Васил Попов
Корените (33) (Хроника на едно село)

Лозунги

Откъсна Горския един лист от бележника си и рече:

— Даскале, ей ти текстовете! Десет текста съм написал, десет лозунга да направиш. Ей ти хартията, ей ти плакатната боя, ей ти и четките!

Даскал Димов пишеше хубави букви. Разбираше от изкълчено, от рибарство, и пчели развъждаше. Хубав глас имаше той и пееше на учениците, като дрънкаше пицикато с цигулката. Кой не знаеше тъмносиния му костюм на райета, двуреден, винаги като нов в неделя. След като пенсионираха училището и го напълниха със зърно и пашкули, Даскала отбягваше да минава през него. Един ден се отби, беше зима, извади училищния звънец (беше го скрил в комина, при саждите) и звъня, докато не събра всички старци. Защо биеш звънеца бе, Даскале, питаха хората, пак ли ще откриват училището? Даскала мълчеше, после и тия, дето бяха попитали, млъкнаха — знаеха много добре, че няма деца, че ученици няма и че няма как така да открият училището. Е, добре де, рече един, той Даскала хубаво го би звънеца, ами ний нямаме ли си работа, ами стърчим тука? И си разотидоха. Горския чете конско евангелие на Даскала, поиска да му вземе звънеца. Не го давам, рече Даскала, прибра се вкъщи, а като излезе отново, очите му бяха зачервени.

Всичко това мина през паметта на Горския така, както стоеше прав сред намазания с подово масло клуб на БКП, който напоследък служеше и за пощенска станция, и за съвет. Телефонът мълчеше, във въздуха бръмчеше тежка миналогодишна муха, миризмата на подово масло бе непоносима. На преградката имаше бланки за телеграми и мастилница.

Даскала се бе върнал заедно със запустялото училище, с изминалите години и избягалите в Рисен хора, заедно с умрелите, които вече не можеха да се съберат и да питат защо бие звънецът. Горския седна на жълтия скърцащ стол. Цяла нощ бе чел „Държавата и революцията“, както хиляди пъти досега, знаеше, че всичко е казано там добре, ама тия работи не бяха казани. Как става тъй, че вдигаш от гроба умрелия от рак в гърлото Даскал Димов, даваш му един лист и му казваш да напише десетте лозунга. Горския се взря в листа и зачете текстовете, написани с мастило за телеграми: „На кого оставяш земята?“ „Къде се дяна кооперативното ти съзнание?“ „Ако всеки избяга, ще опустеят родните къщи. Остани!“

„Ще довършим докрай започнатото дело, трудностите не ни плашат!“

„Върнете се! Има още време!“

И така нататък, до последния лозунг:

„Защо?“

Като стигна до него, очите му се замъглиха. Защо? Защо? Защо?

Беше кооперирал земята на туй село, обръщал бе налице и наопаки, наопаки и налице хорските души. Докараха първия трактор, музиката на Цанцито свири „Интернационала“, издула бузи, тракторът пърпори и хвърля назад облаци син дим. Хората вървят след него, газят пръстта на изораните межди — едни пеят или пригласят, други кълнат тихичко, трети направо реват. Стъпил до тракториста Горския, загледан в хоризонтите, в сияйните хоризонти на комунизма, а знамето плющи над главата му. После Горския се изправя пред сушината на Велико — цъка, чуди се — Велико пръв се записа, колко му беше имотът, някакви си двайсетина декара. Нито агитация, нито нищо — просто улови молива, наплюнчи го и подписа. Горския го прегърна, а после Велико се върнал вкъщи, преоблякъл се, измил си лицето, взел вършитбеното въже за снопите, метнал го през гредата на сушината и се обесил. Изплезен, почернял се люлееше Велико на въжето, босите му крака търсеха земята с изпружени пръсти.

Кажи ми какво е човекът бе, Горски, питаше едно време дядо Стефан. Не можеше да прежали трите си декара бостан край моста. Велика работа е туй човекът, дядо Стефане, рече Горския. Човек — това звучи гордо! Гордо ли, запита дядо Стефан, че какво му е гордото на него?… Връщаше се Горския вкъщи, жена му Мария мълчи, свела очи, кротка беше тя. Мълчи, а Горския знае какво нарежда наум, че защо ще се смразяваме бе, Горски, с хората, на чешмата жените дума не смеят да обелят с мене. Тогава той ще й отвори „Държавата и революцията“. Ще ръкомаха и ще обяснява, ще й открива посред нощ хоризонтите, дето беше съзрял и повярвал завинаги в тях. За тия хоризонти му бяха вадили с клещи ноктите на ръцете, за тях му бяха набивали в пръстите обущарски клечки. Нали заради тях бе бродил из Балкана, беше се клел и сдържал клетвата си!

Защо?

Горския се вдигна тежко от стола, размота рулото хартия и улови четката. Натопи я в червената плакатна боя и започна да реди буквите — гледаше да не изкриви линията отдолу. Пише той, реди и изписва буква по буква, а пред него Спас, наметнал по чорбаджийски зеленото си палто, с желязна усмивка на устата. Подава му Спас една тетрадка, вземи, вика, Горски, изпитвай ме за столиците, да видиш, че всички ги знам. Горския науми да пухне тетрадката в земята, пък после махна с ръка, разтвори я и рече:

— Добре, да видим. Коя е столицата на Испания?

— Мадрид.

— Ами на Австралия?

— Канбера.

— Тъй, вярно. Ами на Ек-еквадор?

— Кито.

— На Венецуела?

— Каракас.

— На Чили.

— Сантяго.

— Брей, дявол! Ами на Финландия?

— Хелзинки!

Горския хвърли тетрадката на плетения виенски стол от гарнитурата, дето Спас я беше купил от Илариона два пъти заедно с къщата.

— Ние главите си бъхтем как да решим въпроса — изсумтя той, — а нашият човек география учи!

— Защо да не уча — рече Спас. — Време бол. Че то днес всичко се е юрнало да учи бе, Горски.

— И за какво ти са тез пусти столици?

— А бе аз да ги знам, че може и да потрябват. Един пирон виждаш на земята, Горски, че се навеждаш да го вземеш. Ако е крив, ще го поочукаш, ще го поизправиш с теслата. Прибираш го, че може да потрябва — а туй не са някакви си пирони, столици са туй.

Говореше проклетникът за тия столици, сякаш бяха разпилени по земята и само чакаха някой да се наведе, да ги поочука с теслата и да ги прибере, че може да потрябват. Уф! Изпъшка Горския, преследваше го тоя Спас и наяве и насън. Цял живот бе спорил с него, и агитация му беше дръпвал, и с добро, и с коткане, че и два пъти на лагер го беше пращал да му уври главата. Нощем Горския се случваше да го убие, да му забие ножа в гърдите, после да се събуди разтреперан и потен, а на сутринта Спас се хилеше насреща му, яхнал омразното казанлъшко магаре с голямата глава.

Горския махна с ръка — на Спаса не му трябват лозунги, той ще остане и няма да избяга никъде, ами защо ми е — горестно се запита Горския и за малко не изкриви буквата. Оправи я с четката. Вече се стъмняваше, та запали лампата. Изведнъж Спас изчезна и Горския почувства самотата. Усети я като смърт, ей тъй просто — един миг само — и смъртта пристига — ни лице, ни очи, а ей я тука — в подовото масло, в мастилницата и бланките за телеграмите, в електрическата крушка, в бръмченето на тежката миналогодишна муха. Ей я, хванала дръжката на телефона, облегната на парапета пред бланките, седнала зад масата, дето правеха партийните събрания. Беше я срещал из къщи, в глъхнещите дворове, сред запуснатите царевични блокове и тогава тя миришеше на вятър и дим или на млада бухнала земя, или на гробищни цветя. Надничала бе в очите му след изоставения инвентар, при млъкналата резачка на Дачо, насред моста-люлейник, при новата будка за лепене на афиши, дето имаше само един афиш за „Океан“ от Щейн. Нощем, когато трескаво разгръщаше страниците на „Държавата и революцията“, дочуваше стъпките й навън, по циментената пътека, улавяше присъствието й в дрънченето на някое котле или в шумоленето на съхнещите, пожълтели листа. Тя идваше с есенното тление и горчивия дъх на печката, пълна с влажни дърва, тя го търсеше в огледалото чрез собствения му образ, когато стържеше наболата си брада и нахлупваше стария кожен каскет, или пък долавяше внезапно болката за умрялата му жена Мария, за оня светнал зъб в отворената й навеки уста. Не, няма да ти се дам, изсъска Горския и продължи да изписва буквите, ожесточен, навел упорито якия си обгорял врат, сякаш беше натиснал дръжките на плуга и сега продължаваше да оре. Няма да се дам, докато селото не съживя, докато и тука не построим социализма. Е, Ликоманов, друго си е в полето, брат, в плодородните земи. Ще направиш интеграция, промишленост, друго си е, трудоденът висок, хората се стичат отвсякъде. Техникуми, училища, висока механизация, ракети за дъжд, химия, самолети, нали? Не, бако, тука ела да правиш социализма, в тая камениста земя, в тия балкански дерета и по тия хълмове, дето хората винаги са гладували и всяка къща е с чужда валута построена! Ще я отгладува човекът в чужбина, на градината поклони ще прави, хляб и лук ще яде, ама ще се върне след години със спестеното — ей я къщата, ей тая, и оная, всичките, дето сега ги напускат, а жените, децата и старците ще човъркат тая стисната земя, дето иска много, а пуска малко.

Очите му се замъглиха пак и вместо самотата и смъртта от тях бликна неудържимо дивата му фанатична вяра и закапа с червената боя по буквите. Горския завърши последния, най-краткия лозунг с една голяма въпросителна:

„Защо?“

Като тръгна из глухото село, той се почувства млад и се върна в ония отколешни времена, когато шареше дувара на фабриката в града заедно с две момчета от гимназията. Четката пареше ръката му, боята се разливаше от консервената кутия, капеше като кръв по земята, а някъде в дъното на тъмната улица вече се чуваха полицейските свирки и тропотът на подковани ботуши. Горския не се уплаши и завърши с удивителна:

„Съюзъ със СССР!“

Спря пред дувара на Гунчев. Прозорците бяха тъмни, в крушата пръхна крило. Горския разви лозунга и намаза с дебел слой лепило единия му край. Опъна хартията, тя се бялна в нощта, буквите й пробягаха бързо от единия до другия край, като войници, вдигнати по тревога.

„На кого оставяш земята?“

Там в долната соба сега спяха женските милозливи очи на Гунчев. Нека, като се събудят сутринта и се отворят, да прочетат лозунга. На всичко отгоре Гунчев е бил винаги ударник, партиен член е, да се поразмисли, макар че Йордан Бръснаря го подкокоросва да тръгнат и те за Рисен, а двамата с Йордана са дупе и гащи. Ама тоя Йордан, маскарата му с маскара, за жени само бълнува. Няма жени бе, Горски, вика, дъвчейки кора хляб, кръвта ми още кипи, ако е за работа, знаеш ме, работа ми дай на мене, ама какъв е тоя живот — един след други умираме, или бягаме, а жени няма. Ще ти дам аз едни жени на тебе, закани се Горския, като спря пред неговия вратник, толкоз жени умори и не миряса. Върху почернелите дъски залепи следващия лозунг.

„Къде се дяна кооперативното ти съзнание?“

Упоен от надежда, Горския продължи да разлепва лозунгите върху дувари и вратници. В тъмнината се чуваше тихият ромон на дерето, някъде тънко проскръцваше от вятъра дъсчица. Селото още дишаше, още имаше нужда от сън, от утро и от някого, който да посрещне утрото. Горския толкова се беше увлякъл в лепенето, че не забеляза как след него по пътя върви една човешка сянка, как спира пред разлепените лозунги. В тъмното лице на човека бликаше ярост, докато прочиташе буквите, после ръката му се вдигаше и ядно скъсваше лозунга. Но Горския не забелязваше това.

Вече стигнал къщата на Жегъла, той надникна да види дали свети вътре. Легнал си е, рече си Горския и въздъхна. Нямаше в цялото село по̀ инат човек от Жегъла, по-неразбираем и по-затворен. Вършеше работа, отиваше, където го пращаш и каквото му наредиш, а ти разбираш, че ако някой палне кооперативната слама или пусне отрова в семето, това ще е само Жегъла и никой друг. Двайсет години откак бяха кооперирали земята — други измираха, изселваха се, — Жегъла не мръдна и лицето му не се промени. В погледа му Горския съзираше убийства, кръв, саботажи, пожарища и набучени глави, жестокост и диво отмъщение, а Жегъла мълчеше и караше каруца, жънеше и вършееше, пренасяше чували и сееше, копаеше царевица и береше памук.

Горския знаеше, че и Жегъла ще избяга. Беше му останал един-единствен лозунг, последният, и той го залепи на неговия вратник. Отдръпна се и го прочете отново: „Защо?“

И тогава се обърна и го видя как къса лозунгите, как хвърчат парчетата хартия. Горския изрева, хвърли кутията с четката и лепилото и хукна към него.

— Лозунгите ще късаш, гад! — извика той.

Улови го за гърлото. Селото се преобърна, краката му увиснаха в небето, земята се блъсна с всичка сила в рамото му. Усети Горския впитите в собствения му врат жилави ръце, чу пъшкането до самото си ухо. Жегъла дишаше тежко и в дъха му горяха въглени и чесън, мъжка пот и конска сбруя. Двамата вече се въргаляха в праха, в парчетата накъсана хартия. В пушилката се преобръщаха, ту един отгоре, ту другият, и вече пуснали гърлата си, удряха и ръмжаха. Чуваха се псувни и думи, или части от псувните и от думите, чуваха се години, тия двайсет изминали години, или части от тях, чуваха се имена на местности или имена на събития, или на хора, отдавна измрели или изселени, и най-много се чуваха имената на собствените им майки.

Горският усети как юмрукът му потъна в ребрата на Жегъла и в миг ослепя. Кръвта бликна над окото му, той изохка и падна назад. Натежалото тяло на Жегъла се строполи върху него. Мина му през ума, че това ще е краят, а мозъкът му търсеше трескаво в кървавата мъгла думата и най-после я намери: Защо? Защо? Защо? Вече потъваше, омекнал и отпуснат, когато разбра, че тялото на Жегъла се изхлузва настрани, а небето отново се изкачва нагоре, оцъклило звезди. Пое дълбоко въздух, събра сили и се надигна.

И Жегъла се надигна, падна, после се вдигна отново и седна тъй, както седят децата понякога, когато чакат някого или нещо. Със здравото си око Горския виждаше лицето на Жегъла, разкървавено и обезобразено, чу тежкото му дишане и разбра, че и двамата дишат, че са още живи. Яростта му се стопи. Той отри с ръка кръвта от окото си и каза глухо:

— Защо?

— Не знам — изпъшка Жегъла.

И двамата млъкнаха. Бяха връстници, наедно бяха ергенували, после всеки тръгна по своя собствен път. Бяха вървели, вървели и най-после стигнаха дотук.

— Горски — обади се Жегъла.

— Какво?

— Помниш ли тогаз, като избиваше кучетата?

— Помня.

— А дето ти поисках пистолета, за моя Алишко, помниш ли?

— Помня.

— Знаеш ли… знаеш ли защо ти го поисках?

— Знам.

— Защо ми го даде, Горски — простена Жегъла, — Не те ли беше страх.

— Страх ме беше.

— И пак ми го даде… пък аз, вместо моя Алишко, тебе исках да убия!

Горския се надигна с мъка, застана на колене, едната му ръка притискаше кървящото око.

— Защо не ме уби? — извика той.

И Жегъла се надигна, и той целият в кръв, ризата му съдрана, едната му обувка я нямаше. Изправи се, заопипва да намери обувката в праха, после въздъхна дълбоко. Горския си спомни оная нощ, когато пиеше в избата сам, затиснал прозорчетата със зеблови чували и калъпи сапун, когато Жегъла дойде с каруцата и конете и седна до него. Пак бяха водили същия разговор и винаги щяха да го водят, и всякога щеше да е като за пръв път, защото нито Горския можеше да си обясни защо точно му е дал пистолета, нито Жегъла — защо не го е убил. Стана и той, овалян в прах, ръцете му в кръв, наоколо парчета скъсана хартия, Жегъла пипа като слепец в тъмното, търси си обувката, а аз какво правя, запита се той и срамът го опърли като пламък. Ако Мария беше жива, сега щеше да хукне към къщи, да разкаже всичко и тя ще му прости, ще разбере. Но Мария вече я нямаше, къщата му беше празна и стъпките му кънтяха в нея. Как да ги задържа тия хора — идеше му да изкрещи, но вместо това той рече тихо:

— Жегъл!

Жегъла се приближи, взря се в него, сякаш го виждаше за първи път. Познавам ли те, питаше се Горския, цял живот сме живели заедно, ставали сме и сме лягали, мълчали сме и сме се карали, а сега щяхме да се избием. Можеш ли бръкна в човешката душа да видиш какво има в нея, дето викаше Спас. Той очакваше Жегъла да каже нещо, и той опърлен от болката и срама, а чу гласа му, само че то не беше нито глас, нито хъркане, нито стенание.

Жегъла се смееше. В нощта екна дивият му смях, блъсна се в глухия дувар, в празните къщи наоколо. Вратата скръцна. Жегъла се помъкна през градината и смехът му секна.

На вратника остана единственият оцелял лозунг:

„Защо?“