Васил Попов
Корените (5) (Хроника на едно село)

Братовчеди

Резачката пое мокрото дърво и сниши глас. Загриза дървото тая резачка и заподхвърля трици и нали бяха мокри триците, полепнаха по елека и по лицето на Дачо. Той напсува резачката и триците, напсува и дървото и го тикна по-напред да го яде резачката. Беше си стиснал очите и устата, да не го валят много триците, и грубото му квадратно лице стана страшно, но наоколо нямаше никой да се уплаши. Като разряза мокрото дърво на две, Дачо се обърна и видя насреща в дюкяна Ламбито със зачервените очи и черните мустачки. И Ламбито го видя, макар че гледаше снега по пътя и леда по чешмата. Излезе пред дюкяна, поразтъпка се и каза:

— Бай Дачо, ела да се сгрееш бе, човек!

— Не ми е студено — подвикна Дачо, изправен между двете парчета на разрязаното дърво. — Ти какво, изпълняваш ли плана?

— Ами! Изпълняваме! — рече Ламбито и разтри зачервените си от рождение очи. — От отзаранка никой не е стъпвал в дугеня. Ще се махна аз, не съм свикнал тъй да стоя и да чакам.

— Чух, че щели да го закриват твоя хоремаг — каза Дачо.

— Да го закрият. По-добре да го закрият, дето ще седя тъй по цял ден. Три тестета карти има, поне карти да дойдат да поиграят, а то!

Дачо не отвърна. Хвърли двете парчета върху купчината и пое следващото дърво. И то беше мокро. Пусна резачката — тя викна високо и после сниши глас да го захапе истински. Ламбито се върна в дюкяна, седна до печката и реши отново да стане овчар. За какво му е да стърчи по цял ден в тоя празен дуген. Вчера например само Улахинката идва да иска сол, а Ламбито нямаше сол и я изпрати да търси в горния дуген. После дойдоха няколко старци и седнаха да слушат кутията. Като свършиха новините, старците си тръгнаха, без да си купят или поръчат нещо. И бай Дачо се отби и тъкмо реши да си купи цигари, бръкна в джеба си за пари и рече:

— Я! Ламбе! Че аз съм имал цяла кутия бе, а щях да си купя нова!

Тъй и не си купи нови цигари. Тогава Ламбито реши сам да си купи цигари и си взе една кутия, ама нямаше други пари освен петдесет стотинки и ги остави в касата, без да си върне ресто. Изпуши една цигара и затвори дюкяна с петдесет стотинки оборот.

Ламбито стана и погледна през стъклото. Дачо режеше дървото. Добре му беше, имаше си работа човекът, макар че го валяха мокри трици.

Тъкмо отряза дървото, и Дачо видя как по пътя се задава братовчед му Спас с шейната. Беше впрегнал в нея голямото сиво магаре и седеше на дъската като княз. Дачо спря резачката и се замая около купчината, като се преструваше, че не забелязва шейната. Когато тя спря, изправи се и вдигна глава.

— Хей, Дачо — извика Спас и скочи от шейната. — Я дай някое парче, дето не ти трябва, че ще си подновявам кочината.

Тогава Дачо се сети за гвоздеите.

— Слушай, батьо — каза той, — не си играй с държавата. Тез дърва са на стопанството. Ти си мислиш, че туй ти е едно време.

Спас се изпъчи, погали магарето по голямата сива глава, цялата в ледени висулки, и рече с бавния си, топъл сега глас:

— А бе държавата! Аз ти искам едно парче!

— Ти се така, едно парче! Ами онез гвоздеи, дето ти ги бях дал, петте кила, помниш ли ги? Тогаз чак от Варна ходих да ги купувам. На доверие ти ги дадох, а ти не ми ги плати.

— Платих ти ги — рече Спас. — Много добре си спомням, че си оправихме сметката.

— Плати ги, вярно! Пет кила гвоздеи по двеста лева от старите пари трябваше да ми платиш, а ти ми плати пет кила гвоздеи по лев и двайсе от новите пари, след петнайсе години.

След тези думи магарето разбра, че в никакъв случай няма да получи от Дачо ментови бонбони. Много обичаше то ментови бонбони, но Дачо никога не му беше давал. Като видя погледа на магарето, Ламбито, който следеше разговора през стъклото, помисли, че Дачо ей сегичка ще влезе и ще купи бонбони, но се излъга — Дачо не мислеше да купува нищо.

— Братовчеде — рече Спас, облегнат на шейната. — Знаеш ли какво значи галфон?

— Не — отвърна Дачо.

— Ей на, видиш ли, не знаеш. А галфон значи простак, по французки.

Дачо помисли малко какво да му отвърне, но не измисли нищо язвително.

— Слушай, батьо — рече той намръщен, — ти все много знаеш, ама пак ще те вземат на ремонт.

— Да ме вземат — отвърна Спас с благосклонно презрение. — Два пъти съм бил на ремонт, и трети път ще ида. А ти знаеш ли де е Дахомей?

Дачо погледна братовчеда си изпод вежди и много му се прииска да ритне поне проклетото казанлъшко магаре в дебелата глава, покрита цялата с ледени висулки.

— Не знам никакъв Дахомей и нямам никакъв хабер от него — рече той с достойнство. — Аз съм си при резачката, работя си редовно и ми пишат по три надника на ден. Не съм като някои… да се разкарвам с шейна посред бял ден, да скубя хората, че и да гледам да отмъкна нещо аванта. Имам четири унука и двама сина. Слушай, батьо, триста кила прасе съм заклал!

— Триста кила ли! — изсмя се Спас. — А пък аз, братовчеде, две заклах по сто кила, както ги ядат в Западна Германия. Нека галфоните си гоят прасетата до триста кила!

Дачо побесня, реши да го заяде пак за гвоздеите, но не каза нищо. Запуши цигара да се поуспокои. Като хвърли празната кутия на земята, магарето се наведе към нея и я помириса, но тя не миришеше на ментови бонбони. Ламбито се зарадва — нямаше как, Дачо вече щеше да си купи нови цигари. Ще му направи алъш-вериш и Ламбито ще може да си получи рестото от петдесетте стотинки.

— Видя ли — обади се Спас. — Дахомей не знаеш къде е. Ами знаеш ли де е Замбия?

— Не знам никаква Замбия-мамбия — каза с ненавист Дачо, присвил очи така, сякаш го валяха мокри трици, — хич не знам и никак не ме интересува. Има едни, дето си купуват речници или пък географски карти и се правят на много учѐни, да си придават важност пред простия народ, а като ги повикат на работа в стопанството, сѐ гледат да не идат, да кръшнат някак. Ходят да орат частно на старците с разни дебелоглави магарета и им взимат скъпо и прескъпо. Че на всичко отгоре си купуват и къщи. А за какво им са тез пусти къщи?

— Къщите, Дачо, са като географията — рече спокойно Спас. — Не са за всекиго те. — Ламбе — извика той към заничащия в стъклото магазинер.

Ламбито изскокна навън.

— Кажи, бай Спасе!

— Слушай, я ми дай двеста грама ментови бонбони, само че после ще ти ги платя, че не взех със себе си пари.

Ламбито посърна. Изкушението беше голямо. Борейки се с него, Ламбито отвърна:

— Не може на вересия, бай Спасе. Ако дугенът е мой, да ти дам на драго сърце, ама е на селкопа. Я си представи, че дойдат и ми направят ревизия, докато си идеш до вкъщи.

— Много го е грижа бай ти Спаса — ядно се намеси Дачо. — Ти му дай бонбоните, пък иди го гони да ти ги плати след петнайсет години като моите гвоздеи.

Спас никак не се смути от тези думи. Дачо му беше подръка, с него щеше да се справи после. Той започна с Ламбито:

— Слушай, Ламбе, търговията е сложна работа. Въпросът е там, да познаеш кой ще плати и кой няма да плати. Като нямаш клиенти, ти трябва да ги привлечеш. А за да ги привлечеш, ти трябва да отстъпиш, да им имаш доверие.

— Доверие ли! — възкликна обидено Дачо, сякаш някой му беше бръкнал в джеба.

— Доверие я! — продължи невъзмутимо Спас. — Да ти кажа правичката, Ламбе, ти не си роден за търговия. Я вземи, че се върни пак при овцете. Виж, за овчар те бива.

— Ще се върна — рече Ламбито. — Лошо ли ми беше, като бях овчар. Живея си на чист въздух и си получавам по хиляда и триста надника. Няма кого да привличам, че и доверие и така нататък… Аз не исках, ама като ме проагитираха, Горския тъй ме беше притиснал — стани, ти стани, Ламбе, хоремагчия, ще развием ние една търговия, че пушек ще се дига, и аз си викам, е, щом пушек ще се дига чак и чак толкоз ме агитират, да взема, че да стана. А сега пък щели да го затварят. Щом го затворят, и пак ще си стана овчар.

Ламбито пак се прибра зад стъклото, защото му стана студено. Нали беше само по една бяла манта, за да е културно обслужването.

Като не можа да направи покупката, Спас измъкна от джеба си няколко ментови бонбона и ги подаде на магарето.

— Значи, имаш си бонбони, а искаш на вересия, че да вкараш добрия човек в беля — заяде го Дачо, като гледаше с омраза хрупащото магаре.

— Дедите ни са ни учили, братовчед — рече тежко Спас, — да се грижим за добитъка. Моя Марко оре, вози, върши ми работа. Заран му давам зоб, ечемик, по пладня му давам люцерна, а пък бонбоните са за калории и за десерт. Обича си ментовите бонбони моя москвич, бонбони ще му давам. Ако обича пасти добуш, и добуш пасти ще му дам, щом съм доволен от него. Слушай, Дачо, ако имаш пари у себе си, я иди купи от Ламбето двеста грама от ментовите, пък после, като мина, ще ти дам парите.

— За бонбони пари не давам — отсече Дачо. — Аз на децата си бонбони не съм купувал, да не ги глезя, че на едно нищо и никакво магаре ще купувам! Я го виж, загладило косъм, като че с олио си го намазал… Ама и аз защо ли не ей гледам работата, ами съм взел да приказвам с тебе, батьо.

Спас поглади магарето по гърба, потупа го и рече:

— Дачо, Дачо, карай, братовчеде. Гледай си резачката, че надникът ти върви.

— Той, надникът, няма къде да избяга — отвърна Дачо. — Хората си стоят на топло сега край огъня, а аз бъхтя по цял ден на тая резачка. Едни се возят с шейни посред бял ден, а други ги валят мокри трици и ги фаща раматизъм.

— Че купи си и ти магаре бе, братовчед! Ще ти намеря аз едно — еша му няма да има.

— Знам те аз, батьо — рече Дачо. — Майстор си ти по джамбазлъка. Аз не мога да го гледам туй магаре, а той — да си купя. Не ща магаре аз. Ще си работя на резачката и ще си пиша по три надника, а нека другите да си имат магарета и да ги тъпчат с ментови бонбони.

Спас се направи, че не чува, и ритна едно дърво с коравата си като желязо обувка. Дървото дрънка като кавалерийски чинел.

— Виж какво, Дачо, туй дърво е чепато, само ще изхабиш лентата. Я ми го дай, ще го метна в шейната — голяма работа ще ми свърши.

— Ей, чуден човек! Не са мои тез дърва бе, човек! Като е чепато, има къде да го вземат. Се гледаш да направиш някоя аванта и да ме вкараш в беля. Държавата…

— Държавата няма да изгори от едно дърво. Дай да го метна в шейната.

Дачо вдигна дървото и го хвърли върху купчината при другите. Спас се засмя.

— Смей се ти, смей — рече Дачо. — Хайде, върви, че шейнелите замръзнаха.

И подпря друго дърво на резачката. Пусна лентата и тя изсвири. Спас се покачи засмян на шейната, тръсна се на седалката. Магарето усети пътя и извърна глава да чуе гласа на господаря си.

— Е, братовчед, приятна работа — каза Спас и дръпна поводите. — Хайде, Марко, дай на трета скорост.

Магарето дръпна изведнъж замръзналите шейнели. Спас се изпъчи и с подсвиркване изчезна зад завоя, изпратен от тъжния поглед на Ламбито и вече надебелелия глас на резачката. Дачо наряза още двайсет и две дървета, разбичи дъските, а триците се лепяха по лицето му като пчели на мед. Като се отупа по гащите и по елека, Дачо въздъхна и тури катинара на работилницата. Поразтъпка се на снега. Ламбито го гледаше на вратата на дюкяна.

— Е, Ламбе — подвикна Дачо. — Я ми дай една „Бузлуджа“.

Ламбито му подаде приготвената кутия, която досега бе държал с овлажнена ръка в джеба на бялата си манта. Дачо му плати с дребни стотинки. Ламбито ги прибра в касата, но пак не можа да си върне рестото.

Големият стенен часовник, останал от едно време, показваше, че е време за обедна почивка. Ламбито затвори дюкяна, превъртя два пъти ключа, тракна катинара и се запъти за дома си, като стъпваше в Дачовите следи, между останалите в снега линии на шейната.