поздравленията и сочеха коша с подаръци, които децата им бяха поръчали в Двореца на хранителните стоки. Сред кутиите цигари „Вирджиния“, франкфуртските кренвирши, московската водка, пражката шунка, бразилското кафе, парижките франзели, пардубицките медени питки, босненските сливи, пилзенската бира, холандското какао, датското масло, шотландското уиски, айдамското сирене, дижонската горчица, унгарския салам, испанската аншоа и вшетатския лук, върху пурпурна подставка искряха две бутилки: евтино червено вино, по народному наричано мъто̀к, и ловджийска ракия.

— Заповядайте — казаха съпрузите Хоракови и пиршеството започна.

И всички пиха и ядоха до насита чак до сутринта, когато клепачите им вече лепнеха за сън. Лека нощ.